Албърт Милър
Фюри (9) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Белият разбойник

Чарли Стивънс си тръгна, а Джоуи отиде до оградата на корала и загледа отчаян Фюри. За пръв път от идването си в ранчото Брокън Уил, той се чувстваше нещастен. Фюри, който сякаш почувства отчаянието на своя млад господар, се приближи до оградата и изцвили нежно. Джоуи долепи лицето си до мекия нос на коня. Внезапно той усети ръката на Джим на рамото си. Без да се обръща, промълви измъчено:

— Ти няма да позволиш на никого да го убие, нали, Джим?

— Разбира се, Джоуи. — Джим прокара успокоително ръка през косата на момчето. — Хайде! Имаме още много работа.

— Прав си, Джим — кимна Джоуи.

Той погали още веднъж Фюри и тръгна към къщата с отпуснати рамене.

Джим погледа след него един миг, после поклати глава.

— Работата става сериозна, Пит. Смяташ ли, че Чарли Стивънс ще се успокои?

— Не знам, Джим. Не можем да му се сърдим. Снощи Фюри наистина избяга и някой, който го е видял, трябва да се е обадил на Чарли. А пък Чарли не е човек, който ще загуби шест коня, без да вдигне шум до небесата. — Пит се намръщи. — Знаеш ли, Джим, всъщност никак не е чудно това, което си е внушил — че Фюри му е отмъкнал стадото.

— Може и така да е — избухна Джим. — И все пак побеснях като пристигна тук да ми се прави на важен. И дори си позволи да заплашва. Има най-голямото ранчо в долината и затова си въобразява, че всичко му принадлежи, включително Фюри. — Той се завъртя на токовете си. — Хайде на работа!

През останалата част от деня Джоуи, мълчалив и мрачен, се зае със задълженията си в ранчото. Следобед, тътрейки крака, в конюшнята се появи Бърт. Търсеше някакви инструменти. Джоуи тъкмо почистваше боксовете.

— Здравей, моето момче — каза той с необичайна любезност. — Видях, че шефът днес имаше посещение — този Стивънс.

Джоуи кимна и продължи да работи. Бърт се ухили и показа жълтите си зъби.

— Бях в спалнята и не можах да чуя какво каза, ама май беше много ядосан?

Джоуи не отвърна. Тогава обяздвачът взе инструмента, който му беше нужен, и напусна конюшнята.

Вечерта Джоуи пропусна обичайната си езда с Фюри. Конят, скитал вече две нощи, нямаше нужда от повече движение. Джоуи си легна рано. След като се мята няколко часа в леглото, той се унесе в лек, неспокоен сън. Някъде след полунощ го събуди шум в корала на Фюри. Отметна одеялото си и изтича към прозореца. На светлината на изгряващата луна той видя за свой ужас как Фюри прелита над оградата на корала.

— Недей, Фюри! — примоли се Джоуи полугласно. — Фюри, върни се обратно!

Фюри се насочи към изхода на ранчото и препусна в галоп на север. Ако искаше да спаси любимия си кон, Джоуи трябваше сам да го потърси и върне.

Той се облече бързо, но без да вдига шум, за да не разбуди другите. После се покатери на прозореца и се прехвърли от другата страна. В конюшнята той оседла Кактус, взе едно ласо и изведе коня на двора. Възседна го едва на изхода на ранчото и препусна на север.

След известно време дръпна юздите и викна с все сила:

— Фюри, Фюри!

Ослуша се напрегнато, но не долови никакъв ответен звук. Продължи да язди. След час видя хълм пред себе си. Конят му изпръхтя и надигна глава.

— Какво има, Кактус? — попита развълнуван Джоуи. — Чуваш ли Фюри?

Кактус изцвили и Джоуи спря.

— Фюри! — извика той. — Фюри, чуваш ли ме.

Той се ослуша, изпълнен с очакване, и огледа осветения от луната хълм. Конят му потрепери.

— Трябва да е наблизо! — каза си Джоуи. — Може би на хълма?

Провикна се по-високо:

— Фюри, там горе ли си?

Внезапно той чу шум. В близките храсти нещо се движеше.

