Петър Бобев
Диадемата на орангутана (11) (Научнофантастичен роман)

Гонитбата

Рахман бин Абдул Субанто можеше да бъде напълно доволен. Гостуването му в селището се превърна в триумфално шествие. А то какво ти градче? Всъщност една китна градина, прорязана от нещо като улички, очертани с редици от кокосови палми, фикуси, банани, бамбук, по които се бяха увили безброй нацъфтели орхидеи, тук смятани за плевели. Рахман си бе помислил: колко ли би получил за всеки от тези разкошни плевели, ако успееше да ги изнесе в Европа или Америка?

Зад тези колонади в зеленината се гушеха туземните хижи, заслонени от избуялите папаи, манго, касава (маниока), ананаси, батати и какво ли не. Не градче в джунглата, а ботаническа градина, събрала екзотиката на целия свят.

Приветливите жители го бяха посрещнали така, както навярно не бяха посрещали и дядо му, султана. С песни, танци, радостни възгласи, които го съпровождаха през цялото му пребиваване тук.

Възхваляваха го не само редовните му доставчици, на които той раздаваше полагащата им се част от печалбата като дивиденти. Възхваляваха го като че ли най-вече бедняците, които всъщност нямаха какво да му продадат, а той бе изсипал и върху тях своята щедрост.

Рахман нямаше нужда от пари. Имаше нужда от слава, от възхищение, от обожание. Печалба за себе си не оставяше. Имаше си всичко, което му бе нужно.

Освен справедливите доплащания и подаръците бе уредил за населението и безплатни театри на сенките, любимите индонезийски представления. Бе им прожектирал цял ден задъхващи уестърни, тъй подходящи за темперамента на местните хора.

И най-важното — правеше се, че не забелязва проявите, които неговата религия забраняваше. Накрая ги бе оставил да се отдадат на своето племенно развлечение — надпиването с оризова ракия. Докато се строполят безсилни на земята. Ако ли пък някой почваше да буйства, другите, по-трезвите, го връзваха за някой кол и го оставяха там, докато се укроти.

Настроението му не можа да развали дори суматохата при посрещането му на поляната, която бе послужила за аеродрум на хеликоптера му.

Телохранителите му бяха докарали петима даяка с вързани отзад ръце. Заранта не друг, а местните жители ги бяха заловили. Даяките поначало не понасят чужденци. А тези бяха слезли от прауто си и без да подозират, че са проследени, се бяха отправили към същата поляна и на туй отгоре се бяха покатерили по дърветата със сумпитани и колчани отровни стрели.

Рахман не ги разпитва. Даяките са упорити. Издръжливи на всякакви изтезания. Нищо нямаше да научи от тях. Пък и много-много не се интересуваше. Цялата област гъмжеше от негови врагове, които не можеха да му простят, че ги бе лишил от сладките печалби. И които мечтаеха да го няма, за да потекат отново реките от пари в джобовете им.

При това знаеше как действа на тълпата великодушието. Реши да се покаже великодушен. Заповяда само да начупят сумпитаните им и да изгорят отровните им стрели, след което да потопят прауто им, а тях да изгонят от селището. Само толкова!

Всъщност това наказание не беше по-леко. Обезоръжени, без превоз трудно щяха да се измъкнат от прегръдката на джунглата. Пък ако успееха, надали друг път щяха да замислят подобна глупост.

Сега всички, които можеха да се държат на крака, бяха излезли да го изпратят. В такава плътна тълпа, че телохранителите едва успяха да ги избутат назад, за да може машината му да задвижи витлата си.

Ето, моторът увеличи оборотите. Наоколо се разхвърчаха сламки и отнесени от главите шапки. После машината се отлепи от земята. Все по-нагоре и по-нагоре!

Тълпата под него издребня. Вече не беше множество хора, а сякаш разтревожен мравуняк. Пък да си признае, и той така си представяше хората — тези, които си въобразяваха, че ги обсипва с благодеяния. Не повече от мравки, които бяха нужни за великата цел на живота му, без да съзнават това.

Смяташе, че не се лъже. Спечелил бе хората. Това е политиката. Можеше да ги поведе. Само трябваше да улучи подходящия за това момент.

А и новината, която научи, не беше за пренебрегване. Някакъв заблуден геолог, когото туземците спасили от гладна смърт, бил открил наблизо платинови залежи.

Ако Рахман почнеше да ги разработва, с доходите от тях можеше да привлече още повече хората. Да им осигури нови доходи, дори известно благосъстояние. Да ги привърже още по-силно към себе си.

