Виктория Айвярд
Кралска клетка (9)

Девет
Мер

Първият новокръвен потърсва убежище в Оушън Хил, двореца в Харбър Бей, и както обеща Мейвън, получава пълна закрила срещу така наречения терор на „Алената гвардия“. Няколко дни по-късно горкият човек Моритан е отведен в Лрчън и представен на самия Мейвън. Събитието е добре отразено. Сега и самоличността, и способността му са общоизвестни в двора. За изненада на мнозина Моритан е възпламенител като потомците на Династия Калоре. За разлика от Кал и Мейвън обаче той няма нужда от възпламенителна гривна или дори искра. Неговият огън произлиза единствено от способността му — също като моята мълния.

Принудена съм да седя и да гледам, „кацнала“ на позлатен стол заедно с останалия кралски антураж на Мейвън. Джон, ясновидецът, седи с мен със зачервени очи, тих и мълчалив. В качеството ни на първите новокръвни, присъединили се към Сребърния крал, са ни предоставени изключително почетни места до Мейвън, на второ място след Еванджелин и Самсон Мерандус. Но единствено Моритан ни обръща внимание. Докато се приближава пред очите на двора и дузина камери, погледът му е постоянно прикован върху мен. Трепери, изплашен, но нещо в присъствието ми го възпира да побегне, кара го да продължава да върви напред. Очевидно вярва на онова, което Мейвън ме накара да кажа. Вярва, че „Алената гвардия“ преследва всички ни. Дори коленичи и се заклева да се присъедини към армията на Мейвън, да се обучава със Сребърни офицери. Да се бие за своя крал и своята страна.

Да остане безмълвен и неподвижен, е най-трудната част. Въпреки източените крайници, златистата кожа и ръцете, покрити с мазоли от годините на работа като прислужник, Моритан прилича просто на малко зайче, изприпкало право в капан. Една погрешна дума от мен и капанът ще щракне.

Следват го и още.

Ден след ден, седмица след седмица. Понякога един, понякога дузина. Идват от всяко кътче на страната, бягайки на уж сигурно място при своя крал. Повечето — защото се страхуват, но някои — защото са достатъчно глупави да искат място тук. Да оставят зад гърба си живота на потиснати хора и да се превърнат в нещо невъзможно. Не мога да ги виня. В края на краищата цял живот ни казват, че Сребърните са наши господари, по-добри от нас, наши богове. А сега са достатъчно милостиви да ни позволят да живеем в техния рай. Кой не би опитал да се присъедини към тях?

Мейвън играе ролята си добре. Прегръща всички тях като братя и сестри, усмихва се широко, не показва срам или страх от един акт, който повечето Сребърни намират за отблъскващ. Придворните следват примера му, но виждам злобните усмивки и намръщените им гримаси, скрити зад обсипани с бижута ръце. Макар това да е част от шарадата, добре прицелен удар срещу „Алената гвардия“, не им харесва. Нещо повече: боят се от него. Много от новокръвните имат нетренирани способности, по-могъщи от техните или неразбираеми за Сребърните. Гледат с хищни погледи и извадени нокти.

Поне този път не съм център на вниманието. Това е единственият ми отдих, да не споменаваме пък че е предимство. Никой не се интересува от Мълниеносното момиче без мълнията й. Правя каквото мога: то не е много, но пък е важно. Слушам.

Еванджелин е неспокойна въпреки непоколебимото си изражение. Пръстите й барабанят по ръкохватките на стола й и остават неподвижни единствено когато Илейн е наблизо и й шепне или я докосва. Но тогава не смее да се отпусне. Остава нащрек, с внимание, изострено като ножовете й. Не е трудно да предположа защо. Дори и при положението си на затворничка пак съм чула да се говори твърде малко за кралска сватба. И макар със сигурност да е сгодена за краля, тя все още не е кралица. Това я плаши. Виждам го в лицето й, в маниера й, в бляскавите тоалети, с които парадира постоянно, всеки по-натруфен и по-царствен от предишния. Вече е кралица във всяко отношение, освен по име и въпреки това името е онова, за което копнее повече от всичко. Баща й също го иска. Воло постоянно е край нея, великолепно облечен в черно кадифе и сребърен брокат. За разлика от дъщеря си не носи никакъв видим метал. Нито една верижка или дори пръстен. Не му е нужно да носи оръжия, за да изглежда опасен. Със сдържания си маниер и тъмни одежди прилича повече на палач, отколкото на благородник. Не знам как Мейвън може да понася присъствието му или постоянния, съсредоточен глад в очите му. Напомня ми за Елара. Вечно с поглед, вперен в трона, вечно в очакване на шанс да го завземе.

