Албърт Милър
Фюри (4) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Родеото

Джим Нютън и Пит оставиха колата на паркинга и се смесиха с множеството, което бавно се движеше към входа. Въпреки голямата блъсканица, всички бяха в добро настроение, освен Пит, който мърмореше неспирно, защото настъпваха новите му жълти ботуши. Накрая обаче и той бе заразен от всеобщото вълнение и радостно очакване.

Двамата мъже срещнаха из тълпата десетки стари приятели. Почти всички бяха прочели статията за Фюри. Джим и Пит непрекъснато получаваха поздравления, но и закачки: опасно било да държат див жребец на ранчото Брокън Уил. Доктор Уетърс, ветеринарният лекар, се пошегува, че било като да си хванал тигър за опашката — не смееш нито да го задържиш, нито да го пуснеш. Джим и Пит се смееха, горди с новопридобитата си слава.

Скоро след това те се наредиха на дългата опашка, която се виеше пред входа. Бяха си запазили места на първия ред, така че щяха да седнат съвсем близо до манежа. Малко преди входа те забелязаха едно момче, което наблюдаваше внимателно опашката. Беше по риза и син, оплескан с бяла боя работен панталон. Очите му блестяха развълнувано, лицето му се изопваше в дива решителност, сякаш смята да предприеме някакви отчаяни действия. Пит бутна Джим с лакът и посочи с палец момчето.

— Погледни го — рече той. — Как смяташ, какво е намислил?

— Може би чака някого — отвърна Джим.

Пит се изсмя късо:

— Хората, които очакват някого, не изглеждат така.

Джим се вгледа по-внимателно в напрегнатото лице на момчето. Да, Пит явно имаше право. В този момент момчето се запровира бавно към вратата, без да изпуска от очи контрольора. Джим и Пит също бяха на няколко крачки от вратата. Те извадиха билетите си и ги приготвиха.

И точно в този миг нещо се случи! Докато Пит подаваше билета си на контрольора, някой го блъсна силно отзад. Пит залитна и в изненадата си едва мярна малка фигура, която профуча между него и контрольора. Беше момчето със сините панталони!

— Хей! — викна контрольорът. — Върни се веднага!

Пит се обърна разгневен към Джим и му посочи резката върху левия си ботуш.

— Погледни какво направи това хлапе! Не ти ли казах, че крои нещо?

На входа настана суматоха. Контрольорът викна на един разпоредител да хване момчето. Няколко зрители обаче се застъпиха за него с окуражаващи викове и шеговити забележки.

Разпоредителят — възрастен, добре охранен господин, наистина се постара, но момчето беше по-бързо от него. То вече бе изчезнало сред стълпотворението от хора пред трибуните. Джоуи беше доказал смелостта си и наистина бе успял. Той вече беше сред зрителите.

Джим Нютън се засмя. Колкото и да се ядосваше контрольорът, малкият нахалник му хареса.

 

 

Джоуи не си потърси място за сядане. Предпочиташе малко да пообиколи и поразгледа. Редовете бяха изпълнени със зрители, донесли възглавници и кошници с провизии. Всички се смееха и викаха.

Джоуи скоро забрави своя преследвач. Цялото му внимание сега беше насочено към надбягването, за което участниците вече се подреждаха.

Ездачите с труд успокояваха нервните си коне. Накрая прозвуча стартовият изстрел и конете полетяха напред. Когато надбягването приключи, Джоуи изобщо не разбра кой бе спечелил. Това не го интересуваше особено, стигаше му само да наблюдава прекрасното зрелище.

Той прескочи няколко седалки, изкачи се нагоре, а после се спусна надолу и се озова при корала на овните. Там тъкмо вкарваха един овен. Някой обясни, че животното тежи около дванайсет центнера и боде като рогат ураганен вятър. Викачите крещяха, овенът мучеше, мъже със защитни превръзки на ръцете лаеха заповеди. Никога досега Джоуи не беше преживявал такова вълнение. Той направо плуваше в небесата от щастие.

Над арената се кълбяха гъсти облаци прах, обявиха пауза и докараха поливачка. Джоуи продължи, за да потърси необяздените коне. В момента те не буйстваха, разбира се, а си стояха спокойно на слънце и се бранеха от мухите. Джоуи ги заразглежда, мислейки за Ред Суини. Представяше си как по-късно Ред ще язди някоя от тези четирикраки скокливи маймуни.

