Виктория Айвярд
Кралска клетка (18)

Осемнайсет
Мер

Поне този път не съм подложена на изтезание. Ако имах удобна възможност, щях да благодаря на Айрис, задето ме оставя да седя настрана и да бъда пренебрегвана. Вместо това Еванджелин заема мястото ми. Опитва се да изглежда спокойна, незасегната от сцената около нас. Останалата част от антуража на булката постоянно хвърля погледи към нея: момичето, на което се предполага да служат. Очаквам всеки миг тя да се свие на кълбо като някоя от майчините си змии и да започне да съска по всекиго, който посмее да се доближи на няколко стъпки до позлатения й стол. В края на краищата по-рано тези покои бяха нейни.

Салонът е преобзаведен за тази нова обитателка по подобаващ начин. Яркосини драперии по стените, свежи цветя в бистра вода и няколко нежно ромолящи шадравана правят внушението непогрешимо. Тук царува принцеса от Езерните земи.

В центъра на стаята, Айрис се заобикаля със слуги. Червени камериерки, безкрайно умели в изкуството на разкрасяването. Не й трябва много помощ. Много високите й скули и тъмните очи са достатъчно великолепни и без грим. Една камериерка сплита черната й коса в сложна прическа, наподобяваща корона, като я прикрепва със сапфирени и перлени игли. Друга втрива искрящ руж, за да превърне една вече прекрасна костна структура в нещо ефирно и неземно. Устните на Айрис са наситено пурпурни, умело очертани. Самата рокля, бяла, преливаща към ярко, блещукащо синьо на подгъва, придава на тъмната й кожа сияние като на небето мигове след залез-слънце. Макар че външността е последното, за което би трябвало да се тревожа, редом до нея се чувствам като захвърлена кукла. Отново съм в червено, обикновена в сравнение с обичайните ми накити и брокат. Ако бях малко по-здрава, можеше и аз да изглеждам красива. Не че възразявам. От мен не се очаква да блестя. Не искам да блестя — а редом с нея със сигурност няма.

Еванджелин не би могла да е в по-голям контраст с Айрис дори и да се опита — а със сигурност е опитала. Докато Айрис с готовност играе ролята на млада, свенлива булка, Еванджелин на драго сърце е приела ролята на момичето, пренебрегнато и захвърлено настрана. Роклята й е от метал в толкова преливащи се цветове, че със същия успех може да е от перли; цялата е украсена с остри като бръснач бели пера и инкрустирано сребро. Собствените й камериерки се суетят наоколо, поставяйки последните щрихи във външността й. Взира се в Айрис през цялото време: черните й очи не трепват нито за миг. Отклонява вниманието си едва когато майка й идва до нея, а дори и тогава само за да се отдръпне от смарагдовозелените пеперуди, украсяващи полите на Ларенша. Крилете им пърхат лениво, сякаш подухвани от ветрец. Деликатно напомняне, че са живи същества, които онази жена Вайпър е прикрепила по себе си само благодарение на способността си. Надявам се, че не възнамерява да сяда.

Виждала съм сватби преди, у дома в Подпорите. Недодялани събирания. Няколко обвързващи думи и набързо скалъпено празненство. Семействата просят и крадат, за да осигурят достатъчно храна за поканените гости, докато онези, които наминат неканени, не получават нищо друго, освен хубаво зрелище. Едно време с Килорн се опитвахме да отмъкваме остатъци, ако имаше такива. Пълнехме джобовете си с хлебчета и се измъквахме тайно да се наслаждаваме на плячката. Не мисля, че ще правя това днес.

Единственото, което ще задържа, е дългият шлейф на Айрис и собствения си разсъдък.

— Жалко, че не успяха да дойдат още хора от семейството ви, Ваше височество.

Една по-възрастна жена с изцяло сива коса се отдалечава от многобройните Сребърни дами, които очакват Айрис. Скръства ръце върху безупречна черна парадна униформа. За разлика от повечето офицери ордените и медалите й са малобройни, но въпреки това впечатляващи. Не съм я виждала никога преди, макар че в лицето й има нещо познато. От този ъгъл обаче, докато чертите й са в профил, не мога да определя какво е.

Айрис накланя глава към жената. Зад нея две камериерки закрепват на главата й проблясващ воал.

— Майка ми е управляваща кралица на Езерните земи. Трябва винаги да е на трона. А наследницата й, моята по-голяма сестра, мрази да напуска кралството ни.

— Разбираемо в такива смутни времена. — По-възрастната жена се покланя в отговор, но не толкова дълбоко, колкото човек би очаквал. — Моите поздравления, принцесо Айрис.

— Моите благодарности, Ваше величество. Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас.

Величество?

По-възрастната жена се обръща в анфас, заставайки с гръб към Айрис, докато камериерките довършват работата си. Очите й се спират върху мен и се присвиват едва доловимо. Прави жест с едната си ръка, за да ме повика. На безименния пръст на лявата й ръка проблясва огромен черен скъпоценен камък. От двете ми страни Китън и Клоувър ме тикат напред, побутвайки ме към жената, която по някакъв начин притежава титла.

— Госпожице Бароу — казва жената. Тя е здрава, с налята талия и е по-висока от мен с няколко сантиметра. Хвърлям поглед към униформата й, търсейки династични цветове, които да отличават коя ли може да е.

— Ваше величество? — отвръщам, използвайки титлата. Прозвучава като въпрос и наистина е.

Тя се усмихва развеселено:

— Иска ми се да те бях срещнала преди. Когато се преструваше на Марийна Титанос, а не беше принизена до това — тя докосва леко бузата ми и аз трепвам — това съсипано момиче. Може би тогава бих могла да разбера защо внукът ми е захвърлил кралството си заради теб.

Очите й са бронзови. Червено-златисти. Бих разпознала очите й навсякъде.

Въпреки гостите на сватбата, които сноват около нас, облаците от коприна и парфюм чувствам как се плъзвам обратно в онзи ужасен миг, когато един крал изгуби главата си, а един син изгуби баща си. А тази жена е изгубила и двамата. От дълбините на паметта, от миговете, пропилени в четене на исторически записки, си спомням името й. Анабел от Династия Леролан. Кралица Анабел. Майка на Тиберий Шести. Баба на Кал. Сега виждам короната й от розово злато и черни диаманти, сгушена в спретнато вързаната й коса. Дреболия в сравнение с онова, с което обикновено се перчат наоколо кралските особи.

Тя отдръпва ръка. Още по-добре. Анабел е заличителка. Не искам пръстите й изобщо са се доближават до мен. Биха могли да ме унищожат с едно докосване.

— Съжалявам за сина ви. — Крал Тиберий не беше мил човек, не и към мен, нито към Мейвън, нито към повече от половината жители на страната си, които живеят и умират като роби. Но е обичал майката на Кал. Обичаше децата си. Не беше зъл. Просто слаб.

Погледът й не трепва изобщо.

— Странно, защото помогна за убийството му.

В гласа й няма обвинение. Нито гняв. Нито ярост.

Тя лъже.

 

 

Кралският съд е лишен от какъвто и да е цвят. Само бели стени и черни колони, мрамор, гранит и кристал. Поглъща пъстроцветната тълпа. През вратите му нахлуват благородници с рокли, костюми и униформи, оцветени във всевъзможни проблясващи нюанси. Последните вървят припряно, бързайки да влязат, преди царствената годеница и собственото й шествие да започнат парада си през Площада на Цезар. Из настланото с мозайка обширно пространство се тълпят още стотици Сребърни с твърде обикновено потекло, за да заслужат покана за самата сватба. Те чакат на тълпи край разчистената пътека, от двете страни на която стоят равен брой стражи от Норта и от Езерните земи. Камерите също наблюдават, монтирани върху платформи. А кралството гледа заедно с тях.

От моята наблюдателна точка, притисната във входа на Уайтфайър, виждам над рамото на Айрис.

Тя е съвсем тиха, нито едно косъмче не стърчи от прическата й. Спокойна като застояла вода. Не знам как издържа. Баща й, кралят, я държи под ръка, кобалтовосинята му мантия проблясва в електриково на фона на белия ръкав на сватбената й рокля. Днес короната му е от сребро и сапфири, в тон с нейната. Не си говорят, съсредоточени върху пътеката напред.

На допир шлейфът й е като течен. Толкова фина коприна, че може да се изплъзне през пръстите ми. Държа здраво дори и ако е само за да не привлека повече внимание от необходимото. Като никога се радвам, че Еванджелин е до мен. Тя държи другото ъгълче на шлейфа на Айрис. Ако се съди от шушуканията на другите шаферки, гледката е почти скандална. Съсредоточават вниманието си върху нея вместо върху мен. Никой не си прави труда да предизвиква Мълниеносното момиче без искрите му. Еванджелин се справя с всичко в крачка със стисната челюст и плътно затворена уста. Не ми е проговаряла изобщо. Още една малка благословия.

