Албърт Милър
Фюри (14) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Кларк е склонен да преговаря

На обедната маса всички освен Кларк се хранеха неохотно. Дълбока тъга бе надвиснала като сянка над стаята. За последния обяд на ранчото Пит беше приготвил за Джоуи дебели сочни стекове на дървени въглища. Джоуи наряза равнодушно крехкото розово месо и хапна само няколко къса. Джим и Пит също нямаха апетит. Кларк обаче омете целия си стек. Накрая, под безмълвните погледи на останалите, той погълна и голяма част от ябълковия кейк и изпи две чаши кафе.

След като го изчакаха да се засити, Джим предложи да поседнат на верандата. Всички се преместиха мълчаливо там. Пит седна срещу Кларк и се втренчи в него с поглед, който не вещаеше нищо добро. Кларк обаче отбягваше да гледа в очите стария човек. Джоуи беше седнал на най-горното стъпало с гръб към тях. Джим, забелязал унинието на момчето, се наведе към него и сложи ръка на раменете му.

— Хайде, Джоуи! — каза той с дрезгав глас. — Нали не заминаваш завинаги. Годината ще мине бързо и ако баща ти позволи, можеш да прекараш следващото лято при нас.

— Разбира се, че ще позволя! — намеси се Кларк. — Страхотна идея, нали, синко?

— Да — промълви Джоуи и погледна тъжно Джим. — Но, Джим, една година е страшно много време. Фюри може да ме е забравил дотогава.

— Фюри никога няма да те забрави! — Джим опита да се усмихне. — Конете имат удивително добра памет.

Джоуи се изправи.

— Може ли да пояздя малко? — Очите му бяха влажни. — Обещах на Пиви да намина, за да се сбогуваме.

— Разбира се! — кимна Джим. — Върви!

Джоуи се спусна по стъпалата на верандата, а Джим извика след него:

— Гледай да се прибереш към три часа! Добре е да тръгнем по-рано.

Джоуи кимна, без да каже нищо. Мъжете се загледаха след него. Пит се изсекна шумно и тръгна към вратата.

— Ще вляза да измия съдовете — измърмори той.

Джим и Кларк останаха сами. Джим забеляза, че Кларк е сериозен и умислен.

— До преди малко — отбеляза Джим, — бяхте в много добро настроение. Но сега ми изглеждате загрижен. Нещо не е наред ли?

Кларк въздъхна и кимна.

— В действителност да, Джим. Владеех се и се правех на весел, докато беше тук Джоуи. Но понеже го няма, мога да говоря открито с вас. — Той извади плика от джоба си. — Заради писмото, което получих тази сутрин.

— Лоши новини?

— Наистина лоши новини. — Кларк извади писмото от плика и го подаде на Джим. — От посредника на недвижими имоти е, който продава къщата, за която говорех. Иска до понеделник втора вноска или ще загубя депозита, който вече оставих.

Джим хвърли поглед на писмото. Кларк го наблюдаваше скришом. Джим поклати глава.

— Искат ви хиляда долара. Кога трябва да платите?

Кларк вдигна рамене.

— Надявах се на отсрочка от трийсет дни, но сега — продължи той отчаян, — явно ще загубя къщата. Това означава, че ние с Джоуи ще трябва да живеем в стая под наем.

Джим сбърчи чело.

— В стаичка под наем? Това не е дом за момче като Джоуи!

— Естествено, че не е. Но какво мога да направя? — Кларк направи тъжна физиономия. — От страх да не загубя сина си, представих финансовото си положение в твърде розова светлина. — Той сведе поглед. — Истината, Джим, е, че нямам никакви сериозни спестявания.

— Трябваше да бъдете по-честен с мен — каза рязко Джим.

— Знам — видимо развълнуван, Кларк погледна към Джоуи, който тъкмо излизаше от ранчото, яхнал Фюри. — Но, виждате ли… исках на всяка цена да си върна сина. Много съм отчаян, че от хиляда долара зависи дали ще мога да осигуря на моето момче приличен дом. — Той пъхна плика в джоба си и погледна умолително Джим: — Джим, чувствам, че обичате Джоуи също толкова, колкото и аз. — Той си пое дъх: — Заради него… бихте ли ми помогнали с парите?

