Виктория Айвярд
Кралска клетка (24)

Двайсет и четири
Камерън

На Мори му отнема по-дълго време, отколкото на другите заложници.

Някои повярваха след броени минути. Други се съпротивляваха с дни, упорито вярвайки на лъжите, с които ги бяха захранвали. „Алената гвардия“ е шайка терористи, „Алената гвардия“ е зла. „Алената гвардия“ ще направи живота ви по-ужасен. Крал Мейвън ви освободи от войната и ще ви освободи от още война. Изопачени полуистини, втъкани в пропаганда. Ясно ми е как те и толкова много други са били заблудени. Мейвън експлоатираше една жажда у Червените, които не знаеха какво е да бъдеш манипулиран. Виждаха как един Сребърен им обещава да се вслуша в тях, когато предшествениците му отказваха да го направят, да чуят гласовете на хората, които никога не са били чувани. Надежда, на която е лесно да повярваш.

А членовете на „Алената гвардия“ далеч не са невинни герои. Те са в най-добрия случай объркани, борещи се с насилие срещу потисничеството. Децата от Легиона на кинжала остават предпазливи. Всички те са просто тийнейджъри, прескочили от окопите на една армия в тези на друга. Не ги виня, че са нащрек.

Мори все още се придържа към съмненията си. Заради мен, заради това, което съм. Мейвън обвини Гвардията, че убива хора като мен. Независимо колко се опитва, брат ми не може да заличи от съзнанието си тези думи.

Докато сядаме на закуска с горещите купички с овесена каша, се напрягам в очакване на обичайните въпроси. Обичаме да се храним навън на тревата, под открито небе, с ширналите се пред нас тренировъчни терени. След петнайсет години в нашето гето всеки свеж полъх ми се струва като истинско чудо. Седя с кръстосани крака, тъмнозелените ми работни дрехи са омекнали от носене и от безброй пранета.

— Защо не си тръгнеш? — пита Мори, скачайки направо на въпроса. Разбърква овесената каша три пъти в посока, обратна на часовниковата стрелка. — Не си дала клетва пред Гвардията. Нямаш никаква причина да оставаш тук.

— Защо правиш това? — Почуквам лъжицата му със своята. Глупав въпрос, но лесно измъкване. Никога нямам подходящ отговор за него и ми е омразно, че ме кара да се чудя.

Той свива тесните си рамене.

— Обичам рутината — промърморва. — У дома… е, знаеш, че у дома беше адски ужасно, но… — Разбърква отново кашата, металът стърже. — Помниш разписанията, свирката за началото и края на смяната.

— Да. — Все още ги чувам в сънищата си. — И това ти липсва?

Той изпухтява раздразнено:

— Разбира се, че не. Аз просто… Това да не знам какво ще стане. Не го разбирам. Това е… плашещо е.

Загребвам малко овесена каша. Гъста и вкусна е. Мори ми даде дажбата си от захар и допълнителната сладост смекчава смущението, което изпитвам.

— Мисля, че това изпитват всички. Мисля, че точно затова оставам.

Мори се обръща да ме погледне, присвивайки очи срещу яркия блясък на все още изгряващото слънце. То осветява лицето му, показва колко много се е променил. От редовните солидни дажби е напълнял. А по-чистият въздух явно му действа добре. Не съм чула стържещата кашлица, която накъсваше изреченията му преди.

Едно нещо не се е променило обаче. Той все още носи татуировката точно както и аз. Черно мастило като жигосано клеймо около врата му. Буквите и цифрите ни съвпадат почти точно.

НТ-СПДМ-188908, гласи неговият. Ню Таун, Сглобяване и поправка, дребна манифактура. Аз съм 188907. Родена съм първа. Вратът ме засърбява при спомена за деня, когато бяхме белязани, трайно обвързани с робския си труд.

— Не знам къде да отида. — Изричам думите на глас за първи път, макар да си ги мисля всеки ден, откакто избягах от Корос. — Не можем да си отидем у дома.

