Виктория Айвярд
Кралска клетка (21)

Двайсет и едно
Мер

Водата във ваната се завихря в кафяво и червено. Пръст и кръв. Мама източва водата два пъти и въпреки това продължава да намира още от тях в косата ми. Поне лечителят на борда на джета се погрижи за пресните ми рани, така че мога да се наслаждавам на сапунената топлина без повече болка. Гиза присяда на едно столче до ръба на ваната с гръб, изправен във вдървената поза, която е усъвършенствала през годините. Или се е разхубавила, или шестте месеца са притъпили спомена ми за лицето й. Прав нос, пълни устни и искрящи, тъмни очи. Очите на мама, моите очи. Очите, каквито имат всички от семейство Бароу, с изключение на Шейд. Той беше единственият от нас с очи в цвета на пчелен мед или злато. От майката на татко. Онези очи си отидоха завинаги.

Отклонявам се от мислите за брат си и се взирам в ръката на Гиза. Онази, която счупих с лекомислените си грешки.

Сега кожата е гладка, костите — наместени. Няма и следа от осакатената част на тялото й, раздробена от приклада на пушката на офицер от Сигурността.

— Сара — обяснява Гиза кротко, сгъвайки пръсти.

— Свършила е добра работа — казвам й. — Също и с татко.

— Отне цяла седмица, знаеш ли. Да накара всичко от бедрото надолу да израсте отново. И той още свиква. Но не болеше толкова много, колкото това. — Тя сгъва пръсти, ухилена. — Знаеш ли, че й се наложи да счупи отново тези двата? — Размърдва показалеца и средния си пръст. — С чук. Адски болеше.

— Гиза Бароу, езикът ти е отблъскващ. — Плисвам малко вода в краката й. Тя отново изругава и отдръпва пръстите на краката си.

— Обвинявай „Алената гвардия“. Изглежда, че през цялото време не правят друго, освен да ругаят и да искат още знамена. — Звучи познато. Гиза не се оставя да я надхитря: пъха ръка във ваната и ме пръска с вода.

Мама цъка неодобрително с език към двете ни. Опитва се да изглежда строга и се проваля ужасно.

— Никакви такива, и двете.

Между ръцете й се появява мъхеста бяла хавлиена кърпа и тя я протяга към мен. Колкото и да ми се иска да прекарам още един час в успокояващо горещата вода, много повече искам да се върна на долния етаж.

Водата се разплисква около мен, когато се изправям и излизам от ваната, увивайки се в кърпата. Усмивката на Гиза леко потрепва. Белезите ми се виждат съвсем ясно, перлени късчета бяла плът на фона на по-тъмна кожа. Дори мама отмества поглед, дава ми една секунда да увия кърпата малко по-плътно и да скрия жигосаното клеймо на ключицата си.

Съсредоточавам се върху банята вместо върху засрамените им лица. Не е толкова хубава като онази, която имах в Арчън, но липсата на Безмълвен камък е предостатъчна компенсация за това. Който и офицер да е живял тук, е имал вкус към много ярки цветове. Стените са в биещ на очи оранжев цвят, поръбен с бяло, за да е в тон с порцелана, включително издължена тясна мивка, дълбоката вана и душ, скрит зад жълто-зелена завеса. Отражението ми ме гледа от огледалото над мивката. Приличам на удавен плъх, макар и много чист. Застанала до майка ми, виждам приликата ни по-отблизо. Тя е с дребни кости като мен, кожата ни е в същия златист оттенък. Макар че нейната е по-изнурена и набръчкана, издълбана от годините.

Гиза ни извежда в коридора, а мама ни следва, подсушавайки косата ми с друга мека кърпа. Въвеждат ме в сиво-синя спалня с две пухени легла. Малка е, но е повече от подходяща. Бих предпочела пръстен под дори пред най-пищната зала в двореца на Мейвън. Мама побързва да ме напъха в памучна пижама, да не споменаваме чорапите и мекия шал.

— Мамо, ще се сваря — протестирам кротко и размотавам шала от врата си.

Тя го поема обратно с усмивка. После ме целува отново, навеждайки се, за да докосне двете ми бузи.

— Просто се старая да се чувстваш удобно.

— Повярвай ми, удобно ми е — казвам й и стисвам рамото й.

В ъгъла забелязвам украсената си със скъпоценни камъни рокля от сватбата, вече превърната в изрезки от плат. Гиза проследява погледа ми и се изчервява.

— Помислих си, че мога да запазя малко от нея — признава сестра ми с почти смутено изражение. — Това са рубини. Няма да хвърля рубини на вятъра.

Изглежда, че притежава повече от инстинктите ми на крадла, отколкото съм си давала сметка.

А очевидно същото важи и за майка ми.

Тя проговаря, преди да успея да пристъпя към вратата на спалнята.

— Ако си мислиш, че ще ти позволя да стоиш будна през цялото време, за да говориш за война, абсолютно грешиш. — За да затвърди довода си, скръства ръце и застава право на пътя ми. Майка ми е по-ниска, като мен, но е била работничка в продължение на много години. Далеч не е слаба. Виждала съм я да се справя с всичките ми трима братя с помощта на физическа сила и знам от опит, че ще ме натика насила в леглото, ако трябва.

— Мамо, има неща, които трябва да кажа…

— Рапортът ти е утре в осем сутринта. Кажи ги тогава.

— … и искам да разбера какво съм пропуснала…

— Гвардията е превзела Корвиум. Действат в Пиемонт.

Това е всичко, което някой долу знае. — Тя говори скорострелно, водейки ме към леглото.

Поглеждам към Гиза за помощ, но тя се отдръпва с вдигнати длани.

— Не съм говорила с Килорн…

— Той разбира.

— Кал…

— Се чувства чудесно в компанията на баща ти и братята ти. Може да щурмува столицата; може да се справи с тях.

Ухилено си представям Кал, притиснат като в сандвич между Брий и Трами.

— Освен това той направи всичко, което можеше, за да те върне при нас — добавя тя с намигване. — Няма да му създават никакви неприятности, поне не и тази вечер. Сега заминавай в леглото и затваряй очи или аз ще ти ги затворя.

Лампите съскат в електрическите си крушки, жиците в стаята се вият като змии по електрически линии от светлина. Нищо от това не може да се сравни със силата на гласа на майка ми. Подчинявам й се и се покатервам под одеялата на най-близкото легло. За моя изненада тя се вмъква до мен и ме прегръща плътно.

За хиляден път тази вечер ме целува по бузата.

— Никъде няма да вървиш.

В сърцето си зная, че не е вярно.

Тази война далеч не е спечелена.

Но може да е вярно поне за тази вечер.

 

 

Птиците в Пиемонт вдигат ужасна врява. Чуруликат и припяват отвън пред прозорците и си представям цели рояци от тях, накацали по дърветата. Това е единственото обяснение за такъв шум. Имат едно хубаво качество обаче: никога не съм чувала птици в Арчън. Още преди да отворя очи, знам, че вчерашният ден не е бил сън. Знам къде се събуждам и какво ме очаква, когато се събудя.