Той направи няколко кръга над ликуващата тълпа за сбогом, след което пое по обратния път.

От високото всичко изглеждаше малко. Дребни бяха и дърветата на джунглата. Сякаш не гигантски фикуси, железни дървета, палми, а избуял мъх, сред който като бронзова лентичка се гънеше реката в безбройните си разливи, задънени ръкави и меандри.

Така изглежда светът и на самия Аллах. Мъх, сред който щъкаха невидими оттук зверове, птици. И хора. Хора като мравчици!

През грохота на витлата той не ги чу. Не ги и видя. Бяха се появили зад него. Усети ги може би с някакво тайнствено шесто чувство.

Извърна рязко глава. Наистина, преследваха го. Четири вертолета, навели леко корпуси, се бяха спуснали подире му.

Мисълта му работеше трескаво. Той наведе лоста, натисна газта. Машината се стрелна напред с максимална скорост.

Преследвачите също ускориха ход.

Някога Рахман беше служил като военен пилот. И то на машина от този тип. Познаваше отлично възможностите й. Не бе забравил и правилата на боя.

Рязко намали оборотите, почти загаси мотора. Апаратът сякаш пропадна, хлътна надолу към надигащата се разлюляна от мусона гора, отдалеч наподобила изкласила оризова нива. Надяваше се преследвачите да го подминат. И той да се окаже зад гърбовете им. Предимството е на този, който е отзад.

Скоро се убеди, че не са новаци. Те свиха малко встрани и повториха маневрата му.

Джунглата се надигна отсреща като зелено море, готово да ги погълне. Рахман почти се гмурна в това море. По-право спусна се досами реката, залъкатуши над нея между отвесните й брегове, досущ наподобила зелено ждрело.

Преследвачите закръжиха над него. Не посмяха да слязат толкова ниско. Пък и без това вече имаха предимство. Картечниците им зачаткаха. През воя на перките гърмежите не се чуха. Видяха се само огънчетата от дулата.

Ха сега, Рахман, покажи вещина!

Той отново натисна газта до краен предел. И хеликоптерът му рязко се вдигна нагоре, право срещу бълващите огън машини. Зачатка и неговата картечница. Този изненадващ контраудар посмути нападателите. Те се пръснаха, объркани от неговия устрем. Оръжията им замлъкнаха за малко. Но достатъчно да му позволят да продължи полета си нагоре. Нагоре-нагоре! Усетът му като че ли не бе го измамил.

Оказа се, че „таванът“, височината, до която можеше да стигне неговият апарат, превъзхожда техния. Въпреки това, на няколкостотин метра под него те продължиха да следват курса му, предугаждайки всяка негова нова бойна хитрост. Наистина, не стреляха, да не хабят муниции. Но го следваха. Докога ли?

Рахман мерна бегло ска̀лата за бензина. Намаляваше. Нямаше избор. Той поначало беше човек на риска. А и вярваше, че Аллах помага на смелите.

И ето, отново рязко наведе лоста. Връхлетя срещу враговете почти на таран.

Оръжията отново изплезиха червените си езичета. Враговете отстъпиха смутени пред неочакваната му атака. Той се шмугна сред тях и отново се стрелна напред, почти над горските върхари.

Изглежда, не само неговото гориво беше на привършване. Забавиха скоростта си и те.

Готов беше да повярва, че ще ги изпревари, че ще им се изплъзне. Уви! Този път не успя.

Не разбра кога го бяха улучили. Почувства само как кабината се завъртя около оста си, все едно понесена от вятъра яворова крилатка. Бяха раздробили опашното витло, стабилизатора на хеликоптера. Оставаше съвсем безпомощен.

Четирите вражески апарата връхлетяха насреща му като настървени гигантски водни кончета. Куршумите им зачаткаха по корпуса.

Рахман спусна отвесно машината си. Нямаше време да избира място за кацане. Отдолу се надигна някаква полянка. И хеликоптерът му се строполи върху нея. Ала не се запали. Не се смачка. Пилотът по чудо не се преби. Дори успя да се овладее и да обърне нагоре картечницата си. Но и онези не преставаха да го обсипват с град от куршуми.

В този миг стана нещо изумително. Враговете прекратиха обстрела. Закръжиха плавно над него. Дори се разлюляха в знак на поздрав.

