Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (5)

4. Непознатият

Два дни по-късно открих един висок, изискан мъж, облечен в скъп черен костюм, да стои до клетката на Рен. Гъстата му, бяла коса беше подстригана късо и имаше спретнато подрязана брада и мустаци. Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни, и имаше дълъг, орлов нос и маслинен тен. Мъжът беше сам, говореше тихо и определено имаше вид, сякаш мястото му не е в някакъв си обор.

— Здравейте, мога ли да ви помогна? — попитах.

Мъжът се извърна бързо, усмихна ми се и отвърна:

— Здравейте! Вие сигурно сте госпожица Келси. Позволете ми да се представя. Казвам се Аник Кадам. Удоволствие е да се запозная с вас. — Той притисна длани една към друга и се поклони.

А пък аз си мислех, че кавалерството е мъртво.

— Да, аз съм Келси. Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Може би наистина има нещо, което можете да направите за мен. — Той се усмихна топло и обясни: — Бих искал да говоря със собственика на вашия цирк за това великолепно животно.

Объркана, отвърнах:

— Разбира се. Господин Маурицио е в задната част на главната сграда, в черната каравана. Искате ли да ви заведа там?

— Не е нужно да си правите труда, скъпа. Но любезно ви благодаря за предложението. Ще отида да се видя с него веднага.

Обръщайки се, господин Кадам излезе от обора, като затвори тихо вратата след себе си.

След като нагледах Рен, за да се уверя, че е добре, казах:

— Ето това вече беше странно. Чудя се какво ли искаше. Може би си пада по тигри. — Поколебах се за миг, а после пъхнах ръка през решетките на клетката. Удивена от собствената си смелост, погалих за кратко лапата му, а после започнах да му приготвям закуската.

Говорейки през рамо, казах:

— Не се случва всеки ден човек да види такъв красив тигър като теб, знаеш ли. Вероятно просто иска да ти поднесе комплименти за представлението.

Рен изпухтя в отговор.

Реших и аз да си взема набързо нещо за хапване и се отправих към главната сграда — само за да открия, че там кипи необичайно оживление. Хората се бяха събрали, обсъждайки слухове, разпръснати групички. Грабнах един мъфин с парченца шоколад и бутилка студено мляко и притиснах натясно Мат.

— Какво става? — промърморих, отхапвайки голяма хапка.

— Не съм съвсем сигурен. Татко, господин Маурицио и още един мъж се съвещават сериозно и ни казаха да отложим всичките си занимания. Инструктираха ни да чакаме тук. Всички се питаме какво става.

— Хмм. — Седях и си ядях мъфина, слушайки налудничавите спекулации на трупата.

Не се наложи да чакаме дълго. Няколко минути по-късно господин Маурицио, господин Дейвис и господин Кадам — чужденецът, когото бях срещнала по-рано — влязоха в сградата.

— Sedersi, приятели. Сядайте. Сядайте! — възкликна господин Маурицио със сияйна усмивка. — Този човек, господин Кадам, ме направи най-щастливия сред хората. Направи предложение да купи нашия любим tigre, Дхирен.

Из стаята се разнесе силно ахване, когато няколко души се раздвижиха по местата си и тихо зашепнаха помежду си.

Господин Маурицио продължи:

— Хайде, fate silenzio^[1]. Шшт, amici miei^[2]. Оставете ме да довърша! Той желае да отведе нашия тигър обратно в Индия, в Националния парк „Рантамбор“, големия резерват за тигри. Тези denaro^[3] от господин Кадам ще подсигурят трупата ни за две години! Господин Дейвис е d’accordo^[4] с мен и също смята, че тигърът определено ще бъде по-щастлив там.

Хвърлих поглед към господин Дейвис, който кимна сериозно.

— Споразумението е да приключим представленията за тази седмица, а после тигърът ще замине с господин Кадам със самолет, за Индия, докато ние ще продължим към следващия град от турнето си. Дхирен ще остане с нас през тази последна седмица и ще направим grandioso финале другата събота! — заключи собственикът на цирка и тупна господин Кадам по гърба.

Двамата мъже се обърнаха и изчезнаха от сградата.