— Фюри, ти ли си? Аз съм, Джоуи.

Дочу цвиленето на кон. Звучеше странно и страшно, но Джоуи позна, че е Фюри. Откъм храстите отново се чу пукот и на възвишението се показа един тъмен познат силует.

— Фюри! — изкрещя радостно Джоуи. — Чакай, чакай там.

Той отпусна юздите на Кактус и препусна нагоре по склона. Фюри пристъпваше развълнувано на място, поглеждайки ту Джоуи, ту падината оттатък хълма. Джоуи се приближи до него и спря Кактус.

— Фюри! — извика той. — Какъв късмет, че те намерих!

Свали ласото от дръжката на седлото и го метна на шията на Фюри.

— Не знаеш ли какво ще ти стори Стивънс? Иска да те застреля! Ще те отведа в корала, преди някой да е забелязал, че пак си се измъкнал.

Фюри изпръхтя и завъртя глава. Кактус наостри уши.

— Какво става? — попита Джоуи. — Чуваш ли нещо там долу?

Сега и той долови шум в долчинката — тропот на коне, които обикалят в корал. На сребърната светлина на луната той съзря огромно ранчо. На водната кула разчете голям надпис „Стивънс“. Стана му страшно.

— Ранчото на Стивънс! Ела бързо, трябва да изчезваме оттук.

Той дръпна ласото, но Фюри отказа да го последва.

— Хайде, Фюри, бързо! — настояваше Джоуи.

Обаче Фюри продължаваше да се дърпа. И двата коня се бяха втренчили в ранчото. В корала на склона под тях конете се движеха неспокойно.

— Но какво става там долу? — измърмори Джоуи. Той се изправи в стремената, взря се напрегнато и различи дузина коне, които препускаха безцелно в заграждението си. — Какво им става на конете на Стивънс? — чудеше се момчето на глас.

Внезапно той забеляза причината за безпокойството. От тъмнината се появи огромен кон и се приближи бързо към вратата на корала. Беше снежнобял, от главата до опашката. В същия миг Фюри се изправи буйно на задните си крака и едва не изтръгна ласото от ръцете на Джоуи. Момчето побутна Кактус напред и уви края на ласото около дръжката на седлото.

— Бял жребец! — възкликна то удивено. — Затова значи Фюри е избягал от корала.

Белият мустанг наведе глава и заблъска вратата на корала с нос.

— Но какво прави той? — промълви объркан Джоуи.

Много скоро всичко му стана ясно. Белият жребец беше прегризал ремъка, с който затваряха вратата. Вратата се открехна. Мустангът я бутна с тялото си и препусна в корала сред развълнуваните коне. Нахвърли се върху тях, като ги хапеше диво и ги гонеше към вратата.

— Той ги прогонва! — извика Джоуи. — Той краде конете на Стивънс.

Фюри подскачаше като пощурял наоколо, а Джоуи наблюдаваше как конете се разбягаха в нощта. Белият разбойник ги последва. Нападението бе траяло не повече от минута. Макар и зашеметен все още от случилото се, Джоуи изпита огромно облекчение.

— Ох, Фюри! — извика радостен той. — Знаех си аз, че не си нападнал ранчото. Белият жребец е бил — не ти!

В ранчото на Стивънс се появиха светлини. Джоуи понечи да се спусне долу и да разкаже на Стивънс за белия разбойник, но като си спомни гнева на ранчера, предпочете бързо да се прибере, за да прибере Фюри под закрилата на Джим. Той препусна с Кактус на юг, водейки с ласото и Фюри. Половин час по-късно влезе в ранчото, завърза Кактус и вкара Фюри в корала. Жребецът беше се успокоил и изглеждаше доволен, че отново си е у дома. Джим и Пит се разбудиха от затръшването на вратата на корала. Когато Джоуи се прибра, на верандата се появи Джим по пижама. След него се зададе Пит с дълга нощница.

— Какво правиш навън? — извика Джим.

— Сега ще ти разкажа — отвърна радостно Джоуи. — Беше прекрасно. — И той се изкачи по стълбите.

— Какво е толкова прекрасно, че да ни будиш посред нощ? — избоботи съненият Пит.

