Петър Бобев
Диадемата на орангутана (13) (Научнофантастичен роман)

Горската усойница

Рахман бин Абдул Субанто беше достатъчно находчив и енергичен, и изобретателен. При това и достатъчно хитър. Ако искаше, все щеше да намери начин да се измъкне от положението, в което беше изпаднал. Ех, не истински пленник, но заложник положително.

За него това бездействие в даякското село беше непоносимо досадно. Ходеше на лов наистина, но без никакво удоволствие. Свикнал беше да лови хора, да се бори с хора, а не с глигани.

Стоеше тук само за едно. От съзнанието му все не можеше да избледнее образът на онова чудновато колелце върху челото на още по-чудноватия орангутан. Диадемата — както я наричаха.

Арабите смятат, че прокълнатите от Аллаха хора се превръщат в маймуни. Да приличат едновременно и на човеци, и на Шейтана. Ала той беше достатъчно трезвомислещ. Не беше дело на Шейтан това. Имаше нещо друго. Може би, пък защо не, беше прав този Еор, който настояваше, че е прелетял от друг свят. Защо не? Щом хора бяха подскачали по лунната повърхност.

Не го интересуваше самият Еор, не го интересуваха етичните му проповеди, не го интересуваше фотонната му енергия. Мислеше само за „диадемата“. И за изключителната мощ, която тя можеше да даде в ръцете на един амбициозен и интелигентен човек. По желание и само за миг да укротяваш най-настървените врагове: и хора, и зверове. Какво повече му беше нужно?

Затова направо се бе присламчил, без да го канят, към двамата почитатели на орангутана — Джалонг и мисионера. Мъкнеше се с тях, уж слушаше смайващите разкази за неговата планета, преструваше се на прехласнат пред нравствените му поучения, клатеше глава, цъкаше с език. Но колкото и да се мъчеше, все не можеше да откъсне поглед от могъщата диадема, или както я наричаше Еор — „пасифер“.

Еор мечтаеше с нейна помощ да възцари мир на Земята, Рахман пък си бе наумил нещо по-особено. И за да осъществи новата си цел, трябваше да придобие това всемогъщо колелце. На всяка цена!

Тримата пак гостуваха на орангутана. Седяха на дънера и си приказваха.

Мъглата още не се бе вдигнала. Замрежваше със сребристото си було безредната плетеница от дървета: железни, карамфилови, канелени, фикуси, мускатни и какви ли не, омотани с ротанг, цисуси и безброй други лиани, всички обрасли, все едно тапицирани с мъхове, папрати, орхидеи. Мъхове дори по листата. Струва ти се, че не се намираш в обикновена джунгла, а в някаква подводна пещера, замрежена с най-причудливи ресни от водорасли.

Приказваха си. Естествено — все за етика.

Отец Томас беше ненаситен. Питаше, питаше…

По едно време Еор рече:

— Моят „психоскоп“ разчита чувствата на всеки от вас. И твоите.

Той посочи мисионера.

— И твоите…

Отнасяше се за Джалонг.

— И твоите…

Рахман настръхна. Дали наистина притежаваше тази свръхестествена сила? Досещаше ли се какви мисли витаят в главата му? Какви намерения…

Но Еор вече не гледаше към него. Обърнал се бе пак към Томас:

— Не знам само биографиите ви. Това „психоскопът“ не може да разчете. — И се приведе: — Приятели сме. Нека да си кажем всичко! Например ти, отче. Как така с твоята интелигентност си станал мисионер и си се заврял в пущинака, вместо да създаваш блага за хората. Не само материални, но и духовни.

Тъжна полуусмивка плъзна по лицето на мисионера. Той вдигна рамене:

— Прецених, че тук, при тези безпросветни хора, ще бъда по-полезен. И ти си мисионер, нали? Както виждам, и вашето общество не изпраща на такива мисии полуинтелигенти. Изпратило е, по-право ти сам си пожелал, една от най-подготвените си личности.

— Това не е достатъчно! — кимна Еор. — Има и някакви лични причини. Нещо в теб издава една постоянна непритъпена болка. — Прекъсна се сам: — Ако толкова боли, да не я човъркаме!

— Вече я разчовъркахме — рече Томас. — Тя не е нито тайна, нито престъпна, та да се срамувам от нея.

И след кратко замълчаване, като че ли да посъбере разпокъсаните си мисли, продължи:

— Наистина, някога се стремях към други неща. Бях студент, студент електроинженер. Предричаха ми добра кариера. Тъкмяхме се да сключим брак. С Джейн. Хубава, а изглеждаше и влюбена в мен.

— И?

— Тогава имах още една страст. Мотоциклетните състезания. Няма защо да скромнича. Бях от най-добрите. За този спорт са необходими само две качества: бързи рефлекси. И… — Той се усмихна: — И слабо въображение. Неспособност да си представиш какво може да ти се случи. Не само по твоя вина. А какво могат да ти направят другите. Забравяш, че и те ламтят за същото — да спечелят.

— Авария? — запита Рахман.

— По-гадно! Умишлена катастрофа. Имах сериозен съперник. Зигфрид. Като митологичния герой. Зигфрид ван Фелдеке.

