Албърт Милър
Фюри (6) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Директорът Тейлър

Джоуи изпразни втората чаша мляко и посегна през масата, за да си вземе още едно парче от сладкиша, опечен собственоръчно от Пит. Джим Нютън гледаше от прозореца на ранчото към далечния планински гребен, който чернееше при последната бледа светлина на вечерта.

— Късно е вече — напомни Джим на момчето. — Вземи си няколко парчета сладкиш, ще ги изядеш по пътя към града.

— Добра идея! — Пит бръкна в едно чекмедже за хартиена кесия. — Ще ти ги опаковам, Джоуи.

Джоуи помръкна.

— Да, само че… — Той вдигна колебливо поглед към Джим.

— Само че какво? — попита Джим.

Джоуи отхапа и дълго дъвка, преди да отговори:

— Не искам да се връщам, господин Нютън. Искам да остана тук, на ранчото.

Джим въздъхна.

— Джоуи, ти си умно момче и трябва да разбереш, че не можеш да останеш тук. Твоите родители сигурно вече са много уплашени, че те няма.

— Не, не са — възрази Джоуи. — Честна дума!

Джим погледна Пит, поклати глава и тръгна към камината. Взря се в пращящата цепеница, размишлявайки как да се справи с опърничавото момче. Знаеше много добре как се обуздават упорити кончета или своенравни говеда, но това момче го объркваше. Джоуи се държеше точно като твърдоглаво жребче и все пак беше мислещо човешко същество. Джим никога не беше се чувствал така безпомощен. Когато Джоуи склони Фюри да го докосне, Джим беше усетил гордостта на бащата от изключителното постижение на своя син. Прегърнал през раменете Джоуи, той поведе момчето към ранчото. Той и Пит похвалиха момчето и обсъдиха надълго и нашироко невероятното преживяване.

Джоуи никога не беше изпитвал такова щастие. Струваше му се, че през последните часове целият му живот се е преобразил. Мечтата беше се превърнала в действителност. Джоуи наистина се запозна с един висок, обгорял от слънцето мъж, който работеше с коне — и дори му се хареса.

И като връх на всичко този мъж беше собственикът на прочутия черен мустанг, а Джоуи бе първият човек, погалил гордото животно.

Докато си похапваше, Джоуи се надяваше с цялата си душа и останалата част от съня му да се сбъдне. Той ще получи собствен кон, ще може да го язди и да се грижи за него. И този кон ще се казва Фюри! В голямата си радост Джоуи изобщо не се сети, че Джим може да го прати обратно в стария му живот. И понеже Джим дори настояваше да го върне, той се уплаши още по-силно и се заинати. Колкото повече го убеждаваха Джим и Пит да се приготви за връщане, толкова по-твърдо настояваше Джоуи, че не иска никога повече да се върне у дома.

Джим седна до него на масата.

— Джоуи — заяви той, — трябва да се върнеш. Къде живееш в града?

Джоуи се поколеба.

— Не ми се сърдете, господин Нютън, но няма да ви кажа — прошепна той.

Джим погледна умолително Пит. Старият каубой седна от другата страна на масата.

— Чуй сега — каза той, — държиш се като упорито говедо. Чака ни много път, а пък аз съм уморен, така че казвай най-сетне къде живееш!

— Добре — отвърна спокойно Джоуи, — ще ви кажа.

Мъжете го погледнаха изненадани.

— Тук ми е мястото, на Брокън Уил.

Пит изръмжа и скочи, за да си потърси лулата. Джим удари по масата.

— Ако ми беше син, щях да ти… — той се сепна и завърши тихо: — не знам какво щях да направя…

Джоуи го погледна с широко отворени очи.

— Господин Нютън, ако бях ваш син — закле се той, — щях да правя всичко, което поискате от мен.

Джим се усмихна безпомощно, но в сърцето му трепна някаква особена радост.

— Много мило от твоя страна, Джоуи. Обаче ти не си ми син. Твоите родители сигурно се тревожат за теб. — Той сложи ръка на рамото му. — Ние с Пит много се радваме, че се запознахме с теб и ти ще можеш да идваш тук, когато пожелаеш, но никое момче на място не би избягало така от дома си.

Джим стана.

— Хайде, Джоуи, ще те изпратя до колата.

Джоуи си остана на мястото, стиснал здраво облегалките на стола.

— Няма да дойда!

— Да го изнеса ли като чувал с брашно? — попита Пит.

— Струва ми се, че нямаме друг изход.

Старият помощник изпафка още един гъст облак дим във въздуха, остави замислен лулата в пепелника и хвана Джоуи за рамото.

— Хайде, момче, идвай!

Джоуи обаче се изтръгна и скочи. Очите му блестяха.

— Не е нужно да ме изнасяте. Сам ще си вървя.