Джоуи заразказва едно през друго.

— Ранчото на Стивънс бе нападнато тази нощ. Един бял жребец го направи. Видях го с очите си.

— Какво? — не повярва на ушите си Джим.

— Я по-добре си върви в леглото! — предложи Пит. — Сънувал си нещо.

— Не, не — настоя Джоуи. — Фюри прескочи оградата, видях го, облякох се веднага и го последвах с Кактус.

Джим погледна Пит.

— Наистина е облечен — установи Пит.

Джоуи продължи, без да го е грижа дали му вярват, или не:

— Открих го чак при ранчото на Стивънс. Докато му слагах ласото, дочух шумове в корала. И после видях как белият жребец отвори вратата и прогони навън конете.

Пит го изгледа недоверчиво:

— Видял си кон да отваря врата на корал?

— Да, да! — Джоуи направо сияеше от щастие. — Джим, сега вече е ясно, че не Фюри, а белият жребец прогонва конете!

— Хм! — каза Джим.

Джоуи видя недоверието по лицата на мъжете.

— Но това е чистата истина!

Пит вдигна вежди. Джоуи повиши глас:

— Щом не вярвате, че Фюри е бил навън, слезте и погледнете сами.

— Ще го направим, след като се облечем. А през това време можеш да върнеш Кактус в бокса му.

Достатъчен беше само един поглед към Фюри, за да стане ясно, че отново е бил на път.

— Пак се е измъкнал — рече Пит.

— Несъмнено — съгласи се Джим и се обърна към Джоуи. — Наистина ли си видял, че коралът на Стивънс е бил нападнат?

— Да, веднага след като сложих ласото на Фюри.

Джим изпъшка:

— Джоуи, сигурен ли си, че не е било преди това?

— Джим, това което ти казвам, е самата истина. — Съмнението на Джим му причиняваше болка. Нима не му вярваше вече?

Джим омекна:

— Слушай, Джоуи! Ние с Пит ти вярваме!

Джоуи сведе поглед. Трудно му беше да спре сълзите си.

Джим го хвана за рамото.

— Хайде вкъщи момче.

Докато се изкачваха по стъпалата на верандата, Пит измърмори:

— Ние с Джим искаме да ти вярваме. — Той поклати глава. — Но всичко това не е на добро. Какво е правил Фюри при ранчото на Стивънс, щом не е разбойничел?

— Знам, че положението е тежко — призна Джоуи. — Но Фюри е избягал, само защото е знаел, че белият жребец е някъде из прерията.

Те влязоха в дневната.

— Всичко, което мога да ви кажа — добави отчаян Джоуи, — е, че коралът не беше нападнат от Фюри, а от един бял жребец.

Телефонът иззвъня.

— Така си и мислех! — рече Джим мрачно. — Това трябва да е Стивънс. — Той вдигна слушалката. — Ранчо Брокън Уил, Джим Нютън.

— Тук Чарли Стивънс.

Мъжът беше много разгневен и гласът му се чуваше толкова силно, че Пит и Джоуи разбраха всяка негова дума.

— Здравей, Чарли, случ…

Гласът го прекъсна.

— Тази нощ ранчото ми отново бе нападнато.

— Знам.

— Знаеш ли? Как така знаеш?

— Защото тази нощ Фюри отново беше навън.

— Така значи! — заяви Стивънс триумфално. — Значи все пак съм имал право!

— Чуй ме сега! — ядоса се Джим. — Имам нещо интересно за теб. Джоуи е видял как Фюри прескача оградата. Оседлал един кон и го последвал, за да го върне. Открил го близо до твоето ранчо и твърди, че е видял там един бял жребец, който е разгонил стадото ти.

— Какво? Не ставай глупак. Ако по тези места има свободен бял жребец, ние щяхме да го знаем.

— Това е историята на момчето — продължи Джим. — Намери ли изчезналите коне?

— Не, не можахме — отвърна Стивънс. — Неколцина от моите хора и аз самият ги търсихме, но не намерихме и следа от тях.

— Съжалявам, Чарли.

