Франсис Пол Уилсън
Панацея (18)

1.

Нелсън спря взетата под наем кола на паркинга на Уолтър Рийд. Мястото му тази сутрин беше същото като вчера. Той изключи двигателя и потърка слепоочията си. Поредното убийствено главоболие. Сутрин положението винаги беше по-лошо — понякога чак се събуждаше от болка. Липсата на сън не помагаше. Беше прекарал цяла нощ, чудейки се дали е станал жертва на измама от страна на втория лечител. И тъй като не можа да заспи, той се надигна преди зазоряване и се запъти към Рейгън.

Ако двамата болни агенти, на които вчера даде по доза панацея, не са показали подобрение, каква ще бъде следващата му стъпка? Нямаше идея. Пикънс никога няма да му даде втори шанс. Можеше дори да го отстрани от Компанията.

Той вдигна поглед и се шокира от приближаващия се към него с мрачна физиономия заместник-директор. Пикънс беше нощувал в окръг Колумбия, така че без съмнение бе доста по-свеж.

Нелсън буквално изскочи от колата.

— По кое време идваш? — попита Пикънс.

Нелсън провери часовника си: 8:52. Петък сутрин трафикът към Рейгън беше адски, но той все пак беше успял да стигне навреме.

— Мислех, че се уговорихме за девет часа.

— Така е, но Форман ми звъни цяла сутрин. Три обаждания досега. Иска да говори с теб.

— За какво? Какво каза той?

— Нека отидем и да разберем, става ли?

Имаше чувството, че Пикънс вече знае.

Защо не казва нищо? За да ме измъчва?

Доктор Форман чакаше във фоайето. Той се надигна от един стол, сграбчи ръката на Нелсън и на практика го издърпа към асансьора.

— Какво съдържаше този разтвор? — попита Форман веднага, щом вратите се затвориха.

Нелсън погледна Пикънс.

— Казах вече, не мога да обсъждам.

Лицето на Форман беше зачервено.

— По дяволите, не ме залъгвай с тези глупости! Това може да бъде най-важното медицинско откритие в историята. Няма да стоя настрана и да…

— Ще правите това, за което се разбрахме — прекъсна го Пикънс със строг директорски тон. — Вие не сте на частна практика. Нает сте от Правителството на Съединените щати и когато сте поели отговорността да работите за Уорд 35, вие сте подписали декларация с тежки санкции за нарушаване на конфиденциалността. Ако това, което става тук, излезе наяве, последствията ще бъдат сурови.

— Но…

— Няма „но“, докторе. Това е въпрос на национална сигурност…

Докато Пикънс говореше монотонно, Нелсън се облегна на стената на асансьорната кабина, хващайки за опора парапета. Издигането нагоре го накара да изпита лека слабост. Температурата сякаш се повиши с двайсетина градуса. Той разхлаби вратовръзката и разкопча яката си.

— Добре ли сте? — каза Форман, наблюдавайки го със загриженост.

— Просто мигрена.

Не беше пълна лъжа. Усещането за главоболие продължаваше да пулсира, но той не беше сигурен дали това не е породено и от безсънната нощ, в която се питаше дали съдържанието във флаконите ще подейства, или не. Очевидно беше подействало. Доктор Форман не го изрази директно, но посланието беше ясно: двамата агенти са по-добре. Колко по-добре, Нелсън можеше само да гадае, но точно в този момент му бе достатъчно да знае, че субстанцията е проработила. Не беше измамен с буламач. Двата флакона са съдържали истинското нещо, реалната дозировка.

Когато на петия етаж вратите се отвориха, д-р Форман ги поведе към залите наблизо. Най-напред те минаха покрай бюрото на медицинските сестри в изолационната зона. Щорите бяха вдигнати и през стъклото Нелсън видя Джейсън Ким да седи в леглото и да се храни от табла за закуска. Вчера беше гол до кръста, но сега носеше болничен халат. Той се усмихна и помаха, когато видя доктор Форман.

— Агент Ким? — попита тихо Пикънс. — Изглежда толкова…

Форман даде знак на Ким да разтвори халата си, при което агентът кимна и се подчини. Нелсън потисна въздишката си. Пурпурните абсцеси и сълзящите рани от вчера бяха изчезнали. Всичко, което беше останало от тях, бяха леко зачервени петънца.

— Това, което виждате, господа, е невъзможно — каза Форман.

Нелсън можеше само да се взира. Чичо му Джим го захранваше с информация за панацея от дете, но така и не успя да осигури проба. Беше виждал резултатите от панацеята постфактум, но никога не беше виждал лека от първа ръка. Нелсън съжали, че той не е с него сега, за да сподели мига.

— Не е невъзможно, щом сме свидетели — каза Нелсън.

Форман поклати глава.

— Няма да споря. Това, което човек вижда, невинаги е повод за вяра, но аз виждам и вярвам. Инфекцията е изчезнала. Супер резистентният стафилокок, който успяваше да устои на всеки антибиотик, прилаган от нас, се изчисти за една нощ.

— Не разбирам защо това да е невъзможно — каза Нелсън.

Форман се обърна към него.

