Лий Чайлд
Издирваният (13)

16

Ричър не знаеше какво изпитва човек под хипноза, но беше убеден, че то е близко до усещането при нощното шофиране по пуста магистрала. Сетивата нямат дразнители и действат на ниски обороти, командвани от малка част от мозъка. Другата част просто изключва. Предната половина няма какво да прави, а задната няма с какво да се бори. Това можеше да мине за дефиниция на релаксацията. Времето и разстоянието се размиваха.

В подобни състояния обикновено му помагаха числата. Запълваше с тях празнотата в главата си. Не че беше кой знае какъв математик, но числата буквално започваха да танцуват пред очите му, показвайки скритите си качества. Ако погледнеше към таблото, щеше да види, че в момента се движат със скорост 122 км, или 76 мили, в час. Седемдесет и шест на квадрат беше 5776. Последните две цифри отново бяха 76, както в началото. Това превръщаше 76 в автоморфно число — едно от двете, по-малки от 100. Другото беше 25, което, повдигнато на втора степен, беше 625, което пък, повдигнато на втора, беше 390 625. Интересно.

Би могъл да се възползва и от факта, че всички ченгета в района са се струпали около барикадата, останала зад гърба му, да увеличи скоростта на 81 мили в час и да си представи какво се получава, когато 1 се раздели на 81. Получаваше се 0,012345679, десетична дроб, която, ако се продължеше, щеше да съдържа същите цифри в същия ред и така до безкрай.

Но този път предимство имаха думите, изречени през нощта. Те държаха съзнанието му будно.

Най-вече пет от тях, казани от Алън Кинг: Плюс каквото го иска Карън. Поръчката за кафето. Две със сметана и захар, плюс каквото го иска Карън. Тези пет думи разрушаваха представата му за екип. Членовете на един екип познават вкусовете си. Стояли са стотици пъти заедно по опашки — в зоните за почивка, по летищата, в „Старбъкс“, из разни безименни кафенета. Заедно са поръчвали вечерите си по ресторантите и закусвалните, всеки от тях е ходил да купува кафе и безалкохолни за останалите.

Кинг обаче не знаеше какво кафе предпочита Карън.

Следователно Карън не беше член на неговия екип. Или беше нов член, присъединил се неотдавна. Това обясняваше мълчанието й. Може би се чувстваше несигурна за своето място. Може би просто не харесваше новите си колеги. А може би те не я харесваха. Алън Кинг се беше изказал вместо нея с нетърпеливо пренебрежение, сякаш тя изобщо не беше там. Карън не шофира, беше заявил той. А след като тя не изрази предпочитания за кафето, беше добавил: Значи за Карън нищо.

Те не бяха трио. Кинг и Маккуин бяха дуо, което трудно понасяше натрапницата.

Соренсън се върна при Гудман, който чакаше на алеята пред празната къща.

— Боже господи! — промърмори той, като чу за детето на Делфуенсо. Погледна към съседната къща и каза: — Значи сега дъщеря й е там?

— Освен ако не е сомнамбул — рече Соренсън. — И сутринта ще потърси майка си.

— Не трябва да й казваме. Не и преди да сме сигурни, че е изчезнала.

— Няма да й казваме нищо, поне засега. Но се налага да разпитаме съседката. Все още е възможно нещата да се окажат съвсем невинни. Например да се е случило нещо неочаквано и Карън да й се е обадила.

— Мислиш ли?

— Не, разбира се. Но сме длъжни да проверим.

Прекосиха моравата заедно. Соренсън се постара да потропа така, че да бъде чута от заспал възрастен човек, но не и от заспали деца. Трудна работа. Първият й опит не събуди никого. А вторият — вероятно всички. Или най-малкото една уморена жена на около трийсет години, която отвори вратата.

Карън Делфуенсо не се беше обаждала.