— Съжаляваш? За какво ми е твоето съжаление? Слушай ме, Джим! — разбесня се Стивънс. — Много интересно как така изведнъж се появи някакъв бял кон и само твоето момче го е видяло. То очевидно лъже.

Джим избухна:

— Чарли, въздържай се от такива твърдения, преди да сме проверили разказа на Джоуи! Ще ни позволиш ли да го направим?

За няколко секунди в слушалката настъпи тишина.

— Добре — каза сетне колебливо Стивънс. — Съгласен съм.

Джим въздъхна облекчено.

— Благодаря. Пит и аз ще претърсим прерията рано сутринта. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не, ще изляза с моите момчета.

— Добре тогава, ще ти се обадя — приключи Джим.

Той остави слушалката и се обърна към Пит и Джоуи.

— Сигурно чухте разговора.

— А как иначе — подсмихна се Пит. — Той викаше така силно, че изобщо не му беше нужен телефон.

— Господин Стивънс твърди, че съм излъгал — извика Джоуи с блеснали от гняв очи. — Ще видиш, че казвам истината.

Джим кимна угрижен.

— Надявам се, Джоуи. — Той посегна към ключа за осветлението. — А сега всички ние ще се върнем в леглата, Пит! След няколко часа отново трябва да сме на конете.

 

 

Осем часа вече двамата мъже не бяха слизали от седлата. Накрая Джим вдигна ръка и Пит се приближи към него.

— Виждаш ли следи от коне? — попита Пит.

— Нито една — поклати глава Джим.

Старият човек сне шапката си и избърса потта от челото си.

— Ако този бял жребец наистина е тук някъде, то трябва да се е скрил в миша дупка. — Той дишаше изтощен. — Единствените коне, които видяхме, са тези, на които седим.

— Прав си, а те са напълно изтощени.

Намираха се на ръба на Слепия каньон. Той имаше форма на кръг с един отворен край. Джим се наведе от седлото и погледна долу. Пропастта беше дълбока около десетина метра.

— Няма коне там долу — рече той. — Да вървим на север, така ще опишем пълен кръг на връщане.

Те извикаха на конете си и се отдалечиха от ръба на каньона. Продължиха да претърсват прерията още час. Но не откриха нищо. На гърба на едно малко възвишение Джим се изправи в стремената и посочи напред с опъната ръка. В далечината към тях се приближаваше група от трима ездачи.

— Чарли Стивънс и хората му — извика Джим. — Предполагам, че са претърсили останалата част на долината.

— И аз така мисля — съгласи се Пит. — А сега се приготви за фойерверка.

Тримата мъже приближиха и спряха.

— Е, Джим — започна подигравателно Стивънс, — къде е призрачният кон, който е видяло твоето момче?

— Не го открих, Чарли.

Стивънс изсумтя.

— Сега доволен ли си? — Джим го погледна право в очите.

— Чарли, ако Джоуи е видял белия кон, той трябва да е някъде тук.

Намеси се Клем, един от помощниците на Стивънс:

— Виж сега, претърсихме всеки каньон и всяка пропаст в диаметър петнадесет километра — тук той се подсмихна, — но не открихме никакъв бял кон.

— Може пък да не сте търсили както трябва — изръмжа злобно Пит.

Джим се направи, че не е чул.

— Пит и аз продължаваме търсенето, Чарли — каза той. — А ти?

— Имам по-важна работа — заяви високомерно Стивънс. — Това търсене е чисто губене на време. Ще продължа още един ден, но после спирам.

— Благодаря! — каза Джим. — Не бих могъл да очаквам повече.

— Впрочем — добави Стивънс заплашително, — тази вечер ще пусна въоръжен патрул. Ако открият кон, който не е от моето ранчо — бял или черен — ще го застрелят.

Джим побесня:

— Слушай, Чарли…

— Достатъчно слушах — прекъсна го ранчерът. Той даде знак на хората си, които се обърнаха и се отдалечиха в галоп.

Джим и Пит се загледаха след тях. Накрая Пит удари ядно седлото.

— Този Стивънс! Какъв тип, а!

— Стига толкова със Стивънс! — викна Джим. — Има още много време до залез-слънце. Продължаваме да търсим!