Виктория Айвярд
Кралска клетка (19)

Деветнайсет
Еванджелин

Той закъснява и сърцето ми започва да блъска силно, до пръсване. Преборвам се с прилива на страх, превръщам го в гориво. Използвайки новата енергия, раздробявам позлатените рамки с портрети надолу по цялата дължина на коридора на двореца. Късчетата позлата се разкривяват в ужасни на вид, проблясващи отломки. Златото е слаб метал. Мек. Податлив. Безполезен в истинска битка. Оставям късчетата да паднат. Нямам времето или енергията, които да прахосвам за слаби неща.

Плочките от родий с цвят на перла по цялата дължина на ръцете и краката ми вибрират от адреналин, огледално ярките им ръбове се гънат като течен живак. Готови да се превърнат в онова, което ми е нужно — каквото и да е то — за да остана жива. Меч, щит, куршум. Не се намирам в пряка опасност, не и точно сега. Но ако Толи не е тук след една минута, ще изляза да го търся и тогава със сигурност ще бъда.

Тя обеща, казвам си.

Звучи идиотски, като желание на особено глупаво дете. Би трябвало да съм по-наясно. Единствената връзка в моя свят е кръвта: единственото обещание е семейството. Един Сребърен би се усмихнал и би се споразумял с друга династия и би нарушил клетвата си още в следващия миг. Мер Бароу не е Сребърна — сигурно има по-малко чувство за чест от когото и да било от нас. И дължи на брат ми, дължи на мен, по-малко от нищо. Би имала оправдание да изтреби всички ни до един. Династия Самос не е проявила добрина към Мълниеносното момиче.

— Имаме разписание, Еванджелин — промърморва Рен до мен. Обгърнала е гърдите си с длан, полагайки всички усилия да не раздразни още повече едно вече грозно на вид изгаряне. Лечителката на повърхностни рани не е била достатъчно бърза, за да избегне цялата завръщаща се способност на Мер. Но свърши работа и единствено това има значение. Сега Мълниеносното момиче е свободно да всява цялото опустошение, на което е способна.

— Ще му дам още минута.

Коридорът сякаш се простира безкрайно пред мен, става все по-дълъг с всяка секунда. От тази страна на двореца почти не чуваме битката на площада. Прозорците гледат към тих вътрешен двор с тъмни буреносни облаци над него. Ако поискам, мога да се престоря, че това е просто още един ден от обичайното ми изтезание. Всички се усмихват с острите си зъби, кръжат около един все посмъртно опасен трон. Мислех си, че краят на кралицата ще означава край на опасността. Не е типично за мен да подценявам лошите страни на един човек и злините, на които е способен, но определено подцених Мейвън. Той има в себе си повече от същността на майка си, отколкото някой си е давал сметка, както и собствена същност на чудовище.

Чудовище, което вече не ми се налага да понасям, слава на цветовете ми. В мига, щом се приберем у дома, ще изпратя подарък на принцесата от Езерните земи за това, че зае мястото ми до него.

Той сигурно вече е далече, влакът му го е откарал на безопасно място. Булката и младоженецът бяха в Хазната, когато ги оставих. Освен ако отвратителната мания на Мейвън по Мер не е надделяла. Това момче е непредсказуемо, когато става въпрос за нея. Доколкото знам, може да е тръгнал обратно, за да я търси. Може да е мъртъв. Определено се надявам да е мъртъв. Това би улеснило неимоверно много следващите стъпки.

Познавам майка си и баща си твърде добре, за да се безпокоя за тях. Горко на онзи, Сребърен или Червен, който би предизвикал баща ми в открита схватка. А майка ми разполага със собствени средства за действие. Нападението върху сватбата не изненада никого от нас. Династия Самос е подготвена. Стига Толи да се придържа към плана. На брат ми му е трудно да устои на схватка и е импулсивен. Поредният непредсказуем човек. От нас не се очаква да нараняваме бунтовниците или да възпрепятстваме придвижването им по какъвто и да е начин. Заповеди на баща ми. Надявам се брат ми да ги изпълни.

Ще се оправим. Издишвам бавно, вкопчвайки се в тези три думи. Не помагат много за успокояването на нервите.

Искам да се отърва от това място. Искам да си отида у дома. Искам да видя отново Илейн. Искам Толи да се покаже с припрени крачки иззад ъгъла, здрав и читав.