Звукът на тромпет върна Джоуи на трибуната. Вратата на другия край на арената се отвори със замах и започна парадната обиколка. Първо идеше духовият оркестър, следваха го знаменосците.

Зрителите станаха и завикаха ура, когато край трибуните се развя звездното знаме на САЩ. Отзад яздеха участниците в родеото. След обиколката те се наредиха пред главната трибуна. Водещият поздрави всички гости и участници. Сетне приветства губернатора, който се надигна от почетната ложа и махна на ръкопляскащите хора. След като назова и други видни гости от близо и далеч, водещият приключи поздравленията с думите:

— А сега ви пожелавам да се забавлявате истински с нашето родео!

Под гръмките аплодисменти на зрителите, парадното шествие се разпръсна, участниците препуснаха към изходите, размахвайки шапки с пронизителни крясъци. Оповестиха ездата на овни. Докато викаха участниците, на арената се появиха четирима арбитри, яхнали паломино. Джоуи бе очарован от тези златокожи коне с гриви и опашки в слонова кост. Колко красиви коне имаше на света! Внезапно той видя как пуснаха в коридора към трибуната един голям овен, и се втурна надолу по стълбите, за да бъде колкото се може по-близо до арената. Над коридора, по който трябваше да мине овена, на висок подиум стоеше каубой с напрегнато лице. Внезапно на стадиона настана пълна тишина. Всички погледи бяха насочени към коридора. Тогава ездачът скочи върху овена, вратата се отвори с трясък, а водещият обяви:

— Джак Харпър на овен номер седем по първи коридор!

Овенът се мяташе като камион по неравен път. Харпър издържа пет негови скока, после се претърколи гърбом на земята и бързо се отдръпна встрани, за да се изплъзне от копитата на овена. Зрителите закрещяха развълнувани, а пазачите прогониха овена от арената. Това се повтори още няколко пъти. После Джоуи видя, че пазачите подкарват по коридорите коне.

Дъските скърцаха и се огъваха под копитата на изнервените животни. При оседлаването обаче те се успокояваха. Междувременно на арената ловяха телета с ласо. Но Джоуи почти не им обръщаше внимание. Беше омагьосан от гледката на ездитните коне. Внезапно той съзря Ред Суини във втори коридор.

— Хей, Ред! — викна той развълнуван. — Ред, аз съм тук, Джоуи.

Ред вдигна бързо глава, усмихна се и продължи да оправя седлото си.

— Желая ти късмет, Ред! — добави Джоуи.

Каубоят махна с ръка, без да вдига глава.

Джим Нютън и Пит седяха на първия ред до коридорите за коне. При виковете на Джоуи те се огледаха.

— Я виж ти, това е същото хлапе! — изръмжа Пит.

— Да — усмихна се Джим, — което опропасти новите ти ботуши.

— По дяволите, няма нищо смешно! — стисна устни Пит. — Ще ми се да му кажа на този хулиган какво мисля по въпроса.

— По-добре го запази за себе си — подразни го Джим. — Така няма да загубиш нищо.

— Ха-ха, това да не е някакъв виц? — Пит потърка драскотината на ботуша си.

Джим го чу да мърмори ядно на себе си.

— Едно знам със сигурност — поде Джим. — Това момче е лудо по коне. Виж му само лицето, Пит. Той обича конете. Обзалагам се, че повече от всичко на света иска да поязди някой от тях.

— Само да посмее! — разлюти се Пит. — Така високо ще излети, че няма да падне бързо на земята.

Джим поклати изумен глава.

— Хайде, Пит, успокой се най-сетне! Конете са по-важни от жълтите ботуши, сам знаеш!

— Добре де, добре! — предаде се мрачно Пит. — И без това след малко се започва.

Хвърлянето на ласо приключи, оповестиха ездата на коне. Джоуи наблюдаваше напрегнато как вратата се отвори широко и от нея излетя първият ездач. Мъжът успя да се задържи на седлото до съдийския знак. С бурни ръкопляскания множеството благодари на ездача за постижението му.

