Виктория Айвярд
Кралска клетка (26)

Двайсет и шест
Мер

Обучението ми продължава с удвоено темпо, оставяйки ме изтощена. Така е най-добре. Благодарение на умората е по-лесно да спя и по-трудно — да се тревожа. Всеки път, щом съмнението започне да гложди мозъка ми за Кал или за Пиемонт, или за това, какво следва, съм твърде уморена, за да се отдавам на мислите. Сутрин тичам и тренирам с тежести заедно с Кал, възползвам се от трайните ефекти на Безмълвния камък. След тежестта на оковите нищо физическо не ми се струва трудно. Той вмъква и по малко теория между обиколките, макар да го уверявам, че Ела се е погрижила за това. Той просто свива рамене и продължава. Не споменавам, че тренировките с нея са по-тежки, предназначени да постигнат смъртоносен ефект. Кал е отгледан да се бие, но с лечител на повърхностни рани наблизо. Неговата версия на спаринг е много различна от нейната, която се фокусира върху тоталното унищожение. Кал е по-ориентиран към отбраната. Неохотата му да убива Сребърни, освен ако не е абсолютно наложително, се отличава рязко от часовете ми с електриконите.

Ела е кавгаджийка. Нейните бури се задават със заслепяваща бързина, с бясно въртене изкарват черни облаци от ясните небеса и разпалват безмилостен залп от мълнии. Спомням си я в Арчън как размахваше пистолет в едната ръка и мълния в другата. Само бързото мислене на Айрис Сигнет й попречи да превърне Мейвън в купчина димяща пепел. Не мисля, че моята мълния някога ще бъде толкова разрушителна, както нейната, не и без дългогодишни тренировки, но наставленията й са неоценими. От нея научавам, че буреносната мълния е по-мощна от всеки друг вид, по-гореща от повърхността на слънцето, с достатъчно сила, за да разцепи дори диамантено стъкло. Само една светкавица като нейните ме изцежда толкова напълно, че едва мога да си стоя на краката, но тя го прави за забавление и за упражнение в стрелба по мишени. Веднъж ме накара да пробягам през минно поле от нейните буреносни мълнии, за да изпробва бързината на краката ми.

Паяжинната мълния, както я нарича Рейф, ми е по-позната. Той използва светкавици и искри, които излитат от ръцете и стъпалата му обикновено в разперващи се зелени мрежи, за да предпазва тялото си. Макар че може да призовава и бури, предпочита по-точните методи и се бие прецизно. Мълниите му могат да приемат форма.

Най-добър е в оформянето на щита: криволичещ пукот от електрическа енергия, който може да спре куршум и камшик, който може да среже скала и кост. Последният е зашеметяваща гледка: неравна дъга от електричество, която се движи като смъртоносно въже, способна да прогори всичко по пътя си. Чувствам силата й всеки път, когато си организираме спаринг. Не ме наранява толкова много, колкото би наранила някого другиго, но всяка мълния, над която не мога да установя контрол, поразява дълбоко. Обикновено приключвам деня с щръкнала коса, а когато ме целува, Кал винаги получава един-два шока.

Мълчаливият и сдържан Тайтън не участва в спаринг с никого от нас или с когото и да било всъщност. Не е дал име на специалното си умение, но Ела го нарича пулсова мълния. Контролът му над електричеството е зашеметяващ. Чистите бели искри са малки, но концентрирани, съдържащи силата на буреносна мълния. Като куршум от оголена жица.

— Бих ти показал мозъчна мълния — промърморва ми един ден, — но се съмнявам, че някой би приел доброволно да помогне с демонстрацията.

Подминаваме ринговете за спаринг заедно, започвайки дългото ходене през базата до Сторм Хил. Сега, когато съм с тях вече от известно време, Тайтън всъщност ми казва по повече от една-две думи. Въпреки това е изненада да чуя бавния му, овладян глас.

— Какво е мозъчна мълния? — питам заинтригувана.

— Каквото звучи.

