Петър Бобев
Диадемата на орангутана (10) (Научнофантастичен роман)

Кръвно отмъщение

Дойде редът на Джалонг да бъде нощен пазач.

Ще не ще, налагаше му се да прекъсне разговора си с отец Томас. Макар че му беше много приятно да си приказва с него, с човека, който беше видял толкова много свят и знаеше толкова много чудесии, за които даяките даже не подозираха.

— Такъв си ни е редът — рече той. — Макар че такива неща вече не се случват. Вече няма както някога нападения на чужди племена. Ама ние продължаваме да пазим… — И дообясни: — Пък и да не се вмъкне я пантера, я мечка… Затуй… — Той се позасмя: — Понякога и Свещения крокодил на Банао докопва я кокошка, я прасе, та и куче.

В този миг зърна пропълзял по пода скорпион, едър колкото рак. С един удар на приклада го смаза:

— Опасни са проклетниците.

А отец Томас не се насищаше да пита:

— Помниш ли как е било тогава? Нападенията де?

Джалонг сви рамене:

— Аз — не. Но баща ми е разправял.

— Какво точно?

— Ами че… Всеки чужденец е враг… Всяко племе иска да унищожи чуждото.

— Защо?

— Че знам ли? Види се, само за главите.

— А месото на убитите?

— Не се яде! Табу! — Довърши мисълта си: — Колкото повече глави си събрал, толкова си по-почитан. А даякът живее само за едната чест.

Томас пошепна тихо:

— Все това. Все чувството за важност. И тук, и там, навред. — И сам си възрази: — Та нима при нас е по-различно? Защо разните му там наполеоновци, сталиновци, хитлеровци обявяват войни? Всичко си имат. Но не то им трябва. Искат слава. Все повече слава. Независимо на каква цена. Тук туземците са режели по няколко глави. А онези… Не собственоръчно, но по тяхна заповед — стотици хиляди, милиони избити…

Джалонг го изчака да се изкаже и рече:

— Тогава и кампонгите са били други.

— Нали и сега има ограда от бодлив бамбук, оплетен с ротанг?

— Това е нищо. Тогава кампонгът е бил на хълма. Между бамбуковите стъбла натрупвали камъни. А кухините на коловете били натъпкани с пипер. Та като срежеш кола, пиперът да се посипе по очите ти.

— Химическа война! — подметна Томас.

Джалонг доби желание да продължи описанието при вида на проявения от новия му „брат“ интерес:

— Ако някой успеел да се прехвърли отвъд оградата, падал в някой капан. Или заострени колове, или примки от лиани, или покрити с клони ями, където стърчали набучени копия.

— Тогава как са прониквали вътре?

— Даяките са смели, даяките са пъргави, даяките са хитри. Все някои достигали до хижите. Тогава подпорните стълбове били още по-високи. И докато опитвали да се покатерят по тях…

— Ами стълбите?

— Всяка вечер ги вдигали.

— Значи, непревземаеми крепости.

— Няма такива! Нападателите гледали всичко да стане толкова тихо, че никой да не усети. Някой успявал да стигне до покрива, там повдигал някоя дървена керемида и изсипвал донесените в бамбукови гърнета зли мравки. Мравките почвали да хапят спящите. И в настъпилата суматоха проникналите в кампонга отваряли вратите на оградата и заедно с останалите воини нахлували в хижите…

Отец Томас скръсти ръце:

— Господи, Господи! Как си допускал и това?

Джалонг побърза да го успокои със сгърчено от погнуса лице:

— Сега, братко, вече не е така. Е, не сме станали братя със съседите си, както ни учиш ти, ама нали не си режем главите?

Махна с ръка и излезе на терасата.

