Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (9)

8. Обяснение

Мъжът се приближи внимателно към мен с разперени пред тялото ръце и повтори:

— Келси, това съм аз, Рен.

Не изглеждаше страшен, но въпреки това тялото ми се стегна тревожно. Объркана, протегнах длан пред себе си в безплоден опит да го възпра да продължи напред.

— Какво? Какво каза?

Той дойде по-близо, положи длан на мускулестата си гръд и отговори бавно:

— Келси, не бягай. Аз съм Рен. Тигърът.

Обърна длан да ми покаже нашийника на Рен и жълтото въже, намотано около пръстите му. Погледнах зад него и наистина — бялата котка липсваше. Направих няколко крачки назад, за да оставя по-голямо разстояние помежду ни. Той видя движението ми и моментално застина. Задната част на коленете ми се удариха в каменната бариера. Спрях и примигнах няколко пъти, без да проумявам какво ми казваше.

— Къде е Рен? Не разбирам. Да не си му направил нещо?

— Не. Аз съм той.

Отново понечи да се приближи до мен, докато клатех глава.

— Не. Не може да си.

Опитах се да направя още една крачка и едва не паднах назад през стената. Той стигна до мен в миг и ме хвана за кръста, за да ме закрепи.

— Добре ли си? — попита вежливо.

— Не! — Той още държеше ръката ми. Взрях се в нея, представяйки си лапите на тигъра.

— Келси? — Погледнах нагоре в удивителните му сини очи. — Аз съм твоят тигър.

Прошепнах:

— Не. Не! Не е възможно. Как е възможно това?

Тихият му глас беше успокояващ:

— Моля те, ела вътре в къщата. Точно сега собственикът не си е у дома. Можеш да седнеш и да се отпуснеш, а аз ще се опитам да обясня всичко.

Бях твърде зашеметена, за да споря, затова му позволих да ме поведе към колибата. Той стискаше пръстите ми в своите, сякаш се боеше, че ще избягам обратно в джунглата. Обикновено не следвах по петите непознати мъже, но нещо у него ме караше да се чувствам в безопасност. Бях уверена, че няма да ми навреди. Това беше същото силно чувство, което изпитвах с тигъра. Той наведе глава да мине през вратата и влезе в малката хижа, теглейки ме зад себе си.

Беше едностаен заслон с малко легло в единия ъгъл, миниатюрен прозорец на страничната стена и маса с два стола в другия ъгъл. Една завеса беше дръпната назад и разкриваше малка вана. Кухнята представляваше само мивка с водна помпа, плот и няколко лавици с различни консервирани храни и подправки. Над главите ни, от тавана висяха окачени всевъзможни сушени билки и растения, които изпълваха стаята със сладко ухание.

Мъжът ми посочи с жест да седна на леглото, после се облегна на стената и мълчаливо ме зачака да се успокоя.

Съвземайки се от първоначалния шок, рязко се изтръгнах от замайването и прецених положението си. Той беше Рен, тигърът. Гледахме се втренчено за миг и аз разбрах, че той казваше истината. Очите бяха същите.

Почувствах как страхът в тялото ми се изпарява, докато нова емоция се втурна напред да запълни празнината: гняв. Въпреки всичкото време, което бях прекарала с него, той беше избрал да не сподели тази тайна с мен. Беше ме превел през джунглата, очевидно нарочно, и ме беше оставил да вярвам, че съм изгубена, в чужда страна, в пустошта, сама.

Знаех, че никога не би ме наранил. Той беше… приятел и аз му имах доверие. Но защо той не се беше доверил на мен! Беше имал множество шансове да сподели тази чудата реалност, но не го бе сторил.

Гледайки го с подозрение, раздразнено попитах:

— И така, какво си ти? Човек, който се е превърнал в тигър, или тигър, преобразил се в човек? Или си като върколак? Ако ме ухапеш, ще се превърна ли и аз в тигър?

Той наклони глава с озадачено изражение на лицето, но не проговори веднага. Наблюдаваше ме със същите напрегнати сини очи като тигъра. Беше смайващо.