— Голяма помощ, няма що — подхвърля насмешливо Ела до мен. Продължава да сплита буйната си коса назад, отмятайки я от лицето си. Не е боядисвана от няколко седмици, както става явно от мръснорусия цвят, който се показва в корените. — Иска да каже, че човешкото тяло се задвижва от пулсиране на електрически сигнали. Отначало много малки, нелепо бързи. Трудни за долавяне и почти невъзможни за контролиране. Концентрирани са главно в мозъка и са най-лесни за овладяване там.

Очите ми се разширяват, когато поглеждам Тайтън. Той просто продължава да върви с паднала над едното око бяла коса, с натикани в джобовете ръце. Сдържан. Сякаш това, което Ела каза току-що, не е ужасяващо.

— Можеш да контролираш нечий мозък? — Раздира ме студен страх като нож, опрян в стомаха.

— Не по начина, по който си мислиш.

— Откъде знаеш…

— Защото си много лесно предсказуема, Мер. Не умея да чета мисли, но знам, че шест месеца на милостта на един внушител биха направили всекиго мнителен. — С раздразнена въздишка той вдига ръка. Искра, по-ярка и по-ослепителна от слънцето, се увива из пръстите му. Едно нейно докосване би могло да преобърне човек отвътре навън с мощта си. — Ела се опитва да каже, че мога да погледна човек и да го поваля, сякаш съм стоварил върху него торба с чукове. Да въздействам върху електричеството в тялото му. Да му докарам пристъп, ако съм в настроение да бъда милостив. Да ги убия на място, ако не съм.

Поглеждам назад към Ела и Рейф, местейки с примигване поглед между тях.

— Някой от вас двама ви научил ли е това?

И двамата изсумтяват:

— Никой от двама ни не притежава и наполовина нужния контрол — казва Ела.

— Тайтън може да убие някого дискретно, без никой друг да разбере — обяснява Рейф. — Премиерът може да се свлече в другия край на стаята ей така, както си обядваме в столовата. Пристъп. Умира. Тайтън продължава да се храни, без да мигне. Разбира се — казва той, като плясва Тайтън по гърба, — ни най-малко не смятаме, че някога би направил това.

Тайтън почти не реагира.

— Успокояващо.

Какъв чудовищен — и полезен — начин да използваме способността си.

В спаринг-ринговете някой изкрещява раздразнено. Звукът привлича вниманието ми и когато се обръщам, виждам двама новокръвни да се боричкат. Килорн наглежда спаринг-срещата и ни маха.

— Смятате да изпробвате ринговете днес? — казва той, като посочва към кръговете от пръст, които бележат терена за спаринг-срещи. — Отдавна не съм виждал Мълниеносното момиче да мята искри.

Изпитвам изненадващо нетърпение. Спарингът с Ела или Рейф е вълнуващ, но противопоставянето на мълния с друга мълния не е от кой знае каква помощ. Няма причина да се упражняваме да се бием срещу нещо, с което дълго време няма да се сблъскаме.

Ела отговаря, преди да успея, и пристъпва напред.

— Провеждаме спаринг-срещите си на Сторм Хил. И вече сме закъснели.

Килорн само повдига вежда. Иска моя отговор, не нейния.

— Всъщност нямам нищо против. Би трябвало да се упражняваме срещу онова, с което разполага Мейвън в арсенала си. — Опитвам се да запазя дипломатичен тон. Харесвам Ела; харесвам Рейф. Харесвам дори това, което знам за Тайтън, а то е много малко. Но аз също имам глас. И мисля, че онова, което можем да постигнем, борейки се помежду си, е ограничено. — Днес бих искала да направим спаринг-срещата тук.

Ела отваря уста да възрази, но Тайтън е този, който проговаря пръв.

— Добре — казва той. — С кого?

Най-близкото подобие на Мейвън, с което разполагаме.

 

 

— Знаеш ли, аз съм много по-добър в това, отколкото той.

Кал протяга ръка над главата си, бицепсът изопва тънкия памук. Ухилва се, докато гледам: наслаждава се на вниманието. Аз само го следя гневно и скръствам ръце на гърдите си. Не се е съгласил на молбата ми, но и не е отказал. А фактът, че Кал е съкратил собствената си програма за тренировки, за да дойде при спаринг-ринговете, казва достатъчно.

