Виктория Айвярд
Кралска клетка (25)

Двайсет и пет
Мер

Макар че времето, което прекарах в Резката, беше нагнетено с изтощение и сърдечна мъка, то все още владее едно кътче от сърцето ми. Поне веднъж помня доброто по-ярко и живо от лошото. Дните, когато се връщахме с оцелели новокръвни, изтръгнати от челюстите на заплашващата ги екзекуция. Струваше ми се като напредък. Всяко лице беше доказателство, че не съм сама и че мога да спасявам хора така лесно, както и да ги убивам. В някои дни ми се струваше просто. Правилно. Оттогава насам преследвам това усещане.

Базата в Пиемонт има собствени тренировъчни съоръжения, както вътрешни, така и външни. Някои са оборудвани за Сребърни, останалите — за да се обучават Червените войници да воюват. Полковникът и неговите хора, които вече наброяват хиляди и стават все повече с всеки изминал ден, завземат за себе си стрелбището. Новокръвните като Ейда, онези с не толкова унищожителни способности, тренират с него, усъвършенствайки прицела и бойните си умения. Килорн снове между техните редици и новокръвните на тренировъчните терени на Сребърните. Не принадлежи към никоя от двете групи и въпреки това присъствието му действа успокояващо на мнозина. Рибарят е пълната противоположност на заплаха, да не споменавам, че е и познато лице. И не се бои от тях, както мнозина от „истинските“ Червени войници. Не, Килорн ме е виждал достатъчно, че да не се бои от новокръвен никога повече.

Сега ме придружава, превежда ме по периферията на сграда с големината приблизително на хангар за въздушни джетове. Но няма писта.

— Гимнастически салон за Сребърните — казва, посочвайки към постройката. — Вътре има какво ли не. Тежести, писта за бягане с препятствия, арена…

— Схващам. — Научих уменията си на такова място, заобиколена от злобно ухилени Сребърни, готови да ме убият, ако видят дори една капка от кръвта ми. Поне вече не е нужно да се тревожа за това. — Вероятно не би трябвало да тренирам на никое място, където има покрив или електрически крушки.

Килорн изсумтява:

— Вероятно не.

Една от вратите на гимнастическия салон се разтваря с трясък и навън излиза фигура с увита около врата хавлиена кърпа. Кал търка потта от лицето си, все още облян в сребриста руменина от физическото усилие. Вдигане на тежести, предполагам.

Присвива очи и скъсява разстоянието между нас възможно най-бързо. Все още задъхан, подава ръка. Килорн я поема, открито ухилен.

— Килорн. — Кал кимва. — На обиколка ли сте?

— Да…

— Не, тя трябва да започне с някои от другите днес. — Килорн говори, без да ми обръща внимание, и устоявам на порива да го смушкам в корема.

— Какво?

Изражението на Кал става мрачно. С усилие си поема дълбоко дъх:

— Мислех, че ще си дадеш повече време.

Килорн ме изненада в болницата, но е прав. Вече не мога да бездействам. Струва ми се безполезно. И съм неспокойна, гневът кипи под кожата ми. Аз не съм Камерън. Не съм достатъчно силна да отстъпя. Дори електрическите крушки започнаха да изпускат искри, когато вляза в някоя стая. Имам нужда от отдушник.

— Минаха няколко дни. Мислех, че всичко е свършило. — Опирам ръце на хълбоците си, напрягам се да посрещна неизбежното му възражение. Без дори да го осъзнава, Кал заема обичайната си поза за спор с мен. Скръстени ръце, набраздено от бръчки чело, здраво забити в пода крака. Заради слънцето зад мен е принуден да примижи, а след тренировката си лъха на пот.

Килорн, проклетият страхливец, се дръпва няколко стъпки назад.

— Ще се видим, когато спреш да беснееш. — Хвърля самодоволна усмивка през рамо и ме оставя да се оправям сама.

— Само минутка — провиквам се към оттеглящата му се фигура. Той само помахва и изчезва зад ъгъла на гимнастическия салон. — Страхотно подкрепление е, няма що. Не че ми трябва — добавям бързо, — тъй като решението е мое, а това е просто тренировка. С мен всичко ще е съвсем наред.

— Е, половината ми тревога е за хората в зоната на взрива. А останалата… — Той хваща ръката ми, за да ме притегли по-близо. Сбърчвам нос и забивам пети в земята. Не че има голямо значение. Въпреки това се плъзвам по настилката.

— Целият си потен.

Той се ухилва, обвивайки ръка около гърба ми. Няма измъкване.

— Аха.

Мирисът не е изцяло неприятен, макар че би трябвало да е.

— Значи няма да спориш с мен по този въпрос?

— Както и сама каза, решението си е твое.

— Хубаво. Нямам енергия да се препирам два пъти в една сутрин.

Той се раздвижва и ме бутва леко назад, за да види по-добре лицето ми. Палците му леко докосват долната страна на челюстта ми.

— Гиза?