— Защото, дори и да бяхме приложили съвсем нов клас антибиотици, на които стафилококът да поддаде, щеше да отнеме време, дори и след като всички бактерии умрат, за да се потуши кожната инфекция и да се реабсорбира… Дори и ако антибиотикът подействаше незабавно, кожата на Ким не би могла да изглежда така, както тази сутрин.

— Но е факт — каза Нелсън.

Той погледна към твърдото безразлично лице на Пикънс. Ако неговият началник чувстваше нещо в момента, то той го прикриваше твърде добре.

— Това е шибано чудо — каза Форман. — И не е единственото. Нека отидем да видим Ашкрофт.

Този път разстоянието беше по-кратко. Те влязоха в стаята на агента, отровен с полоний 210, но вместо бледа измъчена фигура, която едва успяваше да вдигне ръката си, намериха един пъргав мъж, седнал на ръба на леглото си, набиващ бъркани яйца.

Агент Лео Ашкрофт отпусна вилицата си, когато ги видя.

— Господи, какво направихте?

Не е Божие дело, страхувам се, помисли си Нелсън. Но вместо да отговори това, той попита:

— Как се чувствате?

— Чудесно! Отмалял, със сигурност. Искам да кажа, че мускулите ми са атрофирали от цялото време, прекарано в леглото, но като цяло все едно никога не съм бил болен. И вижте това. — Той прокара ръка по скалпа си. — Расте ми коса.

Нелсън се наведе и осъзна, че под нахлуващата сутрешна светлина от прозореца наистина се вижда лек мъх. Но не го докосна.

— Какво ми дадохте? — попита Ашкрофт.

Пикънс побърза да отговори:

— Ново експериментално лекарство срещу радиация. Всичко все още е скрито-покрито. Не трябва да го споменаваш на никого, дори на семейството си.

— Както кажете. Аз… — Устните му трепереха и сълзи блеснаха в очите му. — Мислех, че ще си тръгна оттук в ковчег, но доктор Форман каза, че сканирането тази сутрин не е показало никакви следи от радиация в тялото ми. — Той бързо избърса очите си със салфетка. — Това е чудо.

— Не — каза Пикънс. — Просто наука. Упорит труд на добри специалисти.

Те го оставиха да довърши закуската си и позволиха на Форман да ги отведе в празния си лекарски кабинет.

— Две чудеса — каза Форман. — Две чудеса за една нощ. — Той посочи с пръст към Пикънс. — И не ми пробутвайте тези небивалици за „просто наука“. Те може и да минат пред Ашкрофт и Ким, защото не са наясно, че са лекувани с едно и също вещество. Мислят си, че са получили нещо специално разработено за състоянието им. Но ние тримата знаем истината. Това не е наука — това е антинаука, защото едно и също вещество не може да лекува стафилококи и остро отравяне с радиация. И нито един плацебо ефект във Вселената не може да промени състоянието им за една нощ. Така че оставяме науката настрана и навлизаме в сферата на свръхестественото.

Пикънс изсумтя.

— Наистина, докторе…

— Няма „наистина“. Аз съм твърд агностик, но съм дяволски сигурен, че току-що станах свидетел на чудо. На две чудеса.

Чудо… Две чудеса…

Първият инстинкт на Нелсън беше да се обади на чичо си, абат на тяхното Братство, и да му разкаже за събитията от сутринта. Но почти можеше да чуе отговора му: Да не би да си очаквал нещо друго?

С усещането за вина той осъзна, че някъде дълбоко в нечестивото си сърце той се бе усъмнил в приказките на чичо си за панацеята. Мислеше, че вярва, и я преследваше с безрезервна упоритост. Но ако наистина беше вярвал през цялото време, откъде идваше това дълбоко усещане за шок, виждайки обективно доказателството?

Очевидно той се бе провалил на изпита за вяра. Нямаше и как да се върне назад, защото вяра всъщност вече не се изискваше — пред лицето си имаше неоспорими доказателства. Той просто можеше да продължи напред. С още по-голям плам и решителност от всякога.

— Има ли още от тези неща? — попита Форман. — Защото имам пациенти, които се нуждаят от тях.

Нелсън поклати глава.

— Съжалявам. Това беше.

— Да, но може да произведете още, нали?

Нелсън погледна встрани.

— Сложно е.

— „Сложно е“ друг път! Или може, или не!

— Проследяваме източника. Надяваме се да можем да осигурим повече в близко бъдеще.

Надявам се? Надявам? Как може…?

— Ще трябва да ни се доверите — каза Пикънс.

Форман се засмя.

— Това беше добро! — Той отново посочи Пикънс, после Нелсън. — Открили сте нещо, което противоречи на логика и анализ.

— Анализ ли? — попита Нелсън. — Какво имате предвид?

— Взех капчица, останала в дозиращата чаша на Ким, и я прекарах през спектрографа на центъра.

Нелсън искаше да изкрещи — НЕ! Никой не трябва да знае компонентите…

— Нямахте право! — каза Пикънс, изчервявайки се. — Ще издам заповед да конфискуват…

— Спокойно — каза Форман. — Няма нищо за конфискуване.

