Петър Бобев
Диадемата на орангутана (18) (Научнофантастичен роман)

Прощавайте на враговете си

Триумфът на Рахман бин Абдул облекчи задачата на Зигфрид ван Фелдеке. Замаян от леките си победи, завоевателят навярно вече бе забравил дребния за него бракониер на животни. Затова, когато чу третото предаване на Еор, което уточняваше местонахождението му, Зигфрид веднага свика съучастниците си, все изпечени нарушители на закона като него, и нареди изпълнението на задачата им да започне същия ден.

Бяха тринайсет души. Но той съвсем не беше суеверен. Нужни му бяха точно толкова. Защото всеки от тях имаше някаква подготовка и първоначално би могъл да вдъхне доверие у набелязаната жертва за известна компетентност в определена област: биология, електроинженерство, религия, астрономия, медицина. Криониката остави за себе си. По време на службата си при Стив Макгил бе успял да обогати задоволително познанията си по този проблем.

Добре облечени, с дипломатически чанти, в които бяха скрили оръжията си, заговорниците се качиха в очакващия ги хеликоптер. Беше голяма бойна машина, отвлечена от недоволен от Рахман султан пилот, който срещу тази услуга се надяваше да се измъкне от родната Индонезия, където повече нямаше място за него. По силата на ислямските закони Рахман признаваше само едно наказание спрямо отстъпниците.

Летяха дълго над джунглата, всеки унесен в своите мисли и грижи.

По едно време някой извика:

— Един липсва!

Преброиха се набързо. Наистина, вместо тринайсет бяха дванайсет. Кой липсваше? Оказа се Салиман, помюсюлманчен даяк, на когото разчитаха да ги води, ако се наложи да ходят през гората. Какво бе станало с него? Защо ги бе зарязал? Какво се криеше зад неговото бягство?

Тъй или иначе нямаха време да се връщат, та да го търсят. Ако си бе наумил да бяга, нямаше да ги чака на летището. Продължиха.

Пилотът се обърна и посочи с пръст надолу. Бяха достигнали целта. Оставаше да намерят място за кацане. А тук такива не се срещат често.

В този миг страшен блясък, нейде от тавана на кабината, ги ослепи. Оглушителен гръм ги зашемети. Сякаш беше настанал краят на света…

Зигфрид се свести бавно. Постепенно погледът му взе да различава къде се намира. Лежеше на земята върху опадалата шума, а над него се бяха надвесили, дотолкова оплескани в кръв, че не можеше да ги познае, трима от съучастниците му. На петдесетина метра от тях догаряха останките от катастрофиралия хеликоптер. Над главите им крещяха до влудяване уплашени маймуни, папагали и безброй други птици.

Зигфрид взе да се поопомня.

— Какво стана? — със слаб глас попита той.

Един, но кой ли, чие ли лице беше така омацано със сажди и кръв, изруга:

— Какво? Атентат! Нищо друго!

Допълни го вторият:

— Някой е заложил взрив. С часовник или с дистанционно възпламеняване — не е важно…

— Някой! — пошепна Зигфрид. — Кой?

— Кой? Само онзи, Салиман. Защо изчезна? Курдисал бомбата и дим да го няма.

Изглеждаше правдоподобно. Значи, Рахман султан не ги бе забравил. Бе успял да нареди това покушение.

Зигфрид опита да се надигне.

— Всъщност какво значение вече има това? Важното е да се измъкнем оттук.

Разпозна пилота и се обърна към него:

— Знаем ли поне къде се намираме?

— На километър-два от пещерата.

Зигфрид успя да се изправи. Значи нямаше нищо счупено. В случая това беше най-важното. Щом като можеше да се движи, все оставаше някаква надежда. Не само за спасение, ами и да довърши започнатото.

Със счупена ръка се оказа пилотът. Подложиха й шина от дървесна кора, превързаха я с кърпа и потеглиха. Но тъй като нямаха компас, а и не виждаха слънцето, скоро разбраха, че са се заблудили. А по раните им се въртяха рояци мухи, полепваха по тях, смучеха. Някои рани пък не спираха да кървят. Хората бързо губеха сили.

Не стига това, ами пилотът залитайки случайно се хвана за някаква лиана със здравата ръка. И изпищя от болка. Кожата му мигновено се покри с мехури. Като от чудовищна коприва.

Гората отново се бе успокоила. Животът бе тръгнал по своя път. Ето, един панголин, сякаш брониран в средновековна ризница, пресече пътя им. Изпълзя по стъбло нагоре едра агама. Защрака с дългите си пъстри шипове бодливо свинче.

Над главите им между клоните на фикусите, железните дървета и иглолистните каури, омотани с безредната плетеница на ротангите и другите лиани, запрехвъркаха папагали, кълвачи, скорци, нектарници, пеперуди, бръмбари, летящи жаби и дракончета.

Трябваше да намерят вода! Не само за пиене. Повече да промият раните си. Мъхове, листа, лишеи — всичко беше подгизнало от влага. Но влага, която не можеше да се пие.

Внезапно един извика:

— Ето!

И показа проснатата върху земята огромна маса с правилна форма, сякаш пет свински бута, подредени в розетка. Рафлезия! Най-големият цвят на света. Наоколо се носеше задушаваща воня на леш. И цели облаци мухи.