— Гиза. — Изпухтявам и отмятам тънко кичурче коса от лицето си. Без Безмълвния камък здравето ми се подобри значително чак до ноктите и косата ми, които отново растат с нормална бързина. Все още има сиви краища обаче. Това никога няма да си отиде. — Постоянно ми натяква за преместване. Да отидем в Монтфорт. Да оставим всичко зад гърба си.

— А ти й каза да заминава, нали?

Изчервявам се до алено:

— Просто ми се изплъзна! Понякога… не мисля, преди да говоря.

Той се засмива:

— Какво? Ти?

— А после мама взе нейната страна, разбира се, а татко изобщо не взе страна. Той играе ролята на миротворец, разбира се. Сякаш… — Дъхът ми пресеква. — Сякаш изобщо нищо не се е променило. Все едно бяхме обратно в Подпорите, в кухнята. Предполагам, че това не би трябвало да ме притеснява толкова много. В общия план на нещата. — Смутена, се заставям да вдигна поглед към Кал. Струва ми се ужасно да му се оплаквам от семейството си. Но той попита. И всичко се изля. Той просто ме оглежда изучаващо, като че ли съм полесражение. — Това не е нещо, за което искаш да мислиш. Няма нищо.

Хватката му върху ръката ми се затяга, преди дори да ми хрумне да се отдръпна. Той знае как бягам.

— Всъщност мислех си за всички войници, с които се обучавах. Най-вече на фронта. Виждал съм войници да се връщат невредими телом, но лишени от нещо друго. Не могат да спят или пък не могат да се хранят. Понякога потъват направо обратно в миналото — в спомен за битка, пробуден от звук или мирис, или някакво друго усещане.

Преглъщам мъчително и описвам кръг около китката си с треперещи пръсти. Когато я стисвам, си спомням оковите. От докосването ми призлява.

— Звучи ми познато.

— Знаеш ли какво помага?

Разбира се, че не знам, иначе щях да го направя. Поклащам глава.

— Нормалността. Рутината. Говоренето. Знам, че не си точно почитателка на последното — добавя, подсмихвайки се бавно. — Но семейството ти просто иска да си в безопасност. Минаха през ада, когато… те нямаше. — Все още не е измислил подходящата дума за онова, което ми се случи. Пленена или затворена не носят точно подходящата тежест. — А сега, когато се върна, те правят онова, което би направил всеки. Закрилят те. Не Мълниеносното момиче, не Марийна Титанос, а теб. Мер Бароу. Момичето, което познават и помнят. Това е всичко.

— Правилно. — Кимвам бавно. — Благодаря.

— Та за това нещо с говоренето.

— О, хайде де, точно сега ли?

Той се ухилва по-широко и се засмива, коремните му мускули са напрягат до мен.

— Добре, по-късно. След тренировката.

— Не е зле да идеш да вземеш душ.

— Ти майтапиш ли се? През цялото време ще бъда на две стъпки зад теб. Искаш да тренираш? Тогава ще тренираш както трябва. — Той ме смушква в долната част на гърба и ме кара да се препъна напред. — Хайде.

Принцът не се спира: подтичва назад, докато се нагодя към темпото му. Подминаваме лекоатлетическата писта, външното трасе за бягане с препятствия, обширно поле с ниско подрязана трева, да не споменавам няколко кръга пръст за спаринг и стрелбище за целене по мишени, дълго повече от четвърт миля. Някои новокръвни тичат по трасето за бягане с препятствия и лекоатлетическата писта, докато други са упражняват сами на полето. Не ги разпознавам, но способностите, които виждам, са ми достатъчно познати. Новокръвен, подобен на нимфа, оформя стълбове от бистра вода, а после ги оставя да паднат на тревата, образувайки разпростиращи се кални локви. Една жена със способности на телепортатор се придвижва с лекота по трасето. Появява се и изчезва из всички съоръжения, смеейки се на другите, които срещат повече затруднения. Всеки път, щом скочи, стомахът ми се усуква при спомена за Шейд.

Кръговете за спаринг ме смущават най-много. Не съм се била с никого за тренировка, само за спорта, след схватката с Еванджелин преди толкова много месеци. Не беше преживяване, което бих искала да повторя. Но със сигурност ще ми се наложи.

Гласът на Кал ме поддържа спокойна, привлича вниманието ми обратно към настоящата задача.

— Ще ти изготвя програма за вдигане на тежести от утре, но днес можем да се заемем с целене по мишени и с теория.

Разбирам това за мишените.

— Теория?

Спираме в края на дългото стрелбище и се взираме в мъглата, догаряща в далечината.

— Дойде на обучение, закъсняла за това с цяло десетилетие. Но преди нашите способности да влязат в бойна форма, прекарваме много време в изучаване на предимствата и недостатъците си и как да ги използваме.

— Като например нимфите да побеждават възпламенителите, надделяване на водата над огъня.