Мама става рано по навик. Гиза също я няма, но не съм сама. Подавам глава от вратата на спалнята и откривам високо, слабо като върлина момче да седи най-горе на стълбите с крака, изпружени на стъпалата.

Килорн се изправя ухилен, с широко разтворени ръце. Има доста голяма вероятност да се разпадна от всичкото това прегръщане.

— Доста се забави — казва той. Дори след шест месеца на плен и мъчения отказва да се отнася твърде внимателно с мен. Възприемаме предишното си държание със заслепяваща бързина.

Смушквам го в ребрата:

— Не благодарение на теб.

— Да, военните набези и тактическите удари не са точно моята специалност.

— Имаш специалност?

— Ами, освен да съм истинска напаст ли? — засмива се той, докато ме води към долния етаж. Някъде дрънчат тенджери и тигани и аз следвам мириса на пържещ се бекон. На дневна светлина еднотипната къща изглежда дружелюбно и неуместно във военна база. Масленожълти стени и ярки лилави килими стоплят централния коридор, но мястото е подозрително лишено от украса. Тапетът е осеян с дупки от гвоздеи. Може би дузина картини са били свалени. Стаите, покрай които минаваме — салон и кабинет — също са оскъдно обзаведени. Или офицерът, който е живял тук, е опразнил дома си, или някой друг го е направил вместо него. Спри, казвам си. Спечелих си правото да не мисля за предателства и забиване на ножове в гърба поне за един проклет ден. В безопасност си, в безопасност си, всичко свърши. Повтарям думите мислено.

Килорн протяга ръка и ме спира пред вратата на кухнята. Навежда се напред, навлизайки в личното ми пространство, докато вече не мога да избегна очите му. Зелени, каквито ги помня. Присвиват се тревожно:

— Добре ли си?

Обикновено бих кимнала и бих отминала намека с усмивка. Правила съм го толкова много пъти преди. Отблъсквах най-близките си хора, мислейки си, че мога да кървя сама. Вече не искам това. То ме направи изпълнена с омраза, ужасна. Но думите, които искам да излея от себе си, отказват да дойдат. Не и за Килорн. Той не би разбрал.

— Започвам да си мисля, че ми трябва дума, която означава „да“ и „не“ едновременно — прошепвам, забила поглед в пръстите на краката си.

Той слага ръка на рамото ми. Тя не се задържа дълго там. Килорн познава границите, които съм прокарала между нас. Няма да ги престъпи.

— Тук съм, когато имаш нужда да поговориш. — Не ако, когато. — Ще те преследвам, докато го направиш.

Усмихвам се треперливо:

— Хубаво. — По въздуха се разнася прашенето на мазнина за пържене. — Надявам се, че Брий не е изял всичко.

Брат ми определено се опитва. Докато Трами помага на мама с готвенето, Брий се навърта до рамото й и отмъква ивици бекон право от горещата мазнина. Тя перва ръката му, докато Трами злорадства, хилейки се самодоволно над един тиган с яйца. И двамата са големи хора, но ми се струват като деца, каквито ги помня. Гиза седи до кухненската маса и гледа с крайчето на окото си. Полага всички усилия да остане вежлива. Барабани с пръст по дървения плот на масата.

Татко е по-сдържан: обляга се на една стена с шкафове, изпънал пред себе си новия си крак. Зърва ме преди другите и ми отправя малка, тайна усмивка само за мен. Въпреки жизнерадостната сцена у него се долавя тъга.

Чувства нашето липсващо късче. Онова, което никога няма да бъде намерено.

Преглъщам, за да стопя буцата в гърлото си, отблъсквайки призрака на Шейд.

Отсъствието на Кал също се набива на очи. Не че ще стои надалеч задълго. Вероятно спи или планира следващия етап на… каквото там става.

— И други трябва да ядат — подхвърлям укорително, когато минавам покрай Брий. Бързо грабвам бекона от пръстите му. Шестте месеца не са притъпили рефлексите или импулсите ми. Ухилвам му се, докато сядам до Гиза, която сега навива дългата си коса на спретнат кок.

Брий прави гримаса, докато сяда, държейки в ръка чиния, отрупана с препечени филийки с масло. Никога не се е хранил толкова добре в армията или на Тък. Подобно на останалите от нас се възползва напълно от храната.

— Да, Трами, запази малко и за останалите.

— Сякаш наистина имаш нужда от това — отвръща иронично Трами и ощипва Брий по бузата. Накрая и двамата перват взаимно ръцете си. Деца, помислям си отново. И войници.

И двамата бяха взети на принудителна служба в армията, и двамата оцеляха по-дълго от повечето. Някои може да го нарекат късмет, но те са силни — и двамата. Умни и находчиви в битка, ако не у дома. Зад непринудените им усмивки и хлапашко поведение се крият воини. Засега се радвам, че не се налага да виждам това.

Мама сервира първо на мен. Никой не възразява, дори не и Брий. Нападам яйцата и бекона, както и чаша гъсто, горещо кафе със сметана и захар. Храната е достойна за Сребърен благородник, а аз би трябвало да знам.

— Мамо, как успя да се добереш до това? — питам между хапките яйца. Гиза прави гримаса, сбърчвайки нос при вида на храната, премятаща се из устата ми, докато говоря.

— Всекидневна доставка за цялата улица — отвръща мама и премята сплетена на плитка сиво-кафява коса през рамото си. — В цялата тази редица къщи са настанени офицери от Гвардията, важни личности и техните близки.

— „Важни личности“ в смисъл… — опитвам се да чета между редовете. — Новокръвни ли?

Вместо нея отговаря Килорн:

— Ако са офицери, да. Но редовите новокръвни живеят в казармата с останалите войници. Сметнаха, че така е по-добре. По-малко разделение, по-малко страх. Никога няма да имаме свястна армия, ако повечето войници се страхуват от човека до себе си.

Против волята си чувствам как веждите ми се повдигат изненадано.

— Казах ти, че имам специалност — прошепва той и намига.

Майка ми се усмихва широко, докато слага пред него следващата чиния с храна. Разрошва обичливо косата му и жълто-кафявите къдрици щръкват. Той смутено се опитва да ги приглади.

— Килорн подобрява отношенията между новокръвните и останалата част от „Алената гвардия“ — казва тя гордо. Той се опитва да скрие с ръка изчервяването, предизвикано от тези думи.

— Уорън, ако няма да ядеш това…

Татко реагира по-бързо от когото и да било от нас, почуквайки протегнатата ръка на Трами с бастуна си.

— Обноските ти, момче — изръмжава. После грабва парче бекон от собствената ми чиния. — Бива го.

— Най-хубавият, който съм яла — съгласява се Гиза. Изящно, но нетърпеливо си бодва от поръсените със сирене яйца. — В Монтфорт разбират от храна.

