Лий Чайлд
Издирваният (19)

22

Сгушен в палтото си, шериф Гудман направи пълен кръг на паркинга зад денонощния магазин.

— Предполагам, че са спрели някъде тук, за да се преоблекат на спокойствие — промърмори той. — Може би са изхвърлили не само саката си, но и ножа. Трябва да проверим контейнерите за смет.

— Ти ли си доброволецът? — попита Соренсън.

— Разполагам с достатъчно хора, които и без това нямат какво да правят — каза той.

— Добре — съгласи се Соренсън. — Въпреки че само ще си губим времето. Обзалагам се, че са прибрали саката в багажника на Делфуенсо. А ножа най-вероятно са изхвърлили в някоя от онези големи тръби в бункера.

— Ще пробваш ли с трета блокада?

— В Айова не разполагат с достатъчно хора.

— Тогава в Илинойс. Ако продължават по магистралата, най-вероятно са се насочили към Чикаго. Можеш да разпоредиш на ченгетата от Илинойс да ги чакат на границата на щата.

— Според мен са наясно, че не бива да насилват късмета си — поклати глава Соренсън. — На два пъти се отърваха и няма да рискуват трети път. Или ще поемат по второстепенните пътища, или ще спрат някъде да пренощуват.

— Значи, край на пътните барикади, така ли?

— Не смятам, че ще спечелим нещо от тях.

— А дали и те мислят като теб?

— Опитвам се аз да мисля като тях.

— В такъв случай не виждам нищо утешително за Карън Делфуенсо — въздъхна Гудман. — Вече нямат нужда от човек за заблуда и най-вероятно ще я изхвърлят някъде в пустошта.

— Няма — поклати глава Соренсън. — Ще я убият, защото е видяла лицата им.

Първият въпрос бързо се избистри в главата на Ричър: Дали ще направят полицейски блокади в два различни щата заради една открадната кола? Отговорът беше: вероятно да. Всъщност почти сигурно. Защото открадната кола в комплект с притежателя й се считаше за отвличане, а отвличането бе много сериозно престъпление. Разследването задължително се поемаше от ФБР, защото то беше единствената институция, способна да координира междущатска операция.

Но тук равнината беше безкрайна и пуста. Блокирането на пътищата беше единствената възможност за реакция на местната полиция.

Плюс използването на хеликоптери, разбира се. Ричър вече беше видял един. На височина триста метра, с включен прожектор.

Втори въпрос: какви са шансовете на двама отделни закононарушители да попаднат в полезрението на щатската полиция с нейните блокади и на хеликоптерите, несъмнено поръчани от ФБР? При това в мразовита зимна нощ на едно абсолютно пусто място? Отговор: нулеви. Или крайно невероятни. Съвпаденията се случваха, разбира се. Но твърде рядко.

Заключение: пътните барикади бяха поставени заради Кинг и Маккуин.

Почти сигурно.

Отначало това му се стори безсмислено.

Защото на първата барикада в Небраска ченгетата проверяваха най-усърдно шофьорите, които пътуваха сами. Донякъде това беше обяснимо. Ясно беше, че един самотен шофьор може да се маскира, като качи някой стопаджия, а двама могат да качат трети. И така нататък, до безкрайност. Методът на добавянето. Но и изваждането вършеше същата работа. Например, когато единият от двамата заподозрени се скрие. Обаче ченгетата от Небраска явно бяха предвидили подобна възможност и затова караха самотните шофьори да отварят багажниците си. Не ги интересуваше какво превозват тези хора — дрога, оръжие, бомби или крадена стока. Търсеха само човек, свит на кълбо вътре.

Но ченгетата от Небраска не би трябвало да търсят двама души. Би трябвало да търсят трима. Двамата нарушители плюс отвлечената жертва, която спокойно би могла да бъде барманка с почти голи гърди.

А това означаваше появата на противоречия.