— Донякъде. Това е лесно. Но какво, ако ти си възпламенителят? — Просто поклащам глава, а той се ухилва: — Да, сложна работа. Нужно е много запаметяване и разбиране. Изпробване. Но ще се справиш бързо.

Забравих колко наясно е Кал с всичко. Той е като риба във вода, спокоен, усмихнат. Изгарящ от желание. Това е нещото, в което го бива, което разбира, с което се справя отлично. То е спасително въже в един свят, в който сякаш никога няма логика.

— Твърде късно ли е да кажа, че вече не искам да тренирам?

Кал само се засмива и накланя глава назад. Мънистена капка пот се търкулва надолу по врата му.

— Няма да се отървеш от мен, Бароу. Сега уцели първата мишена. — Той протяга длан и посочва квадратен гранитен блок на десетина метра разстояние, оцветен като мишена за стрелба. — Една мълния. Право в центъра.

Самодоволно ухилена, правя каквото се иска от мен. Не мога да пропусна тази мишена. Една-единствена пурпурно бяла мълния профучава из въздуха и попада право в целта. С отекващ пукот мълнията оставя черна следа в центъра на мишената.

Преди да имам време да се почувствам горда, Кал силно ме изблъсква настрана. Заварена неподготвена, се препъвам и едва не падам в пръстта:

— Ей!

Той просто се отдръпва и посочва:

— Следващата мишена. Двайсет метра.

— Чудесно — изпухтявам и насочвам поглед към втория блок. Вдигам отново ръка, готова да се прицеля, и Кал ме блъсва отново. Този път краката ми реагират по-бързо, но не достатъчно и мълнията ми излита неконтролируемо и пада с пукот в пръстта.

— Това ми се струва много непрофесионално.

— Правех го, докато някой изстрелваше халосни патрони до главата ми. Би ли предпочела така? — пита той. Поклащам бързо глава. — Тогава… уцели… мишената.

При нормални обстоятелства щях да съм подразнена, но усмивката му се разлива по лицето и ме кара да се изчервя. Това е тренировка, помислям си. Овладей се.

Този път, когато посяга да ме бутне, отстъпвам встрани и изстрелвам мълнията, закачвайки гранитния знак. Ново измъкване, нов изстрел. Кал започва да променя тактиката, като се цели в краката ми или дори мята горящо огнено кълбо през полезрението ми. Първия път, когато го прави, се смъквам на земята толкова бързо, че се налага да плюя пръст. „Удари мишената“ се превръща в негов химн, последван от знак за отбелязване на разстоянието, където и да било между петдесет и десет метра. Крещи мишените напосоки, като през цялото време ме принуждава да танцувам на пръсти. По-трудно е от тичането, много по-трудно, а с течение на деня слънцето започва да напича жестоко.

— Мишената е суифт. Как действаш? — пита той.

Стискам зъби, задъхана:

— Разпростирам мълнията. Уцелвам го, докато се отдръпва…

— Не ми казвай, направи го.

Със сумтене замахвам с ръка в посичащо, хоризонтално движение и запращам искри от електрическа мощ в посока на мишената. Искрите са по-слаби, по-малко концентрирани, но достатъчни да забавят суифт. До мен Кал просто кимва: единственият знак, че съм направила нещо както трябва. Въпреки това чувството е приятно.

— Трийсет метра. Банши.

Запушвам ушите си с длани и примижавам към мишената, призовавайки мълнията, без да използвам пръстите си. От тялото ми отскача светкавица и се извива като дъга. Не улучва, но разплисквам електричеството и карам искрите да избухнат в различни посоки.

— Четири метра и половина. Заглушаване.

Мисълта за някой Арвън ме залива с паника. Опитвам се да се фокусирам. Ръката ми се плъзва към хълбока за несъществуващ пистолет и се преструвам, че прострелвам мишената.

— Бум.

Кал изсумтява леко.

— Това не се брои, но както и да е. Четири метра и половина. Магнитрон.

Тази мишена познавам отблизо. С цялата сила, която мога да събера, изстрелвам мощна мълния към мишената. Тя се разцепва на две, разделяйки се точно в центъра.

— Теория? — изрича мек глас зад нас.

Била съм толкова съсредоточена върху стрелбището, че не съм забелязала Джулиан, застанал отстрани да гледа, с Килорн до него. Някогашният ми учител се усмихва смутено, скръстил ръце зад гърба си по обичайния си маниер. Никога не съм го виждала толкова небрежно облечен, със светла памучна риза и къси панталони, които разкриват тънки като на пиле крака. Не е зле Кал да изготви и на него програма за вдигане на тежести.

— Теория — потвърждава Кал. — До известна степен. — Маха ми да сляза, дава ми кратък отдих.

Моментално сядам в пръстта и изпружвам крака. Въпреки постоянното отбягване на ударите това, което ме уморява, е мълнията. Без адреналина на битката или надвисналата над главата ми смъртна заплаха издръжливостта ми е решително намаляла. Да не споменавам факта, че ми липсват около шест месеца упражнения. С равномерни движения Килорн се навежда и слага леденостудена бутилка с вода до мен.

