Петър Бобев
Диадемата на орангутана (12) (Научнофантастичен роман)

Тревожни предчувствия

Посланието на Еор получи различен отзвук между учените, пък и сред цялата общественост. Особено сред учените. От самото начало те се разделиха на два противоположни лагера. Едните допускаха, че това не е изключено. Толкова интересни проблеми поставяше, и то с такава убедителност, че не биваше да бъде пренебрегнато.

Другите напротив, виждаха един обикновен блъф, една от честите шеги, които някои шегобийци си правеха с колегите, като избираха най-пиперливите теми на съвременността. Възраженията им изглеждаха непоклатими.

Първо: дори със скоростта на светлината никой звездолет не е способен да транспортира на Земята въпросния мозък за по-малко от десетки години. Пък и тази Алфа Центавър D. Защо досега никой телескоп не я бе забелязал?

Ала Стив Макгил не се поколеба. Усетът му не го мамеше. Убеден беше, че не е шега, че не е никакъв блъф. Цял ден и цяла нощ премисля чутото по радиото, прослуша няколко пъти записа му. И на другата заран, след една от многото си безсънни нощи, свика главните си експерти на консулт.

Неговите консултации се провеждаха под особена форма. Събрани в кабинета му в небостъргача, където той никога не ходеше, петимата съветници, безспорни капацитети в своите области, разговаряха с него, без да го виждат. Само чуваха гласа му, докато в същото време той можеше да ги наблюдава през видеофона. Да слуша отговорите, да следи поведението, жестовете, най-слабите им мимики.

Не биваше да им се показва. Обезобразеното му лице не вдъхваше никакъв респект, а той особено държеше на това. „Човекът, който се смее“ не предизвикваше сериозни мисли у събеседниците си. Изкривеното му лице събуждаше ако не насмешка, то най-малкото разсеяност.

Те бяха свикнали с този начин на работа. Затова не се притесняваха от това, че са наблюдавани и само чуват гласа му. Знаеха, че този глас говори винаги сериозно. Въпреки че си представяха през какви усмихнати устни излиза.

Макгил не ги остави да чакат. Не си губеше времето, не обичаше да губи и времето на другите. Защото тяхното време създаваше богатството, крепеше мощта му.

И той започна начаса:

— Господа, вие всички сте чули или поне прочели посланието на пратеника от Алфа Центавър D?

И петимата насреща му в екрана кимнаха утвърдително.

— Налага се да обсъдим този въпрос. С подобаващо внимание.

Нито той, нито те се съмняваха в това. Той не ги занимаваше с дреболии.

Макгил постави ребром въпроса:

— Искам мнението на всеки от вас за случая! Смятате ли, че заслужава вниманието ни?

Първо се обърна към Норман Сингер, особено сведущ във възможностите на човека за пребиваване в космически условия:

— Първо. Да си обясним вероятността за достигане до Земята на подобен звездолет.

Сингер опипа смутен чело:

— Не съм убеден в съществуването на планети край тази Алфа Центавър D, камо ли на скрила се зад нея нейна сестра. Ако е звезда от слънчев тип, защо нашите апарати не са регистрирали гравитационното им влияние?

Макгил го прекъсна:

— Може да са малки и на по-значителни разстояния от нея.

— Не е изключено. Но отдалечеността? Дори със скоростта на светлината това изглежда неправдоподобно. Засега приемаме, че никое материално тяло не може да достигне тази скорост. Ще са нужни стотици и повече години, дори при най-съвършена техника.

— Значи — продължи Макгил, — остава да приемем споменатия в посланието принцип. „Хроналните аномалии“.

И се обърна към другия съветник, физика Пауърс:

— Вашето мнение?

— Математически е възможно. По каквато логика допускаме разширяващата се Вселена, свиващата се Вселена, пулсиращата Вселена. Както допускаме космическите струни, черните дупки, изкривеното пространство, времето с обратен знак, магнитния монопол и безброй други теории.