Притихналата тълпа се раздвижи бързо и хората заговориха помежду си. Безмълвно ги наблюдавах, докато се стрелкаха напред-назад сред различните групи, като ято пилета по времето за хранене, тичаха бързо вътре и вън от тълпата и гледаха да „клъвнат“ някое късче информация и клюки. Разговаряха с възбуден тон и се тупаха взаимно по гърбовете, като оживено шепнеха поздравления за това, че следващите две години пътуване вече са платени.

Всички бяха щастливи, с изключение на мен. Седях там, държейки остатъка от мъфина в отпуснатата си ръка. Устата ми още висеше отворена и все едно бях замръзнала на стола си. След като се съвзех, привлякох вниманието на Мат.

— Какво означава това за баща ти?

Той сви рамене:

— Татко има и кучетата, а и винаги се е интересувал от работа с мини коне. Сега, когато циркът има повече пари, може би татко може да убеди господин Маурицио да купи два коня, които той да започне да обучава.

Той си тръгна, докато аз размишлявах по въпроса: какво означава това за мен? Чувствах се… разстроена. Знаех, че този цирков етап и без друго ще свърши скоро, но бях изтласкала това знание от ума си. Рен наистина щеше да ми липсва. До този момент не си давах сметка колко много. Въпреки това се радвах за него. Въздъхнах и се сгълчах, че твърде много се обвързвам емоционално.

Въпреки че се чувствах щастлива заради моя тигър, се чувствах и унила, знаейки, че ще ми липсват посещенията и „разговорите“ с него. През остатъка от този ден си намирах занимания, за да отклоня ума си от тази мисъл. С Мат работихме цял следобед и ми остана време да видя отново Рен чак след вечеря.

Забързах към палатката си, грабнах юргана, дневника и една книга, и изтичах до обора. Намирайки любимото си място, седнах с протегнати пред тялото крака.

— Здрасти, Рен. Много добри новини за теб, а? Връщаш се в Индия! Наистина се надявам, че ще си щастлив там. Може би ще си намериш и някоя хубава тигрица.

Чух дрезгав ръмжащ звук от клетката и се замислих за миг.

— Хей, надявам се, че още знаеш как да ловуваш и такива неща. Е, предполагам, че като си в резерват, ще те държат нахранен, за да не станеш кожа и кости.

Чух шум, идващ от задната част на сградата, и когато се обърнах, видях господин Кадам. Седнах малко по-изправена и се почувствах малко смутена, задето са ме хванали да говоря с тигър.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза господин Кадам. Хвърли поглед от тигъра към мен, вгледа се в мен с внимателен изучаващ поглед, а после заяви: — Изглежда, че изпитвате… привързаност към този тигър. Прав ли съм?

Отговорих непредпазливо:

— Да, харесва ми да прекарвам време с него. Значи обикаляте из Индия и спасявате тигри? Това сигурно е интересна работа.

Усмихвайки се, той отвърна:

— О, това не е основната ми работа. Истинската ми работа е да управлявам едно голямо имение. Тигърът е обект на интерес на моя работодател и именно той направи предложението на господин Маурицио. — Той намери едно столче, сложи го срещу мен и седна, намествайки високото си тяло върху ниското столче с естествена лекота, каквато не бих очаквала от по-възрастен човек.

Попитах го:

— Вие от Индия ли сте?

— Да — отвърна той. — Роден съм и съм израсъл там преди много години. Главните владения на имота, който управлявам, също са там.

Вдигнах една сламка и я увих около пръста си.

— Защо този собственик толкова се интересува от Рен?

Очите му проблеснаха, когато хвърли кратък погледа към тигъра, а после попита:

— Знаете ли историята на великия принц Дхирен?

Поклатих глава:

— Не.

— Името на вашия тигър, Дхирен, на моя език означава „силен“. — Той наклони глава и се вгледа замислено в мен. — Един много прочут принц носел същото име и имал твърде интересна история.

Ухилих се:

— Избягвате въпроса ми, и то доста успешно. Но обичам хубавите истории. Можете ли да си я спомните?

Очите му се приковаха в нещо някъде много далече и той се усмихна:

— Мисля, че мога. — Гласът на господин Кадам се промени. И изгубвайки отривистия си ритъм, думите му възприеха мек, мелодичен тон и той започна: — Много отдавна имало един могъщ владетел на Индия, който имал двама синове. Единия нарекъл Дхирен. Двамата братя получили най-доброто образование и военна подготовка.

