Лий Чайлд
Издирваният (47)

52

Ричър рязко отвори вратата, изтръгна телефона от ръката на русолявия и го хвърли на покрива на бара. После го сграбчи за пуловера, измъкна го от седалката и го повлече в посоката, от която беше дошъл. Така измина три метра, после още три. След това се закова на място, завъртя се като дискохвъргач и го запрати в задната стена на бара. Хукна обратно, без да губи нито секунда повече. Седна зад кормилото, включи на скорост и натисна газта. Задните колела изхвърлиха порой ситни камъчета и колата се стрелна напред. В следващия миг удари спирачка. Тялото му почти се изсипа през отворената врата. Успя да се задържи на крака, заобиколи багажника на патрулката и се втурна към вратата. В движение натисна копчето на дистанционното, скочи зад волана и включи на заден. Патрулката светкавично се отлепи от стената и той рязко нави кормилото.

Пясъчната краун виктория продължаваше да се движи, защото я беше оставил на скорост. Той я задмина и й препречи пътя. Предната й броня влезе в леко съприкосновение със задния му калник. Той подаде газ, отлепи се от нея и се насочи към процепа между бара и съседната сграда. За миг погледна наляво и забеляза русолявия, който енергично куцукаше в обратна посока. Вероятно към колата си. В следващия миг забрави за него и насочи вниманието си напред. Прекоси предния паркинг, изскочи на пътя и веднага се шмугна между двете сгради от другата страна.

Едва тогава намали и насочи колата към следващото празно пространство на юг, откъдето можеше да вижда едновременно мотела и закусвалнята.

Соренсън още я нямаше.

Пред закусвалнята всичко беше спокойно.

Синята краун виктория беше на мястото си. Изглеждаше изоставена. Никой не тичаше към нея. Вратата на закусвалнята беше плътно затворена. През прозорците не се забелязваше движение.

Ричър изчака цяла минута, за да се увери, че онзи от Държавния департамент все пак не е разговарял с двамата агенти в закусвалнята.

Това му позволи да насочи вниманието си към мотела. Три минути по-късно една врата се отвори и Соренсън излезе навън. Беше облечена в предишния си костюм с панталон, но с новата блуза под него. Беше пъхнала старата в торбичката от новата, очевидно за да я изпере у дома. Различен подход. Защото имаше дом.

Тя се изправи на пътеката пред вратата и се огледа наляво, после надясно. С високо вдигната глава, като жена, която чака такси на градски тротоар. После се обърна и тръгна на север, по посока на бара, зад който доскоро беше паркирана патрулката на Гудман. Той стисна кормилото, промъкна се през процепа и колелата захрущяха по чакъла на паркинга. Прекоси пътя, заобиколи и спря на метър от нея. Тя се наведе да го погледне, след това спокойно зае мястото си на съседната седалка. Сякаш всеки ден от живота си бяха упражнявали подобна маневра.

— Трябва да изчезвам — промърмори той. — Имах малък проблем с твоя мистър Лестър от Държавния департамент.

— Лестър не е мой — отвърна тя.

В следващата секунда Ричър осъзна, че проблемите му са далеч по-сериозни, отколкото беше предполагал.

Доусън и Мичъл изскочиха от вратата на закусвалнята и се понесоха към паркинга. И двамата притискаха телефони към ушите си. Свободните им ръце напрегнато се размахваха, разтворените им сака се вееха. Лестър все пак се беше свързал с тях. Но не пряко, а по един много заобиколен начин. Вероятно бе разговарял със своите хора във Фоги Ботъм. Изреченият на висок глас въпрос: „Ти си онзи, когото издирваме, нали?“, и последвалото рязко прекъсване на разговора бяха накарали някой умник да се замисли. Същият този умник незабавно се бе свързал с Хувър Билдинг, от Хувър Билдинг се бяха обадили в Канзас Сити, а от Канзас Сити бяха потърсили Доусън и Мичъл на мобилните им телефони. В момента най-вероятно все още им обясняваха как онзи, когото издирвате, сритва задника на Лестър на около двайсет метра от вас.