Мейвън забелязва и не го е грижа. Оказва на Воло нужното уважение, но не много повече. И оставя Еванджелин в ослепителната компания на Илейн, очевидно доволен, че бъдещата му съпруга не проявява интерес към него. Вниманието му е решително съсредоточено другаде. Странно — не върху мен, а върху неговия братовчед Самсон. Освен това ми е трудно да пренебрегна внушителя, който изтезаваше най-дълбоката ми същност. Постоянно долавям присъствието му, опитвам се да усетя шепотите му, ако мога, макар че едва ли имам силата да им се съпротивлявам. Мейвън няма защо да се безпокои за това, не и със своя стол от Безмълвен камък. Той го пази защитен. Пази го празен.

Когато най-напред ме обучаваха да бъда принцеса — нещо, смехотворно само по себе си, бях сгодена за втория принц и присъствах на доста дворцови събирания. Балове, да, многобройни празненства, но не и това, докато не се превърнах в затворничка. Сега вече съм изгубила бройката на всички пъти, когато съм била принудена да седя като добре дресиран домашен любимец на Мейвън, изслушвайки молители, политици и новокръвни, които дават клетва за вярност.

Днешният ден, изглежда, ще е доста подобен. Управителят на района на Пролома, лорд от Династия Ларис, завършва добре заучена молба за средства от Хазната за ремонтиране на притежаваните от Самос мини. Поредната марионетка на Воло с ясно видими конци. Мейвън се отървава лесно от него с махване на ръка и обещание да разгледа предложението му. Макар че с мен Мейвън е човек, който държи на думата си, не е такъв в двора. Раменете на губернатора се превиват унило, защото знае, че предложението никога няма да бъде прочетено.

Гърбът вече ме боли от твърдия неудобен стол, да не споменавам скованата поза, която трябва да поддържам в последния си дворцов тоалет. Кристал и дантела. Червени, разбира се, както винаги. Мейвън ме обожава в червено. Казва, че този цвят ме прави да изглеждам жива, въпреки че всеки изминал ден изсмуква живота от мен.

За днешните заседания не се изисква присъствието на всички и днес тронната зала е полупразна. Въпреки това подиумът е претъпкан. Избраните да придружават краля, застанали от лявата и от дясната му страна, много се гордеят с положението си, да не споменаваме пък и шанса да бъдат показани в поредното общонационално излъчване в ефир. Когато камерите се завъртат, осъзнавам, че сигурно идват още новокръвни. Въздишам, примирявайки се с поредния ден на вина и срам.

Стомахът ми се присвива, когато високите врати се отварят. Свеждам очи, защото не искам да помня лицата им. Повечето ще последват осъдителния пример на Моритан и ще се присъединят към войната на Мейвън в опит да проумеят способностите си.

До мен Джон потрепва по обичайния си начин. Съсредоточавам се върху пръстите му, дълги и тънки, които чертаят линии по крачола на панталона му. Прелитат бързо напред-назад като пръстите на човек, който прелиства страниците на книга. Вероятно прави точно това: разчита несигурните нишки на бъдещето, докато се оформят и променят. Питам се какво ли вижда. Не че някога бих попитала. Никога няма да му простя за предателството. Поне не се опитва да говори с мен, не и откакто го подминах в залата на съвета.

— Добре дошли на всички — казва Мейвън на новокръвните. Гласът му е школуван и овладян, носи се през тронната зала. — Не се безпокойте. Сега сте в безопасност. Обещавам на всички ви: „Алената гвардия“ никога няма да ви заплашва тук.