Майка им ги научила да обичат страната и всички хора, които живеели там. Често водела момчетата да си играят с обикновени деца, защото искала да научат от какво има нужда техният народ. Това съприкосновение ги учело и да изпитват смирение и да бъдат благодарни за облагите, които имат. Баща им, владетелят, ги учел как да управляват кралството. Специално Дхирен пораснал и станал дързък и безстрашен военен водач, както и благоразумен управник.

Брат му също бил много смел, силен и умен. Обичал Дхирен, но понякога изпитвал остро пробождане на ревност в сърцето си, защото макар да постигал успехи в цялото си обучение, той знаел, че Дхирен е предопределен да бъде следващият владетел. Напълно естествено било да се чувства така.

Дхирен притежавал умението да впечатлява лесно хората със своята проницателност, интелигентност и характер. Рядкото съчетание от обаяние и скромност, въплътено в принца, го превръщало в изключителен политик. Човек разностранен, той станал както изтъкнат поет, така и велик воин. Хората обичали владетелското семейство и с нетърпение очаквали по-мирни и щастливи години под властта на Дхирен.

Кимнах, запленена от историята, и попитах:

— Какво станало с братята? Сражавали ли са се помежду си за трона?

Размърдвайки се леко на столчето, той продължи:

— Крал Раджарам, бащата на Дхирен, уредил брак между него и дъщерята на един владетел от съседно кралство. Двете кралства живеели в мир от столетия, но в последните години по границите все по-често избухвали схватки. Дхирен бил доволен от съюза не само защото момичето, на име Йесубай, било много красиво, но също и защото бил достатъчно благоразумен да знае, че съюзът щял да донесе мир на страната му. Били официално сгодени, докато Дхирен пътувал, за да направи преглед на войските в друга част на царството. По време на това отсъствие брат му започнал да прекарва време с Йесубай и скоро те се влюбили един в друг.

Тигърът изсумтя високо и тупна с опашка по дървения под на клетката си няколко пъти.

Хвърлих поглед към него, разтревожена, но той изглеждаше добре.

— Шшт, Рен — сгълчах го. — Остави го да разкаже историята.

Той сложи глава върху лапите си и ни загледа.

Господин Кадам продължи:

— Той предал Дхирен, за да получи жената, която обичал. Сключил сделка с този зъл човек, който пленил Дхирен по време на пътуването му обратно към дома. Като политически затворник, Дхирен бил влачен зад камила и преведен през вражеския град, където хората го замервали с камъни, пръчки, кал и камилски изпражнения. Измъчвали го, изтръгнали очите му от орбитите, обръснали косата от главата му, а накрая тялото му било разкъсано на парчета и хвърлено в реката.

Ахнах:

— Колко ужасно!

Хипнотизирана от историята, в мен напираха въпроси, но се сдържах, тъй като исках той да довърши. Господин Кадам фокусира поглед върху лицето ми и продължи сериозно:

— Когато неговият народ научил какво се е случило, огромна скръб обзела страната. Някои казват, че хората на Дхирен слезли при реката и извадили разкъсаните парчета от тялото му, за да го погребат подобаващо. Други твърдят, че тялото така и не било намерено.

Научавайки за смъртта на любимия си син, кралят и съпругата му, обзети от тежка скръб, изпаднали в дълбоко отчаяние. Скоро и двамата напуснали този свят. Братът на Дхирен избягал, опозорен. Йесубай сама отнела живота си. Империята Муджулааин била потопена в тъмни сенки на безизходица и безпорядък. Сега, когато авторитетният глас на кралското семейство вече го нямало, военните превзели кралството. Накрая злодеят, който убил Дхирен, завзел трона, но едва след петдесет години на ужасна война и кръвопролития.

Когато той довърши историята, се възцари осезаема тишина. Опашката на Рен прошумоля в клетката и ме изтръгна от унеса ми.

— Еха! — възкликнах. — Е, той обичал ли я?

— За кого говориш?

— Дхирен обичал ли Йесубай?

Той примигна:

— Аз… не знам. В онези дни много бракове са били уредени и тогава любовта често не се вземала предвид.

— Това е много тъжна поредица от събития. Жал ми е за всички, освен за злодея, разбира се. Страхотна история, макар и доста кървава. Индийска трагедия. Напомня ми за Шекспир. Той щеше да напише страхотна пиеса въз основа на тази истории. Значи Рен е кръстен на онзи индийски принц?

