Лий Чайлд
Издирваният (35)

40

Соренсън се справи с лабиринта и излезе на магистралата без повече инциденти. Дъждът продължаваше да се лее. Мрачен ден. Ниско надвисналото небе имаше цвят на олово. Трафикът беше доста по-оживен, отколкото през нощта. Колите изхвърляха назад дълги струи дъждовна вода. Чистачките на Соренсън бяха включени на максимални обороти. Скоростта беше закована на сто и трийсет.

— Кой е най-бързият начин да открием брата на Алън Кинг в архивите на армията? — попита тя.

— Кинг каза, че е бил червеногащник — отвърна Ричър. — Вероятно някакъв нещастен ТАН, участвал в първия Залив. Мама Сил със сигурност знае за него.

— Не разбрах нито дума — оплака се Соренсън.

— Червеногащникът е артилерист. Едно време са имали червени кантове на панталоните си. Дори днес отличителният цвят на артилерията е червеният. ТАН означава „тъп артилерийски новобранец“. А официално значи артилерийски насочвач с длъжностен код Т13, част от екипа, който обслужва оръдието. Мама Сил е Форт Сил, където е разположен генералният щаб на артилерията. Там със сигурност имат архиви. Първият Залив е първата ни война срещу Садам Хюсеин през деветдесет и първа година.

— Това го разбрах.

— Много добре.

— Малкото име на брата е Питър, нали?

— Точно така.

— Все още ли си вярваш, че истинската му фамилия е Кинг?

— По-скоро да. При всички случаи си струва да опитаме.

— „Тъп артилерийски новобранец“ не звучи много любезно.

— В замяна на това той е необходим. Фридрих Велики е казал, че полевата артилерия придава достойнство на нещо, което иначе би изглеждало като вулгарна кавга. И това им се е набило в главите. Започнали да се наричат „царете на войната“ и наистина повярвали, че са най-важната част от армията. Което съвсем не е така.

— Защо?

— Защото най-важната част от армията е военната полиция.

— Как се обръщаха към вас?

— Най-често със „сър“.

— А по-рядко?

— Дървеняци. Маймунски патрул. Шебеци. Това последното е акроним.

— На какво?

— „Шеметни безнадеждни циркаджии“.

— Къде се намира Форт Сил?

— В Лотън, Оклахома.

Соренсън натисна бутона за бързо набиране — така както телефонът си беше окачен на стойката. В тонколоните прозвуча сигналът „свободно“, силен и отчетлив. Отговори мъжки глас. Тих, делови, без да задава въпроси. Дежурен офицер, пред когото с големи цифри са изписани името и служебният телефон на Соренсън, помисли си Ричър. Готов да се включи в играта. По-скоро нощна смяна в края на дежурството си. Не звучеше като човек, който току-що е станал от сън.

— Искам да се свържеш с военната база Форт Сил в Лотън, Оклахома — започна Соренсън. — Трябват ми сведения за артилерист на име Питър Кинг, който е бил на активна служба през деветдесет и първа година. Най-много се нуждаем от сегашния му адрес и актуални сведения за семейството му. Ще оценим високо всяка информация в тази посока. Продиктувай им моя мобилен и ги помоли да се свържат направо с мен. Разбра ли?

— Разбрах.

— Железния в кабинета си ли е вече?

— Току-що пристигна.

— Как е положението?

— Все още не се случва нищо. Много странна работа.

— Телефоните мълчат, а?

— Мълчат. Не са ни поискали дори снощните записки в служебния журнал.

— Странно.

— Нали ти казах?

 

 

Свидетелят не чака дълго на рецепцията. Просто защото нямаше опашка. Предложиха му чаша кафе и поничка. Жената зад гишето записа името му и попита какъв тип легло предпочита. Закръглена, майчински тип, търпелива и компетентна. Свидетелят не разбра въпроса.

— Какъв тип легло ли? — премигна той.

— Имаме стаи с големи спални, с персон и половина и с две отделни легла.

— Предполагам, че всяка една ще свърши работа — сви рамене човекът.

— Нямате ли предпочитания?

— Какво бихте ми препоръчали?

— Ако питате мен, стаите с персон и половина са идеални. Създават чувство за повече пространство, разполагат с фотьойли и всичко останало. Гостите ги харесват най-много.

— Окей, ще взема една от тях.

— Много добре — доволно кимна жената, отбеляза си нещо в регистрационната книга и му подаде един от ключовете, които бяха окачени зад гърба й. — Стая четиринайсет. Лесно ще я намерите.

Свидетелят пое ключа и напусна фоайето. За миг спря на място и вдигна глава към небето. Щеше да вали. Вероятно на север вече валеше. Обърна се и тръгна по пътеката. На ниска табела във формата на показалец бяха изписани номерата на стаите от 11 до 15. Той пое в указаната посока. Пътеката извиваше между тъжни на вид цветни лехи и свършваше пред дълга и ниска сграда, в която се помещаваха пет стаи. Номер 14 беше предпоследната. Недалече от нея се виждаше празен плувен басейн със сухи листа по дъното. През лятото тук сигурно е хубаво, помисли си свидетелят. Синя вода, разцъфнали цветя наоколо. Никога не беше влизал в басейн. Предпочиташе езерата и реките.