Видяха го. А може би видяха Соренсън. За миг замръзнаха на място, насочили ръце към тях, а след това хукнаха към колата си.

Ричър стъпи на газта. От рязкото ускорение тялото на Соренсън се залепи за седалката. Моторът изрева, задницата поднесе по чакъла. Той с мъка овладя волана, излезе на платното и се понесе на север. Наведе се напред, за да погледне в страничното огледало. Синята краун виктория излетя от паркинга на заден и ги последва.

— Дръж се здраво, защото съм скапан шофьор — промърмори той.

— Сега ли се сети да ме предупредиш? — отвърна тя и бързо закопча колана си.

Ричър натисна педала до дупка. Големият V-образен осмак за полицейска употреба разполагаше с много конски сили и висок въртящ момент. Вървеше страхотно. За съжаление Доусън и Мичъл имаха абсолютно същия автомобил. Който без рамката с прожектори на покрива, както и без преден и заден ролбар положително беше по-пъргав и с по-добра аеродинамика.

Ричър беше наясно, че от междущатската магистрала го делят осемдесет километра. С почти нищо между тях. Разбира се, имаше няколко отбивки вляво и вдясно, тук-там стърчаха самотни дървета, зад които се виждаха изоставени селскостопански сгради. Останалото беше замръзнала равна земя. Безкрайно поле без долини и падини, без хълмове и хребети.

Много място за бягане.

И никакво за криене.

Пътната настилка беше лоша, на места хлътнала, на други издута. Дългите години мраз през зимата и жега през лятото си бяха казали думата. Приемливо шосе при нормално шофиране, но опасно при висока скорост. Колата на Гудман се носеше като яхта върху океански вълни. Двигателят виеше, кормилото вибрираше в ръцете му. Доусън и Мичъл бяха на около четиристотин метра зад тях, но видимо скъсяваха разстоянието. Ричър натисна педала още по-силно. Газ до дупка. Сто и шейсет километра в час.

Много място за бягане.

Никакво за криене.

Пулър, помисли си той.

— Знаеш ли как се работи с радиостанцията?

— Мога да опитам — отвърна Соренсън.

— Разбери къде се намира Пулър с неговия радар. Предай му, че някакъв тъмносин седан се движи на север с непозволена скорост.

После продължи да натиска газта. Нямаше проблеми с управлението, защото пътят беше абсолютно прав. Колата се друсаше по неравностите. Малко оставаше да започне и да подскача. Соренсън грабна радиостанцията, прочисти гърлото си и рече:

— Сержант Пулър, къде се намирате?

— Кой пита? — чу се гласът на Пулър, почти неразбираем сред паразитните шумове в ефира.

— Говори агент Соренсън от ФБР. Къде се намирате?

— На километър и половина от границата на окръга, госпожо.

— Север или юг, изток или запад?

— На север.

— Много добре. Срещу вас се движи тъмносиня краун виктория с превишена скорост. Моля ви да я спрете и да предупредите водача за опасно поведение на пътя.

— Разбрано, госпожо.

Соренсън върна радиостанцията на мястото й и попита:

— Как се спира кола, която лети със сто и шейсет километра в час? Този Пулър положително ще бъде размазан.

— Което означава, че ще имаме принос за прочистването на генетичния фонд — промърмори Ричър, без да намалява скоростта.

Доусън и Мичъл бяха на триста метра зад тях. Разстояние, което при сто и шейсет в час се преодоляваше за шест секунди. Но те още не караха с такава скорост. Ричър огледа хоризонта. Нищо. Прав път сред пусти ниви. Нито следа от Пулър.

— Твоите криминолози обадиха ли се? — попита той.

— Още не — поклати глава Соренсън. — Какво си намислил?

— Трябва ми мотив. Кой ще отвлече детето на една мъртва жена? Особено дете, което не знае нищо?

— А как една аутопсия ще отговори на подобен въпрос?

— Там е работата, че може и да не отговори — въздъхна Ричър. — Това си мисля.