— Помислих си, че може да имаш нужда от това — казва с намигване.

Вдигам лице и му се ухилвам:

— Благодаря — успявам да продумам, преди да изгълтам жадно няколко студени глътки. — Какво правиш тук долу, Джулиан?

— Точно отивах към архивите. После реших да видя за какво е цялата шумотевица. — Посочва през рамо. Стряскам се при вида на около дузина души, събрали се в периферията на стрелбището, до един — втренчени в нас. В мен. — Изглежда, че си имаш малко публика.

Стисвам зъби. Страхотно.

Кал се раздвижва съвсем леко, за да ме скрие от поглед.

— Извинявай. Не исках да ти нарушавам концентрацията.

— Всичко е наред — казвам му и се заставям да се изправя. Крайниците ми проскърцват недоволно.

— Е, ще видя и двама ви по-късно — отвръща Джулиан, местейки поглед между мен и Кал.

Отговарям бързо.

— Можем да отидем с теб…

Но той ме прекъсва с многозначително ухилване и посочва към тълпата зяпачи.

— О, мисля, че трябва да се запознаеш с някои хора. Килорн, ще имаш ли нещо против?

— Ни най-малко — отвръща Килорн. Идва ми да го цапна и да изтрия глупавата усмивка от лицето му, и той го знае. — След теб, Мер.

— Чудесно — насилвам се да изрека със стисната челюст.

Преборвайки се с естествения си инстинкт да се изплъзна от вниманието, правя няколко стъпки към новокръвните. Още няколко. Още няколко. Докато стигам до тях с Кал и Килорн до мен. В Резката не исках приятели. По-трудно е да се сбогуваш с приятели. Това не се е променило, но виждам какво правят Килорн и Джулиан. Вече не мога да се изолирам от другите. Опитвам се да се насиля и да се усмихна приветливо на хората около мен.

— Здрасти. Аз съм Мер. — Звучи глупаво и се чувствам глупаво.

Една от новокръвните, телепортаторката, накланя глава. Има горско зелена униформа на Монтфорт, дълги крайници и късо подстригана кафява коса.

— Да, знаем. Аз съм Арецо — казва тя и подава ръка. — Аз телепортирах теб и Калоре извън Арчън.

Нищо чудно, че не я познах. Минутите след бягството ми все още са неясна бъркотия от страх, адреналин и зашеметяващо облекчение.

— Точно така, разбира се. Благодаря ти за това. — Примигвам, опитвайки се да я запомня.

Останалите са също толкова дружелюбни и открити, толкова доволни да срещнат друга новокръвна, колкото и аз. Всички в тази група са родени в Монтфорт или са в съюз с Монтфорт, имат зелени униформи с бели триъгълници на гърдите и отличителни знаци на всеки бицепс. Някои са лесни за разгадаване — две вълнисти черти за подобния на нимфа новокръвен, три стрели за суифта. Никой обаче няма ордени или медали. Няма как да се разпознае кой евентуално е офицер. Но всички имат военно обучение дори и да не са професионални военни. Говорят си на фамилно име и имат здрави и уверени ръкостискания: всеки един е роден войник или превърнат в такъв.

Повечето разпознават Кал и му кимват много официално. Поздравяват Килорн като стар приятел.

— Къде е Ела? — пита Килорн, отправяйки въпроса си към мъж с черна кожа и шокиращо зелена коса. Явно боядисана. Казва се Рейф. — Изпратих й съобщение да дойде и да се запознае с Мер. Също и на Тайтън.

— Последния път, когато ги видях, се упражняваха на билото на Сторм Хил. Което технически — хвърля поглед към мен почти извинително — е мястото, където трябва да тренират електриконите.

— Какво е електрикон? — питам и веднага се чувствам глупава.

— Ти.

Въздъхвам смутена.

— Правилно. Досетих се почти в мига, щом попитах.

Рейф плавно пуска искра над ръката си, оставяйки я да се усуче между пръстите му. Чувствам я, но не като собствената си мълния. Зелените искри откликват на него и само на него.

— Странна дума, но ние сме странни създания, нали?

Взирам се в него, почти останала без дъх от вълнение:

— Ти си… като мен?

Той кимва и посочва мълниите върху ръкавите си:

— Да, ние сме.

 

 

Сторм Хил е точно какъвто звучи. Издига се под лек наклон в средата на друго поле в противоположния край на базата, възможно най-далече от самолетната писта. Така е по-малко вероятно да ударя някой джет със заблудена мълния. Оставам с усещането, че хълмът е ново допълнение, ако съдя по разпиляната пръст под краката ми, докато наближаваме билото. Тревата също е новоизрасла, дело на някой зеленопръст или новокръвното му съответствие. По-тучна е от тази на тренировъчните терени. Но хребетът на склона изглежда ужасно: отъпкана овъглена пръст, кръстосана от пукнатини и от мириса на далечна гръмотевична буря. Докато останалата част от базата се наслаждава на яркосини небеса, над Сторм Хил се върти черен облак. Кълбест буреносен облак, издигащ се на хиляди футове в небето като стълб от тъмен дим. Никога не съм виждала нещо подобно, толкова контролирано и обуздано.