Вместо това той едва може да ходи.

— Птолемей! — изричам рязко, забравила всякакъв страх, освен един, докато той завива зад ъгъла.

Кръвта му се откроява рязко на фона на черната стоманена броня: сребърни пръски, стичащи се надолу по гърдите му като боя. Мога да усетя вкуса на желязото в нея, остър тръпчив вкус на метал. Без да мисля, дръпвам рязко бронята му, притеглям го с нея. Преди да успее да рухне, подпирам торса му със своя, за да го задържа на крака. Той е прекалено слаб, за да стои прав, а какво остава пък да бяга. Леденостуден ужас прокарва пръсти надолу по гръбнака ми.

— Закъсня — прошепвам и си спечелвам измъчена усмивка. Все още е достатъчно жив, за да има чувство за хумор.

Рен работи бързо, сваля плочестата му броня, но не е по-бърза от мен. С още едно рязко движение на ръката ми бронята се свлича от тялото му с няколко отекващи дрънчащи звука. Очите ми литват към голите му гърди в очакване да видят грозна рана. Няма нищо, освен няколко плитки порязвания, нито едно от тях достатъчно сериозно, за да поваля някого като Птолемей.

— Кръвозагуба — обяснява Рен. Лечителката на повърхностни рани бутва брат ми на колене, вдига високо лявата му ръка и той изскимтява от болката, която движението му причинява. Държа здраво рамото му и се привеждам заедно с него. — Нямам време да излекувам това.

Това. Плъзвам поглед по ръката му, по бялата кожа, обагрена в сиво и черно от пресни синини. Завършва с окървавен, притъпен чукан. Долната част на ръката му я няма. Срязана чисто през китката. Сребърна кръв изтича на мудни тласъци от прерязаните вени въпреки немощните му опити да увие раната.

— Длъжна си — изрича през зъби Птолемей с глас, дрезгав от мъчителната болка.

Кимам разпалено.

— Рен, ще отнеме само няколко минути. — Неща като загубата на пръст на ръка не са чужди на никой магнитрон. Играем си с ножове, откакто сме проходили. Знаем колко бързо може да бъде накаран един пръст да порасне отново.

— Ако някога иска отново да използва тази ръка, ще правите каквото кажа — отвръща тя. — Твърде сложно е и за да го направя бързо, трябва да запечатам раната засега. — Птолемей издава нов сподавен звук, задавя се от мисълта и от болката.

— Рен! — умолявам.

Тя не отстъпва:

— Засега! — Прекрасните й очи, сивите очи на Династия Сконос се забиват настойчиво в моите. Виждам у нея страх и нищо чудно. Преди няколко минути ме видя да убивам четирима пазачи и да освобождавам затворничка на короната. Освен това е съучастник в предателството на Династия Самос.

— Чудесно. — Стисвам рамото на Толи, умолявайки го да слуша. — Засега. В секундата, щом се измъкнем, тя ще те оправи.

Толи не отвръща, само кимва, когато Рен се залавя за работа. Обръща глава, неспособен да гледа как кожата израства над китката му и запечатва вените и костите. Случва се бързо. Синьо-черни пръсти танцуват по бледата му плът, докато тя го зашива. Израстването на кожа е лесно, така са ми казвали. С нервите и костите е по-сложно.

Правя всичко по силите си да отвличам вниманието му от притъпения край на ръката му.

— Е, кой го направи?

— Друг магнитрон. Езерняк. — Изрича с усилие всяка дума. — Видя ме как се откъсвам, за да тръгна. Поряза ме, преди да осъзная какво става.

Езерняци. Замръзнали глупаци. Всичките — строги и сурови в своето отвратително синьо. Като си помисля, че Мейвън замени мощта на Династия Самос за тях.

— Надявам се, че си се отплатил за услугата.

— Той вече няма глава.

— Това ще свърши работа.

— Готово — казва Рен, довършвайки китката. Прокарва пръсти по горната част на ръката му и надолу по гръбнака до кръста му. — Ще стимулирам костния мозък и бъбреците ти, ще повиша кръвообразуването ти възможно най-много. Въпреки това все още ще си слаб.

— Няма проблем. Стига да мога да ходя. — Вече звучи по-силен. — Помогни ми да стана, Еви.

