Виктория Айвярд
Кралска клетка (5)

Пет
Мер

Нося се по тъмно море, а с мен се носят сенки. Може да са спомени. Може да са сънища. Познати, но странни и във всеки има по нещо объркано. Очите на Кал са налети със Сребърна, гореща, димяща кръв. Лицето на брат ми напомня повече за скелет, отколкото за плът. Татко става от инвалидната количка, но новите му крака са тънки като вретена, възлести, готови да се разпаднат с всяка неуверена стъпка. Гиза има метални гвоздеи в двете ръце, а устата й е затворена и зашита. Килорн се удавя в реката, омотан в съвършените си мрежи. Червени парцали се сипят от прерязаното гърло на Фарли. Камерън забива нокти в шията си, мъчейки се да каже нещо, впримчена в създадена от самата нея тишина. Метални люспи потръпват по кожата на Еванджелин и я поглъщат цяла. А Мейвън седи прегърбен на чудатия си трон, оставяйки го да се стесни и да го погълне, докато самият той се превръща в камък: седяща статуя със сапфирени очи и диамантени сълзи.

Пурпурен цвят разяжда периферията на зрението ми. Опитвам се да се отпусна в прегръдката му, знаейки какво има там. Мълнията ми е толкова близо. Само да можех да открия спомена за нея и да вкуся една последна капка мощ, преди да се потопя обратно в тъмнина. Но цветът избледнява като останалото, отдръпва се. Очаквам да почувствам студ, когато тъмнината настъпва. Вместо това се надига горещина.

Внезапно Мейвън е непоносимо близо. Сини очи, черна коса, блед като мъртвец. Ръката му кръжи на сантиметри от бузата ми. Трепери, копнееща да докосне, копнееща да се отдръпне. Не зная кое бих предпочела.

Мисля, че спя. Тъмнината и светлината разменят местата си, простирайки се напред-назад. Опитвам се да помръдна, но крайниците ми са твърде натежали. Дело на оковите или на пазачите, или и двете. Теглят ме надолу с тежестта си по-силно отпреди, а ужасните видения са единственото спасение. Преследвам най-важните — Шейд, Гиза, останалите ми близки, Кал, Килорн, мълнията. Но те винаги се отдръпват от обсега ми или потрепват и изчезват, когато стигна до тях. Поредното мъчение предполагам — начинът на Самсон да ме разнищва дори докато спя. Мейвън също е там, но никога не отивам при него, а той никога не помръдва. Винаги седи, винаги се взира с една ръка върху слепоочието си, масажирайки го, за да прогони някаква болка. Никога не го виждам да мигне.

Минават години или секунди. Натискът се притъпява. Умът ми се изостря. Мъглата, която ме е държала в плен, се отдръпва, изгаря. Позволено ми е да се събудя.

Чувствам се жадна, пресушена от горчиви сълзи, които не помня да съм проливала. Смазващата тежест на тишината виси тежка както винаги. За момент ми е твърде трудно да дишам и се питам така ли ще умра. Удавена в това легло от коприна, изгорена от манията на един крал, задушена от излизането си на открито.

Отново съм в моята спалня затвор. Може би съм била тук през цялото време. Бялата светлина, която струи от прозорците, ми подсказва, че отново е валял сняг, а светът навън е ярко зимен. Когато зрението ми се приспособява към светлината и позволява на стаята да дойде по-ясно на фокус, рискувам да се огледам наоколо. Шаря бързо с очи наляво и надясно, без да мърдам повече от необходимото. Не че има значение.

Пазачите Арвън стоят на пост в четирите ъгъла на леглото ми, всеки забил поглед надолу. Китън, Клоувър, Трио и Ег. Споглеждат се, когато примигвам към тях.

