Петър Бобев
Диадемата на орангутана (4) (Научнофантастичен роман)

Орангутаните

Мониторът представи целия ход на регенерацията. Във всичките й стадии. Все едно ускорени кадри на нарастващ зародиш, само че прикачен към огромен мозък, който се покриваше в съответстващи му череп и лицеви мускули. Тялото наедряваше бързо: туловище, ръце, крака. Накрая растежът спря.

Еор преглътна мъчително. Не беше очарован от новия си вид и новата си външност. Не само защото се различаваше коренно от някогашната. Въобще не се харесваше така. Макар че се бе подготвил за подобно разочарование.

Първо лицето. Тъмносиво, почти голо, с приближени очи под надвиснали вежди. С рижави мустаци и брада. А снагата му покрита със също така рижава козина. Ръце много по-дълги от нозете, с по пет пръста, от които палецът почти закърнял.

Как ли щеше да се придвижва върху тези къси крака?

Как ли щеше с тези ръце да извършва всички манипулации на едно цивилизовано същество?

Все още не можеше да си отговори. Налагаше му се да чака.

Скоро „пъпната връв“, която снабдяваше организма му с нужната кръв, се прекъсна. Тялото му стана съвсем независимо от поддържащата апаратура. Сега то трябваше да се грижи само̀ за себе си.

Всъщност не толкова за себе си. Това не е самоцел. Предназначението му е да доставя кислород и хранителни вещества за мозъка. За носителя на самосъзнанието — този, който представлява личността. В който е съсредоточено управлението на всеки сложен организъм. От него потичат нервните импулси по цялото тяло, в него се съсредоточават сигналите от външната среда. То отделя нужните вещества за всички функции, не само нервните, но и биохимичните, които направляват цялостния метаболизъм. Наистина, съществуват жлези с вътрешна секреция и в тялото: щитовидна, панкреас, надбъбречни, полови, но в крайна сметка всички те са подчинени на командите, предавани от хормоните и медиаторите, произвеждани в специализираните дялове на този сборен орган, който наричаме мозък.

Време беше да установи контакта! Тъкмо затова беше предвидена тази сложна операция — да приеме образа на местен жител. Защото иначе, в истинския му вид, те надали щяха да го възприемат както би искал.

Той надяна на главата си „усмирителя“, сложна микроапаратура, поместена в дискообразна пластина, придържана от тясна препаска, предназначена да възприема биоелектричните заповеди от мозъка му и да ги проектира в определена посока под формата на мощен електромагнитен сноп.

Това беше оръжието, с което имаше право да се защитава при евентуално враждебно посрещане от аборигените. Той беше мисионер, сеяч на висшата етика, затова му бе забранено да си служи с по-опасни средства. Забрана, наложена от най-висшата власт в неговото общество — собствената съвест.

Отправеният мислен импулс отвори люка на звездолета. И Еор излезе навън, откъдето нахлу вълна от влажен задушен въздух, наситен с безброй непознати ухания. Ухания, за него първоначално дори неприятни. Но беше длъжен да ги приеме такива, каквито бяха. Доброволно бе дошъл, безропотно трябваше да се примири с всичко тук.

Опита се да стъпи на краката си. Ха сега де! Не му се удаде. Дългите му ръце се чувстваха по-сигурни при досега с пещерния под. И той несъзнателно, подчинен повече на телесните си хормони, тръгна на четири крака, като се подпираше на ръцете си, а след това отмяташе подире им непохватните си нозе. Особени нозе — с ходила подобни на дланите, като че ли предназначени за хващане, а не за стъпване.

Излезе пред пещерата. Огледа отвисоко околността. Джунгла! Докъдето стига поглед. Пресечена от лъкатушеща река. Навред се извисяваха стволове на огромни дървета и палми, тапицирани с дебел слой мъхове и подобни на странни инкрустации най-разнообразни по форми и цветове гъби, всички омотани в безредна мрежа от лиани, от които висяха като проскубани ресни лишеи. Отдолу земята — все едно дъно на съхнещо езеро. Подгизнала от влага.