— Хубаво. Така ще е по-лесно да се бия с него. — Подбирам внимателно думите си. Да се бия с него, не да го убия. Откакто Кал спомена, че търси някого, който може да „поправи“ брат му, трябва да бъда предпазлива. Колкото и много да искам да убия Мейвън за онова, което ми причини, не мога да изкажа гласно тези мисли. — Ако тренирам срещу теб, той изобщо няма да е труден противник.

Той побутва с крак пръстта. Изпробва терена.

— Вече се бихме.

— Под влиянието на внушител. Някой друг дърпаше конците. Не е същото.

В периферията на кръга се събира малка публика. Когато с Кал стъпваме на един и същ ринг за спаринг, вестта се разнася бързо. Мисля си, че Килорн може би дори приема залози, провирайки се през дванайсетината новокръвни с лукава усмивка. Единият от тях е Рийз, лечителят, когото ударих, когато най-напред ме спасиха. Той стои в очакване, както правеха лечителите на повърхностни рани, когато тренирах със Сребърни. Готов да поправи всичко счупено.

Пръстите ми барабанят по ръцете, всеки един потръпва. В костите си призовавам мълнията. Тя се надига по моя заповед и чувствам как облаците се събират отгоре.

— Ще продължаваш ли да ми губиш времето, за да можеш да си изработиш стратегията, или можем да започваме?

Той само намига и не прекъсва упражненията си за разтягане:

— Почти свърших.

— Чудесно. — Привеждам се и натривам фината пръст по ръцете си, отстранявам всяка следа от пот. Кал ме научи на това. Той се ухилва и прави същото. После, за изненада и наслада на немалко хора, направо изхлузва ризата си и я мята настрана.

По-добрата храна и усиленото трениране са направили и двама ни по-мускулести, но докато аз съм стройна и гъвкава, с плавни извивки, той е целият в груби ъгли и изпъкнали линии. Виждала съм го разсъблечен много пъти, а това все още ме смущава и ме кара да поруменявам от бузите чак надолу до пръстите на краката. Преглъщам с усилие. С периферното си зрение виждам как Ела и Рейф го оглеждат с интерес.

— Опитваш се да ме разсееш? — Преструвам се, че пренебрегвам гледката, без да обръщам внимание на топлината, обляла цялото ми лице.

Той накланя глава настрана: истинско олицетворение на невинността. Даже плясва с длан по гърдите си и се насилва да ахне престорено, сякаш за да каже: Кой, аз ли?

— И бездруго само ще изпържиш ризата. Заделям запаси. Но — добавя, започвайки да обикаля в кръг — един добър войник използва всяко предимство, с което разполага.

Над мен небето продължава да притъмнява. Сега определено чувам Килорн да приема залози.

— О, мислиш си, че имаш надмощие? Колко сладко. — Имитирам движенията му и започвам да обикалям в кръг в противоположната посока. Краката ми се движат по свое собствено усмотрение. Доверявам им се. Адреналинът ми създава познато чувство, породен от Подпорите, тренировъчната арена, всяка битка, в която съм влизала. Завладява нервите ми.

Чувам в главата си гласа на Кал още докато той се напряга, заемайки твърде позната стойка. Възпламенител. Девет метра. Ръцете ми се смъкват отстрани до тялото, пръстите ми се движат като вихър, докато пурпурнобели искри скачат навън-навътре по кожата ми. От другата страна на кръга той прави леко движение с китки — и по дланите ми преминава изгаряща горещина.

Изписквам и когато отскачам назад, виждам, че искрите ми са се превърнали в червен пламък. Взе ги от мен. С взрив от енергия ги превръщам отново в мълния. Те се раздвижват, искат да се превърнат в огън, но задържам концентрацията си, възпирайки искрите да избухнат неконтролируемо.