Доколкото виждам, Самсон го няма никъде, макар че очаквам да се извисява застрашително над мен със злобна усмивка и енергичен поздрав. Вместо това в долния край на леглото ми стои дребна жена в цивилни дрехи, с безупречна черно-синя кожа като полиран скъпоценен камък. Не познавам лицето й, но в чертите й има нещо познато. После осъзнавам, че онова, което съм смятала за белезници, всъщност са ръце. Нейните. Всяка — присвита здраво около глезена ми, приглаждайки кожата ми и костите отдолу.

Разпознавам цветовете й. Червено и сребърно, кръстосани върху раменете й, символизиращи двата вида кръв. Лечителка. Лечителка на повърхностни рани. Принадлежи към Династия Сконос. Усещането, което чувствам от докосването й, ме изцелява или поне ме опазва жива въпреки мощния натиск на четири стълба от безмълвие. Техният натиск сигурно е достатъчен да ме убие, ако наблизо няма лечител. Деликатен баланс безспорно. Сигурно е много надарена. Има същите очи като Сара. Ведри, тъмносиви, изразителни.

Но тя не ме гледа. Вместо това очите й са приковани върху нещо от дясната ми страна.

Трепвам, когато проследявам погледа й.

Мейвън седи така, както го сънувах. Неподвижен, съсредоточен, с една ръка върху слепоочието си. Другата ръка махва, той безмълвно дава някаква заповед.

А после наистина се появяват окови. Пазачите действат бързо, пристягайки около глезените и китките ми странен сплетен метал, обкован с гладко излъскани сфери. Заключват всяка само с един ключ. Опитвам се да проследя къде отива ключът, но в замаяното ми състояние той потрепва и ту се появява на фокус, ту изчезва. Само оковите се открояват. Усещам ги тежки и студени. Очаквам още една, нов нашийник, който да стегне врата ми, но шията ми е оставена блажено гола. Украсените със скъпоценни камъни шипове не се връщат.

За моя безкрайна изненада лечителката и пазачите ме оставят и излизат от стаята. Объркано ги гледам как си отиват, и се опитвам да скрия внезапния прилив на вълнение, който кара пулса ми да се ускори бясно. Наистина ли всички са толкова глупави? Нима ще ме оставят насаме с Мейвън? Нима той мисли, че няма да се опитам да го убия в миг?

Обръщам се към него, опитвам се да се измъкна от леглото, опитвам се да помръдна. Но всяко движение, по-бързо от обикновеното сядане в леглото, ми се струва невъзможно, сякаш самата ми кръв се е превърнала в олово. Бързо разбирам защо.

— Съвсем наясно съм какво би искала да ми причиниш — казва той: гласът му е едва доловим шепот.

Юмруците ми се свиват с потръпващи пръсти. Опитвам се да посегна към онова, което все още не откликва. Което не може да откликне.

— Още Безмълвен камък — промърморвам, изричайки думите като ругатня. Полираните сфери на затвора, който нося върху себе си, проблясват. — Сигурно вече си на път да го изразходиш.

— Благодаря ти за загрижеността, но запасът е напълно достатъчен.

Както и в килиите под Кулата на костите се изплювам в неговата посока. Плюнката се приземява в краката му, без да го уцели. Той сякаш няма нищо против. Всъщност се усмихва.

— Изхвърли го от организма си сега. Дворът няма да се отнесе благосклонно към такова поведение.

— Все едно… Двор ли? — Последната дума излиза с пелтечене от устата ми.

Усмивката му става по-широка:

— Това казах.

Вътрешностите ми се присвиват от ужас при вида на злобната му усмивка.

— Прекрасно — казвам. — Умори се да ме държиш затворена в клетка на място, където не можеш да ме виждаш.

— Всъщност намирам за трудно да съм толкова близо до теб. — Очите му пробягват по мен с емоция, която не искам да определя.

— Чувството е взаимно — озъбвам се, пък било то и само за да убия странната мекота в него. Бих предпочела да се изправя пред огъня му, пред гнева му, отколкото каквато и да е тиха дума.

Той не захапва стръвта.

— Съмнявам се.