Рахман не се и опита да си обясни на какво се дължи промяната в поведението им. Натисна още по-уверено спусъка на картечницата. Ето, улучи единия! И той, обхванат от пламъци, се стрелна, проточил черна диря от дим към далечината.

Сега и вторият! Той също се оттегли, повлякъл подире си димяща опашка.

Третият и четвъртият въобще не се опитаха да окажат каквато и да е съпротива. Понесоха се по обратния път. И скоро изчезнаха от поглед.

Рахман побърза да се измъкне от кабината, защото хеликоптерът му всеки миг можеше да избухне в пламъци. Хукна да избяга по-бързо от опасната близост.

Тогава видя… Това направо го зашемети. Хора, а между тях крачеше, по-право тътрузеше се на четири крака, едър орангутан. И тъкмо той, орангутанът, не хората, заговори:

— Ранен ли си?

Говореща маймуна! Ей това скова езика му.

Ако беше маймуна, не биваше да говори. Освен ако не беше самият Шейтан…

— Виждам — обади се мисионерът, — здрав е. Само объркан от преживяното.

Рахман успя само да промълви:

— Вода!

Томас се обърна към него:

— Ела, братко! Ще ти дадем и вода! И храна! Успокой се!

Но как да дойде. Хората, чужденци, явно не бяха врагове. Но… тази маймуна!

Еор, орангутанът, поклати глава:

— Аз обезвредих враговете ти. Защо продължи да ги обстрелваш? Та се наложи и теб да укротявам.

Рахман се досети. Наистина, беше спрял стрелбата преждевременно. Можеше да помете и онези двамата, които се измъкнаха. А не го стори. Какво му бе попречило? Някаква чужда воля като че ли се бе намъкнала в неговата. Бе я сковала.

Опита да се оправдае:

— Те ме нападнаха първи. А който се осмели да се задява с Рахман бин Абдул, не може да чака пощада!

Орангутанът пак въздъхна:

— Колко злоба наистина! Колко злоба!

— Това не е злоба! — възрази поопомнил се Рахман. — Такъв е светът. Или те мен, или аз тях! Зъб за зъб, око за око.

Този път Еор се обърна към мисионера:

— Ще му кажеш ли: „Който вади нож, от нож умира?“ Или…

— Нали допреди малко за това разсъждавахме? — рече Томас. — Не са достатъчни проповедите. Ако няма нож, никой няма да убива. Затова да не правим ножове!

Намеси се и Джалонг с простата логика на дивака:

— Тогава със сумпитани.

— Ще ги начупим.

— И с прост кол може. И с камък. Искаш ли да убиваш, ще намериш с какво…

Еор показа големите си зъби:

— Той е прав. Не са виновни оръжията. Виновна е стръвта за убийство. Не притъпим ли нея… — Почти прошепна: — Затова съм дошъл при вас. Да притъпя тази стръв.

— Как? — рече Томас.

— Засега с диадемата на челото ми. С нейната сила. Ако вашите учени я имаха, биха я нарекли „пасифер“ — миротворец. — И посочи Рахман: — Както усмирих неговите преследвачи, както усмирих и него. Мощта й е достатъчна да се справи с цели армии.

Рахман гледаше слисан. И възбуден.

Това колелце — да се справя с цели армии! Който го притежава…

Гибоните бяха подхванали ежедневния си концерт. Съвсем наблизо по клоните на дърветата се премятаха веселите акробати — макаците. Заскрибуцаха цикадите.

— За днес стига! — рече Еор. — Хайде, всеки у дома си! До утре!

Хвана се за една лиана и се покатери пъргаво нагоре.

Томас и Джалонг подканиха случайния си гост:

— А ти — с нас! В кампонга!

Ала той мислеше друго:

— Не, не! Аз трябва да се махам оттук! Вие ще ми помогнете! Подгответе едно прау! И ме откарайте към крайбрежието!

Еор го бе чул отгоре. И се провикна:

— Никакво пътуване! Никой, който ме е видял, не бива да отива другаде! Да не се разприказва. Докато си свърша работата, и ти ще останеш тук!

Рахман се слиса. Какъв беше този звяр? Да заповядва на хората. Същински Шейтан.

Да остане тук като затворник. Докато го чакат толкова важни дела.

Не опита да разубеди двамата си спътници, в случая — направо стражи. Волю-неволю трябваше да се подчини! И не само заради забраната. Имаше и друго — тази странна „диадема“ го беше замаяла. Все едно го беше хипнотизирала.

Диадемата — тъкмо това, което му трябваше… За великата цел.