Господин Кадам повдигна вежда и се усмихна:

— Така изглежда.

Хвърлих поглед към тигъра и се усмихнах:

— Виждаш ли, Рен, ти си герой! Ти си от добрите! — Рен издаде уши напред, като ме наблюдаваше. — Благодаря, че споделихте с мен тази история. Определено ще пиша за това в дневника си.

Опитах се да го върна към първоначалния си въпрос:

— Но това все още не обяснява защо вашият работодател се интересува от тигри.

Той прочисти гърло, докато ме гледаше косо, изчаквайки за миг. Въпреки досегашното си красноречие се запъваше неловко търсейки следващите си думи. Отговори:

— Моят работодател има специална връзка с този бял тигър. Разбирате ли, той смята, че носи вина за затворничеството на тигъра — не, това е твърде жестока дума — за неговото залавяне. Моят работодател позволи да бъде впримчен в ситуация, която доведе до затварянето на тигъра в клетка и продажбата му. Той следи местонахождението на тигъра през последните няколко години и сега най-накрая е в положение да поправи ситуацията.

— Хм. Това е много интересно. Значи преди всичко той е бил виновен, че Рен е заловен? Много мило от негова страна да продължи да е така загрижен за благополучието на едно животно. Моля ви, благодарете му заради онова, което прави за Рен.

Той наведе глава към мен в знак на потвърждение, после, поколебавайки се, прикова върху мен сериозен поглед и запита:

— Госпожице Келси, надявам се, че не е твърде прибързано от моя страна да питам, но ми трябва някой да придружи тигъра по време на пътуването му до Индия. Няма да съм в състояние да се грижа за всекидневните му нужди, нито дори да го придружа за нашето пътуване. Вече питах господин Дейвис дали може да придружи Дхирен, но той трябва да остане тук с цирка. — Той се наведе напред на столчето и направи лек жест с ръце. — Бих искал да предложа тази работа на вас. Дали ще проявите интерес?

Взрях се в ръцете му за миг, мислейки си, че мъж като него би трябвало да има дълги, тънки пръсти с маникюр, но неговите бяха дебели и мазолести, като на човек, привикнал към тежък труд.

Господин Кадам се наведе напред.

— Тигърът вече е свикнал с вас и мога да ви плащам добре. Господин Дейвис предложи вас като вероятен кандидат и спомена, че временното ви назначение тук е почти приключило. Ако изберете да приемете работата, мога да ви уверя, че моят работодател ще е доволен да има някой, който може да се грижи за тигъра по-добре, отколкото аз. Цялото пътуване сигурно ще отнеме около седмица, но бях инструктиран да ви платя за цялото лято. Знам, че това ще ви отдалечи от дома и семейството ви и ще забави търсенето на нова работа другаде, така че ще получите подобаваща компенсация.

— Какво точно ще трябва да правя? Няма ли да имам нужда от паспорт и други документи? — попитах.

Той наклони глава към мен:

— Аз, разбира се, ще уредя цялата предварителна подготовка за пътуването. Тримата ще летим до Мумбай, който вие може би още наричате Бомбай. Когато пристигнем, трябва да остана в града по работа, а тогава вие ще продължите и ще придружите тигъра за пътуването до резервата. Ще наема шофьори и носачи да ви помагат по време на пътуването. Главната ви отговорност ще бъде да се грижите за Рен, да го храните и да му осигурявате удобства. Пътуването по суша е около десет до дванайсет часа в едната посока. След като пристигнете в резервата, ще останете там няколко дни, за да се уверите, че той се аклиматизира добре към новата си среда и относителна свобода. Ще ви купя самолетен билет за връщане от Джайпур, така че ще можете да се качите на туристическия автобус за Джайпур, който отива от резервата до летището, после ще отлетите до Мумбай и оттам — вкъщи, което малко ще скъси пътуването ви на връщане.

— Значи ще е общо около седмица? — попитах.

Той отвърна:

— Може да изберете или да летите веднага обратно към къщи, или, ако искате, да останете на почивка в Индия за няколко дни и да обикаляте за удоволствие, преди да се приберете. Бъдете сигурна, ще се погрижа за цялото ви пътуване, както и за всички други необходими удобства междувременно.