Толкова по-зле.

Стоя със сведена глава, криейки лицето си от камерите. Кръвта нахлува с рев в ушите ми, блъска като чук в такт със сърцето ми. Гади ми се, зле ми е. Бягайте!, крещя мислено, макар че вече никой новокръвен не би могъл да избяга от тронната зала. Гледам навсякъде, но не и към Мейвън и новокръвните, навсякъде, но не и към невидимата клетка, която се оформя около тях. Очите ми се спират върху Еванджелин само за да открият, че в отговор тя се взира в мен. Поне веднъж не се хили злобно. Лицето й е безизразно, празно. Има много по-голям тренинг в това, отколкото аз.

Ноктите ми са изпочупени, нащърбени, с кожички, нахапани до кръв през дългите нощи на тревога и още по-дългите дни на това безболезнено изтезание. Лечителката от рода Сконос, която ме прави да изглеждам здрава, все забравя да ми прегледа ръцете. Надявам се, че никой, който гледа излъчванията в ефир, не обръща внимание.

До мен кралят продължава с тази ужасяваща демонстрация:

— Е?

Четирима новокръвни се представят, един от друг по-нервни. Способностите им често биват посрещани с удивено ахване или неспокоен шепот. Прилича на мрачен огледален образ на Изпитанието на кралиците. Вместо да представят способностите си в надпревара за булчинска корона, новокръвните изнасят представление, за да спасят живота си, да заслужат онова, което смятат за убежище, при Мейвън. Опитвам се да не гледам, но откривам, че погледът ми се отклонява към тях, подтикван от жал и страх.

Първата, тежко сложена жена с бицепси, които могат да съперничат на тези на Кал, предпазливо минава през стена. Просто минава през нея, сякаш позлатеното дърво и украсеният с орнаменти корниз са въздух. След това, насърчена от очарования Мейвън, тя прави същото с един от Пазителите. Той трепва — единственият признак на човешка реакция зад черната му маска, но иначе е невредим. Изобщо нямам представа как действа способността й, и се сещам за Джулиан. Той също е с „Алената гвардия“ и надявам се, гледа всяко от тези излъчвания в ефир. Тоест ако полковникът позволява. Той не е голям почитател на Сребърните ми приятели.

След жената идват двама старци: белокоси ветерани с отнесени погледи и широки рамене. Техните способности са ми познати. По-ниският с липсващите зъби е като Кета — една от новокръвните, които вербувах преди месеци. Макар че беше способна само със силата на мисълта си да накара предмет или човек да избухне, тя не оцеля при нападението, което предприехме срещу затвора Корос. Мразеше способността си. Тя е кървава и жестока. Макар че новокръвният унищожава само един стол, превръщайки го в трески с едно-единствено мигване, самият той също не изглежда доволен от това. Приятелят му е кротък, с тих глас: представя се като Терънс, а после ни казва, че може да манипулира звука. Като Фара. Още една от вербуваните от мен. Тя не дойде в Корос. Надявам се, че е още жива.

Последна е още една жена, вероятно на възрастта на майка ми: сплетената й черна коса е прошарена със сиво. Движи се грациозно, приближавайки се до краля с тихите, елегантни крачки на добре обучена прислужница като Ейда, като Уолш, като мен някога. Каквито толкова много от нас бяха и все още са. Когато се покланя, поклонът й е нисък.

— Ваше величество — промърморва тя с глас, тих и едва доловим като летен бриз. — Аз съм Хали, прислужница на Династия Айгри.

Мейвън й прави знак да се надигне и залепва на лицето си фалшивата усмивка. Тя се подчинява.

— Бивша прислужница на Династия Айгри — казва той мило. После кимва над рамото й и намира главата на Династия Айгри в малката тълпа. — Лейди Мелина, моите благодарности, че я доведохте на сигурно място.

Високата жена с остро птиче лице вече прави реверанс, знаейки думите, преди той да ги изрече. Като „око“ тя може да вижда непосредственото бъдеще и приемам, че е видяла умението на прислужницата си още преди самата прислужница да е осъзнала каква е.

— Е, Хали?