— Първи удар за Калоре! — изкрещява Килорн в периферията на кръга. Смесица от недоволно пъшкане и аплодисменти преминава през все още нарастващата тълпа. Той пляска с ръце и потупва с крака. Това ми напомня за арената, за Подпорите, когато крещеше за Сребърните участници. — Давай, Мер, размърдай се!

Осъзнавам, че това е добър урок. На Кал не му се налагаше да открие спаринг-срещата ни, разкривайки нещо, за което не съм подготвена. Можеше да го задържи. Да изчака, за да използва онова невидимо предимство. Вместо това разигра първо тази пионка. Проявява снизхождение към мен.

Първа грешка.

На девет метра от мен Кал ме вика с жест, прави ми знак да продължа. Безспорно, начин да ме подразни. Най-добър е в защита. Иска да дойда при него. Хубаво.

В периферията на кръга Ела промърморва предупреждение към публиката:

— Бих се отдръпнала назад, ако бях на ваше място.

Юмрукът ми се свива и мълнията излита. Стоварва се със заслепяваща мощ, поразявайки кръга право в центъра като стрела, забиваща се в центъра на мишена. Но не се забива в земята и не напуква пръстта, както би трябвало. Вместо това използвам съчетание от буреносна мълния и паяжина от светкавици. Пурпурнобялата мълния припламва през спаринг-ринга и прелита над пръстта на височината на коленете ми. Кал рязко вдига ръка, за да предпази очите си от яркия проблясък, а с другата раздвижва искрите около себе си, преобразявайки ги в ярък буен син пламък. Спринтирам и изхвърчам от мълнията, която му е непоносимо да погледне. С рев се плъзвам в краката му и го събарям. Той удря искрите и се претъркулва, поразен от шок, докато аз се изправям бързо отново на крака.

Нажежена до червено горещина лъхва лицето ми, но я отблъсквам с щит от електричество. После също се озовавам на земята с подкосени крака. Лицето ми се удря силно и усещам вкус на пръст. Една ръка, изгарящо гореща ръка, ме сграбчва за рамото и аз замахвам с лакът и го уцелвам в челюстта. Това усещане също е изгарящо. Цялото му тяло пламти. Червено и оранжево, синьо и жълто. Пулсиращи вълни обезформена горещина се излъчват с пулсиране от него и карат целия свят да се люлее и къдри.

Опипом загребвам от пръстта и замахвам, запращайки в лицето му толкова много от нея, колкото успявам. Той трепва, а пръстта потушава част от огъня му и ми дава достатъчно време да се изправя на крака. С ново замахване на ръце оформям камшик от мълния, искрящ и съскащ във въздуха. Кал успява да парира всеки удар, като се претъркулва и снишава с крака, леки като на танцьор. От моето електричество излитат огнени кълба: частиците, които не мога да контролирам напълно. Кал ги придърпва, превръща ги в собствени пламтящи камшици, обкръжава ринга с истински огнен ад. Сблъскват се пурпурно и червено, искра и мълния, докато отъпканата пръст под нас закипява като бурно море, а небето почернява и от него се сипят гръмотевици.

Той танцува достатъчно близо до мен, за да нанесе удар. Чувствам силата на юмрука му, когато се снишавам под него, и усещам мирис на изгорена коса. Нанасям собствен удар, стоварвам жестоко лакътя си в единия му бъбрек. Той изсумтява от болка, но отвръща подобаващо, прокарвайки пламтящи пръсти по гърба ми. По плътта ми избиват нови мехури и прехапвам устна, за да се сдържа да не изпищя. Кал щеше да спре схватката, ако знаеше колко много боли това. А наистина боли. Нагоре по гръбнака ми плъзва остра болка, а коленете ми се подкосяват. Опипом изпъвам ръце, за да не падна, и мълнията ме изтласква на крака. Изтърпявам изгарящата болка, защото трябва да знам какво е чувството. Мейвън вероятно ще ми причини по-лоши неща, когато дойде моментът.