— Къде ми е каишката в такъв случай? Нова ли ще получа?

— Няма каишка, няма нашийник. — Той накланя брадичка към оковите ми. — Сега вече само тези.

Изобщо не проумявам накъде бие. Но отдавна съм престанала да се опитвам да разбера Мейвън Калоре и лъкатушещия лабиринт, какъвто представлява мозъкът му. Така че го оставям да продължи. Накрая винаги ми казва това, което ми е нужно.

— Разпитът ти беше много плодотворен. Толкова много неща имаше да се научат за теб, за терористите, които наричат себе си „Алената гвардия“.

Дъхът ми засяда в гърлото. Какво са открили? Какво съм пропуснала? Опитвам се да си спомня най-важните късчета от знанието си, да преценя какво би навредило най-много на приятелите ми. Тък, близнаците в Монтфорт, способностите на новокръвните?

— Жестоки хора, нали? — продължава той. — Решени да унищожат всичко и всички, които не са като тях.

— За какво говориш? — Полковникът ме затвори под ключ, да, и все още се бои от мен, но сега сме съюзници. Какво би могло да означава това за Мейвън?

— Новокръвните, разбира се.

Все още не разбирам. Не съществува причина да се интересува от Червени със способности отвъд онова, което трябва да направи, за да се отърве от нас. Първо отрече, че съществуваме, наричайки ме измамница. Сега сме чудати създания, заплахи. Създания, от които хората трябва да се боят и които трябва да бъдат унищожени.

— Толкова е жалко да знам, че са се отнесли с теб така лошо, та си почувствала нужда да избягаш от онзи старец, който нарича себе си „полковник“. — Мейвън се наслаждава на това да обяснява плана си на отделни късчета, чакайки ме да го сглобя. Умът ми все още е замъглен, тялото ми — слабо, и полагам всички усилия да проумея какво има предвид. — Още по-лошо: че е обмислял да ви изпрати в планините, да захвърли всички ви като боклук. — Монтфорт. Но това не беше каквото се случи. Не това ни предложиха. — И разбира се, много се разстроих да науча истинските намерения на „Алената гвардия“. Да създаде един Червен свят, Червена зора без място за нищо друго. За никого другиго.

— Мейвън. — Думата потръпва с целия гняв, който събирам сили да призова. Ако не са оковите ми, бих експлодирала. — Не можеш…

— Не мога какво? Да кажа истината? Да кажа на страната си, че „Алената гвардия“ примамва новокръвни на своя страна само за да ги убие? Да извърши геноцид срещу тях — срещу теб, както и срещу нас? Че сдобилата се с позорна слава бунтовница Мер Бароу се върна при мен по своя воля и че това бе открито по време на разпит, при който е невъзможно истината да бъде скрита? — Той се привежда напред, достатъчно близо, че да мога да го ударя. Но знае, че едва ли мога да повдигна и пръст. — Че сега си на наша страна, защото си видяла какво е в действителност „Алената гвардия“? Защото ти и твоите новокръвни всявате страх, както и ние, защото сте благословени, както и ние; Сребърни, както и ние във всяко отношение, освен по цвета на кръвта?

Челюстта ми се движи, кара устата ми да се отваря и затваря. Но не мога да намеря думите, които да отговарят на ужаса ми. Всичко това, сторено без прошепнатите внушения на кралица Елара. Всичко това, когато тя е вече мъртва и изстинала.

— Ти си чудовище — е всичко, което успявам да изрека. Чудовище сам по себе си, без чуждо влияние.

Той се отдръпва назад, все още усмихнат:

— Никога не ми казвай какво не мога да правя. И никога не подценявай онова, което съм готов да направя за кралството си.

Той полага ръка върху китката ми и прокарва един пръст надолу по гривната от Безмълвен камък, която ме държи в плен. Потрепервам от страх, но той също трепери.