Изпълнявам молбата му, облягам здравата му ръка на рамото си. Той е тежък, почти непосилна инертна тежест.

— Вземи да намалиш десертите — промърморвам. — Хайде, движи се с мен.

Толи прави каквото може, местейки с усилие единия крак след другия. Не и наполовина достатъчно бързо за моя вкус.

— Много добре — промърморвам и посягам към захвърлената му броня. Тя се сплесква и променя формата си, превръща се в лист нагъната стомана. — Съжалявам, Толи.

Избутвам го върху нея и използвам способността си, за да вдигна стоманения лист като носилка.

— Мога да ходя… — протестира той, но слабо. — Трябва да се съсредоточиш.

— Тогава ти се съсредоточи и за двама ни — изстрелвам в отговор. — Мъжете са безполезни, когато са наранени, нали?

За да го държа изправен, ми е нужно едно късче от способността ми, но не цялата. Спринтирам колкото мога по-бързо, с една ръка върху листа. Той ме следва като придържан от невидим повод, с Рен от другата страна.

Металът звънти в периферията на възприятието ми.

Усещам всяко парче, докато напредваме, запаметявайки ги по инстинкт. Медна жица — гарота, с която да задуша някого. Ключалки и панти на врати — стрелички или куршуми. Прозоречни рамки — железни ръкохватки със стъклени кинжали. Татко имаше навика да ме препитва изненадващо за такива неща, докато това ми стана втора природа. Докато вече не можех да вляза в стая, без да отбележа оръжията в нея. Династия Самос никога не сваля гарда.

Баща ми измисли бърз начин за измъкване от Арчън. През казармите и надолу по зъберите на север до лодките, чакащи ни в реката. Стоманени лодки, специално изработени, тесни и издължени, за да бъдат бързи и безшумни. Направлявани от баща ми и мен, ще се врязват във водата като игли в плът.

Изоставаме от разписанието, но само с няколко минути. В хаоса ще са нужни часове, преди някой в двора на Мейвън да осъзнае, че Династия Самос е изчезнала. Не се съмнявам, че други династии ще се възползват от същия шанс като плъхове, бягащи от потъващ кораб. Мейвън не е единственият, който има план за бягство. Всъщност не бих се изненадала, ако всяка династия има свой собствен. Дворът е истинско буре барут с все по-къс фитил и бълващ огън крал. Човек би трябвало да е идиот, за да не очаква експлозия.

Татко почувства как посоката на ветровете се променя в мига, когато Мейвън спря да се вслушва в него, веднага щом стана ясно, че за нас съюзяването с краля от Династия Калоре ще е равно на гибел. Без Елара никой не би могъл да обуздае Мейвън. Нито дори баща ми. А после онази сган, „Алената гвардия“, стана по-организирана, истинска заплаха вместо обикновено неудобство. Изглежда, че се разрастваха с всеки изминал ден. Действаха в Пиемонт и Езерните земи, шушукаше се за съюз с Монтфорт далече на запад. Много по-мащабни са от очакваното, по-добре организирани и по-твърдо решени от който и да е бунт, който някой си спомня. През цялото време проклетият ми годеник губеше контрол. Върху трона, върху разсъдъка си, върху всичко, освен Мер Бароу.

Той се опита да се освободи от нея или поне така ми каза Илейн. Мейвън знаеше така добре както всеки от нас в каква опасност ще се превърне манията му. Убий я. Приключи с това. Освободи се от отровата й, имаше навика да мърмори той. Илейн слушаше незабелязана, притихнала в ъгълчето си от неговите лични покои. Думите бяха само думи. Той никога не би могъл да се раздели с нея. Затова беше лесно да я изтикам на пътя му, и да го отклоня от курса. Все едно да размахаш червена кърпа пред бик. Тя беше неговият ураган и всеки тласък го притегляше по-дълбоко в окото на бурята. Мислех си, че тя е лесен за използване инструмент. Един разсеян крал допринася за по-влиятелна кралица.

Но Мейвън ме прогони от място, което беше мое по право. Не се беше сетил да търси Илейн. Моята прекрасна, невидима сянка. Нейните съобщения дойдоха по-късно, под прикритието на нощта. Бяха много подробни. Още ги усещам, прошепнати до кожата ми, докато само луната слуша. Илейн Хейвън е най-красивото момиче, което съм виждала във всяко отношение, но изглежда най-добре на лунна светлина.