Джим погледна Кларк в очите. Тази молба го изненада. За секунда му се стори, че в погледа на мъжа има неувереност и някаква странна студенина, които някак не прилягаха на един любящ баща. Обзе го лошо предчувствие.

— Заповядайте вътре! — каза той. — Може би ще намерим някакъв изход.

Кларк го последва в къщата. Хитра усмивка играеше в ъгълчетата на устата му. Седнаха от двете страни на бюрото и Джим започна делово:

— Кларк, дори да ви заема хиляда долара за вноската, няма гаранция, че ще можете да покриете следващите плащания. Сам признахте, че нямате спестявания.

Кларк кимна съкрушен.

— Все пак съществува възможност, колкото и трудно да ми е, Джим. Мисля, че в желанието си да си върна сина, бях твърде лековерен.

— Струва ми се — продължи Джим, — че съдията Морис е трябвало да провери финансовото ви състояние по-добре, преди да подписва съдебното решение.

При споменаването на името на съдията, очите на Кларк проблеснаха.

— Хм, Джим… — Той търсеше подходящ отговор. — Казах на съдията, че имам редовни доходи в кожарската фабрика и това сякаш го задоволи.

— Възможно е — проточи Джим. — Не разбирам много от тези работи. — Той въртеше молив между пръстите си.

— Кларк — поде той след малко, — бих направил всичко, за да осигуря щастието на Джоуи. Но какъв смисъл има да ви помогна да затънете в още по-големи дългове. — Той пусна молива. — Съжалявам, но ми се струва, че няма да е разумно да ви заема пари.

Кларк изглеждаше разочарован.

— О, това означава, че ще трябва да поведа Джоуи към едно неизвестно бъдеще.

— Не сте длъжен да го вземете. — Джим се наведе напред. — Защо не оставите Джоуи в ранчото, докато си уредите живота, така че момчето да не трябва да търпи лишения?

Кларк вдигна ръка.

— О, не, Джим… това е много щедро от ваша страна. Но аз съм твърдо решен да го задържа при себе си. След като го опознах и обикнах, не искам повече да се разделям с него.

— Убеден ли сте наистина, че правите услуга на Джоуи?

— Може би не. — Кларк говореше като същински мъченик. — Може би трябва да се откажа от него, да изчезна отново, да се махна завинаги от живота му.

Джим го погледна право в очите.

— Не бях помислял за тази възможност… но идеята не е лоша.

Кларк кимна угрижен.

— Съгласен съм с вас, Джим, макар че това ще означава край на всичките ми мечти. — Той се покашля и погледна към тавана. — Имате ли предложения как да смекча болката от… как да кажа… тази жертва?

Джим се усмихна мрачно.

— Тъкмо това чаках!

— Какво искате да кажете? — попита Кларк съвсем невинно.

— Последните ви думи звучаха някак твърде прочувствено… и твърде помпозно, за да повярвам на искреността ви. — Джим удари по масата. — В действителност вие сте дошли тук с намерението да продадете бащинските си права на възможно по-висока цена. Театърът с къщата беше само въведение, за да събудите съжалението ми.

Кларк свали мрачната си маска и се усмихна.

— Вие, както виждам, сте делови човек. Струва ми се, че ще се спогодим.

— Да, сега и на мен ми се струва така. — Джим отвори едно чекмедже. — Каква сума искате?

Кларк вдигна рамене.

— Хм, аз не съм нагъл човек. Да кажем… десет хиляди долара.

— Защо пък не? — отвърна подигравателно Джим. — Това не е чак толкова висока цена за продажбата на един син с всичките права върху него.

— Не бих се изразил така — възрази Кларк.

— Вие не, но съдията Морис вероятно би го казал по същия начин. — Джим хвърли поглед към телефона. — Бих могъл да му позвъня, за да го попитам за мнението му.

Това предложение завари Кларк неподготвен.