Сега, когато очите му са приковани върху ръката ми, имам време да го огледам. Всекидневните му дрехи, черни както винаги, са измачкани и няма церемониални знаци. Няма корона, нито медали. Зло момче, но все пак момче.

Момче, с което трябва да измисля как да се преборя. Но как? Слаба съм, мълнията ми я няма, а всичко, което мога да кажа, ще бъде неконтролируемо изопачено. Почти не мога да ходя, а какво остава пък да избягам без чужда помощ. Спасяването е на практика невъзможно, безнадеждна мечта, за която не мога да прахосвам повече време. Закотвена съм тук, хваната натясно от един смъртно опасен, коварен крал. Той ме дебнеше от месеци, преследвайки ме от разстояние по всякакъв начин: от излъчвания в ефир до смъртоносните си бележки.

Липсваш ми. До нови срещи.

Той каза, че е човек, който държи на думата си. Навярно единствено в това отношение наистина е такъв.

С дълбоко поемане на дъх се опитвам да се възползвам от единствената слабост, която си мисля, че може все още да притежава.

— Тук ли беше?

Сините очи се насочват рязко към моите. Сега той на свой ред изглежда объркан.

— Докато траеше това. — Хвърлям поглед към леглото, а после някъде надалече. Болезнено ми е да си спомням изтезанието на Самсон, и се надявам, че ми личи. — Сънувах, че си тук.

Топлината му се отдръпва, оттегля се назад и оставя стаята студена от настъпващата зима. Клепачите му потрепват: черни ресници на фона на бяла кожа. За секунда си спомням онзи Мейвън, за когото го мислех. Виждам го отново: сън или призрак.

— Всяка секунда — отговаря той.

Когато по бузите му се разлива сива руменина, разбирам, че е истина.

И вече зная как да го нараня.

Оковите правят заспиването твърде лесно, така че е трудно просто да се престоря, че заспивам. Под одеялото стисвам юмрук, впивайки нокти в дланта си. Броя секундите. Броя вдишванията и издишванията на Мейвън. Най-накрая столът му изскърцва. Той се изправя. Поколебава се. Почти мога да почувствам очите му: докосването им до неподвижното ми лице е изгарящо. А после той си отива с леки стъпки по дървения под, преминавайки през спалнята ми грациозно и тихо като котка. Вратата се затваря тихо зад него.

Толкова е лесно да заспя.

Вместо това чакам.

Минават две минути, но пазачите Арвън не се връщат.

Предполагам мислят, че оковите са достатъчни да ме задържат тук.

Грешат.

Краката едва ме държат, когато се допират до пода: боси стъпала върху студено дърво с паркетни шарки. И да има камери, които ме наблюдават, не ме е грижа. Не могат да ми попречат да ходя. Или да се опитвам да ходя.

Не ми харесва да правя нещата бавно. Особено сега, когато всеки миг е от значение. Всяка секунда може да означава смъртта на още един любим човек. Затова се отблъсвам от леглото и се заставям да се изправя на слабите си, треперещи крака. Странно усещане, когато Безмълвният камък притегля надолу с тежестта си китките и глезените ми, изсмуква малкото сила, която ми дава гневът. Отнема ми един дълъг миг да понеса този натиск. Съмнявам се, че някога ще свикна с него. Но мога да го преодолея.

Първата стъпка е най-лесна. Устремено хвърляне към малката маса, на която се храня. Втората е по-трудна — сега, когато знам колко усилие отнема. Вървя като пиян или куц човек. За частица от секундата завиждам на баща си за инвалидната му количка. Срамът от такива мисли ми дава сила за следващите стъпки по цялата дължина на стаята. Задъхана, стигам до другата страна, като едва не рухвам до стената. Изгарящото чувство в краката ми е чист огън, от който надолу по гръбнака ме пробождат иглички пот. Познато чувство, сякаш току-що съм пробягала цяла миля. Усещането за гадене под лъжичката обаче е различно. Още един страничен ефект от Камъка. Кара всеки удар на сърцето ми да ми се струва по-тежък и някак погрешен. Опитва се да ме изпразни.