След Изпитанието на кралиците й обещах корона на кралица консорт. Но тази мечта изчезна с принц Тиберий, както изчезват повечето сънища със суровото изгряване на деня. Блудница. Така я нарече Мейвън след покушението срещу живота му. Едва не го убих на място.

Поклащам глава, съсредоточавам се отново върху настоящата задача. Илейн може да почака. Илейн чака точно както обещаха родителите ми. На сигурно място в дома ни, скрита в Пролома.

Задните вътрешни дворове на Арчън се разтварят към цъфтящи градини, които на свой ред граничат със стените на двореца. Няколко огради от ковано желязо възпират цветята и ниските храсти. Подходящи за копия. Патрулите при стената и в градината принадлежаха към множество различни фамилии — вятърни тъкачи Ларис, копринени хора от Айрал, бдителни наблюдатели от Ийгри, но нещата се промениха през последните месеци. Ларис и Айрал заедно с Династия Хейвън се противопоставят на управлението на Мейвън. А с бушуваща битка, при положение че самият крал е в опасност, другите дворцови стражи са се разпръснали. Поглеждам през зеленината: цветовете на магнолията и черешите се очертават ярко на фона на тъмното небе. Фигури в черно обикалят по крепостните валове от диамантено стъкло.

Само Династия Самос още не е заела поста си на стената.

— Братовчеди от желязо!

Те се обръщат рязко в посоката на гласа ми, реагирайки подобаващо.

— Братовчеди от стомана!

Струйка пот се стича надолу по врата ми, докато стената се извисява по-близо. От страх, от напрежение. Само още няколко метра. Подготвяйки се, правя метала с цвят на перла върху ботушите си по-плътен, така че последните ми стъпки да станат по-твърди.

— Можеш ли да се изправиш сам? — питам Птолемей и протягам ръка към Рен, докато говоря.

Със стон той се смъква от носилката, заставя се да стъпи на нестабилните си крака.

— Не съм дете, Еви; мога да извървя трийсет стъпки. — За да докаже твърдението си, черната стомана се оформя отново върху тялото му в лъскави люспи.

Ако имахме време, щях да изтъкна слабостите в обикновено съвършената му броня. Дупки отстрани, изтъняваща на гърба. Вместо това само кимвам:

— Ти пръв.

Той повдига едното ъгълче на устата си, опитва се да се ухили, старае се да намали тревогата ми. Издишвам шумно от облекчение, когато се издига във въздуха, изстрелвайки се към валовете на стената. Братовчедите ни отгоре го улавят ловко, привличат го с помощта на собствената си способност.

— Наш ред.

Рен стои плътно до мен, на сигурно място под ръката ми. Поемам си провлечено дъх, осланям се на чувството от допира на родиевия метал, извиващ се под пръстите на краката ми, нагоре по краката, върху раменете ми. Надигни се, казвам на бронята си.

Пук.

Първото усещане, което баща ми ме накара да запаметя, беше това от куршум. Спях с един около врата си в продължение на две години. Докато го опознах така, както собствените си цветове. Мога да назова видовете куршуми от повече от деветдесет метра разстояние. Познавам тежестта им, формата им, състава им. Такова малко късче метал е разликата между живота на друг човек и моята смърт. Би могъл да е моят убиец или моят спасител.

Пук, пук, пук. Куршумите, избухващи в патронниците си, са като игли, остри, невъзможни за пренебрегване. Идват изотзад. Пръстите на краката ми отново се допират до земята, когато фокусът на вниманието ми се стеснява, а ръцете ми политат да ме защитят от внезапното яростно нападение.

Куршуми, които могат да пронижат броня, дебели медни обвивки с грубо ядро от волфрам и скосени върхове, излитат, описвайки дъга пред очите ми, политат назад и се приземяват безобидно в тревата. Друг залп идва от поне дузина пистолета и аз рязко замахвам с ръка, за да се предпазя. Тътенът на автоматична стрелба удавя виковете на Толи над мен.

