Лий Чайлд
Издирваният (29)

32

Ричър разпръсна върху плота рекламните брошури от етажерката и започна да търси нещо, което да прилича на карта. В крайна сметка откри някаква, която едва ли можеше да се нарече образец на картографското майсторство, но по-добра нямаше. На практика представляваше ръчно начертан правоъгълник, в долния край на който бяха маркирани Канзас Сити и Сейнт Луис, а горе — съответно Демойн и Сидър Рапидс. Между тези четири града се простираше голямо бяло пространство с разпръснати върху него обозначения на местности, които не го интересуваха.

Интересуваше го само бялото пространство, най-вече горната му част. Тази, която обхващаше част от Айова. Номер трийсет по брой на населението сред всичките петдесет щата, номер двайсет и шест по територия, но притежаващ една четвърт от най-плодородната земя на страната. Това го поставяше начело в списъка на производителите на царевица и соя, с изключително развито животновъдство. Което означаваше слабо населен район със стотици километри между съседните ферми, самотни сгради с неясно предназначение и едно особено отсъствие на любопитство, характерно за принципа „Живей спокойно и остави другите да живеят“. Никой не се интересуваше какво правят съседите му, кога, къде и защо го правят.

По принцип най-трудните места за издирване и претърсване бяха гъстонаселените градове и безлюдната пустош. Ричър многократно беше успявал да се справи и на двата вида места, но имаше и провали. Също немалко на брой.

— Кой ще плати за дупката в стената ми? — обади се дебелият мъж зад гърба му.

— Няма да съм аз — отвърна Ричър.

— Но някой трябва да плати.

— Ти какво, да не си социалист? Или повикай някой да ти оправи стената, или си я оправи сам. Това не е мозъчна операция. Пликче гипс и шпакла са ти достатъчни. За две минути си готов.

— Не може всеки да нахлува тук и да върши безобразия.

— Не виждаш ли, че съм зает? — започна да се ядосва Ричър.

— С какво си зает?

— Мисля.

— Като зяпаш в някакъв бял лист хартия?

— Имаш ли истинска карта?

— Не е честно — държеше на своето дебелият мъж.

— Случват се и такива работи. Не си късай нервите.

— Куршумът можеше да пробие стената и да ме улучи!

— Шегуваш ли се? Я виж къде е дупката.

— Но онзи с пищова не е знаел, че съм нисък, нали? Това е пълна безотговорност!

— Ти да видиш!

— Можеше да ме улучи.

— Но не те улучи. Хайде, забрави.

— Можеше да ме убие.

— Виж къде е дупката — повтори Ричър. — Нямаше да те улучи дори да се беше покатерил на бюрото си.

Телефонът в офиса иззвъня и дебелият хлътна вътре. Минута по-късно отново се появи.

— ФБР търси един човек със счупен нос — обяви той. — Предполагам, че си ти.

— Ако не престанеш да плямпаш, можем да станем двама — изръмжа Ричър, взе картата със себе си и отиде да вдигне слушалката.

Пак беше жената със скандинавското име. От Минесота. Джулия Соренсън.

— Още ли си там? — попита свойски тя.

— Очевидно.

— Защо?

— Вече ти казах защо. Тукашните пътища са като лабиринт. Безсмислено е да преследваш някого, дори да е тръгнал само две минути по-рано.

— Има ли значение по кой път са поели? По принцип пътуват на юг. Трябва да приемем, че имат предвид точно определена дестинация. Едва ли ще останат в Айова.

— Не съм съгласен — отвърна Ричър.

— Защо?

— Скоро ще се съмне. Ченгетата ще застъпят на смяна в седем или осем сутринта. А онези типове няма как да не са наясно, че номерът на колата им вече е навсякъде. Плюс описание на пътниците и самата кола. Тоест няма как да рискуват. Просто не могат. Затова ще се скрият още преди разсъмване. Някъде тук, в Айова.

— Могат да влязат в Мисури преди разсъмване — подхвърли Соренсън.