Синьокосата жена от Арчън стои под облака с разперени настрана ръце, с длани, вдигнати към гръмотевицата. Вдървено изправен мъж с буйна бяла коса като гребен на вълна се отдръпва назад от нея, слаб и строен в зелената си униформа. И двамата имат отличителни знаци с изображения на мълнии.

Над ръцете на жената танцуват сини искри, дребни като червейчета.

Рейф ни повежда: Кал е плътно до мен. Въпреки че се справя със собствените си мълнии, черният облак го изнервя. Постоянно хвърля погледи нагоре, сякаш очаква облакът да експлодира. Малко син цвят проблясва слабо в тъмнината, осветява я отвътре. Заедно с него избоботва гръмотевица, приглушена и пулсираща като мъркане на котка. Разпраща тръпки из костите ми.

— Ела, Тайтън — повиква ги Кал. Маха с ръка.

Те се обръщат, когато чуват имената си, и проблясването в облаците рязко спира. Жената сваля ръце, прибира дланите си и кълбестият буреносен облак започва да се разпръсва пред очите ни. Тя дотичва с дълги енергични крачки, следвана от по-сдържания мъж.

— Питах се кога ли ще се срещнем — казва тя с висок и задъхан глас в тон с деликатното й телосложение. Най-неочаквано улавя ръцете ми и ме целува по двете бузи. Докосването й е като шок, от нейната кожа към моята прескачат искри. Не боли, но със сигурност ме кара да застана нащрек.

— Аз съм Ела, а ти си Мер, разбира се. А този висок привлекателен тип е Тайтън.

Въпросният мъж определено е висок, със светлокафява кожа, съзвездие от лунички и челюст, по-остра от ръба на скален зъбер. С леко движение на главата отмята бялата си коса на една страна, оставя я да падне върху лявото му око. Намигва с дясното. С такава коса очаквах да е стар, но едва ли е на повече от двайсет и четири.

— Здравей — е всичко, което казва с плътен и уверен глас.

— Привет. — Кимвам им, смутена както от присъствието им, така и от собствената си неспособност да се държа поне приблизително нормално. — Съжалявам, това е доста голям шок.

Тайтън завърта очи, но Ела избухва в смях Половин секунда по-късно разбирам и се присвивам от смущение.

Кал се подсмихва до мен:

— Това беше наистина ужасно, Мер. — Побутва рамото ми възможно най-дискретно: от него се излъчва лек полъх топлина. Много малка утеха в горещината на Пиемонт.

— Разбираме — обажда се Ела бързо, открадвайки думите. — Винаги е смущаващо да срещнеш друг Пламтящ, а какво остава пък цели трима със същата способност като твоята. Нали, момчета? — Тя смушква Тайтън с лакът в гърдите и той почти не реагира, подразнен. Рейф просто кимва. Оставам с чувството, че на Ела се пада по-голямата част от говоренето, и въз основа на онова, което помня от бурята със сините мълнии в Арчън, по-голямата част от борбата. — Отчаяна съм и от двама ви — промърморва Ела и клати глава към тях. — Но сега имам теб, нали, Мер?

Енергичният й характер и откритата й усмивка сериозно ме смущават. Такива мили хора винаги крият нещо. Преглъщам подозренията си достатъчно, за да й отправя усмивка, която, надявам се, е искрена.

— Благодаря ти, че я доведе — добавя тя към Кал, тонът й се променя. Веселата, синьокоса фея изпъва гръбнак и придава твърдост на гласа си, превръщайки се във войник пред очите ми. — Мисля, че ние можем да поемем обучението й оттук.

Кал надава нисък лаещ смях:

— Сами? Вие сериозно ли?

— А ти беше ли? — изстрелва тя в отговор, присвивайки очи. — Видях „тренировката“ ви. Малки експлозии в обхват като за мишени — това едва ли е достатъчно да покаже максимума на способностите й. Или пък знаеш ли как да измъкнеш буря от нея?

Ако съдя по начина, по който се извиват устните му, се досещам, че иска да каже нещо определено неуместно. Спирам го, преди да успее, улавяйки китката му:

— Военните познания на Кал…

— … са чудесни за регулиране на способностите. — Ела ме прекъсва рязко. — И идеални, за да те обучи да се биеш срещу Сребърните така, както се бие той. Но способностите ти се простират отвъд неговите познания. Има неща, на които не може да те научи, неща, които трябва да усвоиш или по трудния начин — сама, или по лесния начин… с нас.

Логиката й е разумна, макар и разстройваща. Има неща, на които Кал не може да ме научи, неща, които не разбира. Спомням си, когато се опитвах да обучавам Камерън — не познавах способността й така, както познавах своята. Беше все едно да говоря различен език. Все още бях способна да общувам, но не истински.

