Лий Чайлд
Издирваният (31)

34

След близо трийсет минути висене на студа Ричър видя далечните фарове и включените червено-сини лампи, приближаващи отляво. Колата приличаше на извънземен космически кораб, който се носеше бързо сред влажната мъгла призори. Три километра, помисли си той. Щеше да ги вземе за по-малко от две минути със скоростта, с която се движеше. Фаровете подскачаха леко, а червено-сините лампи мигаха зад тях. Една кола, широка и ниска, препускаща сама. Без подкрепления. Без отряд за бързо реагиране.

Дотук добре.

Светлините се приближаваха. Когато стигнаха на осемстотин метра, той разпозна колата. Краун виктория, служебна. От четиристотин метра определи цвета й — тъмносин. От двеста си даде сметка, че това е същата кола, която видя преди няколко часа да фучи по междущатската магистрала на запад от Омаха. Той имаше способността да различава автомобилите по начина им на движение. За него това бяха един вид пръстови отпечатъци.

Видя как колата рязко намалява и спира под колонадата на входа. Редицата от стаи остана зад нея, също както се беше случило с Алън Кинг. Светлините за заден ход проблеснаха за миг, после лостът на скоростите беше преместен на позиция „паркиране“. Лявата врата се отвори и от нея слезе жена.

По всяка вероятност това беше специален агент на ФБР Джулия Соренсън. Скандинавката. Наистина приличаше на такава — висока, с руса коса. Носеше черни обувки, черни панталони и черно яке, под което имаше синя риза. За момент остана на място и разкърши рамене. После се наведе, измъкна от колата черна чанта с крушовидна форма и я преметна през рамо. От джоба си извади малък портфейл, който вероятно съдържаше личните й документи. Заобиколи колата и се насочи към фоайето.

Докато вървеше, измъкна от кобура на хълбока си пистолет.

Ричър обърна глава наляво и напрегна поглед. Но не видя други коли. В този случай най-разумната тактика щеше да е лекото забавяне на подкрепленията. Дори задължителна. Тя хвърля въдицата, след това идват те. Но това не се случваше.

Все още не.

Жената дръпна входната врата и изчезна зад нея.

 

 

Соренсън видя типичното фоайе на провинциален мотел — с линолеум на пода, четири ужасни на вид плетени стола и маса като в закусвалня, отрупана с картонени чаши и пликчета с кафе. Вдясно се виждаше високото гише на рецепцията, вляво имаше два метра празно пространство. В дъното беше вратата на офиса, над която личеше дупка от куршум.

Отвътре долитаха звуците на включен телевизор, под вратата просветваха синкави отблясъци. Соренсън спря в средата на помещението и извика:

— Ехо?

Високо, ясно, самоуверено.

Вратата на офиса се отвори и на прага застана нисък дебел мъж. Оредялата коса на главата му беше пригладена с някакъв гел. Носеше червен пуловер. Очите му започнаха да се местят от служебната карта на Соренсън към пистолета в ръката й.

— Къде е човекът със счупения нос? — попита тя.

— Искам да разбера кой ще плати за дупката в стената ми — рече намусено дебелият.

— Не знам. Във всеки случай не аз.

— Нали имаше някакви федерални разпоредби за компенсация на жертвите?

— Това ще го обсъдим по-късно — каза тя. — Къде е човекът със счупения нос?

— Мистър Скаурън? В стая номер пет, почива си. Нарече ме социалист, представяте ли си?

— Ще ми трябва служебният ви ключ.

— Можеха да ме убият.

— Видяхте ли какво се случи?

Той поклати глава.

— Бях в задната стая и си почивах. В един момент чух изстрел и излязох да видя какво става. Бъркотията беше голяма.

— Ще ми трябва служебният ви ключ — повтори Соренсън.

Дебелакът бръкна в издутия си джоб и откачи от връзката ключове един месингов с обикновена халка. Соренсън прибра картата си и го взе.

— Какви са останалите ви гости? — попита тя.

— Обикновени хора. Наблизо има езера и те идват тук уж на риболов, но по-скоро за да пият. Дори не се събудиха от стрелбата.

— Приберете се обратно — рече Соренсън. — Ще ви кажа кога е безопасно да напуснете офиса.

 

 

Нищо за отбелязване вляво. Нито светлини, нито коли. Подкрепленията не идваха. Ричър местеше поглед от пътя към фоайето и обратно. В бърза последователност, като съдия на тенис мач. Жената излезе навън и тръгна по пътеката от каменни плочи. Пистолетът продължаваше да е в ръката й. Фактът, че не беше гръмнала дебелака зад рецепцията, означаваше, че е надарена с безкрайно търпение. Тя мина между стената и колата си, покрай автомата за кока-кола и тръгна по тесния тротоар, осветен от декоративните лампи. Оглеждаше вратите на стаите. Едно, две, три, четири.

Спря пред №5.

Надникна в процепа между пердетата. Бързо, за част от секундата. После повтори упражнението, но този път доста по-бавно. Искаше да огледа внимателно онова, което й позволяваше процепът. Не съзря крака върху видимата част от леглото и може би реши, че той е в банята.

Ричър отново погледна наляво. На север не се виждаше светлина. Не се чуваше шум от движещи се коли. За всеки случай погледна и надясно. Втората кола би могла да опише кръг и да се появи от другата страна. Което съвсем не беше глупаво като тактика. Но и от юг не се виждаха светлини. Не се чуваше шум от движещи се коли. Жената не използваше телефона си. Нямаше комуникация, нямаше координация. Едва ли биха я оставили толкова дълго незащитена.