Сега беше ред на Ред Суини. Джоуи усети как сърцето му тупти силно. Ред стоеше, разкрачил крака над коридора, готов да скочи в седлото. Във вълнението си Джоуи не чу стъпките по стълбите зад себе си.

Внезапно една тежка ръка легна на рамото му. Той обърна глава и погледна право в разгневеното лице на разпоредителя.

— Ето че те пипнах! — обяви тържествено човекът.

В първия миг Джоуи не можа да помръдне от ужас, после отстъпи назад.

— Стой на място! — заплаши го грамадният мъж. — Иначе ще те изхвърля.

— Не! — изкрещя Джоуи. — Трябва да видя Ред Суини!

Седналите наоколо зрители се обърнаха към момчето, заедно с тях и Джим Нютън. Той видя как Джоуи отскочи внезапно назад и почти успя да се изплъзне от хватката на разпоредителя.

Високоговорителят прогърмя:

— Ред Суини на Лейди Гръмотевица по коридор две.

В този миг отчаяното момче се преметна през железния парапет на оградата и скочи на арената, точно пред коридорите!

— Спрете! — прокънтя стреснат гласът от високоговорителя. — Затворете вратата!

Джим Нютън видя, че заповедта идва твърде късно. Ред Суини вече беше скочил на седлото. Нямаше време за размишления. Джим скочи от мястото си и се прехвърли през оградата. Едва стъпил на краката си, той сграбчи Джоуи и го дръпна встрани, тъкмо когато буйстващият кон се втурна на арената с Ред Суини на гърба. Джим се размина със задните му копита на косъм разстояние. Разнесе се вик на ужас, хората скочиха потресени.

Ред Суини нямаше представа какво се е случило. Трябваше да внимава за самия себе си и виждаше само ушите на своя див мятащ се кон. Мощни аплодисменти отекнаха, когато Джим Нютън вдигна момчето над парапета и след това сам се преметна през него.

От високоговорителя прозвуча:

— Аплодисменти за това смело дело!

А когато ръкоплясканията утихнаха, водещият добави сериозно:

— За малко да се случи нещастие. Момчето можеше да бъде мъртво. Ако още някой направи подобна глупост, ще бъде наказан.

Сега Джим и Джоуи седяха един до друг. Пит гледаше Джим.

— Джим — изхриптя той. — Ти също можеше да бъдеш мъртъв. Размина се с копитата на косъм, забеляза ли?

Джим кимна.

Лицето на Пит се разведри, той протегна ръка.

— Поздравления, шефе! Беше бърз и хладнокръвен!

— Е, хайде — промърмори Джим. — Действах инстинктивно. — Сетне той се обърна към разтрепераното момче до себе си. — А ти, момче, как си?

Преди Джоуи да може да отговори, към тях се втурна разпоредителят и поиска да отведе със себе си нарушителя. Джим отказа да го пусне и увери, че ще плати входния му билет след родеото. Разпоредителят се възпротиви гневно, но след като не постигна нищо, се оттегли ядосан по стълбите.

Джоуи, все още блед и разтреперан, хвана Джим за ръката.

— Не знам как да ви се отблагодаря за всичко това.

— Не се притеснявай — отвърна приятелски Джим. — Сега вече можеш да се наслаждаваш на родеото!

Джоуи го погледна объркано.

— Няма ли да ми се карате?

— Не, мисля, че ти вече си взе поука. Така ли е?

Джоуи кимна.

— Така е. Но се уплаших, че ще ме изхвърлят и ще пропусна родеото. Нямах пари и затова се вмъкнах без билет.

— Вмъкнал се бил? — намеси се раздразнен Пит. — Нахлу с гръм и трясък като танк. — Той вдигна крака си: — Виж какво направи с новите ми ботуши.

— Аз ли съм го направил? Много съжалявам. — Джоуи се наведе и попипа ботуша на Пит.

— Остави, няма значение — измърмори старият, малко засрамен. — И без това тези ботуши са твърде елегантни за нехранимайко като мен.

Джим се усмихна и погледна към Джоуи.

— Ей, момче, ти още не си ни казал името си.

— Джоуи Кларк.

— Добре, Джоуи. Това е Пит, моят помощник, а аз съм Джим Нютън.