— Тогава ще гледам — казва Кал с непреклонна решителност. — Това приемливо ли е?

Ела се усмихва, бодрото й настроение се връща.

— Разбира се. Бих те посъветвала обаче да се дръпнеш назад и да останеш нащрек. Мълнията е малко като буйна кобилка. Независимо колко я обяздваш, вечно ще се опитва да побегне на свобода.

Той ми отправя един последен поглед и едва доловима окуражителна усмивка, а после се отправя към края на билото, доста отвъд кръга с мишените за поразяване. Когато стига там, се тръсва на земята и се подпира на ръце, прикова очи върху мен.

— Свестен е. Като за принц — обажда се Ела.

— И Сребърен — вмята Рейф.

Хвърлям поглед към него, объркана:

— В Монтфорт няма ли свестни Сребърни?

— Няма как да знам. Никога не съм бил там — отвръща той. — Родом съм от Пиемонт, надолу във Флоридианс. — Раздвижва пръсти във въздуха, за да изобрази архипелага от блатисти острови. — Монтфорт ме вербува преди няколко месеца.

— А вие двамата? — Местя поглед между Ела и Тайтън.

Тя отвръща бързо:

— Прерията. Пясъчните хълмове. Това е район на грабители и семейството ми постоянно се местеше. В крайна сметка се установихме на запад в планините. Монтфорт ни прие преди близо десет години. Именно там срещнах Тайтън.

— Родом съм от Монтфорт — казва той, сякаш това е обяснение. Не е много приказлив вероятно защото Ела има достатъчно думи за всички ни. Тя ме насочва към центъра на онова, което може да се нарече единствено епицентър на взривовете, докато се озовавам право под все още разпръсващия се буреносен облак.

— Е, да видим с какво си имаме работа — казва Ела и ме избутва на място. Ветрецът роши косата й и духва яркосините кичури през едното й рамо. Движейки се в тандем, другите двама заемат места около мен, докато се скупчваме в четирите ъгъла на квадрата. — Започни с нещо дребно.

— Защо? Мога…

Тайтън вдига поглед:

— Иска да провери контрола ти.

Ела кимва.

Поемам си дъх с усилие. Колкото и да съм развълнувана, че има и други електрикони, се чувствам донякъде като прекалено обгрижвано дете.

— Добре. — Свивам ръце в шепи и призовавам мълнията, оставяйки назъбени пурпурни и бели искри да се разпилеят около свитите ми пръсти.

— Лилави искри — казва Рейф ухилено. — Хубаво.

Хвърлям бърз поглед между необичайните цветове на косите им, самодоволно ухилена. Зелени, сини, бели кичури.

— Нямам намерение да си боядисвам косата.

 

 

Лятото връхлита Пиемонт със знойна горещина и Кал е единственият, който може да я понася. Задъхвайки се от физическото усилие и от жегата, го плясвам по ребрата, докато се претърколи надалече от мен. Прави го бавно, лениво, почти унасяйки се в сън. Вместо това стига твърде далече и направо пада от тясното легло върху твърдия, ламиниран под. Ударът го разсънва. Кал скача напред с щръкнала черна коса, гол като новородено.

— Цветовете ми — изругава, разтривайки черепа си.

Не му съчувствам особено за болката.

— Ако не настояваше да спиш в префасониран килер за метли, това нямаше да е проблем. — Дори таванът, представляващ блокчета от осеяна с петънца мазилка, е потискащ. А единственият отворен прозорец не облекчава с нищо горещината особено по средата на деня. Не искам да мисля за стените или колко ли са тънки. Поне не му се налага да дели спално помещение с други войници.

Все още на пода, Кал промърморва: „Харесвам казармата“. Търси опипом чифт шорти, после ги нахлузва. Следват гривните, щракнати обратно върху китките му. Закопчалките са сложни, но той ги нахлузва, сякаш това му е втора природа. — А ти не си длъжна да делиш стая със сестра си.

Размърдвам се и нахлузвам презглава една риза. Обедната ни почивка ще свърши след няколко минути, а скоро ме очакват на Сторм Хил.

— Прав си. Просто ще преодолея онзи малък проблем, който имам с това да спя сама. — Разбира се, под проблем разбирам съкрушителна травма. Сънувам ужасни кошмари, ако с мен в стаята няма никого.

Кал застива неподвижно, наполовина нахлузил ризата през главата си. Поема си въздух през зъби и трепва:

— Нямах това предвид.

Сега аз на свой ред промърморвам смутено. Опипвам чаршафите на Кал. Армейски, прани толкова много пъти, че почти са се разнищили.

— Знам.

Леглото се раздвижва и пружините изскърцват силно, когато той се накланя към мен. Устните му докосват темето ми:

— Още кошмари?