Очите й се стрелват към моите за миг. Надявам се да издържа под внимателния й оглед. Но тя не търси страха ми или онова, което крия под маската си. Очите й се обръщат надалече, едновременно гледат през мен и не виждат нищо.

— Тя може да контролира и създава големи и малки електрически заряди — казва Хали. — Нямате име за тази способност.

После поглежда Джон. По лицето й преминава същото изражение.

— Той вижда съдбата. Докъдето стига пътят, докато човек върви по него. Нямате име за тази способност.

Мейвън присвива очи зачудено, а аз се ненавиждам, задето се чувствам по същия начин като него.

Но тя продължава, взира се и заговаря, когато се обръща.

— Тя може да контролира метални материи чрез манипулирането на магнитни полета. Магнитрон.

Внушител.

Сянка.

Магнитрон.

Магнитрон.

Тя преминава по редицата от съветници на Мейвън и без особено затруднение посочва и назовава способностите им. Мейвън се навежда напред любопитно, наклонил глава на една страна с животинско любопитство. Наблюдава внимателно, почти без да мига. Мнозина смятат, че без майка си той е глупав: не е военен гений като брат си, така че за какво го бива? Забравят, че стратегията не е само за бойното поле.

— Око. Око. Око. — Тя сочи към предишните си господари, назовавайки и тях, преди да отпусне ръка отстрани до тялото си. Юмрукът й се свива и разпуска в очакване на неизбежното слисване.

— Значи твоята способност е да усещаш другите способности? — казва накрая Мейвън, повдигнал едната си вежда.

— Да, Ваше величество.

— Нещо, лесно за имитиране.

— Да, Ваше величество — признава тя, сега още по-смирена.

Това би могло да бъде направено без голямо затруднение особено от някого в нейното положение. Тя служи на Висша династия, която напоследък твърде често присъства в двора. За нея би било лесно да запамети какво могат да правят другите — но дори Джон? Доколкото знам, той е възхваляван като първия новокръвен, присъединил се към Мейвън, но не мисля, че мнозина познават способността му. Мейвън не би искал хората да мислят, че разчита на човек с червена кръв да го съветва за решенията му.

— Продължавай. — Той повдига тъмни вежди, подтиквайки я. Изиграй си представлението.

Тя му се подчинява, назовавайки нимфи от Династия Осанос, зелени пазители от рода Уел, един силнорък от дома Рамбос. Един след друг, но те носят цветове, а тя е прислужница. От нея се очаква да знае тези неща. Способността й е салонен трик в най-добрия случай, лъжа и основание за смъртна присъда — в най-лошия. Знам, че усеща надвисналия над главата й меч, приближаващ се все повече с всяко потрепване на челюстта на Мейвън.

В дъното един от копринените хора от Династия Айрал в червено и синьо се изправя на крака, оправяйки връхната си дреха, докато върви. Забелязвам само защото пристъпва по странен начин, не така плавно, както подобава на стъпките на един копринен човек. Някак особено.

И Хали също го забелязва. Потрепва само за секунда.

От този миг може да зависи нейният или неговият живот.

— Тя може да си променя лицето — прошепва, пръстът й потрепва във въздуха. — Нямате име за тази способност.

Обичайните шепоти на придворните приключват без ехо, духнати като свещ. Възцарява се тишина, нарушавана само от усилващото се биене на сърцето ми. Тя може да си променя лицето.

Тялото ми жужи от адреналин. Бягайте/, искам да извикам. Бягайте!

А когато Пазителите хващат лорда от Династия Айрал за ръцете и го извеждат напред, умолявам себе си: Моля те, дано да грешиш. Моля те, дано да грешиш. Моля те, дано да грешиш.

— Аз съм син на Династия Айрал — изръмжава мъжът, опитвайки се да разкъса хватката на Пазителите. Един Айрал би бил в състояние да го направи, отскубвайки се с усмивка. Но този — или тази — не го прави. Стомахът ми се свлича в петите. — Вярвате на думата на една лъжлива Червена робиня срещу моята?

