Петър Бобев
Диадемата на орангутана (3) (Научнофантастичен роман)

Великодушният контрабандист

Рахман бин Абдул Субанто не беше султан. Султан на тази област е бил прадядо му. Затова по дух той и сега се смяташе неин собственик. Въпреки че за обществото, все новобогаташи, не представляваше нищо повече от един богат търговец, за почтеността на чиито сделки се носеха всякакви слухове. Ама само на ухо. Иначе не смееха. Рахман султан, както все още го наричаха повечето хора, съвсем не беше безобиден. Всички чувстваха това и предпочитаха да бъдат в добри отношения с него. Не само обикновените селяни и горяните, ами и властите.

Произходът му го бе изисквал, затова беше станал офицер. Но скромната власт като офицер беше разпалила в душата му незаспалите прастари наследствени амбиции. Включи се в един от многото по онова време заговори за сваляне на правителството, заради което попадна в затвора. Но за добро поведение скоро беше помилван. Налагаше му се да си търси друга работа. И за удивление на всички, които го познаваха, той избра тъкмо тази — търговията. Оказа се, не от глупост, а по добре обмислен план. Прадядото беше владял областта с ятагана, той щеше да я завладее с помощта на съответни за днешните времена похвати.

Моторницата му с десетина телохранители даяки пореше искрящата в чудно кафяво речна повърхност срещу течението, като плашеше накацалите в плитчината водни птици и припичащите се по бреговете блатни крокодили, които пропълзяваха бързо-бързо до водата и се гмуркаха в дълбините.

Соленоводните гребенести крокодили не стигаха до тук, но и местните съвсем не бяха безобидни. Срещаха се и гамиалови крокодили, не по-малко страшни на вид, но безопасни за човека, пък и за другите животни, освен за рибите.

Ето, подаде се една дълга тънка муцуна, чиито челюсти стискаха като огромни пинсети уловената риба. Ловецът я подхвърли във въздуха, така че да падне направо в гърлото му, след което начаса потъна към дъното.

По реката сновяха и други лодки, и моторници, и праута. И всички, щом познаеха кой е насреща им, вдигаха за поздрав весла. Радостните им възгласи проехтяваха над реката. Искрени бяха приветствията, непринудени.

Рахман бин Абдул не се съмняваше в добрите им чувства. Имаше защо. Защото в действителност като че нямаха друг защитник освен него. Нито сред властите, нито сред по-заможните и по-влиятелните си сънародници. Никой друг не беше в състояние да ги опази от „пиявиците“. Тъй наричаха на острова търговците: и тези в дюкяните, и странстващите във вътрешността.

Но това прау му се стори подозрително. Защо се опита да се завре в тръстиките?

Рахман вдигна рупора:

— Я ела насам! Не се крий!

И тъй като онзи не го послуша, а заразмаха лудо веслото, Рахман извади пистолета и стреля пред лодката. Това се оказа добро решение. Беглецът спря. Моторницата обърна, достигна го, опря борд о борда му.

Вцепенен от страх, вътре се бе сгърчил един от плаващите търговци, които вършат сделките си нагоре по течението на най-непристъпните речни притоци. Лодката беше претъпкана с черни буци суров каучук и кехлибарен дамар, та едва се държеше над водата. А между тях лежаха притиснати вързопи крокодилски кожи.

Рахман извиси глас:

— Откъде ги имаш?

Заловеният почна да пелтечи:

— Аз съм честен… Честно съм си платил.

Рахман не го изчака да се доизкаже:

— Ти да си чувал, че няма място за пиявици като теб? Че аз съм забранил…

— Ама аз… — задъха се от страх другият. — За пръв път…

— Това ще ти бъде и за последен! Рахман бин Абдул не прощава.

И даде знак с очи. Двамина от телохранителите му скочиха в плененото прау и прехвърлиха търговеца пред шефа си.