— Заключението ви?

— Авторът е запознат с тези хипотези. Само че…

— Само че…

— Не знам доколко са реални.

— А вие, мистър Джонсън — обърна се Макгил към съседа му.

Джонсън, специалистът в енергетиката, вдигна рамене:

— Никой не спори, че цялата енергия, получавана на нашата планета, произхожда от Слънцето. Само че след безброй сложни преобразувания, които намаляват многократно коефициента на полезното действие. Така поставен въпросът, можем да наречем и нашата енергетика фотонна. Но…

— Какво?

— Прякото ползване на фотоните изглежда неосъществимо. Ние боязливо опитваме да навлезем и в тази област. Лазери, световоди, фотоелементи и други. Обаче да задоволят всички енергийни нужди на една суперцивилизация… Хм…

Това „хм“ значеше много.

Макгил се обърна към следващия съветник:

— Мистър Орловски, смятам, че още е рано да навлизаме във вашата област.

Орловски беше специалист по социология и етика.

— Аз не съм съвсем сигурен — рече той, — че винаги по-развитата в техническо отношение цивилизация се придържа към по-съвършена етика. Пример: Римската империя, хитлеризмът, сталинизмът… Преди това е нужно да чуем какви са техните постижения. Авторът на посланието би могъл да спомене поне някоя от безбройните утопии, които жадното за справедливост човечество е измислило.

Петият беше Сюн Уан, привлечен неотдавна от родината му в института.

Макгил заговори по-замислен:

— Нашият разговор е изключително важен. Ще анализираме само едно негово изречение: „Пренесен беше само моят мозък“. Добре, разбирам съображенията му. Това е много повече от нашия метод за замразяване на цялата глава. Но как е постигнато?

— Няма и намек за това.

— А вие? Каква хипотеза можете да ни предложите? Да се запази неувреден мозъкът в продължение на толкова години. И след това да се възстанови изцяло психичната му дейност. Ясно, анабиоза. Но от кой вид? Анхидробиоза? Криолизиране? Или нещо друго, неподозирано?

Сюн Уан присви очи:

— Нека да си представим условията, при които апаратът пътува. Това е междузвездното пространство на абсолютния студ. Има ли смисъл да се използва друг агент, освен самия студ? Да се хаби и без това недостигащата енергия за поддържане на по-висока температура…

— Искате да кажете?

— Единствено дълбокото замразяване. Както сме почнали и ние. Но… доведено до съвършенство. С изключително сложни технологии, както при изстудяването, така и при обратния процес.

— Теоретично допустимо ли е?

— Теоретично — да! Кората на главния мозък и сега се оказва най-издръжлива на преохлаждане. Повтарям — допустимо. Повтарям — допустимо. Но само като теория. Защото е съпроводено с такива непреодолими трудности, каквито не мога да си представя. Подготовката за операцията (химикали, ензими, хормони), вида на криопротекторите, процесите на размразяването. Ние едва запазваме жизнеността на консервираните органи в течен азот. И то при минус сто и шестдесет градуса. Какво ще стане при абсолютната нула?

Макгил нямаше нужда повече от техните съвети. И заговори решително:

— Излишни са повече мотиви. От думите ви мога да направя един-единствен извод. Изключено е осъществяването на такъв проект дори от галактична цивилизация, т.е. от третия вид.

Сюн Уан опита да смекчи заключението:

— Аз не исках да кажа точно това.

Но Макгил го прекъсна:

— Като истински учен вие се въздържате от безусловното отричане. Истинският учен никога не е категоричен. Той допуска и другата истина. Но аз, обикновеният човек, мога да правя всякакви заключения. — И отсече: — Безсъмнено, блъф!