— Не мисля, че е необходимо да посвещаваме съдията. Бихме могли да уредим всичко между нас. Сигурен съм, че ще се споразумеем. В случай че десет хиляди долара са ви много…

— Твърде много са! Нямам толкова пари тук.

— Е, аз съм готов да се лиша от известна сума в името на щастието на моя син… — заяви Кларк любезно. — Какво предлагате?

— За да ви отговоря, трябва първо да направя някои изчисления. — Джим взе хартия и молив. — Бихте ли ме оставили за половин час, за да мога да преценя възможностите си?

— Добре — кимна Кларк. — Ще се поразходя. Повикайте ме, моля, щом сте готов. — Той се обърна и напусна помещението.

Джим застана до отворения прозорец и видя, че Кларк върви към главния корал. При оградата той спря и заразглежда конете в заграждението. Дясната му ръка беше отпусната небрежно върху седлото, метнато върху най-горната греда. Доволен, че Кларк се занимава с конете, Джим се спусна към телефона. Щом чу гласа на телефонистката, той каза тихо и настойчиво:

— Чуйте ме добре. Касае се за спешен случай. Моля, свържете ме със съдията Дейвид Морис. По всяка вероятност е в сградата на съда, макар че е неделя. Опитайте се да го откриете там. Да, ще почакам, но моля ви, побързайте!

Навън, край корала, Кларк запали цигара и пое дълбоко дима. Беше много спокоен и изпълнен с надежда, че в най-кратък срок ще седи в омнибуса за града с тлъст чек в джоба. Внезапно му хрумна нещо и лицето му придоби загрижен вид. Той изтича бързо към ранчото. Но не влезе вътре, а се промъкна приведен покрай стената, докато стигна под отворения прозорец. Джим говореше тихо, но все пак думите му се разбираха ясно.

— Да — каза Джим, — той ме заблуди. Познавам подписа ви, а този тук е фалшифициран.

Студена пот обля мъжа под прозореца. Като закован на мястото си, той продължи да подслушва.

— А какво ще кажете за останалите документи? — попита Джим. — Брачното и кръщелното свидетелство? Как са се озовали в него? Откраднал ли ги е? Какъв късмет, съдия Морис, че можах да се свържа с вас! Не бихте ли могли да проверите дали не са откраднати? Много любезно от ваша страна. Не, важно е, ще остана на телефона.

Кларк беше чул достатъчно, за да разбере, че няма да получи парите. Сега трябваше да се погрижи за собствената си кожа. Измъкна се и хукна към корала. С трескава бързина дръпна седлото от оградата и го метна върху един от конете.

В същия миг Пит влезе в трапезарията, за да раздига съдовете. Той видя през прозореца как Кларк оседлава един кон. Пит зяпна от учудване. Тъкмо в този момент Джим го повика от съседната стая.

— Какво става? — нахлу в стаята Пит и съзря Джим на телефона.

— Пит — зашепна Джим развълнувано. — Аз съм най-големия идиот на света. Кларк е измамник.

— Какво? — изкрещя Пит.

— Тихо, не вдигай шум! Преди малко Кларк се опита да ми измъкне десет хиляди долара. Аз се обадих на съдията Морис. Той никога не е подписвал такова съдебно решение за когото и да било. Кларк е фалшифицирал подписа.

Очите на Пит направо щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Този мърляв, подъл конекрадец!

— Съдията каза, че е невъзможно Кларк да е баща на Джоуи. Иначе щеше да следва предписания от закона ред! — продължи припряно Джим. — Той е измамник, престъпник! Съдията казва, че и документите са откраднати. В момента проверява, а аз го изчаквам на телефона.

Пит изтича към прозореца.

— Нищо чудно, че оседлава! — викна той. — Виж го, Джим, той бяга!

Джим хвърли слушалката, приближи се до прозореца и погледна навън. Кларк тъкмо излизаше от корала, пришпорвайки бясно коня си.

— Сигурно ме е подслушвал — извика Джим. — Хайде, бързо, иначе ще ни се изплъзне!

Пит се спусна към вратата. Джим свали колана с револвера си от една кука на стената и изтича след него. Когато стигнаха до конюшните, където висяха седлата им, Кларк вече беше излязъл от ранчото.