Например: Кинг и Маккуин са очаквали заповедта за издирване да включва три лица. Тях двамата и Делфуенсо. Затова й бяха купили дънковата риза. Да променят външния й вид. Методът на дегизирането. А след това бяха прибегнали до допълнителна гаранция, качвайки на автостоп един непознат. Самия Ричър, четвъртия човек в колата. Методът на добавянето.

Не трима, а четирима души. За заблуда. Измама, започнала с евтините ризи и стигнала дотам, че при втората блокада Ричър се оказа зад кормилото на отвлечената кола. Заблуда, измама и най-вече отклоняване на вниманието. Счупеният нос. Всяко ченге би се разсеяло при наличието на счупен нос.

На шосето, откъдето го взеха, не беше имало демократична дискусия. Онзи разговор трябва да бе различен. Извъртели се на седалките, Кинг и Маккуин бяха заплашили Делфуенсо, че жестоко ще пострада, ако направи опит да ги предаде. Бяха го направили абсолютно директно: „Ще си държиш устата затворена, ясно?“ След което настоятелно бяха попитали: „Разбираш ли какво ти казваме?“ Ричър беше видял с очите си как жената кимва и казва „да“. Тихо и страхливо миг преди той да се качи в колата.

Епизодът с аспирина изобщо не беше проява на загриженост за здравето на един непознат. На този етап Алън Кинг вече беше взел решението да повери шофирането на Ричър. И не се беше обърнал да проследи как Делфуенсо рови из чантата си от обикновено любопитство или загриженост. Беше го направил, за да е сигурен, че тя няма да потърси помощ по някакъв начин.

Такава беше реалността.

Ричър съвсем не беше случаен избор на спътник, който да разсее нощната скука. Кинг и Маккуин му бяха предложили превоз по една-единствена причина. Да играе ролята на допълнителна застраховка, в случай че заповедта за издирване включваше трима пътници в една кола.

Но тя включваше само двама души. Защо? На този въпрос имаше само един отговор: ФБР е знаело, че издирва двама бегълци, но не е било наясно, че тези бегълци са откраднали кола заедно със собственичката й.

Следователно изникваше и следващият въпрос: Дали ФБР вече знаеше това?

Заключение: барикадите не биха били поставени заради кражбата на някаква си кола. ФБР не би се занимавало с такова нещо. И едва ли знаеше за откраднатата кола.

Барикадите бяха поставени заради някакво престъпление, извършено преди кражбата. Което трябва да беше доста тежко.

Кръв по техните дрехи.

Ричър продължаваше да лети със сто и двайсет километра в тъмната нощ на Айова. Дишаше дълбоко и равномерно.

 

 

Гудман и Соренсън се върнаха при червената мазда. Екипът криминолози на ФБР беше напуснал помпената станция и вече обработваше колата. Бяха успели да открият както кръв, така и отпечатъци, плюс множество косми и влакънца. Беше ясно, че престъпниците не си бяха направили труда да вземат предпазни мерки.

— Действали са абсолютно неорганизирано — отбеляза Соренсън.

— Като повечето престъпници — кимна Гудман.

— Но по нищо друго не приличат на повечето престъпници. Тук не става въпрос за сбиване или грабеж, които са излезли от контрол. Носели са костюми. От случая се интересува самият Държавен департамент. Въпреки това са били неподготвени. Не са планирали нищо и през цялото време са импровизирали. Стигнали са дори дотам да отмъкнат автомобил за бягството си. Защо, за бога?

— Може би не са планирали, защото не са очаквали да имат нужда от подобно нещо.

— Не идваш чак в Небраска, за да убиеш някого, без да си направиш план.

— Може би не са дошли, за да го убият. Или поне не веднага. Може би нещо внезапно е излязло от контрол. Повечето убийства се извършват спонтанно.

— Съгласна съм — каза Соренсън. — Но нищо друго в този случай не ми се струва спонтанно.

Гудман изпрати един от подчинените си да провери контейнерите за смет зад магазина. После началникът на криминолозите се измъкна от червената мазда със задника напред и пристъпи към Соренсън с две снимки в ръка. Първата беше цветна, направена с полароид. На нея беше запечатано лицето на убития. Почистено, с отворени очи и нагласено така, че да изглежда максимално живо.