— Ъъъ, Рен! Мисля, че бих се чувствала по-спокойна, ако се отдалечиш малко от мен, докато обсъждаме това.

Той въздъхна, отиде спокойно до ъгъла, седна на един стол, после се облегна на стената, люлеейки се на двата задни крака на стола.

— Келси, ще отговоря на всичките ти въпроси. Просто бъди търпелива с мен и ми дай време да обясня.

— Добре. Обяснявай.

Докато той си събираше мислите, аз разглеждах внимателно външността му. Не можех да повярвам, че това е моят тигър — тигърът, към когото бях привързана и на когото държах, е този мъж.

Не приличаше много на тигър, освен в очите. Имаше плътни вежди, квадратна челюст и аристократичен нос. Не приличаше на никой друг мъж, когото бях виждала. Не можех да определя точно, но у него имаше нещо друго, нещо култивирано. Излъчваше увереност, сила и благородство.

Дори бос и невзрачно облечен, той приличаше на човек с влияние и власт. И дори и ако не бе привлекателен — а той беше изключително привлекателен — пак щях да изпитам привличане към него. Може би това бе тигърската част от него. Тигрите винаги ми изглеждат царствени. Завладяват вниманието ми. Той беше толкова красив като мъж, колкото и като тигър.

Имах доверие на моя тигър, но дали можех да имам доверие на мъжа? Бдително го наблюдавах от ръба на паянтовото легло, съмненията ми бяха очевидно изписани на лицето. Той беше търпелив, позволявайки ми да го изучавам безочливо, и дори изглеждаше развеселен, сякаш можеше да прочете мислите ми.

Най-накрая наруших мълчанието:

— Е, Рен! Слушам.

Той стисна основата на носа си между палеца и показалеца си, после плъзна ръка нагоре през гладката си като коприна черна коса, разрошвайки я по разсейващо привлекателен начин.

Отпускайки ръка в скута си, той ме погледна замислено изпод гъстите си ресници.

— Ах, Келси. Откъде да започна? Има толкова много неща, които трябва да ти кажа, но дори не знам откъде да започна.

Гласът му беше тих, изтънчен и топъл, и аз скоро се оказах хипнотизирана от него. Говореше английски много добре, със съвсем лек акцент. Имаше сладък глас — от онези гласове, които потапят момичетата в изпълнени с копнеж блянове. Отърсих се от реакцията си и го забелязах да ме наблюдава внимателно с кобалтовосините си очи.

Между нас имаше осезаема връзка. Не знаех дали беше просто привличане или нещо друго. Присъствието му беше обезпокоително. Опитах се да извърна поглед от него, за да се успокоя, но в крайна сметка започнах да кърша ръце и да се взирам в краката си, които потропваха по бамбуковия под с нервна енергичност. Когато отново погледнах лицето му, ъгълчето на устата му беше извито нагоре в самодоволна усмивка, а едната му вежда беше повдигната.

Немощно прочистих гърло:

— Съжалявам. Какво каза?

— Толкова ли е трудно да седиш мирно и да слушаш?

— Не. Просто ме изнервяш, това е всичко.

— Не си била нервна в близост до мен преди.

— Е, ти не изглеждаш същият като преди. Не можеш да очакваш да се държа по същия начин в близост до теб сега.

— Келси, опитай се да се отпуснеш. Никога не бих ти навредил.

— Добре. Ще си седна върху дланите. Така по-добре ли е?

Той се засмя.

Боже. Дори смехът му е магнетичен.

— Да стоя неподвижно беше нещо, което трябваше да науча, докато бях тигър. Един тигър трябва да стои неподвижно за дълги периоди от време. Това изисква търпение, а за това обяснение на теб ще ти трябва доста.

Той разкърши яките си рамене, а после вдигна ръка да дръпне връзката на една престилка, окачена на кука. Усука я несъзнателно около пръста си и каза:

— Трябва да направя това доста бързо. Имам само няколко минути от всяко денонощие, в които мога да приемам човешки — за да бъда точен, само по двайсет и четири минути на всеки двайсет и четири часа — така че, понеже скоро отново ще се преобразя в тигър, искам да се възползвам възможно най-добре от времето си с теб. Ще ми дадеш ли тези няколко минути?