Всеки куршум разнищва способността ми, отнема още едно късче от нея, от мен. Някои спират във въздуха; други се нагъват. Мятам всичко, каквото мога, за да създам защитен пашкул. От стената Толи и моите братовчеди правят същото. Повдигат тежестта достатъчно, за да ми позволят наистина да разбера кой стреля по мен.

Червени парцали, сурови погледи. „Алената гвардия“.

Стисвам зъби. Би било лесно да запратя куршумите в тревата обратно в черепите им. Вместо това раздирам волфрама като вълна, изпридам от него блещукаща нишка възможно най-бързо. Волфрамът е невероятно тежък и здрав. Обработването му отнема повече енергия. Нова мънистена капка пот се търкулва по гръбнака ми.

Нишките се оформят в паяжина и уцелват дванайсетте бунтовници челно. Със същото движение изтръгвам пистолетите от ръцете им и ги раздробявам на парчета. Рен се вкопчва в мен, държейки се здраво, и чувствам как ме дърпа назад и нагоре, докато се плъзгам по съвършеното диамантено стъкло.

Толи ме улавя, както прави винаги.

— И отново долу — промърморва. Хватката му върху ръката ми е смазваща.

Рен преглъща и се навежда да погледне. Очите й се разширяват.

— Но този път по-далече.

Знам. Сто фута надолу по отвесен зъбер, а после още двеста по наклонена скала, за да завием към началото на реката. В сянката на моста, каза баща ми.

В градината бунтовниците се борят, опъват нишките на моята мрежа. Чувствам как я бутат и дърпат, докато самият метал се обтяга до скъсване. Пречи ми да се фокусирам. Волфрам, изругавам полугласно. Трябва ми повече практика.

— Да вървим — казвам на всички.

Зад мен волфрамът с пукот се разпада на прах. Силен, тежък, но крехък. Без намесата на магнитрон се чупи, преди да се огъне.

Династия Самос приключи и с двете.

Няма да се пречупим и вече няма да се огънем.

Лодките прорязват безшумно водата, плъзгайки се по повърхността. Движим се с добро време. Единственото препятствие е замърсяването на Грей Таун. Вонята му полепва по косата ми, все още се усеща по тялото ми дори когато проникваме през втория кръг от преградни дървета. Рен долавя неудобството ми и слага ръка върху голата ми китка. Изцеляващото й докосване прочиства дробовете ми и прогонва изтощението ми. След известно време тласкането на стомана през вода става изморително.

Майка ми се навежда през лъскавия борд на лодката ми и прокарва ръка по течащата Капитъл. Няколко морски котки се надигат при докосването й, мустаците им се извиват заедно с пръстите й. Слузестите животни не я смущават, но аз потръпвам от отвращение. Не е обезпокоена от онова, което й казват, а това значи, че не могат да усетят някой да ни преследва. Нейният сокол отгоре също е нащрек. Когато слънцето залезе, майка ми ще го замени с прилепи. Както се очакваше, и тя, и баща ми са се отървали дори без драскотина. Той стои на носа на челната лодка и набелязва пътя ни. Черен силует на фона на синята река и зелените хълмове. Присъствието му ме успокоява повече, отколкото мирната долина.

В продължение на мили никой не говори. Нито дори братовчедите, на които обикновено мога да разчитам да бъбрят безсмислици. Вместо това те се съсредоточават върху захвърлянето на униформите си от Сигурността. Зад нас по течението се понасят гербове на Норта, докато обсипаните с ярки скъпоценни камъни медали и ордени потъват в тъмнината. Трудно спечелени с кръвта на Самос знаци за нашата вярност и преданост. Сега изгубени в дълбините на реката и миналото.

Вече не сме жители на Норта.

— Значи е решено — промърморвам.

Зад мен Толи изправя гръб. Осакатената му ръка е все още бинтована. Рен няма да рискува да накара цяла нова китка да израсте, докато плаваме по реката.

— Имаше ли изобщо някакво съмнение?

— Съществуваше ли изобщо някакъв избор? — Майка ми се обръща да хвърли поглед през рамо. Движи се с плавната грациозност на котка, протягайки се в яркозелената си рокля. Пеперудите вече отдавна ги няма. — Бихме могли да контролираме един слаб крал, но няма справяне с лудостта. В мига, щом Айрал решиха да му се противопоставят открито, нашият начин на действие беше предопределен. А като избра езернячката — тя завърта очи, — Мейвън сам преряза последните връзки между нашите родове.