Гласът му стана още по-решителен:

— Длъжни сме като специалисти да предупредим обществото, цялото човечество, Обединените нации, че имаме работа с опитен измамник. Целта му не ни е ясна. Но надали е тъй безкористна. Кой знае дали няма да прибегне до шантаж. — Вече заповядваше: — Вземете мерки нашето становище да бъде популяризирано. Да бъде организирано публикуването на колкото е възможно повече отрицателни статии. И от колкото може по-големи авторитети. Хоноруването на такива публикации ще поеме нашата фирма.

В последните му думи не пролича никаква ирония:

— Всъщност това е и вашето убеждение, нали? Действайте по съвест!

Съветниците му се спогледаха неуверено. Но нямаше какво да сторят. С него не се спореше. Заповедите му само се изпълняваха.

Екранът угасна. Стив Макгил се отпусна в стола.

Те все още се колебаеха. Ала той не се колебаеше. Усетът, предчувствието му, ако щете, му нашепваше, че не е блъф.

Всички намеци в посланието бяха научно правдоподобни. Не противоречаха на никакви природни закони. Кой преди петдесетина години е допускал, че човек ще стъпи на Луната, че ще бъдат присаждани сърце, бял дроб, черен дроб, бъбреци. А ето…

Но се налагаше да убеди другите, че това не е възможно. Заради бизнеса. Ако въпросният другопланетянин наистина съществуваше и успееше да се свърже с учените на Земята, това щеше да означава направо разгром за Стив Макгил. Защото неговата технология, в която той поначало не вярваше, щеше да се окаже не само остаряла, но и безсмислена. И тогава кой знае кои фирми щяха да се възползват от звездния патент? И да завладеят пазара.

А Макгил нямаше нищо друго. Освен своя бизнес. Освен самочувствието, че е единствен в своята област. Най-богатият, най-влиятелният, най-важният…

Той включи видеофона на секретаря си.

Младият човек отсреща едва не скочи прав, когато чу гласа му:

— Мистър Макгрей, изключително важна задача!

— Слушам! — отговори по войнишки секретарят.

— Предайте на всички наши представители в Източното полукълбо…

Стационарният спътник, който беше препредал посланието, се намираше в орбита тъкмо там.

Макгил повтори:

— Предайте им… Да организират денонощно дежурство с радиопеленгатори, за да установят координатите на предавателя, който излъчва посланието на пришелеца.

— Но нали…

— Такъв не съществува, знам. Но трябва да открием измамника, за да го изобличим пред обществото. В противен случай ще пострада реномето на фирмата ни.

Секретарят вече се бе поопомнил:

— Тъкмо щях да ви уведомя. Индонезийски вестник информира, че някои радари са засекли странен летящ обект, който паднал на остров Борнео. Но не е сателит, не е и метеорит. Кацането му било лъкатушещо. И загатват за летяща чиния.

— Добре! — рече Макгил. — Да съсредоточат наблюденията си там!

И дообясни:

— Той не е повторил излъчването си. Но аз съм сигурен, че ще го повтори. И именно при този втори опит трябва да бъде засечен! Ясен ли съм?

— Напълно ясен, мистър Макгил! Пристъпвам веднага към изпълнението на заповедта ви.

Шефът отново изключи връзката.

Трябваше да го открие! На всяка цена! Ако се окажеше злонамерен шегобиец, да го компрометира. Ако ли пък… Ако ли пък е истински… Тогава трябваше със светкавична операция да го залови. Преди Организацията на обединените нации да се организира за търсения контакт. И да му предложи сделка, по-право да го изнуди, че ще го унищожи, ако не му разкрие патента си. Ако ли, уви, се окаже несговорчив, наистина да го смаже.

Не му изглеждаше опасен. Същество с такава етика, за каквато загатва, безсъмнено е достатъчно наивно. Етика и наивност се покриват изцяло. Макгил се надяваше, че ще успее да го придума. Или най-малкото — да унищожи и апаратурата му, и него самия. Та да няма кой да се възползва от познанията му.

Макгил не се интересуваше от велики контакти. Интересуваше се единствено от бизнеса си.