Примигнах и заекнах:

— Това е много щедро предложение. Да, работата ми тук в цирка почти приключва и ще трябва да започна да си търся нова работа много скоро.

Прехапах устна и закрачих напред-назад, като мърморех неодобрително колкото на себе си, толкова и на него.

— Индия е много далече. Никога преди не съм излизала от страната, така че идеята за това е едновременно вълнуваща и плашеща. Може ли да си помисля и да ви кажа по-късно? Кога трябва да ви дам отговор?

— Колкото по-скоро отговорите, толкова по-скоро ще направя нужните приготовления.

— Добре. Нека се обадя на осиновителите си и да говоря с господин Дейвис, за да видя какво мислят те за всичко това, и после ще ви кажа със сигурност.

Господин Кадам кимна и спомена, че господин Маурицио знаел как да се свърже с него, когато съм готова с решението си. Каза също и че ще е в цирка през остатъка от следобеда, за да довърши попълването на книжата.

С разбъркани мисли, аз си грабнах нещата и тръгнах обратно към главната сграда. Индия? Никога преди не съм била в чужда страна. Ами ако не мога да общувам с хората там? Ами ако нещо лошо се случи на Рен, докато е под моите грижи?

Въпреки всичките тези „ами ако“, които се блъскаха в ума ми, една част от мен сериозно обмисляше предложението на господин Кадам. Беше много изкушаващо да прекарам още малко време с Рен, освен това винаги бях искала да посетя чужда страна. Можех да изкарам една лятна миниваканция и на всичкото отгоре да ми платят за това. Плюс това господин Кадам не ми изглеждаше един от онези страховити мъже с лоши намерения. Всъщност изглеждаше надежден и подобен на нечий дядо.

Реших да попитам господин Дейвис какво мисли и го открих да учи кучетата на нов номер. Той потвърди, че господин Кадам му предложил същата работа и че той се изкушавал да приеме.

— Мисля, че ще е страхотно преживяване за теб. Великолепно се справяш с животните, особено с Рен. Ако това е нещо, върху което мислиш, че би искала да се съсредоточиш в една бъдеща кариера, би трябвало да го обмислиш. Тази работа ще изглежда добре в бъдещата ти автобиография.

След като му благодарих, реших да се обадя на Сара и Майк, които поискаха да се срещнат с господин Кадам, да проверят препоръките му и да разберат какви предпазни мерки смята да използва. Предложиха да устроят импровизирано парти за рождения ми ден в цирка, за да празнуват с мен и същевременно да се запознаят с господин Кадам.

След като си дадох малко време да обмисля плюсовете и минусите, почувствах как вълнението ми от пътуването уталожва нервността ми. Наистина бих искала да замина за Индия и да видя Рен, настанен в резервата за тигри. Това ще е шанс да направя нещо, което никога повече няма да имам възможност да сторя.

Върнах се при клетката на тигъра и открих господин Кадам вече там. Беше сам и, изглежда, отново говореше тихо на тигъра.

Предполагам, че и той обича да говори на тигрите така, както и аз.

Точно преди да вляза, спрях:

— Господин Кадам? Осиновителите ми биха искали да се запознаят с вас и предложиха да ви поканя на празненството за рождения ми ден довечера. Ще донесат торта и сладолед след вечерното представление. Можете ли да дойдете?

Лицето му светна от лъчезарна, възхитена усмивка:

— Прекрасно! С огромно удоволствие ще дойда на вашето парти!

— Не се ентусиазирайте твърде много. Вероятно ще донесат диетичен сладолед и безглутенови кексчета без захар — засмях се.

След като говорих с него, се обадих на семейството си, за да довърша плановете.

 

 

Сара, Майк и децата пристигнаха по-рано, за да гледат представлението, и бяха дълбоко впечатлени от номера на Рен. Много им хареса да се запознаят с всички. Господин Кадам беше учтив и обаятелен и им каза, че ще е невъзможно да изпълни задачата си без помощта ми.

— Уверявам ви, че постоянно ще поддържаме връзка и Келси може да ви се обажда по всяко време — каза той.

По-късно и господин Дейвис добави мнението си:

— Келси е повече от способна да върши тази работа според определението на господин Кадам. По същество това е същото, което прави в цирка през последните две седмици. Освен това ще е страхотно преживяване. Иска ми се самият аз да можех да отида.