Едва не изсумтявам насмешливо в лицето й. Никой не решава нищо от името на баща ми. Но да се изсмея на майка си е грешка, която не съм достатъчно глупава да допусна.

— Дали в такъв случай другите династии ще ни подкрепят? Знам, че татко водеше преговори. — Оставил децата си сами, на милостта на все по-изменчивия двор на Мейвън. Още думи, които никога не бих се осмелила да изрека на глас пред когото и да е от родителите си.

Въпреки това майка ми ги долавя.

— Справи се добре, Ева — изгуква тя, докосвайки с ръка косата ми. Прокарва няколко сребристи кичура през мокрите си пръсти. — И ти, Птолемей. При цялата онази бъркотия в Корвиум и бунтовете на династиите никой не се усъмни във верността ви. Откупихте ни време, ценно време.

Държа вниманието си съсредоточено върху стоманата и водата, като пренебрегвам студеното й докосване.

— Надявам се да си е струвало.

Преди днешния ден Мейвън се изправи пред множество бунтове. Без Династия Самос нашите ресурси, нашите земи, нашите войници как би могъл да има шанс да победи? Но преди днешния ден той не разполагаше с Езерните земи. Сега нямам представа как може да се развият нещата. Това чувство изобщо не ми харесва. Животът ми е низ от планиране и търпение. Заплашва ме несигурно бъдеще.

На запад слънцето потъва в червени багри на фона на хълмовете. Червено като косата на Илейн.

Тя чака, казвам си отново. Тя е в безопасност.

Сестра й нямаше такъв късмет. Мариела умря окаяно, опустошена от гневния внушител от Династия Мерандус. Аз го избягвах, доколкото можех, радвайки се, че не знам нищо за плановете на баща ми.

У Мер видях дълбините, до които може да стигне наказанието му. След разпита тя се отдръпваше от него като изритано куче. Вината беше моя. Аз заставих Мейвън да действа. Без моята намеса той може би никога нямаше да остави внушителя да постигне своето — но тогава щеше изцяло да стои далече от Мер. Нямаше да бъде толкова заслепен от нея. Вместо това той постъпи както се надявах, и я доближи до себе си. Очаквах да се удавят взаимно. Колко лесно. Да потопя двама врагове с една котва. Но тя отказа да се пречупи. Момичето, което помня, преструващата се, ужасена прислужница, която вярваше на всяка лъжа, щеше да се подчини на Мейвън още преди месеци. Вместо това тя навлече различна маска. Играеше по свирката му, седеше до него, водеше полуживот без свобода или способност. И въпреки това запази гордостта си, огъня си, гнева си. Беше винаги там, гореше в очите й.

Трябва да я уважавам за това. Макар да ми отне толкова много.

Тя беше постоянно напомняне за онова, което се предполагаше да бъда аз. Принцеса. Кралица. Родена съм десет месеца след Тиберий. Създадена съм да се омъжа за него.

Първите ми спомени са за змиите на майка ми, съскащи в ушите ми, мълвящи нейните внушения и обещания. Ти си създадена от змийски зъби и стомана. За какво си предназначена, ако не да властваш? Всеки урок в класната стая или на арената беше подготовка. Бъди най-добрата, най-силната, най-находчивата, най-смъртоносната и най-хитрата. Най-достойната. И аз бях всичко.

Кралете не се славят с добрината или състраданието си. Целта на Изпитанието на кралиците е да създава не щастливи бракове, а здрави деца. С Кал имах и двете. Нямаше да има нищо против да ме превърне в свой консорт, нито щеше да се опита да ме контролира. Очите му бяха кротки и замислени. Беше повече, отколкото някога се бях надявала. И го бях спечелила с всяка капка кръв, която бях проляла, с цялата си пот, с всичките си сълзи на болка и безсилен гняв. Всяка жертва на онази, която сърцето ми искаше да бъда.

В нощта преди Изпитанието на кралиците си мечтаех какво ли би било. Моят трон. Моите деца с кралска кръв. Без да съм подчинена на никого, дори на баща си. Тиберий щеше да бъде мой приятел, а Илейн — моя любовница. Щеше да се омъжи за Толи, както беше планирано, за да е сигурно, че никой от нас никога не могат да се разделят.