Зигфрид знаеше, че има ли рафлезия, има и цисус, върху чиито корени тя паразитира. Цисусът е лиана. Наричат я „горски извор“.

Биологът не се поколеба. Замахна с ножа, сряза стъблото й. От среза като от водопроводна тръба избликна вода. Всички един след друг се напиха до насита. Остана и за промивка на раните.

Докато чакаше реда си, Зигфрид зърна спотаения в близката папрат дивак. Вдигна пистолета.

— Не мърдай! — заповяда му той. После му извика: — Ела насам!

Онзи знаеше мощта на това оръжие. И неохотно се приближи.

— Слушай! — рече Зигфрид. — Ще ти дам този нож, ако ни заведеш до едно място.

— Къде?

Нямаше защо да го усуква:

— При Орангутана от небето.

Туземецът облиза изведнъж пресъхналите си устни:

— Не го знам.

— Знаеш, знаеш! — натърти Зигфрид. — И ще получиш ножа.

— Не знам!

Нямаха много време за губене. Един не се стърпя и го прасна с юмрук в лицето, та едва не го повали на земята. Даякът стана. И повтори с тъпа упоритост:

— Не знам!

Втори юмрук. Трети.

Внезапно с пронизителни крясъци иззад дънерите наизскачаха двайсетина полуголи даяки и обкръжиха крушенците.

Зигфрид се сепна. Познаваше силата на сумпитаните, духовите пушки с излитащите с бръмчене отровни стрели. Какво да стори? Те бяха четирима. И то обезсилени, ранени, заблудени в гората. Срещу толкова много настървени ловци на глави. Не подценяваше противника.

— Ние сме приятели — рече той. — Искаме помощ.

— Помощ! С бой! — обади се един, навярно водачът.

Ха сега де! Защо?

— Вие сте врагове! — изкрещя даякът. — А враговете се посрещат като врагове.

Обръчът на нападателите взе да се свива. А сумпитаните им като спици на колело целеха все центъра, където се бяха скупчили с опрени гърбове четиримата бандити.

Нима черепът му щеше да украси някоя дивашка колиба? Докато помисли това и чу друг глас:

— Братя, не убивайте!

Даяките сведоха оръжията си към земята. И се извърнаха нататък, откъдето дойде гласът.

От шубрака се появиха двама души: кривоок даяк и бял мисионер. Стори му се нещо познат. Кой ли беше пък този? Дъхът му секна.

Та това беше той, Томас, съперникът му — и в надпреварите, и в любовта! Понечи да се скрие зад другарите си, но Томас го видя. Разпозна го и под омацалата лицето му кръв.

— Зигфрид ван Фелдеке!

Омразата блесна и в неговите зеници.

„Само туй ми липсваше! — помисли си Зигфрид. — Да попадна тъкмо на този!“

Посегна към пистолета си. Но мигновено вдигнатите цеви на диваците го спряха.

— Ти! — изпъшка мисионерът. — Ти, който съсипа живота ми…

Трябваше да каже нещо! Но какво?

— Ама аз… — заекна Зигфрид. — Аз…

Отец Томас дишаше тежко. Личеше си каква борба се води в душата му.

Замълча. Секунди ли, минути ли, часове ли? Накрая въздъхна:

— Иисус е рекъл: „Прощавайте на враговете си!“.

Беше възвърнал самообладанието си.

— Какво дириш тук? — запита той. — Маймуни ли ще ловиш?

И Зигфрид бързо се опомняше.

— Аз съм от пратениците на Комитета при Обединените нации.

— Ти? От Обединените нации?

— Понеже познавам острова, — бързо скрои лъжата. — Като водач. Пък и биолог…

И за по-голяма убедителност побърза да прибави нови доказателства:

— Този е електроник… Този лингвист… Този астроном…

Томас чак сега постави главния въпрос:

— А защо сте тук? — И повтори повече на себе си: — Прощавайте на враговете си!

— За контакта. За среща с Пришелеца. Уговорихме я по радиото.

— Пришелеца! — повтори Томас. — А какво знаете за него?

— Само това, което той съобщи.

— Защо пък точно тук?

— Такива координати ни даде.

Мисионерът все още се колебаеше.

— В съобщението се казва, че ще дойдат тринайсет представители. А вие?

Сега вече нямаше нужда да лъже:

— Авария! Най-вероятно бомбен атентат. Хеликоптерът ни гори на двеста метра оттук.

Томас кимна:

— Затова и аз съм тук. Чухме приближаването на хеликоптер. После — взрив. И побързахме на помощ.

Зигфрид изкриви лице:

— Останалите вече нямат нужда от помощ, а от християнско погребение.

Томас все още се колебаеше:

— Ще им го осигурим! Но вие… Вие…

Зигфрид вече беше сигурен, че е успял да притъпи най-сериозните му колебания.

— Това е задачата ни. Да се срещнем… — И добави доверително: — За да се върнем обратно, с него или без него, преди да ни е изпреварил разбеснелият се султан Рахман.

Мисионерът размени няколко думи с даяка. И реши:

— Добре! Тръгвайте с мен! Ще ви отведа.