Поех си дълбоко въздух:

— Да, искам да чуя обяснението ти. Моля те, продължавай.

— Помниш ли историята на принц Дхирен, която господин Кадам ти разказа в цирка?

— Да, помня. Чакай. Да не би да казваш…?

— По-голямата част от тази история беше точна. Аз съм онзи Дхирен, за когото говореше той. Аз бях принцът от Империята Муджулааин. Вярно е, че Кишан, моят брат, и годеницата ми ме предадоха, но краят на историята е измислица. Не загинах, както толкова много хора бяха подведени да вярват. Брат ми и аз бяхме прокълнати и преобразени в тигри. Господин Кадам предано запази тайната през всичките тези столетия. Моля те, не го обвинявай, задето те доведе тук. Разбираш ли, аз… се нуждая от теб, Келси.

Устата ми изведнъж пресъхна и осъзнах, че се навеждам напред, едва крепяща се на ръба на леглото. За малко не паднах. Бързо прочистих гърло и отново се наместих на леглото, надявайки се, че не беше забелязал.

— Ъъ, какво имаш предвид с това, че се нуждаеш от мен?

— С господин Кадам вярваме, че ти си единствената, която може да развали проклятието. По някакъв начин ти вече ме освободи от плен.

— Но аз не съм те освободила. Господин Кадам откупи свободата ти.

— Не. Господин Кадам не успя да откупи свободата ми, докато не се появи ти. Когато бях заловен, вече не можех да приема човешкия си образ или да спечеля свободата си, докато нещо, или пък дали не трябва да кажа някой специален, не се появи. Този специален човек беше ти.

Той уви връзката на престилката около пръста си и аз гледах как я размота и започна отново. Очите ми се вдигнаха отново към лицето му. То беше извърнато към прозореца. Изглеждаше спокоен и ведър, но разпознах признаци на тъга. Слънцето блестеше през прозореца, а завесата се вееше леко на бриза и това караше слънчева светлина и сенки да танцуват по лицето му.

Заекнах:

— Добре, за какво имаш нужда от мен? Какво трябва да правя?

Той се обърна отново към мен и продължи:

— Неслучайно дойдохме в тази колиба. Мъжът, който живее тук е шаман, монах, и той е този, който може да обясни ролята ти във всичко това. Отказа да сподели нещо повече, докато не те намерим и не те доведем тук. Дори аз не знам защо ти си избраната. Шаманът настоява също и че трябва да говори с нас насаме. Затова изоставихме господин Кадам.

Той се наведе напред:

— Ще останеш ли тук с мен, докато той се върне, и поне ще чуеш ли каквото има да каже? Ако след това решиш, че искаш да си тръгнеш и да се върнеш у дома, господин Кадам ще го уреди.

Забих поглед в пода:

— Дхирен…

— Моля те, наричай ме Рен.

Изчервих се и го погледнах в очите:

— Добре, Рен. Обяснението ти е зашеметяващо. Не знам какво да кажа.

Всевъзможни емоции се мярнаха мигновено по красивото му лице.

Коя бях аз да отблъсквам един красив мъж — искам да кажа, тигър. Въздъхнах.

— Добре. Ще изчакам и ще се срещна с твоя монах, но ми е топло и съм потна, гладна, уморена, имам нужда от една хубава баня и честно казано, не съм сигурна, че изобщо ти имам доверие. Не мисля, че мога да понеса още една нощувка в джунглата.

Той въздъхна облекчено, докато ми се усмихваше. Сякаш слънцето изскочи внезапно през дъждовен облак. Усмивката му ме изпълни със златни, ярки, щастливи лъчи. Прииска ми се да затворя очи и да се грея на топлото сияние.

— Благодаря ти — каза той. — Съжалявам, че тази част от пътуването беше неудобна за теб. С господин Кадам имахме разногласия за примамването ти в джунглата. Той мислеше, че трябва просто да ти кажем истината, но аз не бях сигурен, че ще дойдеш. Мислех си, че ако прекараш малко повече време с мен, ще се научиш да ми се доверяваш, а аз бих могъл да разкрия кой съм по мой си начин. Точно за това спорехме, когато ни видя до камиона.