Високо сред клоните се носеха в зашеметяващи скокове гибони и макаци. Прехвърчаха кълвачи, скорци, нектарници. Над водата се носеха чапли и патици. Озъртащ се боязливо, ловък макак ловеше крабове в плитчината. Видрова цивета се гмуркаше по-пъргаво от кормораните на лов за риба. А малко по-нагоре дългоноса маймуна опитваше да се напие, като отместваше с ръка големия си нос да не й пречи. Наблизо ситнеше костенурка, забързана, доколкото можеше, към водата. Агама надникна зад палма нипа и тозчас изчезна от поглед. Тромав панголин, на вид нещо средно между маймунка и гущер, беше увиснал на хватателната си опашка и облизваше с език пълзящите около отвора на хралупестия си мравуняк мравки.

Еор не беше забравил мисията си. Предстоеше му решителна среща с представителите на тукашната цивилизация, чиито електромагнитни излъчвания извън бордовия радиоиндикатор беше уловил преди приземяването на звездолета. Притиснатият към челото му апарат, подобен на диадема, опипваше околността, за да открие съществото с най-висша психична дейност сред това гъмжило на живот. Усети сигналите му. Насочи нататък поглед. И трепна.

Наблизо, отместил гигантските листа на див банан, го наблюдаваше… Наблюдаваше го индивид по външност досущ като него — дългорък, късокрак, с гъста козина и тлъсто туловище.

Нямаше съмнение — негови бяха биоимпулсите, които постъпваха в мозъка на Еор посредством настроената за такава връзка диадема. Но интензитетът и комбинативното им разнообразие не издаваха наличие на интелект, способен да създаде материална, та камо ли техническа култура. Едно интелигентно животно! Стар мъжки орангутан! Тогава…

Озадачен, Еор запристъпва, по-право закрета на четири крака към себеподобния си съсед, като опитваше да установи с него биоенергетична мисловна връзка.

Орангутаните са миролюбиви същества. Но, както всички живи същества, до определена граница. Макар и да са номади, те все пак пазят територията си. Не допускат чужденци.

Този (Еор мигновено го кръсти за себе си Безухия, заради липсата на дясно ухо, навярно откъснато в някоя по-настървена схватка) сметна, че новодошлият иска да го прогони, за да нахлуе във владенията му. Затова се изправи, заловен с една ръка за банановия лист, а с другата се тупна в гърдите. Изрева…

Орангутаните са мълчаливци. Този рев издаваше колко много беше възмутен от нахалния пришелец. Раздруса листа така, че го отчесна, после се метна в атака. От съседните дървета се спуснаха още две маймуни, съвсем млади, буйни, неудържими. Идваха на помощ на стария. Може би негови синове.

Еор нямаше защо да се страхува. Знаеше, че е неуязвим. И тази негова самоувереност вбеси нападателите. Подскачайки на четири крака, те се втурнаха насреща му.

Еор мигновено включи „усмирителя“. Трите животни тозчас се заковаха на място. Озъбените им муцуни се отпуснаха в безгрижна гримаса. Заплашителните им ревове пресекнаха. Настървението, готовността за жестока битка угасна неусетно и те приближиха с кротко мъркане. Безухия посегна да го прегърне. Другите двама взеха да се ровят в козината му, все едно да го пощят. Така Еор попадна в орангутанското семейство.

Те продължиха да късат пресни пъпки и да ги предъвкват самодоволно. После се покатериха по лианите. Да се чудиш на сръчността на тези тромави наглед тела. И то разчитайки повече на ръцете, отколкото на краката си, макар и те с дланоподобни ходила.

Без да осъзнава какво прави, Еор ги последва. И се смая. Сякаш цял живот се бе придвижвал така по клоните на горските великани. Дали се бе превърнал в животно? Но не, мозъкът му си беше същият, на Еор. Мозък, незабравил предишните си знания, незабравил и важната си мисия. Да установи контакта! Съвсем озадачен, той следваше тримата си нови познайници все по-нагоре и по-нагоре, като при по-дебелите стволове се хващаше за врежовете на ротанговите лиани и цисусите.

Дървото се разклони. Но катерачите не спряха. Продължиха. Най-сетне, достигнали един според тях удобен чатал, спряха. И там Еор видя орангутанката, притиснала към гърдите си най-малкото си дете, още сукалче. Направиха място и на госта си да се сгуши до тях.

Стъбла, клони, лиани, вейки — всичко беше обрасло с едри мъхове, с папрати, с орхидеи. Същинска градина някъде високо-високо върху горния етаж на гората. И му беше меко, прохладно от влажността им, дори уютно. Сякаш цял живот бе прекарал по дърветата.