Всички прекарахме страхотно и беше забавно да си направим парти в цирка. Сара дори донесе нормални кексчета и любимата ми марка сладолед. Може и да не беше типичен осемнайсети рожден ден, но бях доволна просто да съм със семейството на осиновителите си, новите си приятели в цирка и кутия сладолед.

След празничната част Сара и Майк ме дръпнаха настрани и ми напомниха да им се обаждам често по време на пътуването си до Индия. Виждаха по лицето ми, че съм решена да замина и незабавно почувстваха такова доверие към господин Кадам, каквото хранех и аз. Прегърнах ги развълнувано и отидох да споделя добрата вест.

Господин Кадам грейна в щастлива усмивка и каза:

— Е, госпожице Келси, ще ми отнеме приблизително седмица да уредя транспорта. Ще трябва, освен това да получа от настойниците ви копие от акта ви за раждане и да уредя документи за пътуване за тигъра и за вас. Планът ми е да тръгна утре и да се върна веднага щом имам нужните документи.

По-късно, докато се приготвяше да си тръгва, господин Кадам дойде да ми стисне ръката и я задържа за минута, с думите:

— Много ви благодаря за помощта. Вие успокоихте страховете ми и дадохте надежда на един стар човек, който очакваше само беди и разочарование — той стисна ръката ми, потупа я и излезе бързо през вратата.

След като вълненията от деня приключиха, отидох да посетя Рен.

— Ето, вмъкнах тайно едно кексче. Вероятно не ти е в тигърската диета, но защо пък и ти да не празнуваш?

Той внимателно пое кексчето от протегнатата ми длан, погълна го наведнъж, а после почна да ближе глазура от пръстите ми. Засмях се и отидох да си измия ръката.

— Чудя се за какво говореше господин Кадам. Беди? Успокоени с грехове? Малко драматично го раздава. Не си ли съгласен?

Прозях се и го почесах зад ухото, ухилвайки се, когато отпусна глава в дланта ми.

— Е, спи ми се. Лягам си. Ще е забавно да пътуваме заедно, нали?

Сподавяйки нова прозявка, се уверих, че той има достатъчно вода, после угасих светлините, затворих вратата и тръгнах към леглото си.

 

 

На другата сутрин станах рано да нагледам тигъра. Отворих вратите и се отправих към клетката му, но открих, че вратата е отворена. Нямаше го!

— Рен? Къде си?

Чух шум зад гърба си и когато се обърнах, го намерих да лежи на купчина сено извън клетката си.

— Рен! Как, за Бога, си се измъкнал? Господин Дейвис ще ме убие! Сигурна съм, че заключих клетката ти снощи!

Тигърът стана и се отърси, смъквайки от козината си по-голямата част от сеното, и се приближи лениво до мен. Именно сега осъзнах, че съм сама в обор с тигър на свобода. Обезумях от страх, но беше твърде късно да тръгна да излизам от обора. Господин Дейвис ме учеше никога да не извръщам поглед от големите котки, затова издадох брадичка напред, сложих ръце на хълбоците си и строго му наредих да се връща в клетката си. Странното беше, че той, изглежда, разбра какво му казвам да направи. Мина покрай мен, потри хълбок в крака ми и се подчини! Отиде с бавни безшумни стъпки до рампата, помаха напред-назад с опашка, докато ме гледаше, покатери се и с три големи скока влезе през вратата.

Забързано приближих да затворя вратата и когато тя най-накрая се захлопна, изпуснах дълга въздишка. След като му занесох храната и водата за деня, тръгнах да намеря господин Дейвис, за да съобщя новината.

Господин Дейвис я прие сравнително добре, като се има предвид, че ставаше дума за тигър на свобода. Беше изненадан, че бях по-загрижена за безопасността на Рен, отколкото за моята. Увери ме, че съм постъпила правилно и дори беше впечатлен, че съм се справила спокойно със ситуацията. Казах му, че ще внимавам повече и ще гледам клетката винаги да е залостена както трябва. И все пак, бях сигурна, че не бях оставила клетката отключена по невнимание.

 

 

Следващата седмица отлетя като в мъгла. Господин Кадам не се появи отново чак до вечерта на последното представление на Рен. Приближи се и попита дали може да се срещнем след вечеря.