Луната бе надзърнала иззад скупчените кичури на палмите и обливаше всичко наоколо със сребристия си блясък. И гланцираните листа, и дървените керемиди, и бамбуковия плет. Дневните шумове отстъпваха място на нощните. Пищяха до оглушаване какви ли не насекоми, звънливо крякаха жаби: и в локвите, и по земята, и по дърветата. Грухтяха диви свине. Прегракваха нощни птици. Измучаваха прегракнало елени. Тук-там изпращяваше настъпена съчка (от кого ли?), откъртваше се клон — дали от собствената си тежест или от струпалите се отгоре му маймуни?

Джалонг метна през рамо пушката, най-голямата си гордост. И слезе по стълбата. Стълба — всъщност пак кол, само че с издялани стъпала, подпрян под ъгъл.

В краката му се заумилкваха няколко кучета. Тръгнаха подире му, сметнали, че отива на лов.

Отсреща, пред входа на Банао, се мярна някаква сянка. И изчезна.

Честно казано, Джалонг продължаваше да се плаши от дукуна. Почувствал бе злобата му, познаваше коварството му. Какво ли още му кроеше? Уверен беше само в едно — че няма да му прости. Щеше да му напакости. Но как?

Достигна портата на оградата. Провери дали е залостена добре. И нали не преставаше да си мисли за проклетия магьосник, нито чу шум, нито видя как кучетата се върнаха назад.

Даякските кучета не лаят. Затова не ги бива за пазачи. Те ходят на лов или хапят влезлите в селото чужденци.

Убедил се в надеждността на вратата, пазачът се обърна. И всичко му стана ясно. Врагове нападаха кампонга. Изглежда бяха разкъртили някъде оградата и сега тичаха да се покатерят по стълбите в хижите.

Отде можеше да допусне, че идваха да отмъстят за убитите от завладения от амока Дао жени? Такова безсмислено, жестоко убийство не се оставя без възмездие.

Той въобще не се замисли. Свали пушката и откри стрелба. Чуха се стонове, викове, проклятия. Неколцина се строполиха на земята в гърчове. Това не смути останалите. Те продължиха да се катерят към терасите.

Ала гърмежите на Джалонг бяха разбудили навреме съселяните му. Неразсънени напълно, те грабваха мандоутата и копията. Излитаха навън и пресрещнаха смело враговете.

Битката се разрастваше. Викове, крясъци, женски писъци! Внезапно, в разгара на боя, откъм гората проехтя мощен глас. Човешки, но с някакъв особен тембър, все едно рев на чудовище:

— Хора, спрете!

Те все едно не го чуваха.

— Спрете, ви казвам! Заповядвам ви!

И… Стана чудо…

Нападателите неочаквано се заковаха на място. Отпуснаха ръце, някои захвърлиха ножовете и копията си на земята. Лицата им загубиха свирепите си изражения. Замънкаха някакви нелепи обяснения. Заотстъпваха, сякаш едва сега разбрали, че са попаднали в чужд кампонг. Изглежда забравили за какво са дошли.

Ала съплеменниците на Джалонг не бяха забравили. Видели ги така объркани, без да разбират на какво може да се дължи това, се спуснаха отгоре им, като безпощадно съсичаха всеки, изпречил се пред тях. Това вече не беше сражение, а безмилостно клане.

Тогава гласът от джунглата прокънтя отново:

— Спрете и вие! Не виждате ли, че не се съпротивляват? — И натърти: — Назад! Всички в колибите си!

И те покорно сведоха рамене, обърнаха се и поеха към домовете си. Все едно нищо не бе станало.

Джалонг още не можеше да се опомни. Ясно му беше само едно — това беше магията на загадъчния орангутан.

— Еор! — провикна се той. — Ти ли си?

— Аз съм, не се плаши!

И в следващия миг се свлече от клона на манговото дърво, скочи тромаво на тревата и се запъти към него с клатещата си маймунска походка, опирайки се с ръце на земята.

Дойде и отец Томас, не по-малко потресен, не по-малко учуден от другите, които се бяха стълпили на терасите и гледаха с ококорени очи неочаквания си спасител.