— Джим Нютън? — Джоуи ококори очи от изумление. Сетне попита недоверчиво Пит: — Това наистина ли е Джим Нютън?

— Да, така се казва.

Джоуи погледна Джим, изпълнен със страхопочитание.

— От ранчото Брокън Уил?

— Точно така.

— Значи, Фюри е ваш?

Джим се усмихна.

— Засега е по-правилно да се каже, че ние принадлежим на Фюри.

— Май наистина е така — кимна и Пит.

На манежа ездачите и каубоите с ласо продължаваха състезанието, но Джоуи вече не им обръщаше внимание. Той разказа на мъжете, че е прочел тази сутрин историята им във вестника. Не скри, че е луд по коне и страшно му се иска да види Фюри.

— Нямаш проблем — подсмихна се Джим. — Можеш да го видиш по всяко време.

— Наистина ли? — грейна Джоуи. — Но как?

— Много лесно. Помоли баща си да те докара някой път на ранчото.

Джоуи помръкна.

— Да — каза той с прегракнал глас, — ще помоля баща ми. Благодаря, господин Нютън!

Джим го изгледа изпитателно отстрани. Забеляза мрачната му физиономия, но не попита нищо. Обърна се отново към арената и видя, че язденето и хвърлянето на ласо са приключили. Сега се появи клоун върху магаре. Под рамо стискаше малко прасе, което квичеше и се мяташе. Внезапно прасето скочи на земята и се втурна през арената.

Хората се запревиваха от смях. После беше ред на борбата с бик и Джоуи се сети, че Ред Суини ще участва. Той се взря в коридорите, но не можа да открие Ред. Внезапно чу, че някой вика името му. Строгият глас му се стори познат. Когато се обърна, той съзря господин Тейлър. Директорът стоеше в края на реда до разпоредителя. Разпоредителят се ухили триумфално на Джоуи. Лицето на господин Тейлър не обещаваше нищо добро.

— Джоуи, ела тук, ще те заведа у дома! — извика господин Тейлър.

Студени тръпки побиха Джоуи.

— О, не, не още, моля! — примоли се той.

— Кой е този? — попита Пит. — Баща ти?

— Не — заекна Джоуи. — Един… един познат.

По някаква причина той не искаше новите му приятели да узнаят, че няма баща.

— Идвай, Джоуи! — извика повторно Тейлър.

Джим потупа Джоуи по рамото.

— Е, Джоуи, щом познаваш мъжа, май ще трябва да вървиш.

— Не, господин Нютън, не искам! — Гласът на момчето издаваше страх.

Разпоредителят се промъкваше покрай хората в реда и Джоуи се огледа за нов път за бягство. Не, той не искаше да си тръгне с господин Тейлър и да бъде наказан, дори ако трябваше да пропусне остатъка от родеото. Погледна Джим и каза:

— Благодаря, господин Нютън, за всичко! И на вас, Пит!

После се провря покрай Пит и отново настъпи ботуша му.

— По дяволите! — избухна Пит. — Сега пък улучи другия.

Джоуи се запромъква бързо покрай хората в реда, които наставаха, а после се втурна към изхода на върха на трибуната. Когато се обърна назад, видя, че господин Тейлър се изкачва по стъпалата с гневни жестове. Джоуи изтича по коридора под трибуната и излезе през главния вход на площада. За миг той се спря, огледа се наляво и надясно, сетне се втурна право към паркинга. Там лесно можеше да се скрие под някоя от многобройните коли. Откъм трибуните се чуха бурни ръкопляскания. След като се скри, той чу Тейлър отново да вика името му, беше някъде съвсем наблизо. Внезапно Джоуи откри спасителен изход от капана. Видя кола с надпис „Ранчо Брокън Уил“ на вратата.

Това беше късмет, който надминаваше и най-смелите му мечти. Джоуи натисна дръжката, вратата се отвори, той се вмъкна под кормилото, затвори тихо и се промъкна отзад. Там на пода имаше няколко конски завивки. Джоуи легна и се покри напълно с една от тях. Чуваше в тишината ударите на сърцето си. Макар и изтощен, чувстваше се щастлив и уверен в себе си. Известно време се вслушваше със затворени очи, после заспа.