Някъде изсвирва рог. А в отговор тълпата се обръща едновременно към двореца: истинско море от очи. Усещам всеки поглед, докато пристъпваме напред на площадката, надолу по стълбите, в челюстите на истински спектакъл за Сребърните. Първия път, когато видях тълпа, бях на колене и с нашийник на врата, окървавена, насинена и сломена. Все още съм всички тези неща. Пръстите ми потреперват. Стражите напират, докато Китън и Клоувър стоят зад мен, облечени в семпли, но подходящи рокли. Тълпата напира по-плътно, а Еванджелин е толкова близо, че би могла да ми забие нож между ребрата, без да мигне. Усещам дробовете си свити; гърдите ми се стягат, а гърлото ми сякаш се затваря. Преглъщам с усилие и се насилвам да изпусна продължителен дъх. Успокой се. Съсредоточавам се върху роклята в ръцете си, сантиметрите пред мен.

Струва ми се, че усещам как капка вода се удря в бузата ми. Моля се да е дъжд, а не сълзи от нервност.

— Овладей се, Бароу — изсъсква един глас. Може би този на Еванджелин. Както и в случая с Мейвън, изпитвам противен прилив на благодарност за оскъдната подкрепа. Опитвам се да го отблъсна. Опитвам се да се убедя да не се поддавам. Но подобно на прегладняло куче съм готова да приема всякакви огризки, които ми дадат. Каквото и да е онова, което минава за любезност в тази самотна клетка.

Зрението ми се завихря в спирали. Ако не са краката ми, скъпите ми, бързи, сигурни крака, може да се препъна. Всяка стъпка идва по-трудно от предишната. Шипове от паника избиват нагоре по гръбнака ми. Давя се в белотата на роклята на Айрис. Дори броя ударите на сърцето си. Каквото и да е, за да продължа да се движа. Не знам защо, но тази сватба ми се струва като затварянето на хиляда врати. Мейвън е удвоил силата си и е затегнал хватката си. Никога няма да се измъкна от него. Не и след това.

Камъкът под мен се променя. Гладките, квадратни плочи се превръщат в стъпала. Спъвам се на първото, но успявам да се закрепя, повдигайки шлейфа. Правя единственото нещо, което все още съм в състояние да направя. Да застана настрана, да коленича, да се смаля, да стана озлобена и гладна в сенките. Това ли е остатъкът от живота ми?

Преди също да вляза в пастта на Кралския съд, хвърлям поглед нагоре. Покрай скулптурите на огън и звезди и мечове и древни крале, покрай кристалните недра на проблясващия купол. Към небето. В далечината се събират облаци. Няколко вече са стигнали до площада, навлизайки постепенно във вятъра. Изчезват бавно, разнищват се в тънки нишки от прозрачна материя. Дъждът иска да рукне, но нещо, вероятно Сребърни бури, контролиращи времето, няма да му позволят. На нищо няма да бъде позволено да провали този ден.

А после небето изчезва, заместено от сводест таван. Отгоре над главите ни се извиват арки от гладък варовик, окичени със сребърни спирали от ковани пламъци. Червено-черни знамена на Норта и сини знамена на Езерните земи красят двете страни на преддверието, сякаш някой би могъл да забрави кралствата, на чийто съюз предстои да станем свидетели. Шушукането на хиляда зяпачи звучи като жужене на пчели, усилвайки се с всяка моя стъпка. Напред пасажът се разширява, прелива в централната зала на Кралския съд: величествена кръгла зала под кристалния купол. Слънцето се изкачва по прозрачните стъкла, осветява зрелището отдолу. Всички места са пълни, оградени и отделени от средата на залата в ореол от проблясващи цветове. Тълпата чака, затаила дъх. Още не мога да видя Мейвън, но мога да предположа къде ще бъде.

Всеки друг би се поколебал дори малко. Айрис не се колебае. Дори за миг не забавя крачка, когато влизаме в светлината. Звукът от изправянето на хиляда тела е почти оглушителен и шумът отеква из залата. Шумолящи дрехи, звук от местещи се крака, шепоти. Оставам съсредоточена върху дишането си. Въпреки това сърцето ми препуска. Искам да вдигна поглед, да огледам входовете, разклоняващите се коридори, частиците от това място, от които мога да се възползвам. Но едва мога да ходя, а какво остава пък да планирам още едно обречено бягство.

Имам чувството, че минават години, преди да стигнем до центъра. Мейвън чака, наметалото му е точно толкова пищно и биещо на очи, колкото е шлейфът на Айрис, и почти толкова дълго. Той изглежда впечатляващо в проблясващо червено и бяло вместо в черно. Короната е новоизработена, от сребро и рубини, оформени като пламък. Проблясва, когато той се раздвижва, обръщайки глава да застане лице в лице със своята приближаваща се годеница и антуража й. Очите му намират първо мен. Познавам го достатъчно добре, за да разпозная съжалението. То потрепва, оживяло за миг, танцуващо като фитила на запалена свещ. И също толкова лесно изчезва, оставяйки след себе си спомен като димна следа. Мразя го особено защото не мога да се преборя с вече познатия прилив на жал към сянката на пламъка. Чудовищата се създават. Това важи и за Мейвън. Кой знае кой е трябвало да бъде той?

Церемонията отнема почти цял час и през цялото време, докато трае, съм принудена да стоя редом с Еванджелин и останалите шаферки. Мейвън и Айрис си разменят думи отново и отново, обети и вричания, подавани им като реплики от един съдия от Норта. Една жена в семпли индигови одежди също говори. От Езерните земи предполагам — може би наместница на техните богове? Почти не слушам. Всичко, за което мога да мисля, е армия в червено и синьо, маршируваща през света. Облаците продължават да прииждат един от друг по-тъмни, докато преминават край купола над главите ни. И всеки един се разпада. Бурята иска да избухне, но изглежда, просто не може.

Познавам чувството.

— От днес до последния си ден се обричам на теб, Айрис от дома Сигнет, принцеса на Езерните земи.

Пред мен Мейвън протяга ръка. Огън близва връхчетата на пръстите му, нежен и слаб като пламък на свещ. Бих могла да го духна, ако се опитам.

— От днес до последния си ден се обричам на теб, Мейвън от Династия Калоре, крал на Норта.

Айрис повтаря действието му и протяга собствената си ръка. Белият й ръкав, поръбен в яркосиньо, се отмята изящно назад и разкрива още от гладката й ръка, докато в нея се просмуква влага от въздуха. Кълбо от бистра, потрепваща вода изпълва дланта й. Когато хваща ръката на Мейвън, едната способност унищожава другата дори без съскане на пара или дим. Един мирен съюз е сключен и подпечатан с леко докосване на устните им.

Той не я целува така, както целуваше мен. Всякакъв огън, който би могъл да има, е далече.

Иска ми се и аз да бях.

Аплодисментите ме разтърсват отвътре, силни като трясък на гръмотевица. Повечето хора ликуват. Не ги виня. Това е последният пирон в ковчега на войната с езерняците. Макар че загинаха хиляди, милиони Червени, загинаха и Сребърни. Няма да ги упрекна за това, че празнуват мира.

Разнася се нов грохот, когато множество столове из Кралския съд се разместват, изтикани назад по камъка. Трепвам, питайки се дали всеки момент ще бъдем смазани в прилив от доброжелатели. Вместо това Пазителите настъпват. Вкопчвам се в шлейфа на Айрис като в спасително въже, оставяйки ловките й движения да ме издърпат през напиращата тълпа и обратно навън на Площада на Цезар.

Разбира се, натискът на шума само се усилва десетократно. Развяват се знамена, избухват приветствени възгласи, а по нас се посипват хартиени конфети. Навеждам глава, опитвам се да блокирам ставащото. Вместо това ушите ми започват да звънтят. Звукът не си отива колкото и да тръскам глава. Една от пазачите Арвън ме хваща за лакътя, пръстите й се впиват в плътта ми, докато още и още хора напират около нас. Пазителите крещят нещо, дават указания на тълпата да отстъпи назад. Мейвън се обръща да погледне през рамо с лице, обляно в сива руменина — от вълнение, от нерви или от двете. Звънтенето се усилва и се налага да пусна шлейфа на Айрис, за да затисна уши. Единственият резултат е, че това ме забавя, издърпва ме от нейния безопасен кръг. Тя продължава, хваната под ръка с младоженеца си, докато Еванджелин върви след двамата. Приливът ни разделя.

Мейвън ме вижда как спирам и повдига вежда, устните му се разтварят, за да зададе въпрос. Стъпките му се забавят.

После небето почернява.

Разцъфват буреносни облаци, тъмни и тежки, спускащи се над нас като пъклен дим. През облаците прелита мълния, разклонена, обагрена в бяло, синьо и зелено. Всяко разклонение — назъбено, свирепо, унищожително. Неестествено.

Ударите на сърцето ми са достатъчно гръмки, за да удавят шума на тълпата. Но не и гръмотевиците.

Звукът бумти в гърдите ми толкова близо и толкова експлозивен, че разлюлява въздуха. Усещам вкуса му върху езика си.

Не успявам да видя следващата мълния, преди Китън и Клоувър да ме хвърлят на земята: роклите ни да вървят по дяволите. Притискат раменете ми, впивайки в болящите ме мускули ръцете и способността си. Тишина нахлува в тялото ми достатъчно бързо и силно, за да изтласка въздуха от дробовете ми. Задъхвам се, мъча се да дишам. Пръстите ми дращят по настланата с мозайка земя, търсейки опипом нещо, за което да се хванат. Ако можех да дишам, щях да се засмея. Не за пръв път някой ме притиска към земята на Площада на Цезар.