— Но няма да го направят. Страхуват се, че тамошната полици я ще ги чака на границата. Щатските ченгета обичат да го правят. За добре дошъл и като предупреждение. С новата заповед за издирване, залепена на арматурното табло.

— Не могат да останат в Айова — възрази Соренсън. — Всъщност не могат да останат никъде. Ако си дават сметка, че номерът на колата е пуснат за издирване навсякъде, вероятно ще са наясно, че сме предупредили и всички съдържатели на мотели.

— Няма да използват мотел. Мисля, че пътуват към място, което си е тяхно. Напуснаха магистралата през точно определен изход. Анонимен и безличен. Аз не бих тръгнал по него. Никой нормален човек не би тръгнал по този път. Става въпрос за един абсолютно анонимен път, без име. Но те го знаеха. Знаеха за отворената бензиностанция, знаеха и за този мотел. Следователно знаеха къде отиват. Няма как да не са използвали маршрута и преди.

— Може би си прав.

— Но може и да греша.

— Кое от двете?

— Не знам.

— Цял ден ли ще се крият?

— Аз бих направил така.

— Но това е рисковано. Ще се превърнат в мишени.

— В мишени да, но без особен риск. Деветдесет минути след като потеглиха от тук, вече ще са незнайно къде в един пустеещ квадрат от тринайсет хиляди квадратни километра. Нима ще тръгнеш да чукаш от врата на врата с надеждата да ти излезе късметът?

— А ти как би го направил?

— Взе ли решение относно ситуацията ми?

— Още не.

— В такъв случай може и да не разбереш как бих го направил.

— Кой си ти?

— Обикновен човек — отвърна Ричър.

— Какъв по-точно?

— Защо ми се обади?

— Опитвам се да разбера що за човек си.

— Какви са заключенията ти досега?

— Нямам такива.

— Аз съм един невинен минувач. Това е всичко. Ето какъв човек съм.

— Всички твърдят, че са невинни.

— Но понякога наистина са такива.

— Стой там и не мърдай — рече Соренсън. — След по-малко от час съм при теб.

 

 

Соренсън продължи да поддържа висока скорост, някъде между сто и петдесет и сто и шейсет километра в час. Откъсваше очи от пътя само колкото да погледне дисплея на джипиеса. Вече беше близо до безименното отклонение и разбираше какво е имал предвид мъжът с носовия глас. Никой нормален човек не би тръгнал по този път. Пейзажът наоколо изглеждаше безкрайно тъмен и безкрайно пуст. Никакви светлини, никаква специфика, нищо, което да представлява интерес.

Анонимен път, без име. Но те го знаеха.

Телефонът й отново иззвъня. Беше старши агент Пери. Железния, прекият й началник.

— Открих някои неща за жертвата — обяви той.

— Това е добре, защото онзи от Държавния департамент мълчеше като риба — отвърна Соренсън.

— Мистър Лестър? Аз просто го прескочих. Не че Държавният департамент има кой знае какво да крие. Убитият се оказа търговски аташе. Иначе казано, продавач или търговец, или посредник при разни сделки. На практика това е всичко. Работата му била да облекчава американските износители.

— Къде е служил?

— Не ми казаха. Но в замяна на това споменаха, че говорел арабски. Сама си направи заключенията.

— Как се е озовал в Небраска?

— Никой не знае.

— По работа или на почивка?

— Доколкото знам, не е било по работа. Бил е в платен отпуск между две назначения.

— Знаете ли, че се появиха двама от Отдела за борба с тероризма от Канзас Сити?

— Чух. Може би означава нещо, може би не. Тези хора постоянно търсят повод да се правят на велики. Вероятно защото трябва да оправдават огромния си бюджет.

Соренсън не каза нищо.

— Но и ние имаме бюджет за оправдаване — добави Пери. — Чух, че си осъществила контакт с шофьора.

— Твърди, че са го качили на автостоп. Твърди още, че са стреляли по него, преди да избягат. След по-малко от час ще го видя.

— Това е добре. Арестувай го незабавно. Поводи колкото щеш — убийство, отвличане, кражба на автомобил, превишена скорост. Изобщо каквото се сетиш. Искам го тук веднага, с белезници.