Отново използвам паяжинна мълния: отбранителна маневра, за да го заставя да държи ръцете си далече от мен. Солидна мълния се устремява нагоре по крака му, в мускулите, нервите и костите му. В ума ми се мярва скелет на принц. Отдръпвам удара назад достатъчно, за да избегна нанасянето на трайно поражение. Той се присвива и пада на хълбок. Нахвърлям се върху него, без да мисля, опипвам гривните, които съм го виждала да закопчава и откопчава дузина пъти. Под мен той върти очи и се опитва да ме отблъсне. Гривните излитат, проблясвайки в пурпурно на фона на моите искри.

Около кръста ми се обвива ръка и ме преобръща. Земята, която се опира в гърба ми, е като език от нажежен до бяло огън. Този път изпищявам, изгубила контрол. От ръцете ми избухват искри и Кал полита назад сам, бърза да се отдръпне от яростта на мълнията.

Преборвам се със сълзите и се оттласвам, за да се надигна с пръсти, ровещи в пръстта. На няколко метра от мен Кал прави същото. Косата му е щръкнала и разчорлена от статична електрическа енергия. И двамата сме ранени, и двамата — твърде горди, за да спрем. Изправяме се със залитане като старци, олюлявайки се несигурно на крака. Лишен от гривните си, той се обръща към тревата, която гори в периферията на ринга, и оформя пламък от жаравата. Пламъкът се изстрелва към мен, когато мълнията ми избухва отново.

Двете се сблъскват — с потрепваща синя стена. Тя съска, поемайки силата на двата удара. После изчезва като избърсан и заличен прозорец.

— Навярно следващия път не е зле вие двамата да си организирате спаринг-среща на стрелбището — провиква се Дейвидсън. Днес премиерът изглежда като всекиго другиго в простата си зелена униформа, застанал в периферията на кръга. Поне беше кръг. Сега пръстта и тревата са разбъркани и овъглени, напълно разкъсани: бойно поле, разнищено от способностите ни.

Изсъсквам и отново сядам, мълчаливо благодарна за края. Гърбът ме боли дори когато дишам. Налага се да се наведа напред на колене и да стисна юмруци, за да се справя с болката.

Кал пристъпва към мен, после също рухва, падайки назад на лакти. Задъхва се тежко, гърдите му се повдигат и спускат от усилието. Няма дори достатъчно сила да се усмихне. Покрит е с пот от глава до пети.

— Без публика, ако е възможно — добавя Дейвидсън. Зад него, когато димът се прояснява, друга синя стена от неясен вид разделя зрителите от спаринга ни. С едно махване на ръката на Дейвидсън стената примигва и изчезва. Той се усмихва сковано, любезно и посочва символа върху ръката си, обозначаващ способността му. Бял шестоъгълник.

— Щит. Много полезно.

— И още как — излайва Килорн, втурвайки се към мен. Прикляка. — Рийз — добавя през рамо.

Но червенокосият лечител на повърхностни рани спира на няколко метра от нас. Не се поддава.

— Знаете, че не става така.

— Рийз, стига! — изсъсква Килорн. Стисва раздразнено зъби. — Целият й гръб е обгорен, а той едва може да ходи.

Кал примигва към мен, все още задъхан. Лицето му се изопва от загриженост и разкаяние, но също и от болка.

Аз съм в истинска агония, и той също. Принцът полага всички старания да изглежда силен и се опитва да се надигне и да седне. Само изсъсква и моментално пада отново.

Рийз не отстъпва:

— Спарингът има последствия. Ние не сме Сребърни. Нужно ни е да знаем какво могат да си причинят взаимно способностите ни. — Думите звучат като наизустени. Ако не ме болеше толкова много, щях да се съглася. Спомням си арените, където Сребърните се биеха просто за спорта, без страх. Спомням си обучението си в Двореца на Слънцето. Някой лечител на повърхностни рани винаги чакаше, готов да „закърпи“ всяко ожулване. Сребърните не ги е грижа, че нараняват други хора, защото последствията не са трайни. Рийз оглежда и двама ни от глава до пети и само дето не ни размахва укорително пръст:

— Не е животозастрашаващо. Трябва да прекарат така двайсет и четири часа. Такъв е протоколът, Уорън.