Челото ми докосва покритата с ламперия стена и оставя студенината да ме успокои.

— Отново — изричам с усилие.

Връщам се и прекосявам с препъване стаята.

И пак.

И пак.

И пак.

Докато Китън и Трио ми оставят обяда, вече съм подгизнала от пот и се налага да се храня легнала на пода. На Китън, изглежда, не й пука, когато побутва чинията с по равно разпределени месо и зеленчуци към мен с палеца на крака си. Каквото и да става извън градските стени, то, изглежда, не влияе по никакъв начин на хранителния запас. Лош знак. Трио оставя още нещо на леглото ми, но аз се съсредоточавам първо върху яденето. Преглъщам с усилие всяка хапка.

Ставането е малко по-лесно. Мускулите ми вече реагират, приспособявайки се към оковите. Това не е особена утеха. Пазачите Арвън са истински Сребърни, чиято способност се движи и изменя от концентрацията им, променлива като разбиващи се вълни. Много по-трудно е да се приспособя към тяхното безмълвие, отколкото към постоянния натиск на Камъка.

Разкъсвам пакета върху леглото си, захвърлям плътната, луксозна опаковка. Роклята се изплъзва навън и пада върху одеялата ми. Бавно отстъпвам една крачка назад: тялото ми изстива, когато ме завладява познатият порив да скоча през прозореца. За секунда затварям очи, опитвам се със силата на волята си да накарам роклята да изчезне.

Не защото е грозна. Роклята е стряскащо красива, сияние от коприна и скъпоценни камъни. Но ме принуждава да осъзная една ужасна истина. Преди роклята можех да пренебрегна думите на Мейвън, плана му и онова, което възнамеряваше да направи. Сега роклята е право тук пред мен, истинско произведение на изкуството, което сякаш ми се подиграва. Платът е червен. Като зората, прошепва умът ми. Но това също е погрешно. Това не е цветът на „Алената гвардия“. Нашият е огнено, ярко, гневно червено, нещо, което да бъде виждано и разпознавано, почти шокиращо за окото. Тази рокля е различна. Ушита в по-тъмни нюанси, пурпурно и огнено, обшита с късчета скъпоценни камъни, украсена със сложна бродерия. Блещука по най-мрачния възможен начин, улавяйки светлината отгоре като локва червена мазнина.

Като локва червена кръв.

Роклята ще направи мен — и същността ми — невъзможна за забравяне.

Засмивам се горчиво под нос. Почти е забавно. Прекарвах дните си като годеница на Мейвън в криене, преструвайки се, че съм Сребърна. Поне сега няма да се налага да бъда гримирана като една от тях. Незначително дребна милост в светлината на всичко това.

Значи ще се явя пред неговия двор и пред света с цвета на кръвта ми, изложен на показ пред очите на всички. Питам се дали кралството ще осъзнае, че не съм нищо повече от примамка, която крие стоманено остра кукичка.

Той се връща чак на другата сутрин. Когато влиза, се намръщва при вида на роклята, смачкана на топка в ъгъла. Не можех да понеса да я гледам. Всъщност не мога да гледам и него, затова продължавам с упражненията си: в момента много скована, бавна версия на коремни преси. Чувствам се като тромаво едва проходило дете с ръце, по-тежки от обикновено, но се насилвам да продължа. Той пристъпва няколко крачки по-близо и аз свивам юмрук, призовавайки се със силата на волята да изпратя искра в неговата посока. Не се случва нищо точно както нищо не се случи последните дузина пъти, когато се опитах да използвам електричеството си.

— Хубаво е да знам, че са уцелили баланса — отбелязва замислено той, настанявайки се на мястото си до масата. Днес изглежда излъскан, медалите са ярки и блестящи на гърдите му. Сигурно идва отнякъде отвън. В косата му има сняг и смъква със зъби кожените си ръкавици.