— Не. — Отговарям толкова бързо, че той повдига подозрително вежда, но това е истината. — Стига Гиза да е там. Казва, че не издавам нито звук. Тя, от друга страна… Забравих, че един толкова дребен човек може да вдига толкова много шум. — Засмивам се тихо и намирам смелост да го погледна в очите. — А ти?

В Резката спяхме един до друг. През повечето нощи той се мяташе и се въртеше, мърморейки насън. Понякога плачеше.

Едно мускулче се размърдва на челюстта му:

— Само малко. Може би два пъти седмично, доколкото си спомням.

— О?

— Баща ми най-вече. Ти. Какво беше чувството да се бия с теб, да се гледам как се опитвам да те убия, и да не съм в състояние да направя нищичко, за да го спра. — Сгъва ръце при спомена за съня. — И Мейвън. Когато беше малък. На шест или седем.

Все още усещам името като киселина в костите си, макар да е минало толкова дълго време, откакто го видях за последен път. Оттогава излъчи няколко обръщения и изявления, но отказвам да ги гледам. Спомените ми за него са достатъчно ужасяващи. Кал знае това и от уважение към мен категорично отказва да говори за брат си. Досега. Ти попита, сгълчавам се. Стискам зъби главно за да се възпра да не избълвам всички думи, които не съм му казала. Твърде болезнено е за него. Няма да му е от помощ да узнае в какво чудовище е бил заставен да се превърне брат му.

Той продължава упорито, вперил поглед далече в спомена.

— Той се страхуваше от тъмното, докато един ден просто престана. В сънищата ми си играе в стаята ми, разхожда се наоколо. Разглежда книгите ми. А тъмнината го следва. Опитвам се да му кажа. Опитвам се да го предупредя. Не го е грижа. Няма нищо против. А аз не мога да спра тъмнината. Тя го поглъща цял. — Бавно Кал прокарва ръка надолу по лицето си. — Не е нужно да си внушител, за да знаеш какво означава това.

— Елара е мъртва — прошепвам и се премествам, за да сме един до друг. Сякаш това е някаква утеха.

— И въпреки това той те плени. Въпреки това извърши ужасни неща. — Кал се взира в пода, неспособен да издържи на погледа ми. — Просто не мога да разбера защо.

Бих могла да си замълча. Или да разсея вниманието му. Но думите кипят яростно в гърлото ми. Той заслужава истината. Изпълнена с неохота, взимам ръката му.

— Той си спомня, че те е обичал, че е обичал баща ви. Но каза, че тя е отстранила тази обич. Изрязала я от него като тумор. Опитала се да направи същото с чувствата му към мен и Томас преди това, но не се получило. Определени видове любов… — Дъхът ми пресеква. — Каза, че те са по-трудни за отстраняване. Мисля, че опитът го е покварил повече, отколкото вече е бил. Тя направила невъзможно той да се откаже от мен. Всичко, което е изпитвал към двама ни, е било покварено, превърнато в нещо по-лошо. В случая с теб — омраза. Спрямо мен — обсебеност. И никой от двама ни не би могъл да направи нищо, за да го промени. Мисля, че дори тя не би могла да развали собственото си дело.

Той отвръща единствено с мълчание, оставяйки разкритието да увисне във въздуха. Сърцето ми се къса за принца изгнаник. Давам му това, от което мисля, че има нужда. Ръката си, присъствието си и търпението си. След дълго, дълго време той отваря очи.

— Доколкото знам, няма новокръвни внушители — казва той. — Не и някого, когото съм открил или за когото са ми казали. А доста търсих.

Не съм очаквала това. Примигвам объркана.

— Новокръвните са по-силни от Сребърните. А Елара беше просто Сребърна. Ако някой може… може да го оправи, не си ли струва да опитаме?

— Не знам — е всичко, което успявам да кажа. Дори самата представа ме вцепенява и не знам как да се чувствам. Ако Мейвън би могъл да бъде, така да се каже, изцелен, дали това би било достатъчно да го реабилитира? Със сигурност няма да промени стореното от него. Не само онова, което причини на мен и Кал, на баща си, а и на стотици други хора. — Наистина не знам.

Но това дава на Кал надежда. Виждам я там като мъничка светлинка в далечината на очите му. Въздъхвам и приглаждам косата му. Има нужда от друго подстригване, с по-уверена ръка от неговата.

— Предполагам, че щом Еванджелин може да се промени, може би всеки може.

Внезапният му смях отеква ниско в гърдите му:

— О, Еванджелин си е същата като винаги. Просто е имала по-голяма изгода да те пусне, отколкото да допусне да останеш.

— Откъде знаеш?

— Защото знам кой й е казал да го направи.

— Какво? — питам остро.

С въздишка Кал става и прекосява стаята. Отсрещната стена е цялата в шкафове и повечето са празни. Той няма много вещи, освен дрехите си и малко предпазна екипировка. За моя изненада започва да крачи из стаята. Това ме изнервя.