Нов трясък на гръмотевица, ново проблясване на синя светлина. Последвалият като резултат тласък от заглушаващата способност на пазачите Арвън почти ме кара да си изповръщам червата.

— Не я убивай, Джени. Недей! — изръмжава Клоувър. Джени. Истинското име на Китън. — Ще ни хвръкнат главите, ако умре.

— Не съм аз — успявам да изрека задавено. — Не съм аз.

Ако Китън и Клоувър могат да ме чуят, не го показват. Натискът им не отслабва нито за миг: ново постоянно усещане за болка.

Неспособна да изпищя, се заставям да вдигна глава и търся някого, който да ми помогне. Търся Мейвън. Той ще спре това. Мразя се, задето си го мисля.

През полезрението ми преминават крака: черни униформи, цветове на цивилни дрехи и далечни, проблясващи червено-оранжеви мантии. Пазителите не спират да се движат в стегнат строй. Както на банкета, който завърши с опит за покушение, те се впускат в добре отработено действие, съсредоточени върху едничката си цел: да защитят краля. Сменят бързо посоката, подкарвайки Мейвън не към двореца, а към Хазната. Към неговия влак. Към спасението му.

Спасение от какво?

Тази безумна буря не е мое дело. Това не е моята мълния.

— Следвай краля — изръмжава Китън — Джени. Изправя ме на нестабилните ми крака и едва не падам отново. Пазачите Арвън не ми позволяват. Нито униформените офицери, внезапно изправили се като стена. Те ме обкръжават в ромбоиден строй, съвършен за врязване през напиращата тълпа. Пазачите Арвън намаляват силата на пулсиращата си способност, макар и само за да ми позволят да ходя.

Напираме като един, докато мълниите над нас се усилват. Все още няма дъжд. И не е и наполовина достатъчно горещо или сухо за тези мълнии. Странно. Само да можех да почувствам мълнията. Да я използвам. Да издърпам назъбените линии от небето и да залича от лицето на земята всички около мен до един.

Тълпата е озадачена. Повечето гледат нагоре; няколко души сочат. Някои се опитват да се дръпнат назад, но притиснати един от друг. Хвърлям поглед между лицата, търся обяснение. Виждам единствено объркване и страх. Питам се дали ако тълпата изпадне в паника, дори офицерите от Сигурността могат да попречат на хората да ни стъпчат.

Напред Пазителите на Мейвън разширяват пролуката между нас. Неколцина са се заели да изтикват хората. Някакъв силнорък грубо изблъсква един мъж на няколко метра, а една телки помита трима или четирима с махване на ръка. След това тълпата им оставя обширно място за действие, освобождавайки пространството около бягащия крал и новата кралица. През суматохата успявам да зърна очите му, когато поглежда назад, за да ме потърси. Сега те са широко разтворени и безумни, наситено сини дори от такова голямо разстояние. Устните му се движат, крещи нещо. Гръмотевиците и надигащата се паника ми пречат да го чуя.

— Побързай! — излайва Клоувър и ме бута нататък към пролуката.

Нашите стражи стават агресивни, способностите им започват да се проявяват. Един суифт се хвърля напред-назад, изтласква хората от пътя ни. Мята се между телата като неясно размазано петно, като вихър. А после спира като закован.

Пистолетният изстрел уцелва суифта между очите. Твърде близо, за да се отдръпне, твърде бързо, за да избяга. Главата му се извива назад, описвайки дъга от кръв и мозък.

Не познавам жената, която държи пистолета. Има синя коса, назъбени сини татуировки и шал с цвета на алена кръв, увит около китката й. Тълпата потръпва около нея, шокирана за миг, а после избухва в истински хаос.

Все още насочила пистолета с едната си ръка, жената със синята коса вдига другата.

От небето избухва мълния.

Стоварва се към кръга от Пазители. Жената има смъртоносно точен мерник.

Напрягам се в очакване на експлозия. Вместо това обагрената в син оттенък мълния внезапно поразява една дъга от блещукаща вода и минава по течността, но не и през нея. Разклонява се и проблясва почти ослепителна, но изчезва в миг, оставяйки само водния щит. Отдолу Мейвън. Еванджелин и дори Пазителите се снишават с ръце върху главите. Само Айрис е оставена невредима.

Водата се събира в езерце около нея, къдри се и се извива като някоя от змиите на Ларенша. Разраства се с всяка секунда, разлива се толкова бързо, че усещам вкуса на въздуха, който изсъхва върху езика ми. Без да губи време, Айрис смъква воала си. Смътно се надявам да не завали. Не искам да знам какво може да направи Айрис с дъжда.

Стражите на езерняците се блъскат сред хората: тъмносините им фигури се опитват да проникнат сред бягащата тълпа. Офицерите от Сигурността срещат същото препятствие и са приклещени, оплетени из бъркотията. Сребърни се стрелкат във всички посоки. Някои — към суматохата, други — далече от опасността. Разкъсвана съм между желанието да побягна с тях и желанието да затичам към жената със синята коса. Мозъкът ми работи оживено, докато адреналинът нахлува в тялото ми, бори се със зъби и нокти срещу тишината, която задушава същността ми. Мълнии. Тя владее мълниите. Тя е новокръвна. Като мен. Мисълта почти ме кара да заплача от щастие. Ако не се махне бързо оттук, ще свърши като труп.

— Бягай! — опитвам се да изкрещя. Излиза като шепот.

— Отведете краля на безопасно място! — разнася се гласът на Еванджелин, докато тя скача на крака. Роклята й бързо се преобразява в броня, обгръщайки кожата й в перленобели люспести плочки. — Евакуирайте се!

Няколко Пазители се подчиняват и издърпват Мейвън в строя си, за да го защитят. Ръката му искри от слаб пламък. Несигурен пламък като страха му. Останалите му стражи изваждат оръжия или експлозивно задействат способностите си. Един Пазител банши отваря уста да закрещи, но се свлича на едно коляно, мъчейки се да си поеме дъх. Дере с нокти гърлото си. Не може да диша. Но защо, кой? Другарите му го извличат назад, докато той продължава да се дави.

Над главите ни прелита нова мълния, този път — твърде ярка за гледане. Когато отварям отново очи, синьокосата жена е изчезнала, изгубена в тълпата. Някъде пушечна стрелба се носи из въздуха.

С ахване осъзнавам, че не всички в тълпата бягат. Не всички са уплашени или дори объркаш от изблика на насилие. Движат се различно, устремено, мотивирано, хора с мисия. Черните пистолети лъщят, проблясвайки, когато се впиват в гърба или корема на някой страж. Ножове проблясват в нарастващата тъмнина. Писъците от страх се превръщат в писъци от болка. Падат тела, свличат се върху настилката на площада.

Спомням си метежите в Съмъртън. Преследвани и изтезавани Червени. Тълпа, нахвърляща се върху най-слабите сред тях. Беше неорганизирано, хаотично, без никакъв ред. Това е обратното. Онова, което прилича на безумна паника, е грижливо дело на няколко десетки политически терористи в тълпа от стотици хора. Ухилено осъзнавам, че всички те имат нещо общо. Докато истерията нараства, всеки намята червен шал.

„Алената гвардия“ е тук.

Кал, Килорн, Фарли, Камерън, Брий, Трами, полковникът.

Те са тук.

С всичка сила мятам глава назад и с пукот блъсвам черепа си в носа на Клоувър. Тя надава вой и по лицето й шурва сребърна кръв. В един миг хватката й върху мен се разкъсва, оставяйки само Китън. Забивам лакът в стомаха й с надеждата да я отхвърля от себе си. Тя пуска рамото ми само за да обвие ръка около врата ми и да стисне.

Извивам се, опитвам се да си осигуря достатъчно място да наведа врат и да я ухапя. Никакъв шанс. Тя натиска по-силно, заплашва да смаже гръкляна ми. Пред погледа ми изплуват петна и чувствам как тя ме дърпа назад. Далече от Хазната, от Мейвън, от неговите Пазители. През смъртно опасната тълпа се препъвам назад, когато стигаме до стъпалата. Ритам немощно в опит да се хвана за нещо, каквото и да е. Офицерите от Сигурността осуетяват немощните ми усилия. Някои се смъкват на колене с вдигнати пистолети, прикривайки отстъплението. Клоувър се извисява застрашително над мен, долната половина на лицето й е обагрена в огледално отразяваща се кръв.

— Връщайте се през Уайтфайър. Трябва да се придържаме към заповедите — изсъсква тя на Китън.

Опитвам се да извикам за помощ, но не мога да събера достатъчно въздух, за да издам звук. А и не би имало никаква полза. Нещо, по-силно от трясък на гръмотевица, се разнася из небето. Две неща. Три. Шест. Метални птици с остри като бръснач криле. „Кученца“? Джетът „Блекрън“? Но тези въздушни джетове изглеждат различни от онези, които познавам. По-лъскави, по-бързи. Вероятно новият въздушен флот на Мейвън. В далечината разцъфва експлозия като цвете с венчелистчета от червен огън и черен дим. Площадът ли бомбардират, или „Алената гвардия“?