— О, да, тези гривни са просто прекрасни — отвръщам му хапливо, като махвам с натежала ръка в неговата посока. Оковите са достатъчно хлабави да се въртят, но достатъчно стегнати, че да не мога никога да ги изхлузя, та ако ще да си изкълча някой палец. Обмислях идеята, докато осъзнах, че би било безсмислено.

— Ще предам комплиментите ти на Еванджелин.

— Разбира се, че тя ги е изработила — подмятам насмешливо. Сигурно е много доволна да знае, че е буквалната създателка на клетката ми. — Изненадана съм, че има нужното време обаче. Сигурно прекарва всяка секунда в изработване на корони и тиари, които да носи. И рокли. Бас държа, че се порязваш всеки път, когато трябва да й държиш ръката.

Един мускул на бузата му потрепва в нервен тик. Мейвън няма чувства към Еванджелин: нещо, което винаги съм знаела. Нещо, от което мога лесно да се възползвам.

— Определихте ли дата? — питам, като се надигам и сядам.

Сините очи се стрелват като мълния към моите:

— Какво?

— Съмнявам се, че една кралска сватба е нещо, което може да се направи набързо и без подготовка. Предполагам, че знаеш точно кога ще се ожениш за Самос.

— О, това ли. — Той свива рамене, пренебрегвайки въпроса с махване на ръка. — Планирането на сватбата е нейна работа.

Издържам на погледа му:

— Ако беше нейна работа, щеше да е станала кралица още преди месеци. — Когато не отговаря, продължавам по-упорито: — Ти не искаш да се жениш за нея.

Вместо да рухне, фасадата му става по-солидна. Той дори се подсмихва, демонстрирайки образ на смирено безразличие.

— Това не е причината, поради която Сребърните се женят, както добре знаеш.

Пробвам различна тактика, въздействайки върху онези частици от него, които някога познавах. Късчетата, за които се надявам все още да са истински.

— Е, не те виня, че протакаш…

— Отлагането на сватба във военно време не е умишлено протакане.

— Тя не е онази, която би избрал…

— Сякаш може да става дума за избор по този въпрос.

— Да не споменаваме факта, че тя беше на Кал, преди да стане твоя.

Споменаването на брат му кара ленивите му възражения да замлъкнат. Почти виждам как мускулите се стягат под кожата му, а едната ръка леко перва гривната на китката му: всяко леко звънтене на метала отеква високо като камбана, предупреждаваща за тревога. Една искра от нея и той ще изгори.

Но това вече не ме плаши.

— Ако съдя по напредъка ти, сигурно ще ти отнеме още около ден-два да се научиш да ходиш както трябва с тези. — Думите му са премерени, насилени, пресметнати. Вероятно ги е репетирал, преди да влезе тук. — И тогава най-сетне ще ми бъдеш от някаква полза.

Както правя всеки ден, хвърлям поглед из стаята, търсейки камери. Все още не ги виждам, но сигурно са там.

— По цял ден ли ме шпионираш, или някой офицер от Сигурността ти дава обобщен доклад? Някакъв писмен рапорт?

Мейвън оставя репликата да мине покрай ушите му:

— Утре ще се изправиш и ще кажеш точно каквото ти наредя.

— Или какво? — Заставям се да се изправя на крака без дори помен от предишната си грациозност или гъвкавост. Той наблюдава всеки сантиметър. Позволявам му. — Вече съм твоя пленница. Можеш да ме убиеш, когато поискаш. И съвсем искрено казано, бих предпочела това, отколкото да подмамвам новокръвни в мрежата ти, за да умрат.

— Няма да те убия, Мер. — Макар че все още седи, имам чувството, че се извисява над мен. — И не искам да убивам и тях.

Разбирам какво означават думите, но не и когато идват от устата на Мейвън. Не звучи логично. Изобщо не звучи логично.

— Защо?