— Предполагам, че не — промърморва той. — Е, какво правим тук? Ще останеш и ще позволиш на тези хора…

— Казах ти преди, те не искат да убият новокръвните. Това беше лъжа, лъжа на Мейвън…

— Не говоря за това. Значи „Алената гвардия“ няма да те убие — но въпреки всичко те излагат на опасност. Прекарваш всяка минута, в която не си с мен, като се обучаваш да бъдеш смъртоносен боец. А в Корвиум видях… когато ни изведохте…

Не казвай какво направих. Помня го достатъчно добре и без той да описва как убих двама Сребърни. По-бързо, отколкото съм убивала някога преди. С кръв, шуртяща от очите и устите им, с вътрешности, умиращи орган по орган, докато моята способност за заглушаване унищожи всичко в тях. Почувствах го тогава. Все още го чувствам. Усещането за смъртта пулсира из тялото ми.

— Знам, че можеш да помогнеш. — Той оставя овесената си каша и хваща ръката ми. Във фабриките аз се държах за него. Ролите ни се разменят. — Не искам да виждам как те превръщат в оръжие. Ти си ми сестра, Камерън. Направи всичко, което можеше, за да ме спасиш. Остави меда направя същото.

С раздразнено сумтене се отпускам назад на меката трева и слагам купичката до себе си.

Той ме оставя да мисля и насочва очи към хоризонта. Махва с мургавата си ръка към полята пред нас:

— Толкова дяволски зелено е тук. Мислиш ли, че останалият свят е такъв?

— Не знам.

— Бихме могли да открием. — Гласът му е толкова тих, та се преструвам, че не го чувам, и потъваме в непринудено мълчание. Гледам как пролетните ветрове гонят облаци по небето, докато той се храни с бързи и ловки движения. — Или бихме могли да си отидем вкъщи. Мама и татко…

— Невъзможно. — Съсредоточавам се върху синевата над нас, синева, каквато никога не виждахме в онази адска дупка, в която бяхме родени.

— Ти ме спаси.

— И едва не загинахме. По-добри шансове, а едва не загинахме. — Издишвам бавно. — Точно сега не можем да направим нищо за тях. Мислех си, че може би някога, но… всичко, което можем да направим, е да се надяваме.

Спазъм на тъга преминава по лицето му и вгорчава изражението му. Но той кимва:

— И да останем живи. Да останем себе си. Чуваш ли ме, Кам? — Сграбчва ръката ми. — Не им позволявай да те променят.

Той е прав. Макар да съм гневна, макар да изпитвам толкова много омраза към всичко, което застрашава семейството ми — дали подхранването на този гняв си струва цената?

— Тогава как да постъпя? — насилвам се най-сетне да попитам.

— Не знам какво е чувството да имаш способност. Ти имаш приятели, които знаят. — Очите му проблясват, когато прави пауза за драматичен ефект. — Имаш приятели, нали? — Усмихва ми се криво над ръба на купичката си. Плясвам го по ръката заради намека.

Умът ми скача първо към Фарли, но тя все още е в болницата, свиквайки с новородено бебе, и не притежава способност. Не знае какво е да си толкова смъртно опасен, да имаш контрол над нещо толкова смъртоносно.

— Страх ме е, Мори. Когато ти изпадаш в истеричен пристъп, само крещиш и плачеш. При мен с това, което мога да правя… — Вдигам ръка към небето и сгъвам пръсти срещу облаците. — Аз се плаша от него.

— Може би това е добре.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли как ни използваха у дома, когато бяхме деца? Да затягаме големите механизми, дълбоко положените кабели? — Мори разтваря широко тъмните си очи, опитва се да ме накара да разбера.

Споменът отеква. Удар на желязо в желязо, скърцането и въртенето на постоянно бучащи машини из безкрайни фабрични цехове. Почти мога да усетя миризмата на машинното масло, да почувствам гаечния ключ в ръката си. Беше истинско облекчение, когато с Мори станахме прекалено едри, за да бъдем „паяци“, както надзирателите наричаха малките деца в нашия цех. Достатъчно дребни, за да стигнат там, където възрастните работници не можеха, твърде малки, за да се страхуват, че ще бъдат премазани.

— Страхът може да бъде хубаво нещо, Кам — продължава упорито той. — Страхът не ти позволява да забравиш. А страхът, който изпитваш, страхопочитанието, което храниш към смъртоносното нещо вътре в теб… мисля, че това също е способност.

