Франсис Пол Уилсън
Панацея (39)

4.

Брат Мигел се обади след залез-слънце.

— Ще прекараме нощта край селото — каза той.

— Защо? — Нелсън стисна здраво телефона. — Намерихте ли нещо?

— Не. Но изглежда Фанинг и нейният бодигард, или каквото е там, ще останат, така че е добре и ние да направим същото.

— Мислиш ли, че е напипала следа?

— Още не, но очевидно се появи някаква роднина на Курандерото.

— Момичето от снимката?

— Не можахме да се доближим достатъчно, за да я идентифицираме, дори и с бинокъла. А после слънцето залезе. Ще го направим сутринта. Изглежда, че и твоята мадама и кучето й пазач няма да направят повече тази вечер.

— Това „куче пазач“… Смяташ ли, че ще създаде проблеми?

— Намери бръмбара, така че не можем да слушаме. Но иначе изглежда като zurramato.

Нелсън мразеше, когато хората използваха чуждици.

— Което означава?!

— Че е тъпак.

Нелсън се замисли за изчезналия Симон.

— Не го подценявай.

— Не подценявам никого. Той направи оглед на околността точно както трябва, но е извън територията си. Може би е добър в града, но сред дивата природа, сред джунглата…? Мина на двайсетина метра от мястото, където с Хорхе се бяхме позиционирали. Нямаше представа, че сме там и наблюдаваме всеки негов ход.

— Е, гледай така да е и утре.

Много му се искаше Фанинг да излезе от картинката. Но където и да отидеше, по някаква иронична причина все попадаше на нея. Надяваше се тя да попадне на нещо, което да превърне „студената“ пътека в „топла“.