Лий Чайлд
Издирваният (2)

2

Колата спря на десетина метра, преди да се изравни с него. Беше с местни регистрационни табели, американска и тъмна на цвят. Шевролет, помисли си Ричър. Тъмносин, сив или черен. Трудно му беше да установи цвета на разсеяната светлина на детелината. Нощем тъмните металици изглеждаха абсолютно еднакви.

В колата имаше трима души. Двама мъже отпред и една жена отзад. Мъжете бяха полуобърнати на седалките си. Сякаш водеха тристранна дискусия. В дух на демокрация. Дали да вземем този човек или не? Това най-вероятно означаваше, че тримата не се познаваха добре. Между приятели подобни решения се вземаха инстинктивно. Тези бяха по-скоро бизнес партньори или колеги, събрани на едно място по силата на обстоятелствата. Хора, които проявяваха преиграно уважение един към друг и най-вече мъжете към единствената жена.

Ричър я видя да кима. Устните й се раздвижиха в беззвучно да. Мъжете заеха нормално положение и колата бавно се приближи към него, после спря. Десният страничен прозорец се изравни с бедрото му и стъклото се плъзна надолу. Ричър се наведе. Лъхна го топъл въздух. Отоплението на тази кола работеше добре. Това поне беше сигурно.

— Закъде пътувате толкова късно, сър? — попита го мъжът до шофьора.

Като военен полицай в продължение на тринайсет години и почти още толкова като скитащ се бездомник, Ричър беше оцелял благо дарение на две неща — предпазливост и бдителност. С участието на всичките пет сетива. Решението му дали да приеме или откаже превоз зависеше изцяло от миризмата. На бира, на трева или на бърбън. Но в момента не можеше да подуши нищо, тъй като носът му беше счупен, при това съвсем наскоро. Всичко вътре беше задръстено от съсиреци и отоци. Вероятно септумът му беше сериозно изкривен. А това можеше да означава, че никога повече няма да е в състояние да помирише нещо.

В тази ситуация докосването също беше изключено. Вкусът също. Нямаше да постигне нищо, ако вземеше да опипва обстановката като слепец или пък да ближе всичко, което е достатъчно близо до езика му. Оставаха само две използваеми сетива: зрението и слухът. Мъжът до шофьора нямаше специфичен акцент и не говореше на никакъв диалект. Личеше си, че е образован, със самоуверен, леко началнически тон. Ръцете и на тримата бяха гладки, без мазоли. Слаби, почти лишени от мускулатура фигури, добре поддържани коси, никакъв загар. Това бяха хора, които живееха на закрито. Чиновници. Не от високите етажи, но и далече от дъното. И тримата изглеждаха между четирийсет и петдесет, преполовили живота си и реализирали по-голямата част от кариерата си. Нещо като подполковниците в армията. Със солидни постижения, без да са суперзвезди.

И тримата бяха облечени с черни панталони и дънкови ризи. Нещо като униформа. Ризите изглеждаха евтини и нови, все още с гънките от фабричното опаковане. Май става въпрос за тиймбилдинг, помисли си Ричър. Някаква корпоративна глупост. Изваждат от офиса мениджърите на средно ниво, изстрелват ги насред предварително избрана пустош, обличат ги в униформени ризи и им поставят задачи. Това вероятно им създаваше усещане за приключение. Част от него се съдържаше и в самия факт, че бяха решили да го вземат. После сигурно щяха да проведат откровена критична дискусия — като онази преди малко, след която стигнаха до едно наистина демократично решение. Екипите се нуждаят от екипна работа. Екипната работа се нуждае от консенсус, а консенсусът трябва да бъде доброволен. Тук влизаше в действие и факторът пол, който винаги бе деликатен. Ричър беше леко изненадан от факта, че жената нито шофира, нито се вози отпред. Макар че шофирането вероятно се възприемаше като обслужваща дейност, подходяща за единствената жена в екипа. Нещо като поднасянето на кафе.

— Пътувам на изток — отговори Ричър.

— Към Айова ли? — попита мъжът на пътническата седалка.

— През Айова — каза Ричър. — Чак до Вирджиния.

— Качвайте се — рече мъжът. — Ще ви помогнем да преодолеете част от разстоянието.

Жената беше седнала зад него и това принуди Ричър да заобиколи колата и да заеме мястото зад шофьора. Настани се и затвори вратата. Жената му кимна някак свенливо. Или може би предпазливо. Вероятно заради счупения нос. Може би не беше свикнала на подобни гледки.

Човекът зад кормилото погледна в страничното огледало и пое нагоре към магистралата.