Самсон реагира още преди Мейвън да успее да го помоли, бърз като суифт. Слиза по стъпалата на подиума, електриково сините му очи пукат от настървение. Предполагам, че след моя мозък не е имал много други, от които да се храни. С хленчещ звук синът на Династия Айрал се свлича на колене със сведена глава. Самсон напада ума му.

И тогава в косата му се просмуква сив цвят, тя става къса, оредява, отдръпва се и показва друга глава с друго лице.

— Нани — чувам се как ахвам. Старата жена се осмелява да вдигне поглед с широко разтворени, изплашени и познати очи. Помня как я вербувах, как я доведох в Резката, как я гледах да се бори с новокръвните деца и разказва истории за собствените си внуци. Сбръчкана като орех, по-стара от когото и да било от нас и винаги готова за мисия. Щях да изтичам да я прегърна, ако това бе дори най-малко възможно.

Вместо това падам на колене, ръцете ми се вкопчват в китката на Мейвън. Умолявам, както съм правила само веднъж преди, с дробове, пълни с пепел и студен въздух, с глава все още замаяна от контролираното разбиване на джет.

Роклята се разпаря по един от шевовете. Не е предвидена за коленичене. Не и както коленича аз.

— Моля те, Мейвън. Не я убивай — моля го, поемайки големи глътки въздух, вкопчвам се в каквото мога, за да спася живота й. — Тя може да бъде използвана: ценна е. Виж какво може да прави…

Той ме избутва, опрял длан в жигосаното ми клеймо.

— Тя е шпионин в двора ми. Нали?

Продължавам да умолявам, проговаряйки, преди острият език на Нани да успее да й навлече истинска гибел. И като никога се надявам, че камерите все още ме следят.

— Тя е предадена, излъгана, подведена от „Алената гвардия“. Вината не е нейна!

Кралят не благоволява да стане дори и когато му се предоставя възможност да извърши убийство. Защото се страхува да остави своя Безмълвен камък, да вземе решение отвъд неговия кръг на празна утеха и безопасност.

— Правилата на войната са ясни. Шпионите трябва да се ликвидират бързо.

— Когато си болен, кого обвиняваш? — настоявам. — Тялото си или болестта?

Той ме гледа гневно и се чувствам куха.

— Виниш лечението, което не е свършило работа.

— Мейвън, умолявам те… — Не си спомням да съм започвала да плача, но разбира се, плача. Сълзите са срамни, защото плача както за нея, така и за себе си. Това беше началото на едно спасение. Това беше за мен. Нани беше моят шанс.

Погледът ми се замъглява, периферното ми зрение се размазва. Самсон вдига ръка, жадуващ да се гмурне в онова, което тя знае. Питам се колко унищожително ще бъде то за „Алената гвардия“ и колко глупави са били да го направят. Какъв риск, какво прахосничество.

— Надигнете се. Червени като зората — промърморва тя и се изплюва.

После лицето й се променя за последен път. В лице, което всички разпознаваме.

Самсон се отдръпва половин крачка назад, изненадан, докато Мейвън надава нещо като сподавен вик.

Елара се взира в нас от пода като жив призрак. Лицето й е обезобразено, унищожено от мълнията. Едното й око го няма, другото е кървясало, налято с ужасно сребристо. Устата й се присвива в нечовешка злобна гримаса. Тя пробужда ужас под лъжичката ми, макар да знам, че е мъртва. Зная, че я убих.

Това е хитър трик, който й откупва достатъчно време да вдигне ръка към устните си и да преглътне.

Виждала съм хапчета за самоубийство преди. Макар да затварям очи, знам какво следва.

По-добре е от онова, което Самсон щеше да направи. А тайните й си остават тайни. Завинаги.

Разкъсвам всички книги на полицата си, раздирам ги на късчета. Подвързиите се прекършват, страниците се откъсват и ми се иска да кървяха. Иска ми се аз да можех да кървя. Тя е мъртва, защото аз не съм. Защото съм все още тук, стръв в капан, примамка, която да изкара „Алената гвардия“ от убежищата й.

След няколко часа на безцелно унищожаване осъзнавам, че греша. „Алената гвардия“ не би направила това. Нито полковникът, нито Фарли, не и за мен.