Докато пазачите Арвън ме завличат в двореца, друг Сребърен едва не се сблъсква с нас. Протягам ръка. Може би този човек ще помогне.

Самсон Мерандус се ухилва злобно надолу към мен, изтръгвайки едната си ръка от хватката ми. Дръпвам се назад, сякаш докосването му ме изгаря. Дори само видът му е достатъчен да ми докара раздиращо главоболие. Не е бил допуснат да присъства на сватбата, но въпреки това е издокаран за нея, безукорен в тъмносин костюм с пригладена към черепа му пепеляворуса коса.

— Само да я изпуснете, и ще ви изтърбуша всичките! — озъбва се той през рамо.

Пазачите Арвън изглеждат по-изплашени от него, отколкото от когото и да е другиго. Кимат енергично; същото правят и тримата останали офицери. Всичките знаят на какво е способен един внушител от Династия Мерандус. Ако ми е бил нужен още някакъв стимул, за да избягам, знанието, че Самсон ще опустоши умовете им, със сигурност е такъв.

В последната гледка от площада, която зървам, от облаците се надигат черни сенки и идват все по-близо и по-близо. Още въздушни кораби. Но тези са тежки, издути, не са построени заради бързината си, нито дори за бойни цели. Може би захождат за кацане. Така и не ги виждам да докосват земята.

Съпротивлявам се колкото мога, което ще рече, че мърморя и се гърча под тежестта на тишината. Това забавя пазачите ми, но само малко. Всеки сантиметър ми се струва трудно извоюван, но безплоден. Продължаваме да се движим. Коридорите на Уайтфайър профучават около нас. Благодарение на запаметеното знам точно накъде сме се отправили. Към източното крило, частта от двореца, най-близка до Хазната. Сигурно има проходи към него, още един път, който води към изоставения влак на Мейвън. Всяка надежда за бягство ще изчезне в секундата, в която ме свалят под земята.

Разнасят се три пистолетни изстрела, отекващи толкова близо, че ги усещам в гърдите си. Ставащото на площада, каквото и да е то, бавно се влива в двореца. На прозореца, във въздуха избухва червен пламък. Не знам дали е причинен от експлозия, или от човек. Мога само да се надявам. Кал. Тук вътре съм. Кал. Представям си го точно отвън като огнен ад от гняв и разрушение. С пистолет в едната ръка, с огън в другата, стоварващ цялата си болка и ярост. Ако не може да ме спаси, надявам се, че може поне да разкъса чудовището, което някога бе негов брат.

— Бунтовниците щурмуват Уайтфайър!

Сепвам се при звука от гласа на Еванджелин Самос. Ботушите й звънтят силно по мраморния под, всяка стъпка е като гневен удар с чук. Лявата страна на лицето й е изцапана със сребърна кръв, а сложната й прическа е разбъркана, заплетена и разрошена от вятъра. Мирише на дим.

Брат й не може да бъде открит никъде, но тя не е сама. Рен, лечителката на повърхностни рани от Династия Сконос, която прекара толкова много дни в опити да ме направи да изглеждам жива, я следва плътно по петите. Вероятно са я довели, за да е сигурно, че Еванджелин няма да е принудена да търпи дори една драскотина за повече от миг.

Подобно на Кал и Мейвън Еванджелин също е добре запозната с военното обучение или протокол. Стои на пръсти, готова да реагира.

— Долната библиотека и старата галерия са унищожени. Трябва да я преведем оттук. — Посочва с брадичка към разклоняващ се коридор, перпендикулярен на нашия. Навън блясва мълния. Хвърля отблясъци по бронята й. — Вие тримата — тя щраква с пръсти към трима от стражите, — пазете ни гърбовете.

Сърцето ми се свива в гърдите. Еванджелин лично ще се погрижи да се кача на онзи влак.

— Един ден ще те убия — изругавам към нея, докато Китън ме държи.

Тя се преструва, че не е чула заплахата, твърде заета да дава резки заповеди. Стражите се подчиняват с готовност и изостават назад, за да прикриват отстъплението ни. На драго сърце оставят някой да поеме контрола в тази адска бъркотия.

— Какво става там? — изръмжава Клоувър, докато вървим забързано. Страхът изопачава гласа й. — Ти, оправи ми носа — добавя тя, сграбчвайки Рен за ръката. Лечителката на повърхностни рани от Династия Сконос работи в крачка, намествайки счупения нос на Клоувър със звучно изпукване.

Еванджелин поглежда през рамо: не към Клоувър, а към прохода зад нас. Той притъмнява, когато бурята навън превръща деня в нощ. По лицето й преминава страх. Непозната гледка, когато става дума за нея.

— В тълпата имаше внедрени хора, облечени като Сребърни благородници. Новокръвни, смятаме. Достатъчно силни да удържат позицията си, докато… — Тя поглежда зад един ъгъл, после ни махва да продължим. — „Алената гвардия“ превзе Корвиум, но не мислех, че имат толкова много хора. Истински войници, обучени, добре въоръжени. Паднаха право от небето като някакви проклети насекоми.

— Как са влезли? Имаме засилена охрана заради сватбата. Над хиляда Сребърни войници плюс новокръвните „домашни любимци“ на Мейвън… — Китън се смущава. Млъква рязко, когато две фигури в бяло изскачат от входа. Тежестта на тишината им ме блъсва и кара коленете ми да се подкосят. — Гас, Брекър, с нас!

Мисля, че Ег и Трио са по-подходящи имена. Те притичват с буксуване по мраморния под, спринтирайки да се присъединят към подвижния ми затвор. Ако имах достатъчно енергия за това, щях да заплача. Четирима пазачи Арвън и Еванджелин. Всякакъв помен от надежда изчезва. Няма смисъл дори да моля.

— Не могат да спечелят. Това е изгубена кауза — упорства Клоувър.

— Те не са дошли да завоюват столицата. Дошли са за нея — процежда Еванджелин.

Ег ме блъска да вървя нататък.

— Прахосване на усилия за тази торба кокали.

Завиваме зад друг ъгъл към дългата, сякаш безкрайна Бойна зала. В сравнение със суматохата на площада тя изглежда спокойна, изрисуваните й бойни сцени са далече от хаоса. Те се извисяват, карайки всички ни да изглеждаме малки и нищожни в тяхното старо величие. Ако не е далечният звук от прелитащи с писък въздушни джетове и разтърсващи гръмотевици, бих могла да се залъжа да повярвам, че всичко това е сън.

— Наистина — казва Еванджелин. Стъпките й се поколебават толкова леко, че другите не забелязват. Аз обаче забелязвам. — Какво прахосване на усилия.

Тя се извива с плавна, котешка грациозност, двете й ръце се стрелват напред. Виждам всичко така, сякаш времето е забавило ход. Плочките на бронята й политват от двете й китки, бързи и смъртоносни като куршуми. Ръбовете им блестят и стават остри като бръсначи. Прелитат със съскане през въздуха. И през плътта.

Внезапното спускане на тишина е като повдигане на огромна тежест. Ръката на Клоувър се свлича от гърба ми, хватката й се отпуска. Тя също пада.

Четири глави се търкулват на пода с процеждаща се от тях кръв. Следват ги телата, целите в бяло, с ръце в найлонови ръкавици. Очите им са отворени. Изобщо не са имали шанс. Кръвта — мирисът, видът — връхлита сетивата ми и усещам вкус на надигаща се в гърлото ми жлъчка. Единственото, което ме възпира да повърна, е назъбеният шип на страха и осъзнаването.

Еванджелин няма да ме отведе до влака. Ще ме убие. Ще сложи край на това.

Изглежда шокиращо спокойна предвид факта, че току-що е убила четирима от своите. Металните плочки се появяват отново върху ръцете й, плъзвайки се обратно на място. Рен, лечителката на повърхностни рани, не помръдва, забила поглед в тавана. Няма да гледа онова, което ще последва.

Няма да има полза да бягам. По-добре да се изправя лице в лице с това.

— Изпречиш ли се на пътя ми, ще те убия бавно — прошепва тя и прекрачва през един труп, за да ме хване за врата. Дъхът й ме залива. Топъл, с лъх на мента. — Малко Мълниеносно момиче.

— Тогава давай, приключвай с това — заставям се да процедя през зъби.

От толкова близо осъзнавам, че очите й не са черни, а със сивия цвят на дървени въглища. Очи като буреносни облаци. Присвиват се, докато се опитва да реши как да ме убие. Ще се наложи да го направи собственоръчно. Оковите ми няма да позволят на способностите й да стигнат до кожата ми. Но един нож ще свърши точно толкова добра работа. Надявам се да е бързо, макар че се съмнявам тя да има достатъчно милост за подобно нещо.

— Рен, ако обичаш — казва Еванджелин и протяга ръка.

Вместо кинжал лечителката на повърхностни рани изважда ключ от един джоб на вече безглавия труп на Трио. Притиска го в дланта на Еванджелин.

Вцепенявам се.

— Знаеш какво е това. — Как бих могла да не знам? Мечтала съм за този ключ. — Ще сключа една сделка с теб.