— При нормални обстоятелства щях да се съглася — казва Дейвидсън. С уверена походка идва до лечителя и го фиксира с празен поглед. — За нещастие обаче, ми е нужно тези двамата да са с остър ум и изострени сетива, и имам нужда от това сега. Погрижете се.

— Сър.

— Захващайте се.

Пръстта се процежда през пръстите ми: едва доловимо облекчение, докато впивам нокти в земята. Ако това означава край на изтезанието, съм готова да изслушам всичко, което премиерът иска, и ще го направя с усмивка.

Работната ми униформа ми причинява сърбеж и мирише на химикали за дезинфекция. Бих се оплакала, но нямам нужната умствена сила. Не и след последната среща със служителите на Дейвидсън. Дори премиерът изглежда несигурен, докато крачи напред-назад пред голямата маса с военни съветници, включително Кал и мен. Дейвидсън свива юмрук под брадичката и се взира в пода с неразгадаемия си поглед.

Фарли го наблюдава в продължение на един миг, а после поглежда надолу да разчете педантичния почерк на Ейда. Новокръвната жена със съвършена интелигентност вече е офицер и работи плътно с Фарли и „Алената гвардия“. Не бих се изненадала, ако произведат в офицерско звание и бебето Клара. Тя дреме, облегната на гърдите на майка си, увита здраво в платнен слинг. Венец от тъмнокафяв мъх покрива главата й. Наистина прилича на Шейд.

— Пет хиляди Червени войници от „Алената гвардия“ и петстотин новокръвни от Монтфорт в момента държат гарнизона в Корвиум — рецитира Фарли от бележките на Ейда. — Според докладите силите на Мейвън наброяват хиляди, всичките — Сребърни. Струпват се във Форт Пейтриът в Харбър Бей и пред Детраон в Езерните земи. Не разполагаме с точен брой или със сведения за способностите.

Ръцете ми потреперват върху плота на масата и бързо ги напъхвам под краката си. Отмятам наум кой евентуално може да подпомага опита на Мейвън да превземе отново града крепост. Самос си отиде, Ларис, Айрал, Хейвън също. Леролан, ако може да се вярва на бабата на Кал. Колкото и да искам да изчезна, се заставям да проговоря:

— Той има силна подкрепа в Рамбос и Уел. Силноръки, зелени пазители. Също и Арвън. Те ще могат да неутрализират всяка атака на новокръвни. — Не се впускам в по-нататъшни обяснения. Знам от личен опит на какво са способни Арвън. — Не познавам езерняците, ако не се броят кралските особи нимфи.

Полковникът се навежда напред и опира длани на масата:

— Аз ги познавам. Бият се упорито и са издръжливи. А предаността им към техния крал е непреклонна. Ако той окаже подкрепа на онзи проклетник… — Възпира се и хвърля кос поглед към Кал, който не реагира. — На Мейвън… те няма да се поколебаят да го последват. Техните нимфи са най-смъртоносни, разбира се, следвани от създателите на бури, замразителите и вятърните тъкачи. Каменокожите берсерки също са противна шайка.

Трепвам, докато назовава всяка една способност.

Дейвидсън се завърта на пета, за да застане с лице към седналия Тахир. Новокръвният изглежда незавършен без близнака си и се накланя странно, сякаш за да компенсира отсъствието му.

— Някакви нови сведения за времевия интервал? — пита рязко премиерът. — До края на седмицата не е достатъчно тясна времева рамка.

Тахир примижава и се съсредоточава другаде, далеч отвъд стаята. Натам, където може да е близнакът му. Подобно на много от операциите тук, местонахождението на Раш е класифицирана информация, но мога да предположа. Салида в някакъв момент беше внедрена в армията от новокръвни на Мейвън. Раш е идеалният заместник за нея и вероятно работи като Червен прислужник някъде в двора. Абсолютно блестяща идея. Използвайки връзката си с Тахир, той може да пренася информация по-бързо от което и да е радио или съобщителна връзка, без никакво доказателство или възможност за прихващане.

— Все още потвърждавам — казва той бавно. — Слухове за… — Новокръвният застива неподвижно и устата му увисва, оформяйки изненадано „О“. — В рамките на деня. Атака откъм двете страни на границата.

