Франсис Пол Уилсън
Панацея (59)

9.

Когато стигнаха до „Бен Гурион“, те оставиха джипа и намериха празен ъгъл на терминала на Ел Ал, където разтвориха картата на света. Линията от Мезоамерика към Европа вече беше начертана, както и предполагаемата линия от Израел. Всичко, от което се нуждаеха, беше новият азимут от Ган Йосеф. Рик въведе координатите на кибуца и точно се канеше да направи линия оттам на 293 градуса северозападно, когато над тях се спуснаха сенки.

Лора вдигна очи и видя двама служители на сигурността на летището — мъж и жена, и двамата твърде млади — да се взират в тях. Бяха въоръжени и облечени в светлосини униформи с тъмносиня риза и пагони. Всеки от тях имаше радиостанция на рамото си.

— Какво правите? — попита жената на английски.

Един прост отговор изникна в главата на Лора, който имаше предимството и на това, че е истина. Тя използва най-лъчезарната си усмивка:

— Измисляме мястото на следващата си дестинация.

Усмивката й не беше върната.

— Разполагате ли с билети? — попита мъжът.

Рик докосна картата и пое топката без колебание.

— Все още не. Всичко зависи от това какво ще решим.

— Елате с нас, моля.

Не това беше планът. Сега пък какво?! Още проблеми с паспорта на Рик и неговите „незначителни нередности“?

Но нещата всъщност се оказаха различни.

Те бяха ескортирани до стая в зоната за сигурност, където обясниха търсенето на локацията си. Охранителката записа GPS данните и азимутите им, после излезе. Двадесет минути по-късно се върна с изненада за тях.

— Имаме компютърна програма, която го изчисли — каза тя и подаде на Лора лист хартия. — Ето координатите, на които се пресичат азимутите.

Лора погледна числата, градусите, минутите и секундите.

1˚21’36’’Е

42°47’38’’N

Не й говореха нищо.

— Къде е това? — попита тя.

— Съвсем буквално никъде.

— Може ли да бъдем малко по-конкретни? — попита Рик.

— Юг-Пиренеи. В планините южно от Тулуза и северозападно от Андора.

Рик се намръщи.

— Франция?

— Южна Франция! — каза Лора, давайки му многозначителен поглед. — Част от Древна Галия, за да бъдем точни. — Тя се обърна към жената. — Благодаря. Току-що намерихме следващата си дестинация. Изглежда, че отиваме в Париж.

Охранителите не изглеждаха склонни да приемат това за чиста монета, ето защо мъжът ги придружи до гишето и остана там, докато не си купиха билети за първа класа до „Шарл дьо Гол“ за неделя сутринта. След това ги ескортира до „Дейвид Лоундж“ на терминал три.

Вместо да си правят труда да напускат терминала и да наемат хотелски стаи за оставащите часове, Лора и Рик се настаниха в един от ъглите на салона за първа класа, където да прекарат остатъка от нощта.

Лора извади листа хартия и отново погледна координатите.

— Ако теорията ми е правилна, това трябва да е мястото на така наречената Рана.

— Приблизителното местоположение — каза Рик. — Тотално предположение.

— Но тази охранителка каза, че има компютърна програма, която…

— GIGO, помниш ли? Говорим за координати, разчетени от голия гръб на една жена, и снимка на татуировка, съпоставени към Полярната звезда. Два градуса разлика от едното и два градуса разлика от другото, говорим за целева площ с размер на стотици квадратни мили.

Тя отхвърли листа с раздразнение.

— Тогава какво правим? Защо прекарахме цялото това време в изчисления, защо се изложихме на риск, щом това не е мястото на Раната?

— Не ни показва точното местоположение, но ни поставя в южната част на Франция и ни дава приблизителна зона за търсене, ако си права.

Както винаги това малко жегване…

— Иш’Чел каза, че сочи към Раната.

Рик сви рамене.

— Ще се придържаме към това.

Лора не виждаше други възможности.

Рик извади телефона си.

— Ще позвъня на Щелман и ще го информирам за ситуацията до момента. Може би има някакви идеи.

— Нека го чуя, когато се свържеш с него.

Когато получи тази възможност, Лора се зарови в чантата си и извади три сгънати листа от бележника си.

— Господин Хейдън ме информира — каза Щелман. — Това се оказва извънредно необикновено търсене. Очаквам да ми кажеш, че се отказваш.

— Защо продължавате да ме карате да се откажа?

— Напротив, не правя нищо подобно. Просто господин Хейдън ми разказа, че само преди няколко часа двамата сте били в състояние да ви сполети нещо, което може — и с оправдание — да се нарече съдба, по-страшна от смъртта. И двамата знаем, че не се спазарихте за това. Така че ще преизчисля офертата…

— Не се отказвам.

Думите изскочиха директно от устата й. Какво беше всичко това? Та тя едва се отърва от отвличане и групово изнасилване изминалата нощ. Ако все още й беше останал разсъдък, щеше да приеме офертата на Щелман и да се прибере вкъщи.

Но сърцето й всъщност сочеше колкото към Мариса, толкова и към онова, което трябва да види, да разбере. Защо? Да не би да започваше да вярва в панацея?

Няма начин. Но…

— Продължаваш да ме удивляваш. Признавам, че изпитвам страхопочитание към теб.

Радваше се да го чуе, но нямаше нужда някой да гали самочувствието й. Щелман се нуждаеше от лек, а тя имаше нужда да разреши тайните на Хаим и Томи. Беше изпратена да намери нещо и други хора се опитваха да я спрат. Това не се нравеше на упорития й ген, предположи тя. Щеше да открие Раната и да види докъде ще я отведе пътеката след това. Ако свършваше там, така да бъде. Но ако намереше друга указателна табела, тя щеше да се насочи в тази посока.

— По всяка вероятност записвате този разговор?

— Не, но е необходимо натискането на един бутон за това.

— Добре. Натиснете го. По време на полета до Мадрид преведох съобщението на Иш’Чел. Може да ви дойде нещо наум.

След като тя приключи с рецитала си, той каза:

— Не улавям никакъв смисъл.

— Добре сте дошъл в клуба.

— Вижте, ще накарам някого да намери експерт по галски и аквитански, с когото да се консултирате, когато стигнете до Франция. Запазете стихотворението за него.

— Разбрах.

— Нека отново да говоря с господин Хейдън.

Докато Рик говореше с Щелман, Лора изпрати съобщение на Стивън за състоянието си: щеше да кацне в 10:05 утре сутринта парижко време, което щеше да е четири часа сутринта по източното крайбрежие. Щеше да му позвъни, когато стане седем в Ню Йорк.

Рик прибра телефона си и каза:

— Аквитания? Къде е Аквитания?

— В непосредствена близост до Пиренеите. Цезар е водил битка или две в Аквитания по време на галските войни, ако си спомням правилно.

Той я погледна.

— Как изобщо помниш, без значение правилно ли е, или не?

— И аз не проумявам. — Истина беше: тя нямаше никаква представа откъде извираше това. — Но все пак имам чувството, че се приближаваме.

— До какво? Раната? Ние дори не знаем какво означава това.

— Но може би някой историк в Париж ще ни помогне да го разберем. Раната е ключът към митологията на Лечителите. Ако намерим това, ще намерим всичко.

— Да се надяваме.

Той се отпусна на стола си и затвори очи. Лора видя знак, упоменаващ — както на иврит, така и на английски, за щастие — че има душ зона. Тя се възползва от нея, за да се поизмие, а след това задряма. Сънува и в съня си стреляше с пистолета на Рик срещу CMV частиците, които искаха да вземат Мариса за заложник.