Петър Бобев
Диадемата на орангутана (17) (Научнофантастичен роман)

Обезвреденото свръхоръжие

Джалонг се бе върнал навреме с противозмийския серум, а отец Томас бе направил веднага инжекцията. Бе спасил от неминуема смърт Еор Орангутана.

Спасил го бе от смъртта, ала не и от последиците на страшната отрова. Ухапаният продължи да боледува още няколко дни. Почти между живота и небитието. С повръщане, главоболие, световъртеж, непоносими болки — до загуба на съзнание.

През цялото време мисионерът и даякът бдяха над него на дежурства в пещерата до звездолета, където го бяха отнесли за по-голяма безопасност при беззащитното състояние, в което бе изпаднал.

Едва днес беше станал и излязъл навън. Тримата седяха върху един камък и разговаряха, доволни от щастливия изход. По-право говореше Еор. Изглежда, имаше много неща, които държеше да им каже.

Джунглата се бе надвесила отгоре им като зелена снежна козирка, готова всеки миг да се откърти и да ги помете като лавина. Листата висяха неподвижни, като изстрелваха ослепителни слънчеви отблясъци от лъскавите си повърхности. Сякаш не листа, а микролазерчета.

Отвред ехтеше обичайната й глъчка: провиквания, крясъци, чирикане, бръмчене, скрибуцане. Понякога се мярваше някое животно и тозчас изчезваше. Я летящо драконче, я папагал, я гибон, я дива свиня или мангуста. Единствени влечугите като че ли не се смущаваха от близостта на хората. Пропълзя кобра и се сви на кълбо на няколко метра от тях. Варан се свлече от съседния ствол и се изтегна в тревата, невидим в сходната й окраска. С боязливо озъртане се подаде фазан. Сякаш не обикновена птица, а изящно ювелирно произведение. И за беда, загледан в хората, разколебан дали да продължи пътя си, не усети стрелналата се отгоре му раззината уста. В следващия миг челюстите на дебнещия питон го стиснаха в непускащата си захапка.

Томас въздъхна:

— В джунглата има толкова живот и толкова унищожение на живота, че всеки спор за суетата на битието губи смисъл.

— А в града? — подметна Еор.

Мисионерът прехапа устни:

— Наистина не мога да отговоря къде този смисъл е по-спорен. Избягах от градското безсърдечие, но не мога да приема световното безсърдечие, което ме души тук… Все суета…

Орангутанът продължи мисълта му:

— Суета! Нито знаем какво точно означава тя, нито искаме да прозрем в истинската й същност. — Замълча и добави: — Всъщност разумът, по-право създадената от него етика, лишава от смисъл суетата. Осмисля съществуването. Поне на разума.

Приказваше му се.

— Наистина при вас има много суета. Всеки иска да е над другите. В нещо, каквото и да е. Всичко е борба. Един закон — победа! Акламирате победителя, а не виждате сълзите на победения. Борба за победа — това е то, злото. Заради един щастливец — безброй злощастни — продължи той.

Томас отново въздъхна:

— Такъв е законът на природата. Дори звездата звезда изяжда.

Еор кимна:

— Това е неразумната природа. А разумът е предопределен, да речем програмиран, да коригира нейните сурови закони.

Чак сега се сети да попита:

— А моят „пасифер“? Къде е?

И Томас, и Джалонг бяха мълчали досега за това, за да не го тревожат в доскоро тежкото му състояние. Повече не можеха да мълчат.

— Спомняш ли си пилота от сваления хеликоптер? Рахман?

Да, спомняше си. Изразът на лицето му потвърди това.

— Той го открадна.

Еор вдигна тревожен поглед:

— А той пък къде е?

Мисионерът се обърна към даяка:

— Пусни радиото! Тъкмо предават новините.

Уловиха края им. Но и той беше достатъчен:

— Рахман султан навлязъл в Кашмир. Съществува реална опасност от военен конфликт с Индия, която още не е предприела ответните мерки, тъй като почти цялата й гранична армия е унищожена.

Томас побърза да отговори на недоумяващия поглед, отправен му от Еор:

— За информационните средства изумително леките победи на този завоевател остават необясними. Но за нас…

Еор скочи:

— Искаш да кажеш…

— Да, братко! Това е дело на твоя „пасифер“. Не се съмнявам, с неговата мощ той обезврежда противниковите армии, след което ги унищожава. Да сплаши другите. Владее цяла Индонезия, Бангладеш. Сега — и Кашмир. Освен арабските… Заплашва целия свят.

Орангутанът стоеше изумен.