— Какво? — втрещи се Рахман. — Зигфрид ван Фелдеке?

— Да! Какво чудно има в това?

Рахман може би не трябваше да се издава, но вече беше късно да замълчи:

— Защото той беше един от тези, които ме преследваха с хеликоптерите. Контрабандист на животни.

Сега беше ред на Томас да се изненада:

— Зигфрид! Тук, на острова?

Но скоро се овладя:

— Вече всичко е минало! Не ми напомняй за него!

Намеси се и Еор. Почувствал бе мъката в душата на новия си приятел:

— Наистина, забрави! Разказвай какво стана по-нататък!

Мисионерът, бившият мотоциклетист, отпусна ръце:

— Жестока надпревара! Аз все водех. Но и той не изоставаше. Все до задното ми колело. Натискахме газта и двамата. Вече наближавахме финиша… а наградата беше голяма.

Той въздъхна:

— Какво да ви разправям? Все така, той до задното ми колело. И… Внезапно направи рязък завой. Нарочно, обикновен трик. Леко бутване на моето задно колело. И понеже тъкмо това не предвидих, изпуснах управлението.

— После?

— Събудих се в болницата… И… още една година все там… Гипс. Системи… Рехабилитации… Изписаха ме уж оздравял. Но с корсет. Гръбнакът не издържа без неговата помощ… и досега…

Едва сдържа бликналите в очите му сълзи:

— През цялото време Джейн не ме посети, не ми се обади дори. Бог е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени!“ И аз не я виня за нищо. Защо й е един инвалид? Предпочела другия, Зигфрид…

Рахман се бе вживял в тъжния му разказ:

— И ти не направи нищо? — И продължи разгорещено: — Щях да ги разстрелям! Начаса!

— Защо?

— Как защо? Да запазя честта си.

— Това ли изисква честта? — намеси се Еор.

— Да! Да знаят, че с мен не могат да се подиграват.

Еор като че ли го предизвикваше:

— Защото си повече от другите. Така ли?

Рахман не обичаше да го подчертава. Този път се изпусна:

— То се знае, повече съм! Аз съм внук на султан.

— Чувство за важност?

— Всеки има такова чувство.

Еор за кой ли път поклати глава:

— Все това първично чувство за важност! Вашето проклятие!

Томас не разбра веднага:

— Защо пък проклятие?

— Защото всичкото зло като че ли идва от него. Имаш жена. Как така ще те напусне? Ще уязви чувството ти за важност. Някой ти пречи да забогатееш. Запалваш му магазина. Защото богатството е средство за важност. Ти… — И се обърна пак към Томас: — Ти си щял да спечелиш състезанието. Не само парите. И другото. Ще бъдеш пръв. А той — втори. Никой не понася да бъде втори. Вашият пълководец от древността го е казал: „По-добре пръв на село, отколкото втори в Рим!“. Може ли това да се изрази по-ясно? Притежавал славолюбецът всичко: богатство, влияние, блясък, жени. Но искал да бъде пръв. И станал. С подлост, с убийства, с военни походи.

Беше почнал. И не можеше да спре:

— Не толкова икономиката. Не толкова пазарите. Човешките войни най-често се предизвикват от това животинско чувство. Как така владетел само на една страна? Защо не и на съседната? И на третата? И на четвъртата? Защо не и на целия свят?

— А войните за правата вяра? — избухна Рахман.

— Също! Да наложиш своите разбирания над другите. Да ги подчиниш на своите убеждения. Да им покажеш, че си по-важен.

И ги изгледа почти съжалително:

— Проучил съм историята ви. От древността до днес. И все това. Александър, Цезар, Наполеон, Хитлер, Сталин. Имали са всичко, повече от всичко, което е нужно на един човек. Но искали още. Да докажат, че са повече от другите.

Томас отново пошепна откъс от Евангелието:

— Който е безгрешен, нека пръв хвърли камъка! Нима аз бях светец? Кой ми даваше право да съдя другите?

Еор слушаше внимателно. Но, изглежда, в съзнанието му бе останало само Исусовото поучение: „Не съдете, за да не бъдете съдени!“. Почти прошепна:

— Не приемам пасивността на твоята религия. Ние имаме същия нравствен закон, само че в друг смисъл: „Съдете себе си! Безпощадно! За всяка слабост!“ Прекалено е пасивна. Само забрани: „Не убивай! Не кради! Не лъжесвидетелствай!“ Все табута. Подобно на наказателен закон.

А мисионерът, вече почнал, не можеше да спре:

— Жертва на неправдата, реших да се посветя на борбата срещу нея. Това пасивност ли е?

И малко неловко, поглеждайки с извинителен израз към Рахман, додаде:

— Смятам християнските норми за връх на нравствените постижения на човечеството. Бях споменал най-убедителната: „Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб!“. После: „Прощавай на враговете си!“.

Еор пак се обади:

— Виж, при вас този призив е оправдан. При толкова злоба. Тук като че ли смятате всеки срещнат за враг. А у нас няма нужда от това. У нас никой няма врагове.