— Никога няма да се биеш за нас, знам това. Но хората от твоя вид… те са силни, по-силни, отколкото мнозина Сребърни някога биха могли да бъдат. Представи си какво ще постигнем с цяла армия от тях в съчетание с моя армия. Когато чуят гласа ти, ще дойдат. Как ще се отнасяме към тях, зависи, разбира се, от твоето поведение. И от твоята сговорчивост. — Най-сетне той се изправя. Пораснал е през изминалите няколко месеца. По-висок и по-строен, приличащ на майка си както в повечето неща. — Така че имам два избора и на теб се пада да избереш кой да последвам. Или ми водиш новокръвни и те се присъединяват към нас, или продължавам да ги намирам сам и да ги убивам.

Плесницата ми се оказва твърде немощна и едва успява да накара челюстта му да помръдне. С другата ръка го плясвам по гърдите, пак без особени последствия. Той едва не завърта очи в отговор на усилието ми. Може дори да му доставя наслада.

Чувствам как лицето ми става яркочервено, поруменявайки както от гняв, така и от безпомощна скръб.

— Как може да си такъв? — изругавам: иска ми се да можех да го разкъсам. Ако не бяха оковите, мълнията ми щеше да се развилнее навсякъде. Вместо това от мен руква порой от думи. Думи, за които едва мога да помисля, преди да избликнат яростно от мен: — Как можеш все още да си такъв? Тя е мъртва. Убих я. Свободен си от нея. Не… вече не би трябвало да си неин син.

Ръката му улавя здраво брадичката ми и шокът ме кара да замлъкна. Силата на хватката му ме принуждава да се огъна, да се наведа назад, почти да изгубя равновесие. Иска ми се да го направя. Иска ми се да можех да изпадна от ръцете му, да се ударя в пода и да се пръсна на хиляда парчета.

По-рано в Резката, в топлината на койката, която делях с Кал среднощ, си мислех за моменти като този. Да бъда отново насаме с Мейвън. Да получа шанс да видя какъв е наистина под маската, която помнех, и зад човека, какъвто майка му го принуждаваше да бъде. На онова странно място между съня и събуждането очите му ме следяха. Винаги в един и същи цвят, но някак променящи се. Очите му, нейните очи, очи, които познавах, и очи, които не можах никога да опозная. Сега ми изглеждат еднакви, горящи със студен огън, заплашващи да ме погълнат.

Зная, че иска да види точно това, и оставям сълзите на безсилен гняв да ме надвият и да се отронят. Той жадно проследява пътечките им.

После ме изблъсква. Залитам и падам на едно коляно.

— Аз съм това, в което тя ме превърна — прошепва той, изоставяйки ме.

Преди вратата да се затвори зад него, забелязвам пазачи от двете страни. Този път — Клоувър и Ег. Значи пазачите Арвън не са далече, макар че някак успявам да се освободя.

Отпускам се бавно на пода и сядам на пети. Покривам с една ръка лицето си, за да скрия факта, че очите ми внезапно са пресъхнали. Колкото и да ми се искаше смъртта на Елара да го промени, знаех, че няма. Не съм толкова глупава. Не мога да вярвам на нищо, което засяга Мейвън.

Най-малкият от церемониалните му медали се впива в другата ми ръка, скрит от присвитите ми пръсти. Дори Безмълвният камък не може да отнеме инстинктите на крадеца. Металната закопчалка на медала се впива в кожата. Изкушавам се да я оставя да я пробие, да пусне алена кръв, да напомни на мен и на всекиго, който гледа, каква съм и на какво съм способна.

Преструвайки се, че се протягам, пъхам медала под дюшека си. Заедно с останалата си плячка: фиби за коса, отчупени зъбци от вилици, късчета от счупени стъклени чаши и порцеланови чинии. Арсеналът ми, макар и скромен, ще трябва да свърши работа.

Поглеждам гневно роклята в ъгъла, сякаш дрехата по някакъв начин е виновна за това. Утре, каза той.

Връщам се към коремните преси.