— Пиемонт — поправя я татко. — Храната и запасите са от Пиемонт.

Запаметявам информацията и трепвам, когато го правя по инстинкт. Толкова съм свикнала да разчепквам думите на всички около мен, че го правя, без да мисля дори когато става дума за семейството ми. В безопасност си, в безопасност си; всичко свърши. Думите звучат отново и отново в главата ми. Ритъмът им ме поуспокоява.

Татко все още отказва да седне.

— Е, как е кракът ти? — питам.

Той се почесва по главата, размърдвайки се смутено:

— Ами, не мисля скоро да го връщам — казва с усмивка: нещо, рядко за него. — Нужно е известно свикване. Лечителката на повърхностни рани помага, когато може.

— Това е добре. Това е много добре.

Никога не съм се срамувала истински от нараняването на татко. То означаваше, че е жив и не е заплашен от принудителна служба във войската. Толкова много други бащи, включително този на Килорн, загинаха заради една безсмислена война, докато моят остана жив. Липсващият крак го направи кисел, неудовлетворен, мразещ инвалидната си количка. Мръщеше се по-често, отколкото се усмихваше, възприеман като озлобен отшелник от повечето хора. Но той беше жив човек. Веднъж ми каза, че е жестоко да даваш надежда там, където не би трябвало да има никаква. Той не хранеше надежда да ходи отново, да бъде мъжът, който беше преди. Сега се откроява като доказателство за обратното и за това, че надеждата, независимо колко е малка, колко невъзможна, може все още да получи отговор.

В затвора на Мейвън се отдадох на отчаяние. Чезнех. Броях дните и си пожелавах край, без значение какъв. Но имах надежда. Глупава, нелогична надежда. Понякога едно-единствено потрепване, друг път — пламък. Това също ми се струваше невъзможно. Точно като пътеката напред, през война и революция. Бихме могли всички да загинем в идващите дни. Бихме могли да бъдем предадени. Или… Бихме могли да спечелим.

Дори не знам как изглежда това, или на какво точно да се надявам. Просто знам, че трябва да запазя надеждата си жива. Това е единственият ми щит срещу тъмнината отвътре.

Оглеждам кухненската маса. Някога скърбях, че семейството ми не ме познава, не разбира в какво съм се превърнала. Смятах се за отделна, сама, изолирана.

Грешах неимоверно много. Сега съм наясно. Зная коя съм.

Аз съм Мер Бароу. Не Марийна, не Мълниеносното момиче. Мер.

Родителите ми тихо предлагат да ме придружат на рапорта. Гиза също. Отказвам. Това е военно начинание, изцяло делово, изцяло заради каузата. Ще ми бъде по-лесно да си припомня подробно, ако майка ми не ми държи ръката. Мога да бъда силна пред полковника и неговите офицери, но не и пред нея. Тя прави твърде изкушаващ порива да се пречупя. Слабостта е приемлива, простима в близост до семейството. Но не и когато залогът са животи и войни.

Часовникът в кухнята отмерва осем сутринта и точно навреме един военен транспортьор с отворен покрив спира бавно пред еднотипната къща. Отивам спокойно. Следва ме само Килорн, но не за да се присъедини към мен. Знае, че няма роля в това.

— Е, как ще прекараш деня? — питам, докато отварям рязко вратата с метална топка на бравата.

Той свива рамене:

— В Трайъл имах разписание. Малко обучение, обиколки с новокръвните, уроци с Ейда. След като дойдох тук с родителите ти, реших да продължа да го спазвам.

— Разписание — изсумтявам, пристъпвайки навън в слънчевата светлина. — Звучиш като някоя Сребърна дама.

— Е, когато си толкова привлекателен като мен… — въздъхва той.

Вече е горещо, слънцето прежуря ярко над източния хоризонт и аз свалям тънкото яке, в което ме напъха мама. Листата дървета се редят по протежение на улицата и замаскират военната база, придават й вид на жилищен квартал за представители на висшата класа. Повечето тухлени еднотипни къщи изглеждат празни, прозорците им са тъмни и със спуснати капаци. В долния край на стъпалата чака моят транспортьор. Шофьорът зад волана бутва надолу тъмните си очила и ме поглежда над ръба. Трябваше да се сетя. Кал ми даде всичкото време, което имах нужда да прекарам със семейството си, но не можеше да стои надалече задълго.

— Килорн — провиква се той и маха с ръка за поздрав.

Килорн отвръща непринудено на жеста и се усмихва. Шестте месеца са изтръгнали съперничеството помежду им из корен.

— Ще те намеря по-късно — казвам му. — Да си сравним впечатленията.

Той кимва:

— Дадено.

Макар на шофьорското място да е Кал, притеглящ ме като сигнален лъч, вървя бавно към транспортния камион. В далечината реват двигатели на въздушни джетове. Всяка стъпка ме доближава с още няколко сантиметра до повторното преживяване на шест месеца пленничество. Ако се обърна и си тръгна, никой не би ме винил. Но това само би протакало неизбежното.

Кал гледа, лицето му е мрачно на дневната светлина. Протяга ръка и ми помага да се настаня на предната седалка, сякаш съм инвалид. Двигателят мърка, електрическото му сърце е утеха и напомняне. Може да съм изплашена, но не съм слаба.

С едно последно помахване към Килорн Кал форсира двигателя и завърта волана, подкарвайки надолу по улицата. Ветрецът роши неравно подстриганата му коса и подчертава неравните участъци.

Прокарвам ръка надолу по тила му:

— Това сам ли го направи?

Той се облива в сребриста руменина:

— Опитах се. — Задържа едната си ръка върху волана, а в другата хваща моята. — Ще се справиш ли с това?

— Ще оцелея. Предполагам, че твоите доклади покриват повечето важни части. Аз просто ще трябва да запълня дупките. — Дърветата оредяват от двете ни страни, там, където улицата на офицерите се свързва с по-широк булевард. Отляво е пистата за приземяване. Завиваме надясно, транспортьорът плавно описва дъга по настилката. — И се надявам някой да започне да ме осведомява за всичко… това.

— При тези хора трябва по-скоро да изискваш отговори, вместо да ги чакаш.

Вие настоявате ли. Ваше височество?

Той издава нисък, гърлен кикот.

— Те определено смятат така.

Пътят с кола до целта ни е пет минути и Кал полага старание да ме осведоми за ставащото. Имало щабквартира по границата с езерняците близо до Трайъл. Всички войници на полковника били евакуирани на север в очакване на нападение срещу острова. Прекарали месеци под земята в смразяващо студени бункери, докато Фарли и полковникът си разменяли съобщения с Командването и се подготвяли за поразяването на следващата си цел. Корвиум. Гласът на Кал пресеква леко, когато описва обсадата. Той лично водел нападението, превзел стените с изненадващ набег, а после — града крепост пресечка по пресечка. Възможно е да е познавал войниците, срещу които се е биел. Възможно е да е убил приятели. Не раздразвам никоя от двете рани. В края на краищата приключили обсадата, отстранявайки последните Сребърни офицери, като ги поставили пред избора да се предадат или да бъдат екзекутирани.