— Хайде! — рече Рахман.

Само чакали тази заповед, двамата натопиха пленника във водата с главата надолу. Държаха го така, докато почна да изпуска мехури. Тогава го извадиха.

— Разбра ли какво те чака, ако повториш? — изръмжа Рахман.

Клетникът не можеше да поеме дъх, та да отговори.

— Сега ти се размина! Пипна ли те втори път, няма вадене!

Пак с очи даде нова заповед.

Преметнаха търговеца отново в лодката му, като зад него седна друг телохранител.

— Стоката в склада! Конфискувана! А тази гнида повече да не се мярка пред очите ми!

След това разпореждане моторницата му отново пое срещу течението, докато заловеното прау продължи пътя си надолу.

И отново размътената искряща водна повърхност и криволичещите от двете й страни зелени грамади на джунглата. И отлитащите птици и мярващите се тук-там очи и ноздри на крокодили. И подскачащите по клоните маймуни. И пърхащите облаци от пеперуди.

Това беше обаянието на Рахман Субанто, както предпочиташе от фалшива скромност да го наричат официално. Всички бяха убедени, че ги защитава от хищното ограбване на „пиявиците“. Винаги е имало търговия. Откак съществува човечеството. Дали става дума за натурална размяна, за пазар, за бизнес, за клиринг, за борсови машинации — това си е все търговия. В различни стадии за развитие. Тук, особено далеч от крайбрежието, още беше в сила натуралната размяна.

Когато излезе от затвора, Рахман завари цяла орда „пиявици“. Напълнили праутата си със сол, газ, тютюн за дъвчене, ориз, въдици, пирони, мъниста, платове, ножове и всякакви дрънкулки, те поемаха към най-затънтените кътчета на джунглата, където разменяха стоката си срещу рула от ротангови врежове, крокодилски, леопардови, еленови кожи, златен пясък, редки птици и буци дамар. Особено предпочитаха дамара, смолата от каури, от която се получава копалът, толкова нужен за производството на лакове. И тъй като неуките им клиенти нямаха представа за стойност и цена, ги ограбваха най-безсрамно. Препродавайки така получените суровини в градовете на десетократно, та дори стократно по-висока цена, те печелеха луди пари и само за няколко години успяваха да си осигурят охолство до края на живота си. Е, имаше и риск. Понякога някой не се завръщаше. И никой не можеше да каже защо. Крокодил ли го бе отмъкнал, пантера ли го бе разкъсала или бе извършил нещо, което ловците на глави не прощаваха?

Това бе така, докато дойде Рахман.

Всъщност той не се залови с търговията така, слепешката, налучквайки, без да му е ясна от самото начало крайната цел. Отначало тръгна като всички други само с една лодка. Заподозряха го в нелоялна конкуренция. И клопки му устройваха, ала той се оказа достатъчно умен и ловък, та оцеля. Започна почти на загуба. Буца дамар, за която другите даваха един нож, той заплащаше с цял наръч ножове. Вместо шепа сол — цяла кошница. Вместо един метър плат — петдесет метра.

Даяките са неграмотни хора, някои дори ги наричат диваци, но умееха да си правят сметката. И взеха да връщат обратно другите прекупвачи. Къде с увещания, къде със заплахи. Рахман успя да наеме още няколко лодки. Дейността му бързо се разрастваше. Конкурентите един подир друг отпадаха от състезанието. По-твърдоглавите пък изчезваха мистериозно. Накрая в цялата област остана само той и неговите агенти.

Всички знаеха причината — не търсеше печалба. Само добро заплащане на агентите си. И ако все пак след препродажбата приходът надвишеше разходите, Рахман раздаваше тази част на най-бедните — тези, които въобще нямаха какво да продават.