— Гвардията блокираше всеки мой опит да те върна — казва той, ръцете му се движат бързо, докато говори. — Никакви съобщения, никаква подкрепа за внедряване. Никакви шпиони, каквито и да било. Не смятах да си седя в онази леденостудена база и да чакам някой да ми каже какво да правя. Затова се свързах с някого, на когото имам доверие.

Осъзнаването ме удря като юмрук в стомаха.

— Еванджелин?

— В името на цветовете ми, не — ахва той. — Нанабел, баба ми… майката на баща ми…

Анабел Леролан. Старата вещица.

— Наричаш я… Нанабел?

Той се облива в сребриста руменина, а сърцето ми прескача един удар.

— Силата на навика — промърморва. — Както и да е, тя никога не идваше в двора, докато Елара беше там, но си помислих, че може и да го направи, след като тя умря. Тя знаеше каква е Елара и познава мен. Щеше да прозре лъжата на кралицата. Щеше да разбере ролята на Мейвън в смъртта на баща ни.

Общуване с врага. Няма начин Фарли или полковникът да са знаели за това. Без значение дали той е принц на Норта, или не, всеки от двамата би го застрелял, ако са знаели.

— Бях отчаян. И като погледна сега назад, беше наистина глупаво — добавя той. — Но подейства. Тя обеща да уреди освобождаването ти, когато се предостави благоприятна възможност. Сватбата беше тази благоприятна възможност. Сигурно е оказала подкрепа на Воло Самос, за да подсигури бягството ти, и си струваше. Тук си благодарение на нея.

Говоря бавно. Трябва да разбера.

— Значи я уведоми, че нападението върху Арчън се задава?

Той се придвижва обратно към мен със заслепяваща бързина и коленичи, за да улови двете ми ръце. Пръстите му са изгарящо горещи, но се заставям да не се отдръпвам.

— Да. Тя е по-отворена към идеята за общуване с Монтфорт, отколкото си давах сметка.

— Общувала е с тях?

Той кимва:

— Все още го прави.

За секунда ми се иска да имах цветове, които да включа в ругатня.

— Как? Как е възможно това?

— Предполагам, че не искаш обяснение как работят радиоприемниците и предавателите. — Усмихва се. Не се засмивам на шегата. — Монтфорт очевидно е отворен към идеята за сътрудничество със Сребърните в каквото и да е качество, за да постигне целите си. Това е… — той търси подходящата дума — равностойно партньорство. Искат едно и също.

Едва не изсумтявам невярващо. Сребърни с кралска кръв, работещи с Монтфорт… и Гвардията? Звучи абсолютно нелепо. — И какво искат?

— Мейвън, свален от трона.

През тялото ми преминава мразовита тръпка въпреки лятната горещина и близостта на тялото на Кал. Сълзи, които не мога да контролирам, избиват в очите ми.

— Но все още искат трон.

— Не…

— Сребърен крал, когото Монтфорт да контролира, но въпреки това Сребърен крал. Червените — в прахта както винаги.

— Кълна ти се, не е това.

— Да живее Тиберий Седми — прошепвам. Той трепва. — Когато династиите се разбунтуваха, Мейвън ги подложи на разпит. И всички до един умряха с тези думи на уста.

Лицето му посърва от тъга.

— Никога не съм молил за това — промърморва. — Никога не съм го искал.

Младият мъж, коленичил пред мен, е роден да носи корона. Желанието няма нищо общо с възпитанието му. Желанието е потъпкано и изтръгнато от него на крехка възраст, заместено с дълга, с онова, което проклетият му баща му е казал, че един крал би трябвало да бъде.

— Тогава какво искаш? — Когато Килорн ми зададе същия този въпрос, той ми даде фокус, цел, ясен път в тъмнината. — Какво искаш, Кал?

Той отговаря бързо, с пламтящи очи:

— Теб. — Пръстите му се затягат върху моите, горещи, но с равномерна температура. Възпира се, доколкото може. — Влюбен съм в теб и те искам повече от всичко друго на света.

Любов не е дума, която използваме. Изпитваме я, мислим я, но не я казваме. Звучи толкова безвъзвратна, заявяване, от което няма лесно връщане. Аз съм крадец. Знам пътищата си за бягство. И бях пленница. Мразя заключени врати. Но очите му са толкова близо, толкова пламенни. И изпитвам именно това. Макар че думите ме ужасяват, те са истината. Нима не казах, че ще започна да говоря истината?

— Обичам те — прошепвам, навеждайки се напред да опра чело на неговото. Мигли, които не са мои, пърхат близо до кожата ми. — Обещай ми. Обещай, че няма да си тръгнеш. Обещай, че няма да се върнеш. Обещай, че няма да провалиш всичко, за което умря брат ми.

Приглушената му въздишка залива лицето ми.

— Обещавам.

— Помниш ли, когато си забранихме взаимно да се разсейваме?

— Да. — Той прокарва горещ пръст по обиците ми, докосвайки всяка една поред.

— Разсей ме.