— Сега повечето са задържани като заложници, някои — върнати на семействата си срещу откуп. А някои избраха смъртта — промърморва той: гласът му заглъхва. Хвърля поглед към мен само за миг с очи, скрити зад лещи от затъмнено стъкло.

— Съжалявам — промърморвам и съм искрена. Не само защото Кал страда, а защото отдавна съм научила колко е сив този свят. — Джулиан ще присъства ли на доклада?

Кал въздъхва, признателен за смяната на темата.

— Не знам. Тази сутрин каза, че висшите офицери в Монтфорт били много сговорчиви по отношение на него — дали му достъп до архивите на базата, лаборатория, цялото време, което иска, за да продължи проучванията си върху новокръвните.

Не се сещам за по-хубава награда за Джулиан Джакос. Време и книги.

— Но може да не изгарят от желание да допуснат един „певец“ близо до водача си — добавя Кал замислен.

— Разбираемо — отвръщам. Макар нашите способности да са по-разрушителни, способността на Джулиан за манипулиране е също толкова смъртоносна. — Е, от колко време в Монтфорт се занимават с това?

— И аз не знам — казва той с очевидно раздразнение. — Но наистина се заеха сериозно след Корвиум. А сега, когато Мейвън е в съюз с Езерните земи? Той също има обединяващо въздействие върху бунта — обяснява. — Монтфорт и Гвардията направиха същото. Вместо пушки и храна Монтфорт започна да изпраща войници. Червени, новокръвни. Вече имаха план да те измъкнат от Арчън. Атака по двата фланга. Ние — от Трайъл, Монтфорт — от Пиемонт. Бива ги в организирането, това им го признавам. Просто им е трябвал подходящият момент.

Изсумтявам насмешливо:

— Избраха адски ужасен момент. — Пушечна стрелба и кръвопролитие замъгляват мислите ми. — И всичко това — заради мен. Струва ми се глупаво.

Хватката на Кал върху ръката ми се затяга. Възпитан е да бъде съвършеният Сребърен войник. Спомням си наръчниците му, книгите му по военна тактика. Победа на всяка цена, пишеше в тях. И някога той го вярваше. Точно както аз мислех, че нищо на земята не може да ме накара да се върна при Мейвън.

— Или са имали друга цел в Арчън, или Монтфорт наистина много те искат — промърморва Кал, когато транспортният камион забавя ход.

Спираме пред друга тухлена постройка с фасада, украсена с бели колони и дълга веранда, която я обгръща от всички страни. Отново се сещам за Форт Пейтриът с портите, украсени с внушителен, заплашителен на вид бронз. Сребърните обичат красивите неща и това не е изключение. Цъфтящи увивни растения пълзят по колоните, обсипани с пурпурни буйни цветове от глициния и благоуханни орлови нокти. Униформени войници вървят под растенията, като гледат да стоят в сянката. Зървам членове на „Алената гвардия“ в разнородните им дрехи и червени шалове, езерняци в синьо и стряскаща тълпа в официалния зелен цвят на Монтфорт. Стомахът ми се преобръща.

Полковникът се отправя с отсечени крачки да ни посрещне, за щастие, сам.

Започва да говори още преди да сляза от транспортьора:

— Ще се срещнете с мен, двама генерали от Монтфорт и един офицер от Командването.

И двамата с Кал се сепваме с широко отворени очи:

— Командването ли? — дръпвам се.

— Да. — Здравото око на полковника проблясва. Той се завърта на пета, заставяйки ни да не изоставаме. — Нека просто да кажем, че колелата се задвижиха.

Завъртам очи, вече подразнена:

— Защо просто не кажете какво имате предвид?

— Вероятно защото не знае — отвръща познат глас.

Фарли се обляга в сянката на една от колоните, скръстила ръце високо над гърдите си. Ахвам, челюстта ми увисва. Защото тя е неимоверно, неописуемо бременна. Коремът й изопва специално пригодената за нея униформа — завързана с колан червена права рокля и торбести панталони. Не бих се изненадала, ако роди в следващите трийсет секунди.

— А! — е всичко, което ми хрумва да кажа.

Тя изглежда почти развеселена:

— Вземи да пресметнеш, Бароу.

Девет месеца. Шейд. Реакцията й на борда на товарния джет, когато й предадох думите на Джон. Отговорът на въпроса ти е „да“.

Не знаех какво означава, но тя е знаела. Подозирала е. И научи, че е бременна с детето на брат ми по-малко от час, след като той беше убит. Всяко разкритие е като ритник в корема ми. Равни части радост и скръб. Шейд има дете — което никога няма да може да види.

— Не мога да повярвам, че никой не се е сетил да ти каже — продължава Фарли, хвърляйки остри гневни погледи към Кал, който пристъпва неловко от крак на крак. — Определено е имал време.

В шока си всичко, което мога да направя, е да се съглася. Не само Кал, но и майка ми, останалите от семейството.

— Всички ли знаеха за това?

— Е, няма полза да спорим сега — продължава упорито Фарли, отблъсквайки се с усилие от колоната. Дори в Подпорите на този етап от бременността повечето жени се оттеглят и остават на легло, но не и тя. Тя държи пистолет на хълбока си, прибран в кобура в знак на открито предупреждение. Дори бременна, Фарли все още е опасна. Вероятно дори повече. — Имам предчувствие, че искаш да приключиш с това възможно най-бързо.

Когато се обръща с гръб и влиза начело вътре, удрям Кал в ребрата. Два пъти за по-сигурно.

Той стисва зъби и приема удара, поемайки си дъх.

— Съжалявам — промърморва.

Вътрешността на това, което сигурно е сградата на командването на базата, напомня повече за имение. От двете страни на входната зала се извиват спираловидни стълбища и се свързват с галерия отгоре, цялата в прозорци. Корнизи, разположени между вътрешните стени и тавана, то обточват, а той е боядисан така, че да наподобява цвета на глицинията отвън. Подът е от паркет с редуващи се летвички от махагон, череша и дъб в сложни фигури. Но както и в еднотипните къщи всичко, което може да се свали, е изчезнало. По стените има празни места, а в нишите, предназначени за скулптури или бюстове, вместо това има пазачи. Пазачи от Монтфорт.

Отблизо униформите им са по-добре ушити от всичко, което „Алената гвардия“ или езерняците на полковника носят. По-подобни на униформите на Сребърните офицери. Тези са масово производство — издръжливи и здрави — с пришити на ръкавите им емблеми, отличителни знаци и белия триъгълник.