— Давай — прошепвам: очите ми нито за миг не се отместват от заостреното като шип късче черно желязо. — Ще ти дам всичко.

Еванджелин улавя челюстта ми и ме заставя да я погледна. Никога не съм я виждала толкова отчаяна, дори не и на арената. Очите й гледат колебливо, а долната й устна потреперва.

— Ти изгуби брат си. Не отнемай моя.

Ярост пламва в стомаха ми. Всичко, но не и това. Защото съм сънувала и Птолемей. Как прерязвам гърлото му, как го посичам, как го убивам с електричество. Той уби Шейд. Живот за живот. Брат за брат.

Пръстите й се впиват в кожата ми, ноктите заплашват да пронижат плътта.

— Излъжеш ли ме, ще те убия на място. После ще убия останалите ти близки. — Някъде в лъкатушещите стени на двореца се надига ехо от битка. — Мер Бароу, направи избора си. Остави Птолемей да живее.

— Ще живее — изричам дрезгаво.

— Закълни се.

— Кълна се.

В очите ми се събират сълзи, когато Еванджелин се раздвижва и бързо изхлузва оковите една след друга. Мята всяка една колкото може по-надалече. Когато приключва, вече съм плачеща развалина.

Без оковите, без Безмълвния камък светът ми се струва празен. Безтегловен. Страхувам се, че мога да се отнеса по течението. Въпреки това слабостта е почти омаломощаваща, по-ужасна от последния ми опит за бягство. Шестте месеца, в които се е трупала, няма да изчезнат в един миг. Опитвам се да използвам способността си, опитвам се да почувствам електрическите крушки над главата си. Едва долавям жуженето им. Съмнявам се, че бих могла да изгася дори тях: нещо, което преди приемах за даденост.

— Благодаря ти — прошепвам. Думи, които никога не съм мислила, че ще й кажа. Те смущават и двете ни.

— Искаш да ми благодариш, Бароу? — промърморва тя, изритвайки и последните ми окови. — Тогава удръж на думата си. И остави това проклето място да изгори.

Преди да успея да й кажа, че няма да съм от полза, че ще имам нужда от дни, седмици, месеци, да се възстановя, Рен допира ръце до врата ми. Сега осъзнавам защо Еванджелин е довлякла със себе си лечителка на повърхностни рани. Не за себе си. За мен.

Надолу по гръбнака ми се стича топлина, влива се във вените и костите и костния ми мозък. Със силно блъскане се разлива в мен толкова напълно, че почти очаквам изцеляването да ми причини болка. Смъквам се на едно коляно, омаломощена. Болките изчезват. Треперещите пръсти, нестабилните крака, забавеният пулс — и последната следа, оставена от Безмълвния камък, изчезва пред докосването на лечител. Главата ми никога няма да забрави случилото се с мен, но тялото ми бързо успява.

Електричеството нахлува обратно, идвайки с тътен от най-дълбоката ми част. Всеки нерв оживява с писък. Надолу по целия коридор крушките се пръсват върху полилеите си. Скритите камери избухват в искри и пращящи жици. Рен отскача назад с лек писък.

Поглеждам надолу и виждам пурпурно и бяло. Оголено електричество подскача между пръстите ми и изсъсква във въздуха. Натискът и дърпането са до болка познати. Моята способност, моята сила, моята мощ се е върнала.

Еванджелин прави овладяна крачка назад. Очите й отразяват искрите ми. Сияят.

— Удръж на обещанието си, Мълниеносно момиче.

Тъмнината върви заедно с мен.

Всички светлини изсъскват, примигват и угасват, докато минавам. Стъклата се пръскат, електричеството пращи. Въздухът жужи като оголена жица. Гали разтворените ми длани и потръпвам при усещането за такава мощ. Мислех, че съм забравила какво е това чувство. Но това е невъзможно. Мога да забравя почти всичко друго на този свят, но не и мълниите си. Не и коя и каква съм.

Оковите правеха ходенето изтощително. Сега, когато не ме теглят надолу с тежестта си, летя. Към дима, към опасността, към онова, което най-накрая би могло да е спасението ми или моята кончина. Не ме е грижа кое от двете, стига да не съм принудена да остана в този адски затвор дори секунда повече. Роклята ми пърха, превърнала се в рубинени дрипи, достатъчно разкъсана, за да ми позволи да тичам толкова бързо, колкото мога. Ръкавите тлеят, изгарящи с всяко ново избухване на искри. Вече не се сдържам. Мълнията избухва, когато поиска. Експлодира из тялото ми с всеки удар на сърцето ми. Пурпурнобелите мълнии и искри танцуват по пръстите ми и пламтейки, се появяват в дланите ми и излитат от тях. Потръпвам от удоволствие. Никое усещане досега не е било толкова прекрасно. Постоянно гледам електричеството, очарована от всяко негово разклонение. Толкова време мина. Толкова време мина.

Сигурно така се чувстват ловците. Във всяко кътче, към което се обърна, се надявам да намеря плячка. Затичвам по най-късия път, който знам, устремявам се през залата на съвета, чиито празни места ме мамят, докато спринтирам през герба на Норта. Ако имах време, щях да залича символа под краката си. Да разкъсам всеки сантиметър от Горящата корона. Но имам истинска корона за погубване. Защото точно това ще направя. Ако Мейвън е още тук, ако проклетото момче не се е измъкнало, ще гледам как изпуска последния си дъх и ще знам, че не може да ме държи на каишка никога повече.

Офицерите от Сигурността отстъпват в моята посока с гръб към мен. Все още правят каквото им нареди Еванджелин. И тримата са пъхнали дългите си пистолети в сгъвките на раменете си, с пръсти върху спусъците, докато пазят коридора. Не знам имената им, разпознавам само цветовете им. Династия Греко, всичките — силноръки. Не им трябват куршуми, за да ме убият. Един от тях би могъл да ми пречупи гръбнака, да смаже гръдния ми кош, да спука черепа ми като зърно грозде. Или аз, или те.

Първият чува стъпките ми. Обръща брадичка и поглежда през рамо. Мълнията ми се стрелва с писък нагоре по гръбнака му и прониква в мозъка му. За частица от секундата усещам разклоняващите му се нерви. После — мрак. Другите двама реагират, хвърляйки се покрай него да застанат лице в лице с мен. Мълнията е по-бърза от тях и раздира и двамата.

Не забавям крачка нито за миг, прескачам димящите им тела.

Следващата зала се спуска успоредно на площада, блестящите й някога прозорци са покрити с ивици пепел. Няколко полилея лежат разбити в пода, превърнали се в разкривени купчини от злато и стъкла. Има и тела. Офицери от Сигурността в черните си униформи, членове на „Алената гвардия“ с червените си шалове. Последиците от схватка — една от многото, бушуващи в рамките на по-мащабната битка. Проверявам най-близката жена от Гвардията, посягайки надолу да опипам шията й. Няма пулс. Очите й са затворени. Радвам се, че не я разпознавам.

Навън нова мълния избухва в синьо и се разклонява сред облаците. Не мога да се сдържа и се ухилвам: ъгълчетата на устата ми рязко опъват белезите ми. Още един новокръвен, който може да контролира мълниите. Не съм сама.

Действайки бързо, вземам от телата каквото мога. Пистолет и муниции от един офицер. Червен шал от жената. Тя умря за мен. Друг път, Мер, сгълчавам се, отблъсквайки настрана подвижните пясъци на подобни мисли. Със зъби завързвам шала на китката си.

По прозорците със свистене се посипват куршуми. Трепвам и се смъквам на пода, но прозорците удържат. Диамантено стъкло. Бронирано. Зад тях съм в безопасност, но също и хваната в капан.

Никога повече.

Плъзвам се нагоре до стената и се опитвам да остана незабелязана, докато наблюдавам. Гледката ме кара да ахна.

Това, което преди беше сватбено празненство, сега е тотална война. Изпитвах страх и благоговение пред бунта на Династиите Айрал, Хейвън и Ларис срещу останалата част от двора на Мейвън, но той значително бледнее пред това. Стотици офицери от Норта, стражи от Езерните земи, смъртно опасни благородници от двора от едната страна и войници на „Алената гвардия“ — от другата. Сред тях сигурно има новокръвни. Толкова много Червени войници, повече, отколкото някога смятах, че е възможно. Превишават Сребърните по численост в съотношение поне пет към едно и определено, явно са войници. Обучени на военна прецизност от защитната си екипировка до начина, по който се движат. Започвам да се питам как изобщо са стигнали тук, но после виждам въздушните кораби. Шест на брой, всичките — приземени точно на самия Площад. От всеки един се изсипват войници, дузини на брой. В тялото ми с рев нахлуват надежда и вълнение.

— Невероятно избавление — не се сдържам да прошепна.

И ще се погрижа да успее.

Не съм Сребърна. Нямам нужда да черпя способността си от обкръжението си. Но определено не вреди да имам под ръка повече електричество, повече мощ. Затваряйки очи само за секунда, призовавам всяка жица, всяко електрическо пулсиране, всеки заряд чак до статичното електричество, което идва от завесите. Той се пробужда по мое нареждане. Подхранва ме, изцелява ме толкова, колкото и Рен.