Тя беше сама. Без подкрепления. Без отряд за бързо реагиране.

Ричър я видя да чука на вратата на стая №5. Видя как изчаква и отново чука, този път по-силно. После доближи ухо до процепа на прозореца. Той се изправи и тръгна към нея през замръзналото стърнище. Видя я как вади ключ и го пъха в ключалката. Видя я да влиза в стаята с насочен пистолет. Двайсет секунди по-късно тя отново изскочи навън.

Изправи се до пластмасовите столове и се огледа. Пистолетът все още беше в ръката й, но сочеше надолу. Стъпките на Ричър хрущяха леко по стърнището. После той излезе от нивата и стъпи на платното.

Соренсън го бе чула. Извърна лице в неговата посока.

— Здрасти — рече той.

Пистолетът й се стрелна нагоре. Тя го стисна с две ръце и разкрачи крака. Ричър видя как очите й се фокусираха върху фигурата му, която бавно изплуваше от мрака.

— Говорихме по телефона — подвикна той. — Не съм въоръжен.

Пистолетът остана насочен в него.

Той прекоси шосето и навлезе в паркинга пред мотела. Светлината на лампите по външната стена огря лицето му.

— Спри на място! — заповяда тя.

Той спря на място.

Пистолетът беше „Глок 17“. Черен, обемист, с бледи поликарбонатови отблясъци. Главата зад него леко се наведе на една страна, сякаш от любопитство. Кичур коса падна над едното й око. Изглеждаше много по-добре от Дон Маккуин с насочения пистолет. Това поне беше сигурно.

— Лягай на земята!

Той разпери пръсти и вдигна ръце с дланите напред.

— По-спокойно. Няма нужда от толкова вълнение. Ние сме от един отбор.

— Ще стрелям!

— Няма да стреляш.

— Защо мислиш така?

Ричър погледна вляво от себе си. Фаровете на колата й бяха останали включени. Както и синьо-червените сигнални светлини, които мигаха напрегнато. По-нататък пътят тънеше в мрак. Но от обратната посока се появиха проблясъци. Далече на хоризонта. Не бяха от кола, която приближава. Просто едно бледооранжево сияние като от лагерен огън.

— Няма да стреляш, защото мразиш да пишеш обяснения — рече той.

Тя не каза нищо.

— А и няма да е честно. Аз не съм въоръжен и не представлявам непосредствена заплаха. Ще изгубиш работата си. Ще влезеш в затвора.

Тя продължаваше да мълчи.

— Освен това искаш да откриеш Карън Делфуенсо. Не разполагаш с описанието на двамата мъже, не знаеш какви имена използват, какво е било поведението им. А аз знам всичко това. Затова ще ме оставиш жив, поне докато отговоря на въпросите, които си ми приготвила.

Пистолетът остана насочен в главата му, но тя се размърда наляво и леко се завъртя, без да го изпуска от мушка. После започна да се оттегля заднешком. Измина седем-осем метра и спря. Вече покриваше и пътя му към вратата на стая №5. В първия момент той си помисли, че иска да влязат вътре, но тя каза:

— Седни на пластмасовия стол.

Ричър тръгна напред. Дулото на глока остана на разстояние седем-осем метра, но го проследи по целия път. Очевидно тази жена се смяташе за добър стрелец. Маккуин не успя да го улучи от някакви си три метра.

Той спря до стола отляво, завъртя се на една страна и седна.

— Облегни се назад и протегни крака — заповяда тя. — Отпусни ръце от двете страни на тялото си.

Ричър изпълни инструкциите й и възможностите му за бързи действия се сведоха до тези на току-що събудил се от дрямка старец. Беше ясно, че жената е умна, много умна. И я биваше в импровизациите. Столът под задника му беше леден. Бяла, добре охладена пластмаса.

Тя остана на мястото си, но свали пистолета.

 

 

Мъжът не отговаряше на предварителните представи на Соренсън. Или само донякъде. Не беше горила, не приличаше на убиец от гангстерски филм. Но тя виждаше съвсем ясно защо му бяха направили това описание. Преди всичко, защото беше грамаден. Много висок, много широк в раменете, с дълги крайници. Градинският стол беше със стандартни размери, но едва го побираше. Беше се наклонил и изкривил, сякаш всеки момент щеше да се счупи. Кокалчетата на отпуснатите му ръце почти докосваха земята. Вратът му беше дебел, а дланите му — огромни. Дрехите му бяха измачкани и мръсни, косата му беше сплъстена, а раната на лицето му — наистина ужасна. Подутият нос беше сцепен и под очите му се бяха образували морави отоци.

Дивак. Но не съвсем. Под кошмарния външен вид се долавяше нещо цивилизовано. Движенията му бяха изненадващо леки и плавни, поведението му беше спокойно и сдържано. Говореше по начина, който вече й беше познат — с обмисляне на всяко твърдение в частиците от секундата, които разделяха изреченията. Няма да стреляш, защото мразиш да пишеш обяснения. Директно в целта. Думи, които издаваха самоувереност и опит. Погледът му беше едновременно умен и привлекателен, приятелски и хладен, откровен и дълбоко циничен.

Фокусът му се местеше бързо, веждите помръдваха нагоре-надолу, формата на устата се променяше непрекъснато — сякаш винаги обмисляше нещо. Все едно зад очите му имаше мощен компютър, който работеше с максимално натоварване.

Ръката й с пистолета отново се повдигна.

— Съжалявам, но имам заповед да те арестувам и да те откарам обратно в Небраска — мрачно обяви агент Соренсън.