Кал наблюдава така внимателно, както и аз. Смушква ме и кимва нагоре към стълбите. В галерията поне шестима офицери от Монтфорт ни следят, докато вървим. Те са посивели, изнурени от битки и с толкова медали, че тежестта им е достатъчна да потопи цял кораб. Генерали.

— И камери — прошепвам му. Откривам ги мислено, отбелязвайки всяка с електрическия си „подпис“, докато минаваме през входната зала.

Въпреки голите стени и оскъдното обзавеждане от вида на изящните коридори по кожата ми полазват тръпки. Постоянно си повтарям, че човекът до мен не е някой от пазачите Арвън. Тук не е Уайтфайър. Способността ми е доказателство за това. Никой не ме държи в плен. Иска ми се да можех да сваля гарда. Досега повишената бдителност вече ми е втора природа.

Заседателната зала ми напомня залата на съвета на Мейвън. Има дълга, полирана маса и изящно тапицирани столове и се осветява от редица прозорци, от които се разкрива гледка към друга градина. Стените отново са голи, ако не се брои един герб, изрисуван направо върху стената. Жълти и бели ивици с пурпурна звезда в центъра. Пиемонт.

Ние пристигаме първи. Очаквам полковникът да заеме място начело на масата, но той не го прави: вместо това избира стола отдясно. Ние, останалите, се подреждаме до него срещу празния край, който сме оставили открит за офицерите от Монтфорт и Командването.

Полковникът наблюдава озадачен. Гледа как Фарли сяда: погледът на здравото му око е студен и твърд като стомана.

— Капитане, нямате позволение за това.

Двамата с Кал се споглеждаме с повдигнати вежди. Фарли и полковникът често имат разногласия. Поне това не се е променило.

— О, не ви ли уведомиха? — отвръща тя и измъква сгънато парче хартия от джоба си. — Толкова е тъжно как стават такива неща. — С ловко движение на ръката тя плъзва листа към полковника през масата.

Той го разгъва жадно, очите му бързо обхождат страница с рязко изписани букви. Текстът не е дълъг, но той се взира в него известно време, без да вярва на думите. Най-накрая приглажда съобщението върху масата.

— Това не може да е вярно.

— Командването иска да има на масата свой представител! — Фарли се усмихва. Разперва широко длани. — Ето ме.

— Тогава Командването е допуснало грешка.

— Сега аз съм Командването, полковник. Няма грешка.

Командването ръководи „Алената гвардия“, главината на едно много потайно колело. Само съм чувала шушукания за съществуването им, но достатъчно, за да знам, че контролират целостта на обширна, сложна операция. Щом са превърнали Фарли в една от тях, означава ли това, че Гвардията наистина излиза от сенките, или искат само Фарли?

— Даяна, не можеш…

Тя се наежва и лицето й се облива в руменина:

— Защото съм бременна? Уверявам те, мога да се справя с две задачи едновременно. — Ако не е невероятната им прилика, както външна, така и в поведението, би било лесно да забравя, че Фарли е дъщеря на полковника. — Искаш ли да продължим да обсъждаме въпроса, Уилис?

Той свива юмрук върху съобщението, кокалчетата му побеляват като оголена кост. Но поклаща глава.

— Хубаво. И обръщението вече е „генерале“. Действай в съответствие с това.

Един рязък отговор замира в гърлото на полковника и му придава вид, сякаш ще се задуши. Със самодоволна усмивка Фарли взема съобщението и го прибира. Забелязва, че Кал гледа също толкова объркан, колкото съм и аз.

— Вече не си единственият висш офицер в стаята, Калоре.

— Предполагам, че не. Поздравления — добавя той и се усмихва смутено.

Това я заварва неподготвена. След откритата враждебност на баща си не очаква подкрепа от никого, най-малко пък от заядливия Сребърен принц.

Генералите от Монтфорт влизат от друга врата, бляскави и великолепни на вид в тъмнозелените си униформи. Видях една от тях в галерията. Има равно подстригана къса бяла коса, воднисти кафяви очи и дълги, потрепващи мигли. Примигва често. Другата, тъмнокоса жена с кафява кожа, изглежда около четирийсетгодишна и с телосложение на вол. Накланя глава към мен, сякаш поздравява приятел.

— Познавам ви — казвам, опитвайки се да се сетя къде съм виждала лицето й. — Откъде ви познавам?

Тя не отговаря и обръща глава през рамо, за да изчака още един човек: сивокос мъж в цивилно облекло. Аз обаче почти не го забелязвам, разсеяна от спътника му. Дори без цветовете на династията си, облечен в прости сиви дрехи вместо обичайното си избеляло златисто, Джулиан трудно може да остане незабелязан. Изпитвам внезапен буен прилив на топлина при вида на някогашния си учител. Джулиан накланя глава и се усмихва леко за поздрав. Изглежда по-добре, отколкото съм го виждала някога, дори когато за пръв път се запознах с него в летния дворец. Тогава беше изнурен, изтощен от един двор, пълен с врагове, преследван от образа на мъртва сестра, от сломената Сара Сконос и от собственото си съмнение. Макар че сега косата му е повече сива, отколкото кафява, а бръчките му — по-дълбоки, той изглежда енергичен, жив, необременен. Цял. „Алената гвардия“ му е дала цел. И Сара също, обзалагам се.

Присъствието му успокоява Кал дори повече, отколкото мен. Той се отпуска малко до мен и кимва леко на вуйчо си. И двамата виждаме какво е това, какво послание се опитва да изпрати Монтфорт. Те не мразят Сребърните и не се боят от тях.

Другият мъж затваря вратата зад себе си, докато Джулан сяда, решително настанявайки се в нашия край на масата. Макар да е висок метър и осемдесет, изглежда дребен без униформа. Вместо това носи цивилно облекло. Проста закопчана риза, панталон, обувки. Никакви оръжия, доколкото виждам. Има червена кръв, това е сигурно, ако се съди по леките розови нюанси в пясъчната му на цвят кожа. Не съм сигурна дали е новокръвен или Червен. Всичко у него е категорично неутрално, приятно обикновено и ненатрапващо се. Прилича на празен лист, било то по природа или по план. Няма нищо друго, което да показва кой или какъв може да е.

Но Фарли знае. Тя понечва да се изправи на крака, а той й махва да си седне.

— Няма нужда от това, генерале — казва той. В известно отношение ми напомня за Джулиан. Имат същите неспокойни очи: единственото забележително нещо у него. Неговите са полегати, стрелкат се напред-назад, обхващат всичко, за да го наблюдават и разберат. — Удоволствие е най-накрая да се запозная с всички ви — добавя и кимва на всекиго от нас поред. — Полковник, госпожице Бароу, Ваше височество.

Под масата пръстите на Кал се присвиват до крака му. Вече никой не го нарича така. Не и хора, които го мислят наистина.

— А кой точно сте вие? — пита полковникът.

— Разбира се — отвръща мъжът. — Съжалявам, че не можах да се представя по-скоро. Казвам се Дейн Дейвидсън, сър. Служа като премиер на Свободна република Монтфорт.