Името му знаеха и най-дивите горяни. Славата му се носеше и нарастваше. И престижът му. При спорове, при съюзи, при сдружавания се допитваха все до него. Не признаваха официалната власт. Само неговото мнение. И това му стигаше — славата, обаянието, предаността на народа. Надали прадядо му, султанът, е имал такава тежест, такова влияние, макар и неизявено. Той си оставаше все същият външно скромен гражданин, непретенциозен, чужд на богаташите, които се смятаха за елита на района.

Ала това не можеше да замаже очите на всички, особено на местните управници, които предусещаха надигащата се заплаха. И настойчиво дебнеха, търсеха сгода да го оплетат в някоя нечестна сделка, в спекула или контрабанда. Но все не им се удаваше. Той не беше глупак, не се замесваше в бизнес, който му се струваше подозрителен. Не на властите, а на него самия.

Внезапно Рахман даде знак. Моторът млъкна. Лодката продължи за кратко по инерция.

На стотина метра от тях на брега се бе навела пантера и озъртайки се недоверчиво, навярно смутена от внезапно заглъхналия пукот на мотора, побърза да се налочи с вода. Това отклони вниманието й от истинската опасност. В следващия миг надвисналият над брега дебел възлест клон внезапно оживя. Превърна се в огромен питон, който светкавично се метна върху жертвата и я стисна в стоманените си намотки. Двете мощни тела се замятаха, завъргаляха се в тинята, превърнали се в едно замайващо кълбо, в което беше невъзможно да се разбере кое е лапа, кое змийска глава или опашка. Изтърколиха се във водата, превръщайки я в кипнал гейзер. Ала не се пускаха. Не се пуснаха и след като един кой знае откъде появил се крокодил се намеси в борбата, захапал опашката на змията.

Лодкарите спряха и наблюдаваха настървената схватка доста време. Ала никой от бойците не отстъпваше. Битката продължаваше все тъй ожесточено, без никакъв признак за надмощие на кой да е от тях.

Хората нямаха много време за губене. Та нали това беше ежедневието на джунглата? Все някой щеше да победи и да изяде другия. По-особеното в случая беше, че в кървавата драма участваха трима гладници. Единият трябваше навреме да отстъпи и после да продължи сражението с победителя от двубоя.

Вече палеха мотора, когато съвсем наблизо се чу изстрел. Не изпращяване на счупен от несръчна маймуна клон, не удар на мандоу по прояден от термити дънер, а истински пушечен изстрел. Кой си бе позволил това?

Кормчията не изчака команда. Изви руля към брега. Лодката заби нос в глинестия бряг. Хората наскачаха от нея и бързо я изтеглиха наполовина на сушата.

Слезе и Рахман. Част от телохранителите остави на място, а с другите навлезе в гъсталака, като се мъчеше това да стане колкото е възможно по-безшумно.

Усетът му не го мамеше. Чуваше се приглушен човешки говор и затихващи животински стонове. Наблизо се водеше борба — дали само между хора или пък с едро животно? Трябваше да разбере!

След още двайсетина крачки през мрежата на листата видя какво става. Нямаше съмнение — бракониери! Петима души, от които един европеец, русоляв плешивец на около четирийсетина години, и четирима даяки опитваха да натикат в грубо скована клетка един едва потръпващ орангутан. Всъщност не само един. В козината му се бе впило с всички сили съвсем малко орангутанче.

Значи майка с дете! Обикновено така постъпват бракониерите — убиват майката, за да пленят детето й.

Рахман изтича напред с насочен пистолет.

— Не мърдай!

Пръв се опомни европеецът. Вдигна пушката си. Но куршумът на един от идващите на помощ на водача си даяки я изби от ръцете му.

Ловците се вцепениха, видели се обкръжени от всички страни с въоръжени до зъби противници. И докато се чудеха какво да предприемат, един от хората на Рахман с ловка хватка закопча ръцете на европееца в белезници.

Сега вече разпитът можеше да започне. Рахман пристъпи напред:

— Кой сте вие?

— Американски гражданин — вирна глава запитаният.