Бяха разбрали. Ако не беше той, онези, враговете, както ги бяха изненадали, щяха да ги изколят до крак.

Отец Томас клатеше замислен глава:

— Такава мощ! Все едно бог миротворец.

Еор сви космати рамене:

— Това, което бях нарекъл психоскоп. Диадемата. Само че в случая с обратно действие.

Мисионерът, бившият студент електроинженер, не можеше да си го обясни:

— И аз като тези прости хорица бих го приел за магия.

— Освен да приема, то е предназначено и да предава. Излъчва биополе, което индуцира в мозъчните центрове химикоелектрични импулси, присъщи на всеки вид поведение. Мога да укротявам, мога да вбесявам. Ако поискам… — И добави: — Това е единственото оръжие, което имам право да употребявам.

Управление на поведението с електромагнитни импулси! Томас премисляше трескаво. Откъде му беше познато?

Но да. Доктор Делгадо вкарвал електроди в различните мозъчни центрове на бикове. Дори изнесъл спектакъл на сънародниците си. По заповед чрез радиопредавател, употребен като рапира, той възбуждал ту центъра на гнева и бикът налитал яростно, ту центъра на спокойствието и бикът идвал кротко при него.

Наистина апаратът на Еор представляваше доусъвършенствана идеята на Делгадо, само че без имплантирани в мозъка електроди. Само това — непосредствено въздействие с електровълни върху определени мозъчни центрове от разстояние.

Докато траеше разговорът им, даяките от колибите се бяха опомнили. Бяха осъзнали какво бе станало. И наскачали на земята, бяха подхванали своите бойни танци. Танците на победата! С размахани мандоута, с тържествуващи крясъци. А жените и децата ги подканваха отстрани, докато близките на пострадалите превързваха ранените или оплакваха убитите.

Еор рече:

— Да ги оставим! А ние да отидем другаде!

Излязоха. Седнаха върху повален бамбуков ствол.

Но воините спряха танците си, излязоха и те, обкръжиха Еор и двамата му приятели и проснали се по очи, замърмориха неразбираеми думи.

— Какво правят? — запита Еор.

— Благодарят ти, че ги спаси. Смятат те за дух покровител.

— Наистина — кимна Томас. — Притежаваш властта на бог.

Орангутанът отвърна смутен.

— Вие поне знаете, че не идвам като бог. А като равен сред равни. Разумен сред разумни. Не със силата, а с идеята. Моята идея е моята сила. У вас силата е все още на по-голяма почит, отколкото идеята. — Еор сви устни в тъжна усмивка: — Вече успях да схвана и това. При вас всичко е борба. Като при животните. С един стремеж: победа!

Томас отвърна:

— Такъв е редът в природата.

— Искаш да кажеш: на животните. А виж, при нас е друго. Ние не се месим в техните отношения. Само доказваме, че разумът превъзхожда първобитните природни закони. Че и етиката еволюира. Не знаем докога. Но… — Едва успяваше да надвика приветствията на тълпата: — Ще надживеете ли и вие това? Славословите победителя. И на мач, и на конкурс, и на война. Заради един щастливец си затваряте очите пред безброя на несполучилите нещастници. Ей с това се гордея. Че не допускаме победители. Дори във великодушието. За да няма победени. Което е равнозначно на нещастни.

Джалонг слушаше. И все не доразбираше нещо.

— Как ще оцелееш, ако не побеждаваш? Враг, пантера, крокодил…

Орангутанът ставаше все по-тъжен:

— Победа! Победа! Победа! На всяка цена! Това е то — предтечата на злото. На всяка цена… Това значи и с честни, и с нечестни средства.

Той се измъкна от множеството. Хвана се за клона, по който бе дошъл. И довърши:

— Това е едната от задачите на моето идване. Мисионер срещу победителите. Да изхвърлите от речника си тази проклета дума: „Победа!“.

Изкатери се пъргаво нагоре и се скри в гъстата шума.