Пръстите на Кал отново потрепват.

— Благодаря на всички, че дойдохте. Искам тази среща вече от доста време — продължава Дейвидсън — и мисля, че заедно можем да постигнем забележителни неща.

Този човек е лидерът на цялата страна. Именно той попита за мен, поиска да се присъединя към него. Нима е направил всичко това, за да постигне целта си? Подобно на лицето на неговия генерал името му ми се струва познато.

— Това е генерал Торкинс. — Дейвидсън посочва с жест към тях. — И генерал Салида.

Салида. Името й не ми е познато. Но вече съм сигурна, че съм я виждала преди.

Жената генерал с яко и набито телосложение забелязва объркването ми.

— Предприех известно разузнаване, госпожице Бароу. Представих се на крал Мейвън, когато разпитваше Пламтящи — искам да кажа новокръвни. Може би помните. — За да демонстрира, тя прави помитащо движение с ръка към масата. Не, не към. През. Сякаш масата — или самата жена — е направена от въздух.

Споменът рязко идва на фокус. Тя демонстрира способностите си и беше приета под „закрилата“ на Мейвън редом с много други новокръвни. Една от тях в страха си разобличи Нани пред целия двор.

Взирам се в нея:

— Присъствахте в деня, когато Нани — новокръвната, която можеше да променя лицето си — умря.

Салида придобива вид, сякаш наистина съжалява. Свежда глава.

Ако бях знаела, ако можех да направя нещо за тях… Но Монтфорт и „Алената гвардия“ не общуваха открито помежду си, не и тогава. Не бяхме наясно с всичките ви операции, а те не знаеха нашите.

— Вече не. — Дейвидсън остава прав с юмруци, опрени на масата. — „Алената гвардия“ се нуждае от секретност, да, но се страхувам, че от тук нататък това ще донесе повече вреда, отколкото полза. Движещите се части са твърде многобройни, за да не се изпречат взаимно на пътя си.

Фарли се раздвижва на мястото си. Или иска да изрази несъгласие, или столът е неудобен. Но тя си замълчава и оставя Дейвидсън да продължи.

— Затова в интерес на прозрачността сметнах, че е най-добре госпожица Бароу да опише подробно пленничеството си, доколкото може, пред всички заинтересовани страни. А след това ще отговоря на абсолютно всеки един въпрос, който може би имате относно мен, страната ми и нашия път напред.

В историческите текстове на Джулиан имаше сведения за управляващи, които вземали властта с избори, а не по рождено право. Печелели властта си с всевъзможни атрибути — известна сила, известна интелигентност, празни обещания и сплашване. Дейвидсън управлява така наречената Свободна република и неговите хора са го избрали за водач. Все още не мога да кажа въз основа на какво. Той има твърд и решителен маниер на говорене, естествена убедителност. И е очевидно много находчив и умен. Да не споменавам, че е от онзи тип хора, които стават по-привлекателни с годините. Лесно мога да разбера как хората са поискали той да управлява.

— Госпожице Бароу, когато сте готова.

За моя изненада първата ръка, която хваща моята, не е на Кал, а на Фарли. Тя стиска дланта ми насърчително.

Започвам от началото. Единственото място, откъдето се сещам да започна.

Гласът ми изневерява, когато описвам подробно как бях принудена да запомня Шейд. Фарли свежда очи, болката й е също толкова дълбока, колкото и моята. Продължавам упорито към нарастващата мания на Мейвън, момчето крал, което превръщаше лъжите в оръжия, използвайки лицето ми и думите си, за да настрои възможно най-много новокръвни срещу „Алената гвардия“. Като през цялото време рухването на психиката му става все по-явно.

— Каза, че тя оставила дупки — казвам им. — Кралицата. Играла си е в главата му, отнемала е едни късчета, поставяла е други, разбъркала е ума му. Той знае, че греши, но вярва, че е стъпил на предопределен път, и няма да се отклони от него.

Из стаята преминава топло течение. До мен Кал запазва неподвижно изражение, очите му пробиват дупки в масата. Подбирам думите си внимателно.

Майка му е отстранила обичта му към теб, Кал. Той те е обичал. Знае, че те е обичал. Тази обич просто вече не е там и никога няма да бъде. Но тези думи не са предназначени за ушите на Дейвидсън или полковника, или дори Фарли.

Хората от Монтфорт, изглежда, най-много се интересуват от посещението на пиемонтците. Наострят уши при споменаването на Дареус и Александрет и аз им описвам посещението им стъпка по стъпка. Проведеният от тях разпит, маниера им, чак до дрехите, в които бяха облечени. Когато споменавам Майкъл и Шарлота, изчезналите принц и принцеса, Дейвидсън присвива устни.

Докато говоря, изливайки с думи още и още от изпитанието си, ме обзема вцепенение. Откъсвам се от думите. Гласът ми става монотонен. Бунтът на династиите. Бягството на Джон. Как Мейвън се размина на косъм със смъртта. Видът на сребърната кръв, шурнала от врата му. Още един разпит: на мен и на жената от Династия Хейвън. Това беше първият път, когато видях Мейвън истински неспокоен, когато сестрата на Илейн даде клетва за вярност пред друг крал. Пред Кал. Това доведе до прогонването в изгнание на множество членове на двора, възможни съюзници.

— Опитах се да го отделя от Династия Самос. Знаех, че те са най-силният му останал съюзник, затова се възползвах от слабостта му към мен. Казах му, че ако се ожени за Еванджелин, тя ще ме убие. — Парченцата се наместват, докато ги изричам. Обливам се в гореща руменина при намека, че съм причината за такъв смъртоносен съюз. — Мисля, че това може да го е убедило да се насочи към Езерните земи за друга годеница…

Джулиан ме прекъсва рязко:

— Воло Самос вече търсеше оправдание да се дистанцира от Мейвън. Разтрогването на годежа беше просто последната сламка. И предполагам, че преговорите с Езерните земи са били в ход много по-дълго, отколкото си мислиш. — Пуска тънка леко крива усмивка. Дори и да лъже, това ме кара да се почувствам малко по-добре.

Преминавам бързо през спомените си за обиколката по случай коронацията, бляскаво шествие, за да прикрие делата си с езерняците. Обявената от Мейвън отмяна на Мерките, краят на войната с Езерните земи, годежът му с Айрис. Внимателни ходове, за да си откупи добрата воля на кралството си, да си припише заслугата за спирането на една война, без да спира причиненото от нея опустошение.

— Сребърните благородници се върнаха в двора преди сватбата и Мейвън ме държеше сама през повечето време. После се проведе самата сватба. Съюзът с езерняците беше скрепен. Последва бурята — вашата буря. Мейвън и Айрис побягнаха към неговия приготвен за бягството влак, но ни разделиха.

Беше едва вчера. И въпреки всичко това е като да си припомням сън. Адреналинът замъглява битката, свеждайки спомените ми до цвят, божа и страх.

