Петър Бобев
Диадемата на орангутана (20) (Научнофантастичен роман)

Краткото тържество

В кампонга цареше паника. Всички мъже, жени, деца, та и немощните старци бяха излезли по терасите и възбудено обсъждаха станалото. Опитваха се да си го изяснят. Всъщност не знаеха какво точно бе станало. А неизвестността е по-страшна от всяка явна опасност.

Първо бяха чули експлозията на хеликоптера. Като гръмотевица. А беше ясно, че не е гръмотевица. Тогава…

След това — престрелката. За нея вече нямаше съмнение — стреляха хора. И то нататък — към пещерата. С Орангутана от небето. Където бяха Джалонг и мисионерът. И Рахман султан. И двамата му водачи.

И докато се чудеха какво да предприемат, ето че дотича единият от тях, викайки с цяло гърло:

— Избиха се… Избиха се…

— Кои?

— И Рахман султан… И друг един бял… — Чак тогава се сети: — Убиха и Орангутана от небето.

Тълпата зашумя. Да погубят всемогъщия небесен пратеник! Та той уж беше по-силен от всеки горски дух. Той трябваше да е безсмъртен. А то…

Тогава от колибата си излезе Банао, който дотогава само беше подслушвал отвътре новините.

— Я разкажи свястно точно какво стана!

Тъй и тъй дума по дума вестителят повтори разказа си.

— Значи — усмихна се дукунът, — значи, орангутанът…

— Да, да! Застреляха го. Застреля го онзи, другият бял.

Усещаше как в гърдите му се надига несдържана радост. Не бе и мечтал за това. Беше се примирил, че е изгубил влиянието си. Че тази свръхестествена маймуна го бе лишила от всякаква власт. Че бе направил за смях и Свещения крокодил. И сега — изведнъж…

Джалонг беше загубил покровителя си. Банао отново щеше да си възвърне надмощието.

Душата му тържествуваше. Такова изненадващо щастие! И то без никаква негова заслуга. Подарена му направо от духовете на прадедите. Отплатили му се бяха за това, че не ги бе забравил, че той единствен не се бе поддал на злата магия, донесена от белия мисионер и подсилена от тази проклета говореща маймуна.

Щеше да си възвърне почитта на племето. Щеше да си осигури и щастливия отвъден живот — това, което мисионерът наричаше Рай. Раят на даяките е джунгла, пълна с глигани. И можеш цял ден да ловуваш. И да събираш хората на пиршества. Ядене и оризова ракия!

Трябваше да се отблагодари на прадедите! А един от тях беше Безопашатия. Първо на него трябваше да засвидетелства признателността си. Обикновено при по-маловажни поводи му поднасяше в жертва бяло пиле. Сегашният случай изискваше подобаваща жертва.

Банао нареди да хванат една свиня. После я отведе до брега и я върза за подалия се от водата оголен корен. Заподскача по сухата тиня, запровиква се, занарежда, ту съвсем тихо, ту с оглушителни крясъци, подканата си към Безопашатия:

— Ела, ела, уважаеми прадядо! Закрилнико на племето, родоначалник и хранител! Ти отново доказа, че си по-могъщ от чуждите духове. — Запляска с ръце и продължи: — Ела, ела, победителю! Ела да получиш заслуженото за доброто, което направи. За това, че ни отърва от страшния говорещ орангутан.

И ето, от водата се подадоха четири грозни пъпки: две ококорени очи и две раздути ноздри. Насочиха се към брега, към обезумялата от страх вързана свиня.

Безопашатия бе разбрал призива. Дали бе чул тропането от босите крака на танцьора, или плясъците на ръцете му, или кой знае по какъв друг начин? И бързаше да получи това, което му се полагаше.

Достигна плитчината. Бронираният му гръб се подаде над повърхността. Краката му зашляпаха в тинята. Жертвата заквича оглушително.

Тогава стана неочакваното. Отнейде изскочи Дао. И се втурна към дукуна:

— Ти, измамнико — изкрещя той. — Ти, дето ме изпрати в пещерата, та да ме убият…

Тълпата неволно отстъпи. Амок беше това, вселен в човешко тяло зъл дух.

Прекъсна заклинанията си и Банао. Извърна се. Отстъпи.

Все така, тичешком, насреща му Дао продължаваше да крещи и да се заканва:

— Ама не можаха… Никой не може да убие Дао… Сега аз ще убия теб… Ще те убия…

И се метна отгоре му. Стисна го за гушата.

— Ще те убия!

Дукунът не беше толкова стар. Имаше достатъчно сили. Вдигна ръце и натисна назад главата на нападателя си. Прегъна врата му. Амокът неволно отслаби хватката си. Изгубил бе доста сили от раната, нанесена му от Джалонг.

Банао не пусна. Продължи да натиска. Борбата не трая дълго. Хората не посмяха да се намесят. Единият беше магьосник, другият — обладан от бесове. Намеси се третият.

Свещеният крокодил по някакви си негови подбуди пренебрегна квичащото прасе. Метна се върху боричкащите се хора. Захапа първото, което попадна пред муцуната му. Прасеца на Дао. И тръгна заднишком обратно към своята стихия, водата.

При новата опасност, при новата болка, Дао се вкопчи още по-стръвно във врага си. Не го пусна и когато страшното влечуго го замъкна в дълбокото и го повлече към дъното.

Даяките наблюдаваха от брега ужасната развръзка на разигралата се пред очите им жестока драма. Ръцете на Банао се протегнаха над повърхността като молба за помощ или като опит да се заловят за нещо. После изчезнаха под водата заедно с първата жертва на гмурналото се чудовище.

Духът на прадедите бе наказал и двамата. Но защо ли…