След шест месеца мрак най-сетне чувствам светлината.

Пурпурнобяло припламва в периферното ми зрение. Цялото ми тяло се изпълва с жужащо напрежение, кожата ми потръпва под насладата от мълнията. Продължавам да спринтирам. Адреналин и електричество. Имам чувството, че мога да пробягам през стена.

Повече от дузина офицери от Сигурността охраняват входната зала. Единият, магнитрон, се заема да укрепи прозорците с клетки от разкривен полилей и позлатена ламперия. Подът е покрит с тела и кръв от двата цвята. Миризмата на барут е по-силна от всичко, освен експлозиите навън. Офицерите подсигуряват двореца, оставайки на поста си. Вниманието им е насочено към битката отвън, към Площада. Не към гърбовете им.

Привеждам се и опирам ръце до мрамора под краката ми. Усещам го студен под пръстите си. Със силата на волята заставям мълнията си да удари камъка, запращам я по пода в назъбена лека вълничка от електричество. Тя пулсира, превръща се във вълна, заварва всички неподготвени. Някои падат, други политат назад. Силата на взрива отеква в гърдите ми. Не знам дали е достатъчна, за да убие.

Мисля единствено за Площада. Когато въздухът на откритото пространство удря дробовете ми, почти се засмивам. Той е отровен с пепел, кръв, електрическото жужене на мълниите, но на вкус е по-сладък от всичко. Над мен от черните облаци се носи тътен. Звукът живее в костите ми.

Запращам пурпурнобели мълнии през небето. Знак. Мълниеносното момиче е свободно.

Не се забавям. Ако стоя на стъпалата, откъдето се разкрива гледка към царящата суматоха, твърде лесно могат да ме прострелят в главата. Гмурвам се в най-голямото оживление, търся поне едно познато лице. Не приятелско, но поне познато. Навсякъде около мен хората влизат в безредни сблъсъци помежду си. Сребърните са заварени неподготвени, неспособни да се подредят в отработените си редици. Само войниците от „Алената гвардия“ са донякъде организирани, но тази организираност бързо се разпада. Промъквам се с криволичене към Хазната — последното място, където видях Мейвън и неговия Пазител. Беше само преди няколко минути. Може все още да са там обкръжени, оказващи съпротива. Ще го убия. Длъжна съм.

Покрай главата ми свистят куршуми. По-ниска съм от височината, на която прелитат повечето, но въпреки това се прегърбвам, докато тичам.

Първият Сребърен, който ми отправя директно предизвикателство, носи одежди в цветовете на Династия Провос: златисто и черно. Слаб мъж с рядка коса. Той замахва силно с цяла ръка и аз се изстрелвам назад, главата ми се блъсва силно в настланата с мозайка земя. Ухилвам му се, готова да се разсмея. И тогава изведнъж се оказвам неспособна да дишам. Гърдите ми се присвиват и се стягат. Ребрата ми също. Вдигам поглед и го откривам застанал над мен с ръка, свита в юмрук. Този телки се кани да смаже гръдния ми кош.

Мълнията се надига да го посрещне, искрейки гневно. Той се отдръпва по-бърз, отколкото съм очаквала. Пред погледа ми избиват петна, когато липсата на кислород поразява мозъка ми. Нова мълния, ново отдръпване.

Този Провос толкова се е съсредоточил върху мен, че не забелязва якия Червен войник на няколко метра по-нататък. Войникът го прострелва в главата със звук, който показна, че бронята му е пробита. Не е красива гледка. Сребърни пръски обагрят съсипаната ми рокля.

— Мер! — крещи войникът, бързайки да дойде до мен. Разпознавам гласа му, тъмнокафявото му лице и електриковосините му очи. С него се движат още четирима членове на Гвардията. Подреждат се в кръг, за да ме предпазят. Със силните си ръце той ме повдига и ме изправя на крака.

Насилвайки се да си поема дъх, потрепервам от облекчение. Не знам кога приятелят контрабандист на брат ми е станал истински войник и сега не е моментът да питам.

— Кранс.

С една ръка все още върху пистолета, той вдига радиостанцията, която стиска в другия си юмрук.

— Тук Кранс. Намерих Бароу на площада. — Празното съскане, което се разнася в отговор, не е обещаващо. — Повтарям. Бароу е с мен. — Изругава и прибира радиото обратно в колана си. — Каналите са истинска каша. Твърде много смущения.

— От бурята ли? — Отново вдигам поглед. Синьо, бяло, зелено. Присвивам очи и запращам нова пурпурна мълния в експлозията от заслепяващ цвят.

— Вероятно. Кал ни предупреди…

Въздухът излиза със съскане през зъбите ми. Сграбчвам го здраво и той трепва.

— Кал. Къде е той?

— Трябва да те измъкна…

— Къде?

Той въздъхва, знаейки, че няма да питам отново.

— На земята е. Не знам точно къде! Явката ви е при главната порта — вика в ухото ми, за да е сигурен, че го чувам. — След пет минути. Дръж жената в зелено. Вземи това — добавя, като свива рамене и изхлузва тежкото си яке. Навличам го върху опърпаната рокля, без да споря. Струва ми се допълнено с тежести. — Предпазна жилетка. Полунепроницаема за куршуми. Ще ти осигури известна защита.

Краката ми ме понасят още преди да успея да благодаря, оставяйки Кранс и хората му зад себе си. Кал е някъде тук. Сигурно преследва Мейвън също като мен. Тълпата напира като прилив, който сменя бързо посоката си. Ако не са членовете на Гвардията, които нахлуват през най-гъстите редици, бих могла да си проправя път със сила. Да взривя всички пред мен, да разчистя пътека през площада. Вместо това разчитам на старите си инстинкти. Танцови стъпки, гъвкавост, предусещайки всяка пулсираща вълна на хаоса. След мен остава диря от мълния, отблъсквайки всички ръце. Един силнорък ме събаря настрана и ме запраща с всичка сила, така че политам през ръце и крака, но не се връщам, за да се боря с него. Продължавам да се движа, продължавам да напирам, продължавам да бягам. Едно име звучи с писък в главата ми. Кал. Кал. Кал. Ако успея да стигна до него, ще бъда в безопасност. Лъжа може би, но добра лъжа.

Мирисът на дим се усилва, докато напредвам. В мен припламва надежда. Където има дим, има огнен принц.

Белите стени на Хазната са изпоцапани с пепел и сажди. Една от бомбите, пуснати от въздушния джет, е отнесла голямо парче от ъгъла, врязвайки се в мрамора като в масло. Лежи на купчина от отломки около входа и образува добро прикритие. Пазителите се възползват напълно от него: редиците им са подсилени от езерняците и няколко от пазачите на Хазната в пурпурни униформи. Някои от тях стрелят в настъпващите членове на Гвардията, отбранявайки с куршуми бягството на краля си, а много повече пускат в употреба способностите си. Стрелвам се около няколко тела, замразени така, както си стоят: жестоко дело на замразител от Династия Глиакон. Други няколко са живи, но на колене: от ушите им тече кръв.

Банши от Династия Маринос. Доказателствата за толкова много смъртоносни Сребърни са навсякъде наоколо. Трупове, пронизани от метал, счупени вратове, разбити черепи, усти с капеща от тях вода, едно особено ужасяващо на вид тяло, което, изглежда, се е задавило с растенията, израстващи от устата му. Докато гледам, един грийни хвърля шепа семена към нападаща група от членове на „Алената гвардия“. Пред очите ми семената избухват като гранати и от тях като зелена експлозия изригват лози и тръни.

Не виждам тук Кал, нито други познати лица. Мейвън вече е в Хазната, на път към влака.

Свивайки юмрук, запращам цялата си мощ към Пазителите. Мълнията ми пука по отломките и ги запраща назад, кара ги да се разбягат. Смътно чувам някой да крещи за настъпление. Членовете на Гвардията настъпват, продължават да изстрелват залп след залп. Поддържам напора, запращам през тях нова мълния като изплющяване на камшик.

— Идва! — изпищява нечий глас.

Вдигам поглед, очаквам удар от небето. Въздушни джетове танцуват из буреносните облаци, преследват се взаимно. Нито един от тях сякаш не се интересува от нас.

После някой ме избутва настрана, отхвърля ме от пътя си. Обръщам се навреме, за да видя как познато лице се втурва по разчистена пътека с наведена глава, с броня на главата, врата и раменете. Набира скорост, тичайки почти на пръсти.

— Дармиън!

Той не ме чува, твърде зает да спринтира към мраморната блокада. Куршуми отскачат със свистене от бронята и кожата му. Един замразител изпраща залп от ледени висулки към гърдите му, но те се пръсват. Ако се страхува, не го показва. Не се поколебава нито за миг. Кал го научи на това. Още в Резката. Когато всички бяхме заедно. Тогава си спомням един различен Дармиън, онзи, когото познавам. Беше тих и сдържан човек в сравнение с Никс — друг новокръвен, който също като него имаше непробиваема плът. Никс е вече отдавна мъртъв, но Дармиън е съвсем жив. С рев той се покатерва през мраморната блокада, хвърля се устремено към двама Пазители.