Овесената ми каша вече е изстинала, но се насилвам да преглътна една хапка, за да не ми се налага да говоря. Сега сладкият вкус е прекалено силен и захарта полепва по зъбите ми.

— Плитките ти са се разплели — промърморва Мори под нос. Осланя се на друга рутина, стара, позната и на двама ни. Родителите ни тръгваха за работа по-рано от нас и трябваше да си помагаме един до друг да се приготвим призори. Той отдавна се е научил как да ми оправя косата и му трябва съвсем малко време да я разплете. Усещането, че съм си го върнала обратно, е хубаво и съм завладяна от емоция, когато сплита къдравата ми черна коса на две плитки.

Не ме пришпорва да взема решение, но разговорът е достатъчен, за да остави въпросите, които вече имах, да изплуват на повърхността. Коя искам да бъда? Какъв избор ще направя?

В далечината, зад периферията на тренировъчните терени, зървам две познати фигури. Една висока, една ниска, и двете — подтичващи по очертанията на тренировъчния терен. Правят това всеки ден: упражненията им са познати на повечето от нас. Въпреки много по-дългите крака на Кал за Мер не е проблем да не изостава от него. Когато се приближават, виждам, че се усмихва. Има много неща у Мълниеносното момиче, които не разбирам, и усмихването по време на тичане е едно от тях.

— Благодаря, Мори — казвам и се изправям на крака, когато той свършва.

Брат ми не се изправя заедно с мен. Проследява погледа ми, спира очи върху Мер, когато тя се приближава. Нейното присъствие не го напряга, но това на Кал — да. Мори бързо се заема да прибира купичките, свеждайки глава, за да скрие намръщеното си изражение. Братът и сестрата Коул и принцът на Норта не се обичат.

Мер повдига брадичка, докато тича, поздравява двама ни.

Принцът се опитва да крие раздразнението си, когато тя забавя темпото и намалява до бавен ход, за да се приближи до мен и Мори. Кал не се справя особено добре, но кимва в опит за вежлив поздрав.

— Добро утро — казва Мер, пристъпвайки от крак на крак, докато си поема дъх. Цветът на лицето й се е подобрил повече от всичко: бронзовата й кожа отново започва да придобива златиста топлина. — Камерън, Мори — казва тя, очите й шарят между нас с котешка бързина. Мозъкът й вечно се върти, търсейки пукнатини. След онова, което е преживяла, как би могла да бъде друга?

Сигурно долавя колебанието в мен, защото не помръдва, чака ме да кажа нещо. Едва не губя кураж, но Мори се докосва лекичко до крака ми. Просто действай, казвам си. Тя може даже и да разбере.

— Имаш ли нещо против да се поразходиш с мен?

Преди залавянето си тя щеше да изсумти, да ми каже да тренирам, да ме отпъди като досадна муха. Едва ме търпеше. Сега кимва с глава. С един-единствен жест Мер отпраща Кал, както само тя умее.

Затворът я е променил, както промени всички ни.

— Разбира се, Камерън.

 

 

Имам чувството, че говоря с часове, изливайки всичко, което съм задържала в себе си. Страхът, гневът, усещането за гадене, което получавам всеки път, когато мисля за онова, което мога да правя и което направих. Как ме изпълваше с тръпка на вълнение. Как такава мощ ме караше да се чувствам непобедима, неунищожима, а сега ме кара да се чувствам засрамена. Чувството е, сякаш се намушквам сама в стомаха и оставям червата си да изпаднат. Избягвам очите й, когато говоря, неотклонно забила поглед в краката си, докато кръстосваме из тренировъчния терен. Докато вървим упорито нататък още и още войници се изсипват на полето. Новокръвни и Червени, всички — изпълняващи сутрешните си упражнения. В униформите им — зелени гащеризони, осигурени от Монтфорт — е трудно да се разбере кой какъв е. Всички изглеждаме еднакви, обединени.

— Искам да предпазя брат си. Той ми казва, че би трябвало да си отидем, да се махнем… — Гласът ми отслабва и заглъхва, докато вече не остават думи.

