Лий Чайлд
Издирваният (17)

20

Соренсън направи крачка назад, обърна се, погледна и каза:

— Отначало поемат на юг, после излизат на пътя и тръгват на север. Защо?

— Така са дошли — отвърна Гудман. — Може би не са знаели, че могат да излязат на пътя и по друг начин.

— Глупости. Поглеждат на север, виждат затворената кръчма и четири декара посипан с чакъл паркинг и веднага разбират, че могат да напуснат оттам.

— Може би са отишли да заредят на другата бензиностанция.

— Защо? Бензиностанция има и тук, буквално пред очите им. Дали пък не са решили да сравнят цените на бензина?

— Може би са видели камерите.

— Няма логика. Ако на едната бензиностанция има камери, най-вероятно и на другата ще има. Близко до ума е.

— Между другото, цената е една и съща. Открай време е така.

— Тогава защо първо са тръгнали в южна посока?

— Имали са друга причина — рече Гудман.

Соренсън се обърна на юг и тръгна с големи крачки по замръзналия чакъл. Мина покрай задните входове на затворен ресторант, малък бар и занемарен мотел, до който светеше малък денонощен супермаркет.

После спря.

Следваше широко празно пространство, след което се виждаше друг ресторант, още един бар и тъмно голо поле чак до далечната бензиностанция.

— Нека приемем, че не са се нуждаели от ядене и пиене, не са имали намерение да пренощуват тук и не им е трябвал бензин, иначе са щели да използват по-близката бензиностанция — обобщи Соренсън. — Защо тогава отново се връщат тук?

— Заради денонощния магазин — отвърна Гудман. — Искали са да купят нещо от там.

Заобиколиха и влязоха през главния вход. Помещението беше ярко осветено от студени луминесцентни лампи; миришеше на изветряло кафе, претоплени сандвичи и препарати за почистване. Отегченият продавач зад касата дори не вдигна глава. Соренсън погледна към тавана. Охранителни камери липсваха.

Рафтовете бяха отрупани с пакетирана и консервирана храна, хляб, сладкиши, тоалетни принадлежности. Конкуренция им правеха автомобилните аксесоари — туби с масло, антифриз и течност за чистачки, пластмасови поставки за чаши и сгъваеми лопатки за сняг. Продаваха се още гумени ботуши, непромокаеми чорапи и бельо по един долар, евтини тениски, евтини дънкови ризи и брезентово работно облекло.

Соренсън внимателно огледа щандовете с дрехи, а след това извади служебната си карта и се насочи към касата. Човекът зад нея вдигна глава.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Интересува ме кой е бил тук между дванайсет и двайсет и дванайсет и половина тази нощ.

— Аз — отвърна продавачът.

— Без клиенти?

— Само един.

— Кой?

— Висок кльощав мъж с костюм и вратовръзка.

— Без връхна дреха?

— Приличаше на човек, който е притичал от колата си. Без достатъчно време да измръзне. Иначе клиентите са рядкост. Нали виждате, че сме насред нищото?

— Видяхте ли колата му?

— Според мен беше паркирал отзад — каза продавачът. — Но това е само предположение.

— Какво си купи този мъж? — попита Соренсън.

Продавачът започна да навива лентата на касовия апарат, която се беше проточила на плота. Палецът му проследи бледото мастило на печатащото устройство, прескочи няколко касови бележки и спря на една, която съдържаше единайсет артикула.

— Шест стоки, плюс междинна и обща сума и ресто.

— В брой ли плати?

— Вероятно, след като съм му върнал ресто.

— Не си спомняте, така ли?

— Не съм обърнал внимание. Това не е работа мечта, госпожо.

— Какво е купил?

Продавачът се зае да изследва лентата.

— Три от една и съща стока, плюс още три от друга.

— Какви по-точно са били тези стоки? Всичко това се е случило тази нощ. Не говорим за някакви стари покупки, не очакваме да демонстрирате чудеса с паметта си.

— Вода — отвърна продавачът. — Сега си спомних. Три бутилки вода от хладилника.

— Друго?

Той отново се приведе над лентата.

— Още три неща на една цена.

— Какви по-точно?

— Не си спомням.

— Пушихте ли тази вечер? — рязко попита Соренсън.

— Какво да съм пушил? — стегна се онзи.

— Това е въпрос за шериф Гудман — хладно уточни Соренсън. — Готов ли сте за един малък обиск?

Продавачът не отговори. Вдигна ръка и отново се надвеси над лентата. Остана така известно време, опитвайки се да си спомни, после се усмихна и щракна с пръсти.

— Ризи — обяви той. — Три дънкови ризи, на промоция. Сини, малък, среден и голям размер.

Соренсън и Гудман напуснаха магазина и отново се насочиха към задния паркинг.

— Взели са Карън Делфуенсо за заложница — каза Соренсън. — Целта им е била да я използват за заблуда, но е било невъзможно с онова дълбоко изрязано деколте. Знаели са, че на магистралата ще има блокади и затова са я накарали да облече дънковата риза.

— Всички са се преоблекли — каза Гудман. — Ризите са били три.

Соренсън кимна.

— Кървавите петна — промърмори тя. — Свидетелят беше прав в това, което ни каза. Поне едното от саката е било изцапано с кръв.

— И двамата се прецакахме — въздъхна Гудман. — Аз съобщих на ченгетата за двама мъже в костюми, после за двама мъже с каквото и да е облекло. Ти им каза всякакви двама мъже. Но те не са били двама, а трима. Двама мъже и една жена, облечени в дънкови ризи.

Соренсън не отговори. Миг по-късно иззвъня джиесемът й. Щатската полиция на Айова докладва, че са открили колата на Карън Делфуенсо на един от видеозаписите. Минала през блокадата преди повече от час. Не привлякла вниманието им, защото в нея имало четирима пътници.