Пикънс каза:

— Аз ще реша какво…

— Не открихме нищо. — Той започна да крачи из кабинета, размахвайки ръце като пиле. — Анализът беше пълен фарс. О, намерихме вода, разбира се, и вярвате или не, глина, пясък и хумус — с други думи: боклук. Наистина, господа… боклук? При какви условия сте миксирали тези неща? Нашата машина постигна провал. Не знам как сте го направили, но сте формирали състав, който не можем да разбием на компоненти — поне не с наличното оборудване.

Нелсън се спусна на един стол, за да скрие облекчението си. Може би никога няма да научи мистериозната съставка, но поне и Форман нямаше да я узнае.

— Ще бъдете поставен под наблюдение — каза Пикънс. — Бъдете сигурен. Междувременно не забравяйте и за последиците, ако нещо от това излезе наяве.

Д-р Форман се скиташе зад Нелсън.

— Първо, аз държа на думата си. Второ, не бих застрашил репутацията си на рационално човешко същество, разгласявайки тази лудост. Аз…

Той се спря и Нелсън осъзна, че се навежда по-близо, гледайки в задната част на тила му.

— Какво?

— Обърнали ли сте внимание на това?

— Да съм обърнал внимание на кое?

— Бенката на врата ви. Изглежда ми не както трябва.

От само себе си ръката на Нелсън се стрелна към тила му.

— Не както трябва? Какво трябва да означава това?

— От едната страна е грапава и има три нюанса на тъмнокафяво, едното почти черно. Трябва да я погледнете.

— Няма значение — каза Пикънс. — Запомнете какво казах. — Той се обърна към Нелсън. — В колата. Веднага.

Извървяха пътя до паркинга в мълчание. Нелсън така и не успя да разчете Пикънс. След онова, което заместник-директорът току-що видя, едва ли може да продължи да бъде в състояние на отричане на съществуването на панацея. Или можеше?

Докато вървяха, той осъзна, че посяга с ръка към врата си. Някъде там имаше неизглеждаща добре бенка? Нямаше никаква представа за това.

Пикънс наруши мълчанието в момента, в който затръшна вратата на своя автомобил.

— Предполагам, че ви дължа извинение.

Дяволски си прав, но това едва ли беше подходящото време за репликата „нали ти казах“.

— Няма проблем, сър. Аз самият се съмнявах в развоя на събитията.

— Да, ами, трябва да призная, че бях предубеден относно умственото ти състояние. — Последва бърза механична усмивка.

Трябваше ли да се засмее на това?…

— Но след това, което видях днес, определено вярвам.

— Невероятно е, нали?

Той поклати глава.

— Няма спор, Файв. Каквото и да е това, ние трябва да го контролираме. Но какви са тези неща?

— Това е, върху което работя. Опитвам се да разбера.

— Вчера дадох епруветките в нашата собствена лаборатория. Бих искал да мисля, че имаме по-добро оборудване от Уолтър Рийд — всъщност мислех, че нашето оборудване е на висота като цяло. Но резултатът не е по-различен.

— Как така?

— Лаборантите казват, че молекулната структура на веществото не се изчислява. Досега не са виждали подобно нещо. Сякаш е извънземно.

Само ако знаеш, помисли си Нелсън.

Пикънс поклати глава.

— Това е наистина срамно. Защото, щом не можем да установим молекулната структура, не можем да я синтезираме.

Нелсън сви юмруци. Отлично. Как ще го унищожи, ако Компанията успее да го синтезира?

— Това означава, че ще трябва да стигнеш до извора и да доведеш един от тези… тези…

— Лечители.

— Точно така. Нуждаем се от един такъв жив човек, за да разберем как го приготвят.

— Наясно сме с процеса до определен момент, сър.

Пикънс го погледна.

— Сме? Кои сме? Аз, ти и агенцията?

Тук трябваше да действа внимателно.

— Съжалявам. Имах предвид чичо Джим и аз. Той…

— Ето го отново Джим Файв. Непрекъснато продължаваме да се връщаме към него.

— Ами, той е този, който установи Лечителите. Той успя да отгледа някои от тези растения в задния двор и да ги приготви точно като тях, но резултатите бяха безполезни. Трябва да добавят още нещо, но всички го отричат. Дори под… принуда.

— Методите за разпит се подобриха значително от времето на чичо ти, както добре знаеш.

Нелсън кимна. Агенцията разработи нова смес, която можеше да накара и най-мълчаливия да се превърне в изключително приказлив.

— Мъртви не са кой знае колко полезни.

— Затова трябва да го зашеметиш веднага, щом го откриеш. Нокаутирай го, преди да успее да спре сърцето си или каквото там прави.

— Ще ми трябват работна сила и ресурси, сър.

— Не се безпокой. Имаш ги. Отивам в Лангли. Веднага щом стигна там, ще ти открия „черна сметка“.

След всички тези години — зелена светлина и черен фонд. Ето нещо, което да съобщи на своя абат. Но вместо това да му донесе умствена наслада, той се замисли за задната част на врата си.

Бенка, която не изглежда особено добре? Сериозно?