— Най-сетне ти дойде акълът в главата.

— Но когато стигнем града — продължи упорито Джоуи, — няма да ви кажа къде живея. — Той впери поглед в двамата мъже, дишайки тежко.

Джим и Пит се спогледаха безпомощно. Накрая Пит дръпна Джим в един ъгъл.

— Не съм виждал такова чудо — прошепна той. — Какво, дявол да го вземе, ще правим сега?

— И аз не знам.

— Обаче трябва да направим нещо и то бързо. Толкова изгладнях, че стомахът ми сигурно си мисли, че някой ми е прерязал гърлото.

— Джоуи, ще се обадя на шерифа.

Джоуи пребледня.

— На шерифа? Защо?

— Понеже твоите родители сигурно вече са съобщили за изчезването ти.

Джим тръгна към телефона, обаче Джоуи го изпревари и сложи ръка на слушалката.

— Не, господин Нютън, моля не се обаждайте на шерифа.

Джим скръсти ръце пред гърди.

— Добре, няма да го направя… засега. Давам ти две минути време, за да ни кажеш къде живееш. Две минути, Джоуи, после вдигам слушалката.

Джоуи прехапа устни и се замисли. Фактът, че няма родители и живее в детски дом, беше последното, което бе готов да признае пред тези мъже. Но какво да им каже тогава? Мислите му се объркаха. Беше попаднал, усещаше това болезнено, в капан.

Джим каза:

— Джоуи, днес следобед на родеото ти ни каза, че оня мъж не ти е баща. Това истината ли е?

— Да — измърмори Джоуи.

— Тогава кой, по дяволите, беше той? — намеси се Пит.

Джоуи се поколеба за миг, сетне изтърси:

— Господин Тейлър.

— Това не е отговор. Кой е господин Тейлър? Защо толкова много се страхуваш от него?

Джоуи се втренчи в пода.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви казвам.

В този миг истината започна да просветва пред Джим и той се ядоса на себе си, че не се е сетил по-рано. В гърдите му се надигна жал към момчето, което стоеше измъчено пред него. Той сграбчи Джоуи за раменете и го погледна.

— Слушай, момчето ми, нали знаеш, че ние с Пит сме ти приятели?

Джоуи кимна. Още малко и щеше да се разплаче.

— Е, тогава — продължи Джим, — като твои приятели ще говорим открито с теб. Затова предлагаме и ти да бъдеш така откровен с нас. — Той се наведе, за да погледне в очите на Джоуи. — Ти казваш, че господин Тейлър не ти е баща. Вярваме ти. — Той си пое дълбоко дъх. — Струва ми се, че ти нямаш баща.

Джим усети как крехките рамене се отпуснаха под ръцете му.

— Прав ли съм?

— Точно така, сър! — промълви Джоуи измъчено, сълзите се стекоха по страните му и той вече не можеше да ги спре.

Пит се обърна и потърси кърпата си. Джим не трябваше да види какво става с неговите очи. След като ги избърса и се изсекна шумно, той погледна назад и видя, че Джим седи на дивана, прегърнал хълцащото момче.

Най-сетне Джоуи разказа историята си. Призна на Джим и Пит за дома за сираци и за това, как си представяше в мечтите си своя живот. Мъжете го слушаха, изпълнени със съчувствие. Сякаш тежък товар се смъкна от плещите на Джоуи. Сега вече той беше съгласен веднага да се обадят в детския дом.

Камък падна от сърцето на господин Тейлър, след като узна, че Джоуи е в добри ръце. Естествено, той поиска момчето да бъде върнато в дома колкото се може по-скоро и Джим му обеща. Загриженият директор беше съобщил на полицията за изчезването. Сега той побърза да прекрати издирването.

Половин час по-късно топлата вечеря беше на масата и Джоуи изпразни чинията си с голям апетит. Щастлив от приятната атмосфера в ранчото и благосклонността на двамата си нови приятели, той вече не се страхуваше от завръщането в детския дом. Дълбоко в сърцето му се породи слаба надежда. През годините, които беше прекарал в дома, често се случваше някои момчета да си намерят нови родители. Макар да не разбираше много от осиновяване, Джоуи все пак знаеше, че нещо подобно е възможно. Разбира се, той не каза нищо за това по време на вечерята. Нали щеше да посети отново ранчото Брокън Уил! Може би все пак надеждата му рано или късно щеше да се сбъдне.

Докато се хранеше, Джоуи непрекъснато разпитваше за Фюри и другите коне, както и за живота в ранчото изобщо. Той нямаше необходимите познания, но въпросите му издаваха много разбиране и необикновена схватливост. Двамата мъже му отговаряха с удоволствие.