Тъмните му очи имаха бадемова форма, леко извити нагоре в краищата. На дясната му буза, ниско долу, личеше малка кръгла бенка. На лицето на жена подобна бенка щеше да се нарича привлекателна или дори разкрасяваща, но за мъж си оставаше просто бенка.

Втората снимка беше на същото лице, но черно-бяла, с лошо качество. Почти сигурно направена от охранителна камера. Изпъстрена с черни точици, леко размазана от движението на евтиния обектив и от луминесцентното осветление. Очите обаче се виждаха съвсем ясно. Бенката също беше там, на същото място, уникална като баркод или пръстов отпечатък, категорична като ДНК проба.

— Къде е направена? — попита Соренсън.

— На гишето на агенцията за коли под наем в Денвър — отвърна криминологът. — Жертвата е наела маздата лично днес сутринта, малко след девет. Всъщност вече вчера сутринта. Километражът показва, че е тръгнал директно за Небраска, с незначителни отклонения.

— Това е доста път.

— Малко повече от хиляда и сто километра. Десет до единайсет часа. Едно спиране за зареждане. В момента резервоарът е почти празен.

— Сам ли е пътувал?

— Не знам — сви рамене криминологът. — Не съм бил там. Предпазлив тип от старата школа, внимателен към детайлите, вероятно в лошо настроение. Нощна смяна на кучешки студ насред нищото.

— Най-доброто ти предположение? — подхвърли Соренсън.

— Аз работя с факти — отвърна криминологът. — Не използвам предположения.

— Тогава разсъждавай.

Криминологът направи гримаса.

— По задната седалка липсват веществени доказателства — каза той. — В замяна на това и по двете предни седалки има следи. Това сочи, че е пътувал с още един човек, вероятно от Денвър. Има и друга версия — да е пътувал сам, а следите по втората седалка да са от двамата извършители, които са се придвижили дотук с тази кола.

— Да или не?

— Бих казал, че е пътувал сам. На шофьорската седалка има доста повече следи в сравнение с другата.

— Които се дължат на хиляда и сто километра път, сравнени с петкилометров пробег на местна почва?

— Не мога да правя такива сравнения. Обикновено повечето следи се изтъркват още през първите няколко минути на карането.

— Да или не на базата на вашия опит?

— Вероятно да. Шофьорската седалка носи следи от продължителна употреба, за разлика от тази на пътника.

— А как са пристигнали двамата извършители? Само по костюми, без връхни дрехи?

— Нямам представа, госпожо — отвърна криминологът и се отдалечи по посока на колата.

— И аз нямам — въздъхна Гудман. — Моите хора не са видели изоставени коли. Специално им наредих да си отварят очите.

— Очевидно не са изоставили кола — каза Соренсън. — Ако са имали своя, нямаше да отвлекат сервитьорката от бара. А ние трябва да разберем откъде се е появил четвъртият пътник. И да научим къде е бил, докато приятелите му са си вършили работата в бункера.

— Поне той бие на очи.

— Точно така — кимна Соренсън. — Горила с размазана физиономия. Всеки би го запомнил.

Телефонът й иззвъня и тя натисна копчето. Гудман забеляза как изправя гръб и лицето й се променя. Тя слуша около половин минута, после кимна и каза:

— Добре. — След малко добави: — Ще имам грижата. — След това прекъсна връзката.

Изправеният гръб влизаше в противоречие с думите й. Все пак беше казала „добре“, а не „слушам, сър“.

Значи не беше разговаряла с никой от шефовете си. Нито с този от местното оперативно бюро, нито с главния във Вашингтон.

— Кой беше? — не се стърпя Гудман.

— Дежурният офицер в един от отделите на Лангли.

— Лангли, Вирджиния?

Соренсън кимна.

— Току-що и ЦРУ прояви интерес към тази бъркотия — обяви тя. — А аз трябва да им изпращам междинни доклади през цялата нощ.