— Значи това си бил ти! Трябваше да ми кажеш истината! Господин Кадам е бил прав. Можехме да избегнем цялото уморително вървене през джунглата и да дойдем с камиона до тук.

Той въздъхна:

— Не. Във всеки случай щеше да се наложи да прекосим джунглата. Няма как да се влезе толкова навътре в резервата с кола. Човекът, който живее тук, предпочита така.

Скръстих ръце и промърморих:

— Е, въпреки това трябваше да ми кажеш.

Той усука връзката на престилката:

— Знаеш ли, да се спи навън не е чак толкова лошо. Можеш да гледаш звездите, а прохладните бризове рошат козината ти след горещ ден. Тревата ухае сладко и — той ме погледна в очите — косата ти също.

Изчервих се и изръмжах:

— Е, радвам се, че на някого му е доставило наслада.

Той се усмихна самодоволно и каза:

— Определено.

В ума ми светкавично се мярна неговият образ като мъж, сгушил се до мен в гората, представих си го как отпуска глава в скута ми, докато го галя по косата, и реших да се съсредоточа върху настоящия въпрос.

— Е, слушай, Рен, сменяш темата. Не ми допада начинът, по който ме манипулира, за да дойда тук. Господин Кадам трябваше да ми каже в цирка.

Той поклати глава:

— Не смятахме, че ще повярваш на разказа му. Той измисли пътуването до резервата за тигри, за да те доведе в Индия. Преценихме, че веднъж щом пристигнеш тук, мога да се преобразя в човек и да изясня всичко.

Признах:

— Вероятно си прав. Ако се беше преобразил в човек тогава, не мисля, че щях да дойда.

— Защо дойде?

— Исках да прекарам повече време с… теб. Нали знаеш, тигърът. Той щеше да ми липсва. Искам да кажа, ти. — Изчервих се.

Той се усмихна.

— И ти щеше да ми липсваш.

Усуках крайчеца на ризата между дланите си. Разчел погрешно мислите ми, той каза:

— Келси, наистина съжалявам за измамата. Ако имаше друг начин…

Вдигнах очи. Той беше свел глава по начин, който ми напомни за тигъра. Безсилното раздразнение и неловкостта, които изпитвах относно него, се разсеяха. Инстинктите ми подсказаха, че би трябвало да му повярвам и да му помогна. Силната, емоционална връзка, която ме привличаше към тигъра, притегляше сърцето ми още по-силно към човека. Изпитвах жал към него и към положението му.

С мек тон попитах:

— Кога ще се преобразиш отново в тигър?

— Скоро.

— Боли ли?

— Не колкото едно време.

— Разбираш ли ме, когато си тигър? Мога ли все още да ти говоря?

— Да. Все още ще мога да те чувам и разбирам.

Поех си дълбоко дъх:

— Добре. Ще остана тук с теб, докато шаманът се върне. Обаче имам да ти задавам още много въпроси.

— Знам. Ще се опитам да отговоря възможно най-добре, но ти трябва да ги запазиш за утре, когато ще мога отново да говоря с теб. Да пренощуваме тук. Шаманът би трябвало да се върне около здрачаване.

— Рен?

— Да?

— Джунглата ме плаши, а тази ситуация също.

Той пусна връзката на престилката и ме погледна в очите:

— Знам.

— Рен?

— Да?

— Не… ме оставяй, става ли?

Лицето му се смекчи и прие нежно изражение, а устните му се извиха нагоре в искрена усмивка:

— Asambbava. Няма.

Почувствах как отговарям на усмивката му с моя собствена, когато по лицето му падна сянка. Той стисна юмруци и стисна челюст. Видях през тялото му да преминава тръпка, а стола падна напред, когато той рухна на земята на длани и колене. Изправих се, за да протегна ръка към него, и с удивление видях тялото му да приема отново образа на тигъра, който познавах толкова добре. Тигърът Рен се отърси, после доближи протегнатата ми ръка и потърка глава в нея.