— Възползвал се е от моето устройство, създадено да укротява страстите, да сее мир сред хора и животни, за да убива. И да заробва други хора. Как е възможно това?

— При нас всичко е възможно — рече примирен Томас. — И Нобел създаде динамита, за да облекчи труда на хората при разбиването на скалите. Кюри и Ръдърфорд изясниха структурата на атомното ядро, а човечеството вместо първо да построи атомни електроцентрали, взриви атомната бомба.

Еор не спираше да си говори на глас:

— Вие… Хората… Щом можахте да злоупотребите с „пасифера“, какво ли още бихте извършили, ако ви издам тайната на фотонната енергия? Или пък — управлението на хроналните аномалии? С вашата агресивност вие бихте объркали реда във Вселената.

— За жалост така е — рече Томас. — Всяко научно откритие у нас първо се прилага за военни цели.

— Войната! — пошепна Еор. — Алчността за победа, за задоволяване на чувството за важност… Като този Рахман… — И добави: — Не сте дорасли. Не сте дорасли за знанията, които смятах да споделя с вас. А няма по-ужасно от това — развитието на техниката да изпревари развитието на морала.

— А значи ли това — запита мисионерът — да спрем техническия прогрес?

— То се знае, че не значи. Но изисква по-напред да ускорите напредъка на етиката. Това, което се опитвам да ви внуша.

И пак поклати глава.

— Но виждам, че не сте дорасли.

— Рахман не е цялото човечество, Еор. Той не е критерий за цялото човечество.

— Но нали то не може да го възпре? Нали винаги ще се намерят алчни за власт честолюбци, които ще заемат неговото място?

Отец Томас изрече последния си довод в този мъчителен разговор:

— И все пак ние успяхме да създадем Организация на обединените нации. С нейната намеса опасността от злоупотреби намалява.

Еор сви космати рамене:

— Дано! Това е последната ми надежда. И все пак въпреки тази организация Рахман вилнее.

Той внезапно вдигна глава:

— Аз все още имам някаква сила да го възпра. Вместо вашата немощна в случая организация. За щастие имам. И ще го лиша от смъртоносната му мощ. Сега… — Очите му бяха потъмнели. — Но после… Ако ви разкрия другата сила, ако някой нов Рахман се добере до нея… — И натърти: — Ще се опитам да поправя бедата… Донякъде…

Обърна се да влезе в пещерата.

В този миг с пукота на сумпитан от гората излетя стрела. Еор неволно помръдна и тя профуча на сантиметър от рамото му. Удари се в скалата и се счупи.

Но и Джалонг беше горско чедо, израсъл сред вечни опасности. Грабна пушката, която винаги стоеше до него, и стреля. Чу се лек стон и човешката сянка, която се бе мярнала в храсталака, изчезна в гората.

Даякът се спусна натам с пръст на спусъка. Откри кървави следи. Значи беше улучил. Проследи ги донякъде. Но скоро се отказа. Изглежда раната не беше опасна. И нападателят бе успял да вземе преднина. Излишно беше да го гони.

Върна се. Разгледа съсредоточено счупената стрела.

— На Банао е! Всеки даяк ги прави по свой начин.

Поклати глава разколебан.

— Но не беше Банао. Струва ми се, стори ми се, че беше Дао. Амокът…

Мисионерът се запита гласно:

— Защо се целеше в Еор? А не в теб, а не в мен?

— Разбрал е вече, достатъчно е схватлив, откъде идва силата ни. А и Дао е амок. Срещу когото го пратиш, ще го убие.

Както беше застанал на входа, орангутанът рече:

— Ех, клети братя! Всеки миг доказвате доколко не сте дорасли.

Сетне изведнъж смени темата. Заговори за това, което в случая му изглеждаше по-важно.

— „Пасиферът“ е уязвим като всяко друго техническо произведение. Това мога да ви кажа. Той се задейства от акумулатор на фотони. Не сте слушали за такива, нали? И тъй като те нямат маса в покой, в такъв може да се кондензира безкрайно много енергия. — И се усмихна насила. — Притежавам устройство, което може да го опразни мигновено. Да направя това, което вие наричате „пробив на акумулатора“. А нашият герой, всепобеждаващият Рахман султан, да се окаже напълно обезоръжен. И почти през рамо довърши: — Може би това, което наричаме гравитационна сингулярност, взрив, да е било също така кондензат от фотони. Естествен фотонен акумулатор. И някакъв непознат за нас агент да е предизвикал пробив в този грандиозен акумулатор и е причинил Големия взрив. — Запита ги с поглед: — Защо не? — И отново поклати глава: — Но вие наистина не сте дорасли…