— Пазачите ми ме завлякоха обратно в двореца.

Правя пауза, поколебавайки се. Дори сега не мога да повярвам какво направи Еванджелин.

— Мер? — подканва ме Кал, гласът и докосването на ръката му са внимателни и кротки. И той е също толкова любопитен като останалите.

По-лесно е да погледна в лицето него, отколкото другите. Той единствен разбира колко странно е било бягството ми.

— Еванджелин Самос ни отряза пътя. Уби пазачите Арвън и… и ме освободи. Пусна ме на свобода. Все още не знам защо.

Над масата се възцарява мълчание. Най-голямата ми съперница, момиче, което заплашваше да ме убие, човек със студена стомана вместо сърце, е причината да съм тук. Джулиан не се опитва да скрие изненадата си: тънките му вежди почти изчезват в косата му. Но Кал изобщо не изглежда изненадан. Вместо това си поема дълбоко дъх, гърдите му се надигат при движението. Възможно ли е това да е… гордост?

Нямам енергия да предполагам. Или да описвам подробно как умря Самсон Мерандус, насъсквайки Кал и мен един срещу друг, докато двамата го изгорихме жив.

— Знаете останалото — завършвам изтощена. Чувствам се, сякаш съм говорила цели десетилетия.

Премиер Дейвидсън се изправя и се протяга. Очаквам още въпроси, но вместо това той отваря един шкаф и ми налива чаша вода. Не я докосвам. Намирам се на непознато място, ръководено от непознати хора. Останало ми е много малко доверие и няма да го пропилея за някого, с когото съм се запознала току-що.

— Наш ред ли е? — пита Кал. Накланя се напред, нетърпелив да започне собствения си разпит.

Дейвидсън накланя глава с устни, изпънати в равна, неутрална линия:

— Разбира се. Предполагам, че се питате какво правим тук в Пиемонт, и то на всичкото отгоре в база на кралския флот?

Когато никой не го спира, Дейвидсън продължава устремено напред:

— Както знаете, „Алената гвардия“ беше създадена в Езерните земи и проникна надолу в Норта през изминалата година. Полковник Фарли и генерал Фарли имаха съществено участие и в двете начинания и им благодаря за усърдната работа. — Кимва им поред. — По заповеди на вашето Командване други членове на Гвардията предприеха подобна кампания в Пиемонт. Внедряване, контролиране, събаряне на власт. Тук всъщност е мястото, където агенти на Монтфорт за пръв път се срещнаха с агенти на „Алената гвардия“, която до миналата година ни се струваше като измислица. Но „Алената гвардия“ беше съвсем реална и определено споделяхме една и съща цел. Подобно на вашите сънародници ние се стремим да отхвърлим потисническите Сребърни управници и да разширим нашата демократична република.

— Изглежда, че вече сте го направили. — Фарли посочва стаята.

Кал присвива очи:

— Как?

— Съсредоточихме усилията си върху Пиемонт поради несигурната му структура. Принцовете и принцесите управляват териториите си в нестабилен мир под властта на върховен принц, избиран сред собствените им редици. Някои контролират обширни земи, други — град или просто няколко километра ферми. Властта е гъвкава, променя се постоянно. В момента принц Бракън от Ниската земя е върховният владетел, най-силният Сребърен в Пиемонт с най-обширната територия и най-големите ресурси. — С отривисто движение на ръката Дейвидсън допира пръсти до герба на стената. Проследява очертанията на пурпурната звезда: — Това е най-голямата от трите военни крепости в негово владение. Сега ни е отстъпена за лична употреба.

Кал си поема въздух през зъби:

— Работите с Бракън?

— Той работи за нас — отвръща Дейвидсън гордо.

Умът ми отказва да действа. Сребърен принц, работещ в полза на страна, която си е поставила за цел да му отнеме всичко? За момент ми звучи абсурдно. После си спомням точно кой седи до мен.

— Принцовете посетиха Мейвън от името на Бракън. Разпитваха ме по негово поръчение. — Присвивам очи към премиера. — Вие ли им казахте да направят това?

Генерал Торкинс се размърдва на мястото си и прочиства гърло:

— Дареус и Александрет са заклети съюзници на Бракън. Не знаехме, че са влезли във връзка с крал Мейвън, докато един от тях не загина при опит за покушение.

— Благодарение на теб знаем защо — добавя Салида.

— А оцелелият? Дареус. Той работи срещу вас…

Дейвидсън примигва бавно, очите му са безизразни и неразгадаеми.

— Работеше срещу нас.

— О — промърморвам, мислейки си за всички начини, по които може да е бил убит пиемонтският принц.

— А другите? — Полковникът упорства. — Майкъл и Шарлота. Изчезналите принц и принцеса.

— Децата на Бракън — казва Джулиан с измъчен тон.

Залива ме чувство на гадене.

— Взели сте децата му? За да го накарате да сътрудничи?

— Едно момче и едно момиче за контрола на крайбрежния Пиемонт? В замяна на всички тези ресурси? — изсумтява Торкинс, бялата й коса се развява леко, когато поклаща глава. — Лесна замяна. Помислете си за животите, които ще изгубим, биейки се за всяка миля. Вместо това Монтфорт и „Алената гвардия“ имат истински напредък.

Сърцето ми се свива при мисълта за две деца, Сребърни или не, държани в плен, за да бъде баща им принуден да отстъпи. Дейвидсън прочита чувството, изписано върху лицето ми.

— За тях се грижат добре. Не им липсва нищо.

Над главите ни лампите потрепват като пърхащите криле на нощна пеперуда.

— Килията си е килия, както и да я замаскирате — изсумтявам саркастично.

Той не трепва.

— А войната си е война, Мер Бароу. Независимо колко добри може да са намеренията ви.

Поклащам глава:

— Е, толкова по-зле. Да спасите всички онези войници тук, а да ги пропилеете за спасяването на един човек. И това ли беше лесна замяна? Техният живот за моя?

— Генерал Салида, какъв беше последният брой? — пита премиерът.

Тя кимва и рецитира по памет:

— От сто и двамата Пламтящи, вербувани за армията на Норта в последните няколко месеца, шейсет присъстваха като специална охрана на сватбата. И шейсетимата бяха спасени и рапортът им беше изслушан снощи.

— Благодарение до голяма степен на усилията на генерал Салида, която беше внедрена при тях. — Дейвидсън я плясва с длан по месестото рамо. — Като броя и вас, спасихме шейсет и един Пламтящи от вашия крал. На всеки ще бъде дадена храна, подслон и възможност за пренастаняване или служба. В допълнение успяхме да похитим голяма част от Хазната на Норта. Войните не са евтини. Откупуването на безполезни или слаби пленници ни води само дотук. — Той прави пауза. — Това отговаря ли на въпроса ви?