Прехапвам устната си до кръв. Как можа това да се случи толкова бързо? Без предупреждение?

Кал споделя чувството ми.

— Мислех, че следите придвижванията на войските. Армиите не се струпват за една нощ. — От него се излъчва лек полъх на топлина и парва дясната ми страна.

— Знаем, че основната част от войската е в Езерните земи. Новата съпруга на Мейвън и съюзът с нея ни поставиха в доста затруднено положение — обяснява Фарли. — Не разполагаме и с наполовина достатъчно ресурси там сега, когато по-голямата част от Гвардията е тук. Не можем да наблюдаваме три отделни страни…

— Но сигурни ли сте, че става дума за Корвиум? Абсолютно сигурни ли сте? — пита троснато Кал.

Ейда кимва без колебание:

— Всички разузнавателни сведения сочат, че да.

— Мейвън обича капаните. — Омразно ми е да изричам името му. — Може да е маневра за заблуда, за да ни принуди да потеглим форсирано, да ни хване, докато минаваме. — Спомням си пронизителния звук, когато нашият джет беше разкъсан посред полета си, отклонявайки се с назъбени краища към звездите. — Или финт. Ние отиваме в Корвиум. Той удря Ниската земя. Изтръгва опората изпод краката ни.

— Което е причината да чакаме. — Дейвидсън решително стисва юмрук. — Нека първи предприемат ход, за да можем ние да нанесем контраудар. Ако удържат, ще разберем, че е било номер.

Полковникът поруменява, кожата му става червена като окото му:

— А ако е чисто и просто офанзива?

— Ще действаме бързо, веднага щом намеренията станат известни…

— А колко от моите войници ще загинат, докато вие действате бързо?

— Колкото и от моите — подхвърля Дейвидсън. — Не се дръжте, сякаш вашите хора са единствените, които ще пролеят кръвта си за това.

— Моите хора…?

— Достатъчно! — Фарли надвиква и двамата толкова високо, че събужда Клара. Бебето е по-кротко от всяко, което познавам, и само примигва сънливо, когато прекъсват дрямката й. — Ако не можем да получим повече разузнавателни сведения, тогава чакането е единственият ни вариант. Допуснахме достатъчно грешки, като се втурнахме презглава.

Твърде много пъти, за да ги преброя.

— Това е жертва — признавам. Премиерът изглежда толкова сериозен, колкото и генералите му, всичките — сдържани и с каменни лица, когато чуват новината. Ако имаше друг път, той щеше да поеме по него. Но никой от нас не вижда такъв. Дори не и Кал, който не продумва. — Но жертваме сантиметри. Сантиметри, за да спечелим километри.

Полковникът избухва гневно и стоварва юмрук върху заседателната маса. Една стъклена кана, пълна с вода, се разклаща и Дейвидсън спокойно я задържа с бързи, ловки рефлекси.

— Калоре, ще имам нужда от теб за координирането.

С баба му. Със Сребърните. Хора, които зяпаха мен и веригите ми и не направиха нищо, докато не стана удобно за тях. Хора, които все още смятат, че близките ми трябва да са техни роби. Прехапвам език. Хора, които трябва да спечелим.

Кал свежда глава:

— Кралството на Пролома обеща подкрепа. Ще имаме войници от династиите Самос, Айрал, Ларис и Леролан.

— Кралството на Пролома — промърморвам под нос, почти съскайки. Еванджелин си получи короната в крайна сметка.

— А ти, Бароу?

Вдигам поглед и виждам, че Дейвидсън се взира в мен все още с онова празно изражение. Не мога да разгадая мислите му.

— Имаме ли и теб?

Близките ми се мярват пред очите ми, но само за миг. Би трябвало да се срамувам, че собственият ми гняв, яростта, която поддържам пламтяща там някъде, под лъжичката и в ъгълчетата на мозъка си, натежава повече от всички тях. Мама и татко ще ме убият, задето си тръгвам отново. Но съм готова да се присъединя към война, за да намеря някакво подобие на мир.

— Да.