Те изпразват срещу него всичките си оръжия. Глупаво. Със същия успех могат да стрелят по бронирано стъкло. Дармиън отвръща подобаващо, пуска гранати със студен ритъм. Те разцъфват в огън и дим. Пазителите отстъпват назад, малцина от тях са способни да издържат на пряка експлозия.

Членове на Гвардията прескачат отломките, следвайки Дармиън. Мнозина го изпреварват. Целта им не са Пазителите. А Мейвън. Те нахлуват в Хазната, устремени по следите на краля.

Докато тичам напред, оставям способността си да мине в настъпление. Чувствам лампите на главната зала на Хазната, спускаща се спираловидно надолу в скалата под нас. Усещането ми подскача по жиците, все по-дълбоко и по-дълбоко. Нещо голямо работи на празни обороти долу, звукът на двигателя му е като усилващо се мъркане. Той е още тук.

Мраморът под краката ми е лесен за катерене. Дращя, лазейки на четири крака по отломките, умът ми е съсредоточен на сто фута надолу. Избухването на следващата граната ме заварва неподготвена. Силата му ме запраща назад във вълна от горещина. Приземявам се тежко, просната по гръб, задъхана, мълчаливо признателна за жилетката на Кранс. Експлозията пламти над мен, достатъчно близо, за да опари бузата ми.

Твърде голяма за граната. Твърде овладяно, за да е естествен пламък.

Изправям се с усилие, заставям краката си да се подчинят, докато всмуквам въздух през зъби. Мейвън. Трябваше да се сетя. Не би ме оставил тук горе. Не би избягал през предпочитания си домашен любимец. Дошъл е лично да ми сложи отново веригите.

Късмет.

Дим изпълва бушуващия огън и замъглява вече тъмния площад. Обкръжава ме, става все по-силен и по-горещ с всяка изминала секунда. Напрягам се и запращам мълнията през нервите си, оставям я да изтрещи по всеки сантиметър. Правя една крачка към силуета му, черен и странен на фона на местещата се светлина от огъня. Димът се къдри, огънят изстрелва бушуващ горещ син пламък. Надолу по врата ми капе пот. Юмруците ми се свиват, готови да го поразят с всяка капка ярост, която съм събрала в неговия затвор. Чакам този момент. Мейвън е лукав крал, но не е боец. Ще го разкъсам.

Мълнията преминава над главите ни, проблясва по-ярко от пламъка. Осветява го, докато вятърът се усилва, отвява дима и разкрива…

Червено-златисти очи. Широки рамене. Мазолести ръце, познати устни, буйна черна коса и лице, за което съм копняла болезнено.

Не Мейвън. Всички мисли за момчето крал изчезват в миг.

— Кал!

Огненото кълбо прелита със съскане из въздуха и едва не поглъща главата ми. Снишавам се само по инстинкт.

Мозъкът ми е завладян от объркване. Това безспорно е Кал, застанал там в защитна броня, препасан с червен шарф от кръста до хълбока. Боря се с животинската необходимост да затичам към него. Нужна ми е всяка частичка контрол, за да отстъпя назад.

— Кал, това съм аз! Мер!

Той не проговаря, само се завърта на крака, задържайки ме пред себе си. Огънят около нас бушува и се гърчи, изтегля се навътре със заслепяваща бързина. Горещината смазва дробовете ми, изкарва въздуха от тях и аз се давя с дима. Само мълнията ме брани, пращейки около мен в щит от електричество, за да ме опази да не изгоря жива.

Претъркулвам се отново, нахлувам през неговия ад. Роклята ми тлее, оставя димна следа. Не губя скъпоценно време или умствени усилия, за да предположа какво става. Вече знам.

Очите му са замъглени, нефокусирани. В тях няма признаци, че ме разпознава. Нищо, което да показва, че сме прекарали последните шест месеца в опити да се върнем един при друг. А движенията му са автоматични дори в сравнение с придобитата му от военното обучение прецизност.

Умът му е завладян от внушител. Не е нужно да предполагам кой.

— Съжалявам — промърморвам, въпреки че не може да ме чуе.

Избухване на мълния го отхвърля назад, искрите танцуват по плочките на бронята му. Той се присвива, потръпва конвулсивно, когато електричеството обтяга нервите му. Прехапвам устна, опитвам се по-усърдно от когато и да било преди да премина тясната граница между временното изваждане от строя и нараняването. Прекалявам с проявата на слабост. Грешка.

Кал е по-силен, отколкото някога съм си давала сметка. И има голямо предимство. Аз се опитвам да го спася. Той се опитва да ме убие.

Той се бори въпреки болката и връхлита. Измъквам се, вниманието ми се измества от задачата да го удържа, към усилието да остана извън смазващата му хватка. Подхранван от огъня удар прелита, описвайки дъга над главата ми. Усещам мирис на горяща коса. Друг ме уцелва в стомаха и падам назад. Търкалям се с ускорението на момента и отново се надигам: старите ми трикове се връщат. С въртеливо движение на ръката запращам нов взрив искри, които се стрелват нагоре по крака му и навътре в гръбнака му. Той надава вой. Звукът прерязва вътрешностите ми. Но ми дава преднина.

Фокусът на вниманието ми се стеснява към едно-единствено нещо, дяволското лице на един-единствен човек: Самсон Мерандус.

Сигурно е достатъчно близо, за да завладее ума на Кал и да го накара да тръгне да ме преследва. Оглеждам бушуващата битка, докато бягам, търся синия му костюм. Ако е тук, се крие добре. Или може да е кацнал някъде отгоре, гледайки от покрива на Хазната или многобройните прозорци на съседните сгради. Безсилно раздразнение разяжда решимостта ми. Кал е тук. Отново сме заедно. А той се опитва да ме убие.

Горещата му ярост близва петите ми. Нов взрив избухва по лявата ми страна и изпраща иглички от нажежена до бяло агония надолу по ръката ми. Адреналинът я удавя бързо. Не мога да си позволя болка точно сега.

Поне съм по-бърза от него. След оковите всяка стъпка ми се струва по-лесна от предишната. Оставям бурята отгоре да ме зарежда, храня се от електрическата енергия на другата владееща мълниите новокръвна някъде наблизо. Синята й коса не се мярва отново пред погледа ми. Жалко. Можеше да ми е от полза точно сега.

Ако Самсон се крие близо до Хазната, трябва само да измъкна Кал от неговата зона на въздействие. С буксуване се обръщам да погледна през рамо. Кал все още ме следва: сянка от обагрен в синьо пламък и гняв.

— Ела да ме хванеш, Калоре! — изкрещявам му и запращам експлозия от мълнии към гърдите му. По-силна от последната, достатъчна да остави следа.

Той се извива настрана и успява да избегне удара, без нито за миг да забави крачка. Плътно по следите ми е.

Надявам се да се получи.

Никой не смее да се изпречи на пътя ни.

Червено и синьо, и пурпурно, огън и мълнии ни следват по петите, разцепвайки битката като нож. Той ме гони с изключителната настървеност на ловно куче. А аз определено имам чувството, че съм преследвана през площада.

Насочвам се към главната порта, към мястото на каквато там явка спомена Кранс. Моето спасение. Не че ще се възползвам засега. Не и без Кал.

След стотина метра става ясно, че Самсон тича заедно с нас точно толкова надалече, че да не го видим. Способността на никой внушител от Династия Мерандус няма по-широко поле на действие, дори не и тази на Елара. Извивам се напред-назад и оглеждам касапницата. Колкото по-дълго продължава битката, толкова повече време имат Сребърните да се организират. Войници от армията в облачно сиви униформи се изсипват на площада, методично завладявайки участъци от него. Повечето благородници се оттеглят зад защитната стена, образувана от военните, макар че неколцина — най-силните, най-смелите, най-кръвожадните — продължават да се бият. Очаквам членовете на Династия Самос да са в най-гъстите редици, но не виждам познати магнитрони. И все още никакви други познати членове на „Алената гвардия“. Никаква Фарли, никакъв полковник, никакъв Килорн или Камерън, или който и да е от новокръвните, за чието вербуване помогнах. Само Дармиън, вероятно пробиващ си със сила път към Хазната, и Кал, който полага всички усилия да ме довърши.

Изругавам: най-много ми се иска Камерън да беше тук. Тя би могла да потуши способностите на Кал, да го обуздае за достатъчно дълго, за да открия и унищожа Самсон. Вместо това трябва да го направя сама. Да го удържа, да опазя себе си жива и някак да ликвидирам внушителя Мерандус, който измъчва и двама ни.

Внезапно в периферното ми зрение се мярва размазано тъмносиньо петно.

Дългите месеци в плен на Сребърните са превърнали познаването на цветовете на династиите им във втора природа. Лейди Блонос ми втълпи знанията си и сега повече от всякога съм й благодарна за това.

Завъртам се, сменяйки рязко посоката. Пепеляворуса коса се стрелва из Сребърните войници в опит да се слее с редиците им. Вместо това той се откроява, официалният му костюм контрастира рязко с военните им униформи. Всичко се стеснява до него. Целият фокус на вниманието ми, цялата ми енергия. Запращам каквото мога, в неговата посока, мятайки назъбени мълнии върху Самсон и Сребърния щит между нас.