— Име?

— Зигфрид ван Фелдеке.

Разпитващият натърти:

— А знаете ли вие, туан Зигфрид, че това, което вършите, е незаконно?

— Знам! — Ловецът се бе поокопитил. — Но разчитам да се споразумеем.

— Как?

— Десет хиляди долара. Стигат ли?

Ясно, не знаеше с кого си има работа. Предлагаше му рушвет! Рушвет на Рахман бин Абдул Субанто!

— Само затуй заслужаваш още тук да ти тегля куршума! — изръмжа султанският внук. — Но няма! Нека реши съдът. Знаете ли каква е присъдата за убит орангутан?

Зигфрид побърза да отвърне:

— Но той не е убит.

— А?

— Приспан е с наркозен куршум.

Аха, това е добре.

— Защо ви е? Контрабанда? Зоопаркове, научни лаборатории, богати любители на екзотични животни?

— Не знам точно. Тъй ми е наредено. Жив да бъде.

— А колко плащат?

— Щяха… Петдесет хиляди…

— Долара?

— Аха!

Докато траеше това разследване, зад гърба на Зигфрид приближиха двама от Рахмановите даяки и си зашепнаха привидно съвсем невинно. Единият подметна:

— Хубава глава! Струва си!

Другият потвърди:

— Абе, че е хубава, хубава е! Ама вратът й е къс. И много дебел. Мандоуто ще я повреди.

— Дума да не става! — намеси се трети. — „Новата глава“ трябва да бъде майсторски отрязана. Иначе магията не става.

Зигфрид ван Фелдеке чу разговора. Извърна се.

Не се шегуваха. Дори единият вече беше изтеглил ножа си и опитваше с пръст острието му.

Американецът пребледня. По челото му изби ледена пот. Погледна към главатаря им, който стоеше съвсем безучастен.

— Чувате ли ги? — почти изстена Ван Фелдеке.

— Това си е тяхна работа. Постъпват, както повеляват обичаите им. Като сте тръгвали насам, би трябвало да понаучите нещо и за ловците на глави.

Контрабандистът заекна:

— Ама… Наистина ли…

Коленете му потрепваха, потрепваха ръцете, та и устните му. Страхът беше сковал и тялото, и мисълта му.

Единият от шегобийците се обърна към главатаря:

— Нали търсехме тъкмо такава „нова глава“? Да я заровим под новия склад, та да не се срути.

— Вярно е, търсехме…

Зигфрид почти изплака:

— Моля ви! Изглеждате културен човек. Ще допуснете ли това? Пред очите ви…

Без да му отговори, Рахман заповяда на своите хора:

— Разбийте клетката!

И те мигом я превърнаха в купчина колове.

Той седна върху нея.

— Ще изчакаме да се събуди маймуната. И да се покатери на дървото. — След което добави замислен: — Пък дотогава ще решим и вашата участ.

Зигфрид не преставаше да повтаря:

— Вие… Културен човек… Ще допуснете ли…

Най-сетне орангутанката се посвести. Забърза, по-право затътри се към дървото, прегърнала детето си. Почна да се катери неуверено нагоре. Но без да спира. Все по-нагоре и по-нагоре. Когато достигна височина, на която не можеше да я засегне куршум, Рахман се обърна към пленника си:

— Хайде, от нас да мине! Не ни трябва главата ви! — След което с рязък глас добави: — Измитайте се веднага от този край! Веднага!

В очите на бракониера светна надежда:

— Наистина ли?

— Но ви предупреждавам. Пипна ли ви втори път, или чуя нещо подобно, не гарантирам за главата ви. — И довърши подигравателно: — Пък изглежда представителна.

Хората му прибраха оръжията си, изчакаха бракониерите да се качат в скритата сред панданусите лодка, след което продължиха пътя си, като се превиваха от смях на измислената от другарите им шега с „новата глава“.