Отвъд басейна се виждаше декоративна стена. Висока до кръста, изградена от покрити с мазилка бетонни блокчета. На три метра отвъд нея се издигаше истинската ограда — висока, черна и с бодлива тел отгоре. Сигурно е много скъпа, помисли си свидетелят. Като фермер, беше добре запознат с цените на оградите. Материали плюс труд — една наистина разоряваща комбинация.

Отключи вратата с номер 14 и влезе в стаята. Леглото беше дори по-широко от това в семейната му спалня. Върху него имаше спретнати купчинки с дрехи. Два еднакви комплекта, състоящи с е от сини дънки, синя дънкова риза, син пуловер, бяла тениска и гащета, сини чорапи. Пижамите лежаха на възглавницата. Банята беше добре заредена. Сапун, шампоан, крем за бръснене. Някакъв лосион, дезодорант, плюс самобръсначки. Имаше паста и четка за зъби в целофанена опаковка. Гребен, хавлия. Много кърпи.

Той погледна леглото, но седна на близкия фотьойл. Съобщиха му, че обядът се сервира след дванайсет. Дотогава нямаше какво да прави. Реши, че може да започне деня с кратка дрямка. Беше прекарал една дълга и тежка нощ.

 

 

Ричър изчака да задминат някакъв тежък влекач, чийто мотор виеше оглушително. После се отпусна на седалката и погледна Соренсън.

— Разкажи ми повече за отпечатъците на убития.

— Стандартна процедура — отвърна тя. — Това е първото нещо, което предприемат криминолозите, преди разложението на трупа да им е попречило. Снеха отпечатъците и ги вкараха в базата данни.

— Чрез сателитна връзка?

— Не. Използват мобилните оператори.

— Това е по-удобно — кимна Ричър.

— И още как. Ние сме луди по джиесемите. Обичаме ги до смърт. По всевъзможни причини. Представяш ли си какво щеше да стане, ако преди двайсет години Конгресът беше предложил закон, според който всеки гражданин е длъжен да окачи радиопредавател на шията си, за да бъде следен от държавата? Вероятно въстание. Но стана така, че гражданите го направиха доброволно, без никакво колебание. С тази разлика, че не носят джиесемите на шията си, а по джобове и чанти.

— Имаше ли отпечатъци в яркочервената кола?

— Много. На тези хора явно не им е пукало.

— Предполагам, че и те са били качени в базата данни.

— Разбира се.

— Резултати?

— Още не. Което най-вероятно означава, че досега ги е нямало в базата данни. За пълна сигурност софтуерът ги издирва с часове, но никога толкова дълго време. Предполагам, че става въпрос за неснемани досега отпечатъци.

— Което означава, че не са чужденци — кимна Ричър. — На тях задължително им снемат пръстови отпечатъци при влизането в страната. Или още докато подават документи за виза. Освен ако не са нелегални, влезли през Канада. Говори се, че границата там е пълна с дупки.

— Но как са влезли в Канада? Ние имаме достъп и до техните бази данни. Канада граничи единствено с Щатите. Освен да са прекосили Северния полюс или да са преплували Беринговия пролив.

— И направо в Аляска.

— Но за да влезе в Аляска, всеки чужденец трябва да позволи да му снемат отпечатъци.

— Някаква възможност за грешки или пропуски?

— Не и през последните десет години.

— Ясно. Значи не са чужденци.

 

 

Соренсън продължаваше да натиска педала. Преди броени часове беше минала оттук в обратна посока, но околността й се струваше абсолютно непозната. Под слабата светлина на мрачното утро магистралата изглеждаше различна. От двете й страни не се виждаше нищо. Нямаше хоризонт нито отпред, нито отзад. Сякаш пътуваха през огромен облак.

— Откъде беше представителят на Държавния департамент? — попита Ричър.

— Нямам представа. Просто се появи с колата си. Но беше истински. Видях документите му.

— Дали Държавният департамент разполага с оперативни бюра като вашите?

— Не знам. Но мисля, че не.

— В такъв случай откъде е дошъл този човек? Очевидно не от Вашингтон, защото се е появил твърде бързо.

— Добър въпрос. Ще го задам на шефа си. Той е бил информиран за появата му. Освен това през нощта е разговарял с Държавния департамент. Така разбрахме, че убитият е търговски аташе.

— Или може би не — поклати глава Ричър. — Имам чувството, че това ведомство дебне нещо. Просто стои и чака някъде наблизо. Имам предвид онзи, когото са изпратили. Може да е техен служител, но спокойно може да е и от ЦРУ.

Соренсън не отговори. Предпочете да не коментира. Не можеше да говори нито за ризата, закупена от Пакистан или от Близкия изток, нито за среднощните обаждания на ЦРУ, нито за настойчивото им желание да получават доклади за всяка промяна. Не знаеше защо го прави. Може би от някакво неясно, дълбоко вкоренено суеверие. Някои неща просто не биваше да бъдат изричани. Едно от тях беше възможността ЦРУ да е организирало среднощна акция в дълбоката провинция на страната.