Неусетно притъмня. Във въздуха проехтя далечен тътен. Втори — по-наблизо. Трети… Орангутаните се примъкнаха по-близо до главния ствол, притиснаха се един към друг. Ставаше все по-мрачно. И по-мрачно.

Внезапно ярка светлина го ослепи. В следващия миг гръмотевица изтрещя съвсем наблизо. И рукна дъжд.

Отначало листата пазеха малко сушинка. Само отначало. Скоро и те подгизнаха съвсем. От всички листа, от увисналите по тях мъхове, от просмуканите с вода клони рукнаха шуртящи порои. Мълниите зачестиха. Сякаш се сляха в една непрекъсваща канонада. Огън и трясък! И обливащи ги водни струи.

Еор последва примера на другите. Прегърби се съвсем, скрил лице с ръце. Водата се плискаше по гърба му, но гъстата козина не й позволяваше да достигне кожата му. От нея, превърнала се в сплъстени кичури, потекоха ручеи, както се стичаха и от мъховете и лишеите.

Задуха вятър. Разлюля върхарите. Но в средните горски етажи почти не се усещаше. Познаваше се, че беснее, само по обрулваните от силата му плодове, вейки и листа, като по-леките се спускаха плавно надолу, а по-големите и по-жилавите, като тези на фикусите, падаха право надолу ведно с плодовете.

Докога ли щеше да продължи тази буря? Та за нея ли, или за намокрените орангутани бе преодолял и времето, и пространството?

Хм! Установил бе контакта. Вече разбираше издаваните от тях звуци. Само че те никак не приличаха на разумна реч. Бяха израз само на настроения.

„Дъжд — лошо!“

Толкова! Ако можеше да се назове мисъл това, което разчиташе диадемата от гърлестите им изръмжавания.

Най-сетне дъждът взе да пооредява. Мълниите отминаха на юг. Утихна и вятърът.

Но просмуканите с плътна влага листа, мъхове, лишеи, папрати продължаваха да ръсят отгоре му бавно пресекващите си ручейчета. Постепенно през редките пролуки между листата почнаха да се промъкват тънки слънчеви снопчета, грейнали като прожектори в наситения с влага въздух.

Маймуните се размърдаха.

„Няма страшно!“ — измърмори самецът. Семейството му се поразмести. Всеки взе да изтръсква намокрената си козина, да подскача на клона, та да отцеди и последната дъждовна капка.

И не само те. Раздвижи се, по чудо оживя цялата гора. Разхвърчаха се пеперуди, нектарници, птици носорози. Запрелитаха от клон на клон и гущерчета дракончета, носейки се във въздуха като планерчета с разпънатата ципа по костните израстъци отстрани на телата им. Почти пред лицето му премина летяща жаба, разперила крачета с опънати между пръстите й ципи като миниатюрни парашутчета. Профуча и сплескана като панданусов лист летяща змия. Ех, не бяха истински летци, но все пак достатъчно сръчни планеристи. С огромен скок се прехвърли на съседното дърво и летяща катерица.

Еор гледаше и не можеше да се нагледа на този тъй непознат, тъй интересен за него живот. Живот — накъдето обърнеш очи. И жужащи пчели, и бръмбари, и лазещи навред стоноги, и цели армии мравки. И притичващи на зигзаг гекончета.

Безухия поведе увеличеното си семейство към съседния каури. Оттам по якото ротангово въже само с ръце го отведоха до първата си трапеза — дърво, отрупано с тъмночервени топчета — и почнаха лакомо да ги дъвчат, облизвайки се.

Еор последва примера им. Отде можеше да знае, че това е мангустан, един от най-вкусните плодове.

Наистина беше приятен. Месото се топеше в устата му.

Поеха отново на път. Все по клоните, и все по-често с ръце.

Похапнаха си и от рамбутаните, ех, не толкова сочни. При това с твърда космата кожа. Затова ги зарязаха скоро. Нападнаха матакучинга. Излапаха доста от ситните му жълти зърна.

Пак тръгнаха.

„Хубаво, хубаво!“ — изсумтя самецът. Покатерили се бяха на друго вечнозелено дърво, от чиито клони висяха едри бодливи плодове. Дуриани!

„Хубаво, хубаво!“ — повтаряше Безухия.