Мер е убедителна в отговора си:

— Сестра ми казва същото. Всеки ден. Иска да приеме предложението на Дейвидсън. Да се премести на друго място. Да остави другите да се бият. — Очите й потъмняват напрегнато. Обхождат пейзажа, пълен със зелени униформи. Извършва наблюденията си механично независимо дали го знае, или не, разчита рисковете и заплахите. — Каза, че сме дали достатъчно.

— В такъв случай какво ще правиш?

— Не мога да обърна гръб. — Тя хапе замислено устна. — В мен има твърде много гняв. Ако не намеря начин да се отърва от него, може да ме трови до края на живота ми. Но това вероятно не е каквото искаш да чуеш. — От страна на всеки друг би било обвинение. От Кал или Фарли. От онази, която бе Мер преди шест месеца. Вместо това думите й са по-меки.

— Ако продължавам, това ще ме изяде жива — признавам. — Ако продължа по този начин, ако използвам способността си, за да убивам… това ще ме превърне в чудовище.

Чудовище. Тя потръпва, когато го казвам, и се затваря в себе си. Мер Бароу се е нагледала на чудовища. Извръща поглед, подръпва разсеяно плитката си, накъдрила се от пот и влага.

— Чудовищата се създават толкова лесно особено у хора като нас — промърморва тя. Но се съвзема бързо: — Ти не се би в Арчън. Или, ако си, не те видях.

— Не, бях там само за да… — Да те обуздавам. В онзи момент това беше добър план. Но сега, когато знам какво е преживяла, се чувствам ужасно.

Тя не настоява.

— Идеята хрумна на Килорн в Трайъл — казвам. — Той се справя добре с разпределянето на новокръвните и Червените и знаеше, че искам да отстъпя назад. Така че го придружих — но не за да се бия, не за да убивам, освен ако не е абсолютно необходимо.

— И искаш да продължиш по този път. — Не е въпрос.

Бавно кимвам. Не би трябвало да изпитвам смущение.

— Мисля, че така е по-добре. Да защитавам, а не да разрушавам. — Отстрани до тялото пръстите ми се сгъват. Способността ми за заглушаване се разлива в локва под плътта ми. Не мразя способността си, но мога да мразя онова, което прави.

Мер ме фиксира ухилено с поглед:

— Не съм твой командир. Не мога да ти нареждам какво да правиш или как да се биеш. Но мисля, че идеята е добра. А ако някой се опита да ти каже обратното, насочи го към мен.

Усмихвам се. Някак усещам как от плещите ми се вдига тежест.

— Благодаря.

— Съжалявам, между другото — казва тя, като се приближава. — Аз съм причината да си тук. Сега знам, че онова, което ти причиних, да те заставя да се присъединиш към нас… беше погрешно. И съжалявам.

— Абсолютно си права. Постъпи погрешно, това е дяволски сигурно. Но в крайна сметка получих каквото исках.

— Мори. — Тя въздъхва. — Радвам се, че си го върна. — Усмивката й не изчезва, но определено избледнява, отслабена от каквото и да е споменаване на братя.

На ниското възвишение напред Мори чака, сега застанал, очертан като силует на фона на постройките на базата, простиращи се зад него. Кал го няма. Хубаво.

Макар че е с нас от месеци, Кал се чувства неловко, ако няма цел, не го бива в разговорите и вечно е напрегнат, когато няма стратегия за обмисляне. Част от мен все още мисли, че той възприема всички ни като заменими — карти, които да бъдат взимани и захвърляни, както диктува стратегията. Но обича Мер, напомням си. Обича момиче с Червена кръв.

Това сигурно не е без значение.

Преди да стигнем обратно при брат ми, един последен страх набъбва като мехурче в гърлото ми.

— Изоставям ли всички ви? Новокръвните?

Моята способност е безмълвна смърт. Аз съм оръжие независимо дали ми харесва, или не. Мога да бъда използвана. Мога да бъда от полза. Себично ли е да си тръгна?

Имам чувството, че това е въпрос, който Мер си е задавала много пъти. Но отговорът й е за мен и само за мен.

— Разбира се, че не — промърморва тя. — Все още си тук. И си едно чудовище по-малко, за което да се тревожим. Един призрак по-малко.