После Мер попадна в живота ни и отвя тази мечта като пясък.

Някога си мислех, че престолонаследникът ще направи немислимото. Ще ме пренебрегне заради отдавна изгубената Титанос със странното поведение и още по-странна способност. Вместо това тя се оказа смъртоносна пионка и помете моя крал от игралната дъска. Пътищата на съдбата правят странни завои. Питам се дали онзи новокръвен ясновидец е знаел за днес. Дали се смее на това, което вижда? Иска ми се да се бях добрала до него само веднъж. Мразя да не знам.

По бреговете пред нас, пред погледа ни се появяват подрязани ливади. Краищата на тревата са обагрени в златист и червен оттенък, придавайки на именията покрай реката прелестно сияние. Собственото ни имение е близо, само на още една миля. После завиваме на запад. Към истинския си дом.

Майка ми така и не отговори на въпроса ми.

— Е, татко успя ли да убеди другите династии? — питам я.

Тя присвива очи, цялото й тяло се стяга. Извива се като някоя от своите змии.

— Династия Ларис вече беше с нас.

Знаех това. Заедно с контролирането на по-голямата част от Въздушния флот на Норта вятърните тъкачи на Ларис управляват Пролома. В действителност управляват по наша заповед. Отзивчиви марионетки, готови да дадат в замяна всичко, за да поддържат нашите железни и въглищни мини.

Илейн. Династия Хейвън. Ако не са с нас…

Облизвам внезапно пресъхналите си устни. Единият ми юмрук се свива отстрани до тялото ми. Лодката изскърцва силно под мен.

— И…

— Айрал не се съгласи на условията и повече от половината Хейвън също отказват. — Майка ми изсумтява презрително. Скръства ръце на гърдите си, сякаш е обидена. — Не се тревожи, Илейн не е една от тях. Спри да блъскаш лодката, ако обичаш. Нямам желание да измина последната миля с плуване.

Толи ме побутва по ръката: леко докосване. Издишвам шумно и осъзнавам, че хватката ми върху стоманата е малко прекалено силна. Лодката се изглажда отново, връща се в предишната си форма.

— Извинения — промърморвам бързо. — Просто съм… объркана. Мислех, че условията вече са уговорени. Проломът ще се надигне в открит бунт. Айрал ще доведе Династия Леролан и целия Делфи. Цяла една държава ще се отдели.

Майка ми хвърля поглед покрай мен към баща ми. Той насочва лодката си към брега и аз следвам примера му. Познатото ни имение се показва през дърветата, осветено отзад от здрача.

— Имаше известни спорове за титли.

— Титли? — изсумтявам презрително. — Колко глупаво. За какво може да са спорили?

Стоманата се удря в камък, доближава се до ниската възпираща стена, която се простира покрай водата. Фокусирайки се внезапно, задържам метала, за да не го блъска течението. Рен помага на Толи да излезе пръв, като стъпва върху килима от тучна трева. Майка ми гледа, погледът й се задържа върху липсващата му ръка, докато братовчедите идват след нас.

Върху двете ни пада сянка. Баща ми. Застава над рамото й. Лек вятър развява наметалото му, играе си с гънките от непрогледно черна коприна и сребърна нишка. Отдолу е скрита броня от синкав хром, толкова фина, че сякаш е течна.

— Няма да коленича пред още един алчен крал — прошепва баща ми. Гласът му е винаги мек като кадифе, смъртоносен като хищник. — Така каза Салин Айрал.

Посяга надолу и подава ръка на майка ми. Тя я поема ловко и слиза от лодката. Лодката не се раздвижва под нея, удържана от способността ми.

Още един крал.

— Татко…?

Думата замира в устата ми.

— Братовчеди от желязо! — изкрещява той, без нито за миг да откъсва очи от нашите.

Зад него нашите братовчеди Самос падат на едно коляно. Птолемей — не: гледа толкова объркано, колкото се чувствам аз. Кръвните членове на една династия не коленичат един пред друг. Не и така.

Те откликват като един, гласовете им прозвънват:

— Крале от стомана!

Баща ми бързо протяга ръка и улавя китката ми, преди шокът ми да накара лодката да се разклати под нас.

Шепотът му е почти прекалено нисък, за да го чуя:

— За Кралството на Пролома.