Всички се скупчиха върху любимото си лакомство. Раздираха със зъби бодливата обвивка и облизваха прехласнати подобното на крем месо на плода.

Еор и този път не изостана. И понеже не познаваше особеностите на този свят, в който се бе озовал, съвсем не усети неприятната миризма на тези тъй обичани от едни и тъй отбягвани от други плодове.

Внезапно трепна. Психоиндикаторът му долови близостта на висша нервна дейност. Погледна надолу.

И видя непознато същество. Имаше нещо общо с орангутаните, но имаше и значителни различия. Беше съвсем голокожо. Само с нещо бяло около таза. С по-къси ръце и по-дълги крака. И козина единствено върху темето.

Мозъчните му излъчвания, много по-сложни и по-неразбираеми, заглушаваха всички други биоимпулси в психоиндикатора. Нямаше съмнение — това беше по-висше същество от тези, с които Еор се бе свързал.

Съществото, а то беше обикновен даяк, вдигна някаква дълга тръба, допря я до устните си и я насочи нагоре точно срещу Безухия. Психоиндикаторът препредаде в съзнанието на Еор усилените му биотокове. Напрегнати, целенасочени, агресивни.

Стръв за убийство!

Еор откликна мигновено. Отправи лъча на диадемата си към него. Не се учуди на въздействието му.

Човекът тозчас отпусна сумпитана си, извади приготвената отровна стрела, прибра я обратно в колчана. После подвикна весело:

— Охой!

Махна с ръка и безгрижно продължи пътя си към реката.

Прикрили се в това време зад дебелия ствол, орангутаните излязоха от укритията си. Забърбориха развълнувани с гърлестите си изръмжавания.

„Човек! — мърмореше Безухия. — Убива!“

А съмнение нямаше, че тъкмо това щеше да го сполети. Психоиндикаторът не лъжеше.

Тревогата премина. Маймуните продължиха пиршеството си с усладилите им се дуриани. Единствен Еор престана да яде. Сви се на клона до тях. Замислен. Потресен…

Отново притъмня. Но вече не пред дъжд. Свечеряваше се. Мракът изпълзяваше от най-гъстите шубраци и бързо лазеше нагоре към горските върхари. Развикаха се отново гибоните, зацвърчаха цикадите, закрякаха жабите.

Безухия поведе семейството си за нощувка. И всеки се залови да си стъкмява гнездо. Кършеха с ръце и крака гъвкави клони с меки листа, подреждаха ги в подходящите разклонения, оплитаха ги здраво едно в друго, натискаха ги с тела.

Без да си дава сметка, Еор също опита да се нагласи удобно в своето недотам уютно, особено след удобствата на звездолета леговище, като подобно на другите за по-голяма сигурност се хвана с ръка за най-близкия клон.

След кратки прозевки другите заспаха начаса. А той не можеше. Потресен от откритието си.

От съседното дърво се разлетяха безшумно огромните прилепи калонги. Дългопет скочи на отсрещната вейка и го загледа с огромните си очи. Но тозчас се метна обратно с още по-дълъг скок. Лемур лори пък съвсем спокойно премина покрай Еор, без да му обръща внимание, като само се озърташе за някое птиче гнездо. Пропълзя безшумно змия. Притича гекон. Отдолу изръмжа пантера като режещ трион. Изгрухтя глиган. Край реката се прозина шумно крокодил.

Започваше нощният живот на джунглата. Не по-малко занимателен от дневния. И все пак по-вълнуващо си оставаше другото.

Тъй значи, имало е земен обитател с по-съвършена нервна система — онзи с убиващата тръба, когото беше укротил. Нанороботът му, тази образцова биохимична конструкция с вградения в нея пикокомпютър, беше направил грешка. Малка грешка с големи последици. Беше остъргал клетки от първото срещнато същество с по-сложна психична дейност, в случая орангутан, и ги бе присадил към неговия събуждащ се от анабиозата мозък. После регенераторът беше довършил сегашния му образ. Образ на маймуна. А той, като всеки мисионер, беше длъжен да наподобява тези, с които възнамеряваше да установи контакт. Защото контактът с орангутаните явно се оказа съвсем безсмислен.

Как щеше да спечели доверието на разумните същества, едно от които бе срещнал днес, с тази си външност? Животно, каквото и да е то, да споделя с носителите на разума върху тази планета своите познания за света и своята етика. Щяха ли да го приемат?