Облекчение се смесва с нотката на ужас, от който, изглежда, никога не мога да се отърся. Атаката срещу Арчън не е била само заради мен. Не съм била освободена от един диктатор само за да бъда заловена от друг. Никой от нас не знае какво би могъл да направи Дейвидсън, но той не е Мейвън. Кръвта му е червена.

— Страхувам се, че имам още един въпрос за вас — продължава решително Дейвидсън. — Госпожице Бароу, бихте ли казали, че кралят на Норта е влюбен във вас?

В Уайтфайър разбих толкова много чаши с вода, че не мога да ги преброя. Изпитвам порива да го направя отново.

— Не знам. — Лъжа. Лесна лъжа.

Дейвидсън не може толкова лесно да бъде разколебан. Неспокойните му очи потрепват, развеселени. Улавяйки светлината, те изглеждат златисти, после кафяви, после отново златисти. Променят се както местещото се слънце по нива с поклащаща се пшеница.

— Можете да направите добре обосновано предположение.

Горещ гняв плъзва вътре в мен като пламък.

— Това, което Мейвън смята за любов, изобщо не е любов. — Рязко дръпвам настрана яката на ризата си и разкривам жигосаното си клеймо. Буквата М се вижда ясно като бял ден. Толкова много очи докосват кожата ми, попивайки с поглед изпъкналите ръбове на белезите с цвят на перла и изгорената плът. Погледът на Дейвидсън проследява огнените линии и чувствам докосването на Мейвън в погледа му.

— Достатъчно — прошепвам и бутвам ризата обратно на мястото й.

Премиерът кимва.

— Добре. Ще ви помоля да…

— Не, искам да кажа, че това ми е достатъчно. Имам нужда от… време. — Поемам си треперливо дъх и се отблъсвам от масата. Столът ми издава стържещ звук по пода и шумът отеква във внезапната тишина. Никой не ме спира. Просто гледат с очи, изпълнени с жал. Като никога се радвам на това. Тяхното съжаление ме пуска да си тръгна.

Още един стол следва моя. Не ми е нужно да поглеждам назад, за да знам, че това е Кал.

Както и на борда на въздушния джет, чувствам как светът започва да се затваря и да ме задушава, да напира и да ме притиска. Коридорите, толкова напомнящи за Уайтфайър, се простират в безкрайна линия. Отгоре пулсира светлина. Отдавам се на усещането, надявайки се да ме приземи. В безопасност си, в безопасност си, всичко свърши. Мислите ми излизат стремглаво от контрол, а краката ми се движат по свое собствено усмотрение. Надолу по стълбите, през друга врата, навън в градина, задръстена от ароматни цветя. Ясното небе отгоре е мъчителна гледка. Искам да завали. Искам да бъда пречистена.

Ръцете на Кал намират тила ми. Белезите ме наболяват под докосването му. Топлината му се просмуква в мускулите ми, опитва се да облекчи и прогони болката. Притискам долната част на дланите си към очите. Това помага малко. В тъмнината не мога да видя нищо, включително Мейвън, двореца му, или пределите на онази ужасна стая.

В безопасност си, в безопасност си, всичко свърши.

Би било лесно да остана в тъмното, да се удавя. Бавно свалям ръце и се заставям да погледна към слънчевата светлина. Нужно е по-голямо усилие, отколкото смятах, че е възможно. Отказвам да позволя на Мейвън да ме държи в плен дори една секунда повече, отколкото вече го направи. Отказвам да живея по този начин.

— Мога ли да те отведа обратно в къщата ти? — пита Кал с нисък глас. Палците му описват равномерни кръгове между врата и раменете. — Можем да вървим пеша, да ти дадем малко време.

— Няма да му дам нито миг повече от времето си. — Разгневена, се обръщам и повдигам брадичка, заставяйки се да погледна Кал в очите. Той не помръдва, търпелив и зарязал всякаква претенциозност. Самата отзивчивост, приспособяващ се към емоциите ми, оставящ ме да задавам темпото. След толкова дълго време, в което съм била оставена на милостта на другите, е приятно да знам, че някой е готов да ми позволи да правя сама изборите си. — Още не искам да се връщам.

— Добре.

— Не искам да оставам тук.

— Нито пък аз.

— Не искам да говоря за Мейвън или за политика, или за война.

Гласът ми отеква в листата. Звуча като дете, но Кал просто кима в знак на съгласие. Като никога той също ми се струва като дете с неравна подстрижка и семпло облекло. Никаква униформа, никаква военна екипировка. Само тънка риза, панталон, ботуши и гривните му. В един друг живот би могъл да изглежда нормален. Взирам се в него в очакване чертите му да се изменят, да се превърнат в тези на Мейвън. Това така и не се случва. Осъзнавам, че не е и напълно Кал. Обременен е с повече тревога, отколкото смятах, че е възможно. Последните шест месеца са съсипали и него.

— Добре ли си? — питам го.

Раменете му се смъкват в едва доловимо освобождаване на напрежението. Примигва. Кал не е човек, който се оставя да го заварят неподготвен. Питам се дали някой си е направил труда да му зададе този въпрос след деня, в който ме заловиха.

След дълга пауза той си поема тежко и шумно дъх.

— Ще бъда. Надявам се.

— Аз също.

Някога тази градина е била поддържана от зелени пазители: многобройните й цветни лехи се извиват спираловидно в обраслите с бурени останки от сложни изящни форми. Сега природата я превзема, различни цветчета и багри преливат едни в други. Сливат се, гният, умират, цъфтят, както пожелаят.

— Напомнете ми да се обърна и към двама ви за малко кръв в по-подходящ момент.

Засмивам се на глас при непочтителната молба на Джулиан. Той се мотае лениво в края на градината, намесвайки се добронамерено. Не че имам нещо против. Ухилвам се, прекосявам бързо градината и го прегръщам. Той щастливо ми връща жеста.

— Това би прозвучало странно, изречено от който и да е друг — казвам му, докато се отдръпвам. Кал се подсмихва в знак на съгласие до мен. — Но разбира се, Джулиан. Не се колебай. Освен това съм ти длъжница.

Джулиан накланя объркано глава:

— О?

— Намерих някои твои книги в Уайтфайър. — Не лъжа, но подбирам внимателно думите си. Няма полза да наранявам Кал повече, отколкото вече е наранен. Не е нужно да знае, че Мейвън ми е дал книгите. Няма да му давам повече фалшива надежда за брат му. — Помагаха ми да прекарвам… времето.

Макар че споменаването на затворничеството ми отрезвява Кал, Джулиан не ни оставя да се отдаваме на болката.

— Тогава разбираш какво се опитвам да направя — казва бързо. Усмивката му не стига до потъмняващите му очи. — Нали, Мер?

— „Не богоизбрани, а прокълнати от бог“ — промърморвам, припомняйки си думите, които е надраскал в забравена книга. — Смяташ да откриеш откъде сме произлезли и защо.

Джулиан сгъва ръце:

— Определено смятам да опитам.