Очите му се приковават върху моите и мълнията описва дъга като плющящ камшик. Има същите очи като Елара, същите очи като Мейвън. Сини като лед; сини като пламък. Студени и безпощадни.

По някакъв начин моето електричество се изменя, огъва се около него. Излита като изстреляно от прашка, профучавайки в друга посока. Ръката ми замахва заедно с него, тялото ми се движи по собствена воля, докато мълнията препуска към Кал. Опитвам се да изкрещя, макар че няма да има никаква полза да предупреждавам обсебен човек. Но устните ми не помръдват. Ужасът се стича надолу по гръбнака ми: единственото усещане, което мога да изпитвам. Не земята под краката ми, нито паренето на нови изгаряния, нито дори миришещия на дим въздух в носа ми. Всичко изчезва, заличено. Отнето.

Вътрешно пищя, защото сега Самсон ме е обсебил. Не мога да издам звук. Няма как да сбъркам назъбеното докосване на ума му до моя.

Кал примигва като човек, който се събужда от дълъг сън. Едва има време да реагира, повдигайки ръце да предпази главата си от електрическия удар. Някои от назъбените искри се превръщат в пламък, манипулиран от способността му. Повечето обаче улучват целта си и го карат да се свлече на колене и да изреве от болка.

— Самсон! — крещи той през стиснати зъби.

Осъзнавам, че ръката ми се движи, посягаща към хълбока ми. Измъква пистолета, който взех, и допира стоманата до слепоочието ми.

Шепотите на Самсон се надигат в главата ми, заплашват да удавят всичко друго.

Направи го. Направи го. Направи го.

Не чувствам спусъка. Няма да почувствам куршума.

Кал рязко дръпва ръката ми назад и ме завърта, за да ме отдалечи. Разкъсва хватката ми върху пистолета и го мята през мозайката. Никога не съм го виждала толкова уплашен.

Убий го. Убий го. Убий го.

Тялото ми се подчинява.

Аз съм зрител в собствената си глава. Пред очите ми бушува яростна битка, а аз не мога да направя нищо, освен да гледам. Настланата с мозайка земя се превръща в размазано петно, когато Самсон ме кара да се впусна в спринт, сблъсквайки се челно с Кал. Действам като гръмоотвод в човешки образ, улавям се за бронята му, извличам електричество от небето, за да го излея в него.

Болка и страх замъгляват очите му. Бронята му може да предложи само ограничена защита.

Хвърлям се, сграбчвам китката му. Но възпламенителната гривна не помръдва.

Убий го. Убий го. Убий го.

Огънят ме тласка назад. Претъркулвам се, раменете и черепът ми подскачат. Светът се върти, а замаяните ми крайници се опитват да ме накарат да се изправя.

Ставай. Ставай. Ставай.

— Остани долу, Мер! — чувам от посоката на Кал. Фигурата му танцува пред мен, разделяйки се на три. Може да имам сътресение. Червена кръв пулсира по бялата мозайка.

Ставай. Ставай. Ставай.

Краката ми се раздвижват под мен, упорстващи. Изправям се твърде бързо и едва не падам отново, когато Самсон ме заставя да пристъпвам като пияна. Скъсява разстоянието между тялото ми и Кал. Виждала съм това по-рано, преди хиляда години. Самсон Мерандус на арената, принуждаващ друг Сребърен да изтръгне собствените си вътрешности. Ще причини същото и на мен, след като ме използва да убия Кал.

Опитвам се да се боря, макар че не знам откъде да започна. Мъча се да присвия пръст на ръка, на крак. Никаква реакция.

Убий го. Убий го. Убий го.

От ръката ми избухва мълния и полита спираловидно към Кал. Не улучва: небалансирана като тялото ми. Той изпраща в отговор дъга от огън, принуждава ме да се отдръпна и да се препъна.

Ставай. Убий го. Ставай. Шепотите са остри, прорязват рани в ума ми. Мозъкът ми сигурно кърви отвътре.

Убий го. Ставай. Убий го.

През пламъците отново виждам тъмносиньо. Кал се прокрадва след Самсон и се смъква на едно коляно, прицелвайки се със собствен пистолет.

Ставай…

Смазваща болка нахлува в мен като вълна и падам назад точно когато един куршум профучава отгоре. Следва го друг, по-близо. По чист инстинкт, борейки се със звънтенето в натъртения си череп, с мъка се повдигам на пръсти. Раздвижвам се по силата на собствената си воля.

С писък превръщам огъня на Кал в мълния, червените къдрави пламъци прерастват в пурпурнобели вени от електричество. То ме предпазва, докато Кал изстрелва куршум след куршум в моята посока. Зад него Самсон се ухилва.

Кучи син. Ще ни насъсква един срещу друг колкото време е нужно.

Изтласквам мълнията колкото мога по-бързо, оставям я да се разклони към Самсон. Ако мога да наруша концентрацията му само за секунда, би могло да е достатъчно.

Кал откликва като кукла на конци. Предпазва Самсон с едрото си тяло, поема по-голямата сила на нападението ми.

— Някой да помогне! — крещя, без да се обръщам към определен човек. Ние сме само трима души в битка, в която участват стотици. Битка, която става едностранна. Редиците на Сребърните нарастват, захранвани от подкрепления от казармите и останалата част на гарнизона в Арчън. Моите пет минути са отдавна отминали. Каквото и спасение да ми обещаваше Кранс, вече отдавна го няма.

Трябва да пречупя Самсон. Длъжна съм.

Нова мълния, този път — заливаща земята като потоп. Няма измъкване от нея.

Убий го. Убий го. Убий го.

Шепотите се връщат, отдръпват електричеството със собствените ми две ръце. То се извива назад като смазваща вълна.

Кал се свлича и се завърта, изстрелва крак напред в силен ритник. Ритникът уцелва плът и просва Самсон на земята.

Контролът му върху мен изчезва и аз настъпвам. Нова електрическа вълна.

Тази залива и двамата. Кал изругава, сподавяйки един писък. Самсон се гърчи и пищи — смразяващ кръвта звук. Не е привикнал на болка.

Убий го.

Шепотът е далечен, отслабващ. Мога да се преборя с него.

Кал сграбчва Самсон за врата и го издърпва нагоре само за да блъсне главата му обратно долу.

Убий го…

Прорязвам с ръка въздуха, издърпвам мълнията заедно с него. Тя оставя дълбок прорез в тялото на Самсон от хълбока до рамото. От раната избликва Сребърна кръв.

Помогни ми…

Огънят се втурва надолу по гърлото на Самсон и обгаря вътрешностите му. Гласните му струни се раздробяват. Единственото пищене, което чувам сега, е в главата ми.

Стоварвам мълнията си в мозъка му. Електричеството изпържва тъканта на черепа му като яйце в тиган. Очите му се завъртат и остава да се вижда само бялото. Искам да накарам този миг да продължи по-дълго, искам да го накарам да си плати за изтезанието, на което е подлагал мен и толкова много други. Но той умира твърде бързо.

Шепотите изчезват.

— Край — ахвам на глас.

Кал вдига поглед, все още коленичил над тялото. Очите му се разширяват, сякаш ме вижда за пръв път. Изпитвам същото. Мечтала съм си за този момент, искала съм го месеци наред. Ако не беше битката, ако не бяхме в такава несигурна позиция, вклинени в средата, щях да обвия ръце около врата на огнения принц и да се заровя в него.

Вместо това му помагам да се изправи на крака и премятам едната му ръка през рамото си. Той куца, единият му крак постоянно се присвива от мускулни спазми. Аз също съм пострадала, от една разкъсана рана в хълбока ми бавно се процежда кръв. Притискам свободната си ръка към раната. Болката става по-остра.

— Мейвън е под Хазната. Има влак — казвам, докато се отдалечаваме заедно, тътрейки се с усилие.

Ръката му се стяга около мен. Насочва ни към главната порта, забързваме ход с всяка стъпка.

— Не съм дошъл заради Мейвън.

Портата се издига внушително, достатъчно широка, за да може през нея да минат три транспортьора един до друг. От другата страна Мостът на Арчън обхваща река Капитъл и я свързва с източната половина на града. Навсякъде над нас се издига дим и навлиза в почернялото от бурята небе. Преборвам се с порива да се обърна и да спринтирам към Хазната. Мейвън вече си е отишъл. Не мога да стигна до него.

Още военни транспортьори бързат към нас, а в нашата посока с писък се задават въздушни джетове. Твърде много подкрепления, за да се съпротивляваме.

— Какъв е планът в такъв случай? — промърморвам. Всеки момент ще бъдем обкръжени. Мисълта прекъсва шока и прилива ми на адреналин и ме отрезвява. Всичко това е заради мен. Тела навсякъде, Червени и Сребърни. Каква загуба.

Ръцете на Кал намират лицето ми и ме карат да се обърна да го погледна. Въпреки разрушението около нас се усмихва.

— Като никога имаме такъв.

С ъгълчето на окото си виждам нещо зелено. Чувствам как други пръсти хващат ръката ми.

И светът се присвива и изчезва.