Искреният интерес на Джоуи към техния труд им доставяше голяма радост. В живота им внезапно се беше появило нещо хубаво. По време на оживения разговор Джим не можеше да се избави от една настойчива мисъл. След вечерята той предложи на Джоуи една книга за конете и отиде в кухнята при Пит. Двамата мъже се съвещаваха нещо доста време, после Джим се върна при Джоуи. Време беше да тръгват за града.

— Пит ще остане тук, аз ще те закарам — каза Джим. — Работата ми може да почака. Искам да се запозная с господин Тейлър.

Джоуи се усмихна смутено.

— Със сигурност ще ми тресне някое наказание, задето избягах.

— Джоуи, трябва да си признаеш, че си го заслужил — рече сериозно Джим. — Но не се бой — добави той с усмивка, — може пък да бъде само работа в кухнята.

Влезе Пит.

— Какво значи работа в кухнята? — попита той с намигване. — Правя го тук в ранчото от десет години и какво получавам за това?

— Престани, Пит! — подсмихна се Джим. — Три богати трапези на ден и чист въздух, колкото ти се прииска, а все си недоволен!

Пит направи гримаса и протегна ръка на Джоуи.

— Довиждане, Джоуи! Да, да — довиждане! — рече старият човек с намигване.

Джоуи също му смигна усмихнат.

— Надявам се, Пит!

Джим прегърна момчето през раменете и отвори вратата.

— Хайде — подкани го той, — време е!

Когато фаровете на колата осветиха корала, Фюри надигна глава и изцвили.

— Довиждане, Фюри — провикна се Джоуи.

Преди колата да излезе на пътя за града, изтощеното момче заспа, склонило глава на рамото на Джим.

 

 

В детския дом Джим с радост установи, че Тейлър в никакъв случай не е свиреп деспот, както се боеше. Директорът беше любезен и учтив и благодари на Джим, че така добре се е погрижил за изчезналия му питомник.

— Радвам се, че пак си при нас, Джоуи — каза той и веднага изпрати умореното до смърт момче в леглото.

Джоуи измърмори едно сънено благодаря и пожела на Джим лека нощ. После се изкатери с труд по стълбата.

Тейлър покани Джим на чаша кафе в кабинета си. Когато седнаха в дълбоките кожени кресла, той изпъшка:

— Е, господин Нютън, какво ще кажете за моя възпитаник?

— Смятам, че е забележително момче, господин Тейлър — усмихна се убедено Джим.

— Аз също! — погледна го изпитателно Тейлър. — Но как успяхте да разберете това за толкова кратко време?

Джим се облегна назад. Той разказа колко много са харесали момчето двамата с Пит и описа в подробности какво е правило и казало момчето на ранчото. Директорът не изглеждаше изненадан.

— Господин Тейлър — приключи Джим. — Явно нищо от това, което ви казах, не е неочаквано за вас — дори не и това, което направи Джоуи с Фюри.

Директорът поклати глава.

— Защо да съм изненадан? Фюри е див и неопитомен, но и Джоуи е такъв. Може би затова се разбират така добре.

— Възможно е — съгласи се Джим. — Но опитомяването на един див кон изисква много любов, разбиране и разум. А Джоуи притежава всичко това. — Джим отпи от кафето и вдигна поглед: — Какво трябва да се направи, за да се опитоми едно диво момче?

Тейлър въздъхна.

— Необходимо е нещо, което това момче не може да намери в сиропиталището: нежното и внимателно напътствие на родителите. Според документите майката на Джоуи е мъртва, а баща му го е изоставил като съвсем малък. Това е моят тежък проблем, господин Нютън, всяко от моите момчета се нуждае от любовта на родителския дом, поне на единия от родителите.

Джим отмести чашата и се наклони напред.

— Тъкмо за това исках да говоря с вас, господин Тейлър.

Директорът засия.

— Разбирам. Докато говорехте за Джоуи, ми направи впечатление бащинската грижовност в очите ви.

— Възможно ли е това? — попита Джим напрегнато.

— След някои проверки и известни формалности — да.

Джим се усмихна и скочи:

— Какво трябва да направя първо?

— Говорете с адвоката си. Той ще направи постъпки за съдебно дело.

— Веднага! — нямаше търпение Джим. — Мога ли да ползвам телефона ви.

Джоуи спеше на горния етаж, в легло с бели емайлирани табли. В това легло беше сънувал всичките си сънища. То явно беше легло, което носеше късмет. Понеже седмица по-късно съдията Морис одобри осиновяването с временно решение. След определен пробен период, така пишеше там, осиновяването щеше да се счита за окончателно. По време на пробния период Джоуи можеше да живее при бъдещия си осиновител. И така, Джоуи си събра багажа и замина с Джим Нютън в новия си дом в ранчото Брокън Уил.