Кракът му продължаваше да натиска газта до дъно, но колата отказваше да се движи по-бързо. Сто и шейсет и толкова. Подминаха някаква отбивка вляво, после друга вдясно. И двете водеха към асфалтирани, но много тесни пътища. Просто коловози насред полето.

— Там — обади се Соренсън.

Ричър видя някакво малко петно на хоризонта. Размазано и неясно, с леки оттенъци на черно, бяло и златисто на фона на кафеникавата пръст. Патрулката на Пулър, отбила на банкета. Може би на километър и половина от тях. Трийсет секунди. Повече отбивки нямаше. Далече вдясно тъмнееше малка горичка. Далече вляво се очертаваше стар паянтов хамбар, посивял от времето.

Двайсет и пет секунди.

Двайсет секунди.

— Дръж се здраво! — предупреди Ричър. Петнайсет секунди.

Той стисна кормилото с две ръце, пусна газта и скочи на спирачката. Предницата хлътна надолу. Телата им рязко политнаха напред. Той се бореше с волана, за да удържи колата. Доусън и Мичъл изобщо не намалиха. Разстоянието до Пулър беше сто метра. Петдесет. Трийсет. Ричър рязко нави волана и насочи колата към нивата вдясно от пътя. Доусън и Мичъл се стрелнаха покрай тях. Ричър описа широк завой по замръзналата пръст и видя как Доусън и Мичъл подминават Пулър с около сто и десет километра в час. Патрулката включи сирената и сигналните светлини и се понесе след тях. Ричър изскочи на пътя и пое в обратна посока. Намали едва когато наближи едната от отбивките, които беше видял преди малко. Тази вляво, която сега му се падаше отдясно. Рязко намали скоростта и навлезе в нея. Колата заподскача по неравната настилка, която бързо свърши, заменена от два тревясали коловоза. Така изминаха двеста-триста метра. Пътят свършваше зад стария паянтов хамбар. Той изскочи от колата и хукна към далечния му край. Спря и предпазливо надникна на север.

Нищо. Доусън и Мичъл ги нямаше. Все още. Вероятно бяха на два километра от тук. Зае се да изчислява наум времето и пространството. В момента вероятно намаляват, спират и обръщат обратно. Налага им се да преодолеят Пулър, вадят служебни карти, крещят и губят време.

Казано иначе, закъсняват.

Но скоро щяха да поемат обратно на юг, с максимална скорост. Положително бяха забелязали упражненията му върху замръзналата нива и щяха да се постараят да го настигнат още преди да навлязат в града.

Три минути, прецени той.

Може би три минути и десет секунди.

Приготви се да чака.

После ги видя в рамките на прогнозата си. Колата им подскачаше по неравностите на шосето и отново фучеше със сто и шейсет. Гледката беше впечатляваща. Тежкият и солиден седан сякаш се готвеше да литне в буквалния смисъл на думата. Боята му проблясваше на светлината на воднистото слънце. Държеше осовата линия с леко приклекнала задница. Ричър изтича покрай патрулката на Гудман и надникна иззад другия край на хамбара. За награда получи гледка към задницата на краун викторията, която бързо се отдалечаваше на юг. След десет секунди се превърна в малка точица, а след още десет изчезна напълно.

Той изпусна дълбока въздишка и тръгна към колата. Седна зад волана и затръшна вратата. Остана на място с ръце на коленете.

Тишината се нарушаваше от тихото бръмчене на двигателя и пропукването на различните му компоненти, изстиващи след огромното натоварване.

— Не си чак толкова скован шофьор — обади се Соренсън.

— Благодаря — каза той.

— А сега какво?

— Ще чакаме.

— Къде?

— Тук.

Тя дръпна ципа на черната си кожена чанта, измъкна телефона на Гудман и го окачи на стойката. Той изпиука кратко, колкото да съобщи, че е започнал да се зарежда. После иззвъня.

Соренсън се приведе напред и погледна дисплея.

— Това вече са моите криминолози — обяви тя.