— Как така? — намеси се и Джалонг. — А този, който иска да ти отреже главата?

— Бях споменал: „Най-голямото щастие е да направиш добро на другия. Който и да е той“. Вие! — той посочи с поглед Томас и Рахман. — Вие очаквате за добрите си постъпки да попаднете в Рая, нали? А всъщност знаете, че няма Рай, че няма Ад. Трябва да се разбере само едно — етиката е цел, а не подмазване пред Всемогъщия Бог, който иначе ще те накаже.

Рахман, като истински мюсюлманин, не можеше да приеме тези богохулни слова. Но не знаеше как да им възрази.

Еор продължи:

— Повтарям, вашата етика е пасивна. Несъпротивление на злото. „Ако ти ударят едната буза, предложи и другата!“. Активното начало във вашия свят е злото. Понякога за добър минава апатичният, ленивият, безразличният. А не този, който съзнателно иска да прави добро. Все повече добрини.

Рахман не внимаваше много в мъдруванията им за етиката. Той си имаше своя етика. Не му трябваше чужда. Нравствените норми налага този, който владее силата. Може там да е различно, но тук все още е така.

Наоколо джунглата дишаше с пълни гърди. Шумолене на листа, кършене на вейки, папагалски крясъци, маймунски подвиквания, жужене на пчели и бръмбари. Пред краката им две мравешки армии се бяха вчепкали в смъртен бой. С такова настървение, каквото трудно можеш да допуснеш за тези незначителни твари. И се унищожаваха взаимно.

— Такива сте и вие, хората! — подметна Еор.

Замълчаха и тримата. Вярно беше, разлика нямаше. Все същото.

Внезапно от гъсталака изскочи брадата свиня. Втурна се към хората, като че ли не ги забеляза. Какво ли я бе уплашило толкова? Пантера? Човек?… Не можаха да разберат.

Необикновеният орангутан трепна при това неочаквано нападение. Отстъпи крачка назад. Маймунската предпазливост бе надделяла. И изохка от болка.

В следващия миг Джалонг се метна напред и замахна с мандоуто. Главата на змията отскочи, отделена от извиващото се тяло. Но беше свършила гибелното си дело. Беше инжектирала отровата си.

Джалонг пребледня:

— Горска усойница! — задъха се той. — От най-отровните! Най…

Еор се сгърчи от непоносимата болка в ухапаната пета. Опитваше се да се овладее, личеше си, дори зъбите му проскърцаха от напрежение. Подпря се на дънера.

Петата му бързо се подуваше. За секунди. Под кожата се натрупаха сини кръвоизливи.

Пръв се опомни отец Томас:

— Джалонг, тичай у дома! Знаеш къде е чантата с лекарствата. Донеси я! Веднага! — И подвикна подире му: — Веднага!

Рахман също бе слушал за тази зловеща змия. Понякога смъртта настъпва след броени минути.

Еор се хвана за гърдите. Артериите на врата му се издуха, запулсираха ускорено. Прилоша му. Взе да повръща. Явно отровата бързаше да покаже злотворната си мощ.

Объркан, потресен, мисионерът се суетеше около пострадалия. Опитваше се да пристегне крака му с кърпа над глезена. Поне донейде да забави проникването на отровата към сърцето.

Напразно! Еор изстена. И загуби съзнание. Просна се възнак сред тревата.

Рахман, не по-малко разстроен от другите, стоеше вцепенен на мястото си. Бездеен. Убеден, че не може да помогне. Такава е била волята на Аллаха.

И случайно видя, че „диадемата“ се изхлузи от главата на орангутана.

Диадемата! Заради която все още стоеше тук, в този пущинак! В краката му! Оставаше само да се пресегне, за да я вземе! Без някой да му попречи.

Като че ли несъзнателно се наведе. Сграбчи я. И я надяна върху челото си.

В този миг отец Томас го видя. Скочи, посегна да му я вземе.

— Остави я на мястото й!

Отецът се закова неподвижен. Със замръзнал израз. Безволев и безчувствен.

„Пасиферът“ бе влязъл в действие.

Рахман хукна да бяга. Право към реката.

Вече наближаваше дървения кей, където даяките връзваха праутата си, когато насреща му се зададоха прибиращите се ловци.

Предположил, че става нещо нередно, един се провикна:

— Стой! Стой!

Беглецът, то се знае, не спря. И ловците се втурнаха подире му с размахани копия и ножове.

Повече не беше нужно. Той обърна за миг „диадемата“ и множеството се закова на място. Настървените допреди миг мъже тозчас отпуснаха оръжията си. Загледаха се подире му с пълно безразличие.

Каква мощ!

Рахман достигна кея. Скочи в лодката, която му се стори най-подходяща. Дори не се опита да отвърже въжето, а го сряза. Грабна веслото и загреба лудо по течението.

На брега даяките стояха със зяпнали уста, слисани, но безучастни. Само наблюдаваха, без да предприемат нищо. Ако искаха, можеха да го настигнат. Защото всяка от техните лодки щеше да се движи от няколко весла, а не само от едно.

Не помръдваха. Така, както дори не бе и мечтал…