— Разбира се, ще ви чакам по време на десерта — отвърнах.

Настроението беше празнично. Когато видях господин Кадам да влиза в сградата, взех листовете и молива си и две купички сладолед, а после седнах срещу него.

За начало той разпръсна пред мен различни формуляри и документи за подпис.

— Ще превозим тигъра с камион оттук до летището в Портланд. Оттам ще се качим на товарен самолет, който ще ни откара в Ню Йорк Сити, ще прекоси Атлантическия океан и ще продължи към Мумбай. Когато пристигнем в Мумбай, ще оставя Рен в способните ви ръце за няколко дни, докато се погрижа за някои бизнес дела в града. Уговорил съм на летището в Мумбай да ни посрещне камион. Двамата с вас ще надзираваме работниците, които ще натоварят Рен от самолета в камиона. На един шофьор е възложено да откара двама ви до резервата. Направени са и приготовления да останете в резервата няколко дни. После може да се върнете в Мумбай, когато ви е удобно, за да се подготвите за обратния път. Ще ви осигуря пари за път, повече от достатъчно за всякакви спешни случаи.

Водех си бележки с бясна скорост, опитвайки се да запиша всичките му указания.

— Господин Дейвис ще помогне да подготвим Рен, а освен това ще го натовари на камиона утре сутринта. Предлагам да си приготвите чанта, включваща всички лични вещи, които може би ще искате да вземете със себе си. Нощес ще остана да пренощувам тук, така че може да вземете колата под наем, с която пристигнах, и да си отидете вкъщи да си съберете нещата, стига да се върнете тук рано сутринта. Имате ли някакви неотложни въпроси?

— Ами, имам около милиард въпроси, но повечето могат да… чакат до утре. Предполагам, че е по-добре да си отида вкъщи и да приготвя багажа си.

Той се усмихна топло и ми подаде ключовете от колата си.

— Благодаря ви отново, госпожице Келси. С нетърпение очаквам съвместното ни пътуване. Ще се видим сутринта.

Усмихнах се в отговор и му пожелах лека нощ. Върнах се в палатката да събера нещата си и отидох за малко при Мат, господин Дейвис и господин Маурицио. Бях прекарала в цирка съвсем кратко време, но вече се бях привързала към тях.

След като им пожелах късмет и се сбогувах, се отбих до клетката на Рен да му пожелая „лека нощ“. Той вече спеше, затова го оставих на спокойствие и излязох на паркинга.

Там беше паркирана само една кола — красив сребрист кабриолет. Погледнах ключодържателя и прочетох: „Бентли GTC“.

Леле божичко! Сигурно се майтапите. Тази кола вероятно струва цяло състояние! Господин Кадам ми се доверява да карам това?

Приближих се боязливо до колата и натиснах бутона за отключване. Фаровете примигнаха към мен. Отворих вратата, настаних се на меката, гладка като масло кожена седалка, и прокарах ръка по елегантната, леко набраздена тапицерия. Таблото над скоростите изглеждаше ултрамодерно, с изискани бутони и циферблати в сребрист металик. Това беше най-луксозната кола, която бях виждала.

Запалих двигателя и подскочих, когато изрева и заработи. Дори аз, която нямах никакви истински познания за колите, можех да определя, че тази е бърза. Въздъхнах от удоволствие, когато осъзнах, че освен това включва затоплени масажиращи седалки. Пристигнах вкъщи само след няколко минути, като изпъшках от разочарование, че живея толкова близо до панаирните площи.

Майк настоя, че мястото на едно „Бентли“ е в гаража. Обзет от радостно въодушевление, изкара стария си седан на улицата и го паркира до металните кофи за боклук. Бедната вярна кола беше изхвърлена през вратата като стара домашна котка, докато новодошлото котенце получи мека възглавница на леглото.

В крайна сметка тази вечер Майк прекара няколко часа в гаража, като гукаше на кабриото и го милваше. Аз, от друга страна, прекарах вечерта си, обмисляйки какво да взема в Индия. Изпрах си дрехите, приготвих си голяма чанта и прекарах известно време в разговори с осиновителите си. Двете деца, Ребека и Сами, искаха да чуят всичко за двете ми седмици в цирка. Говорихме и за вълнуващите неща, които бих могла да видя и направя в Индия.

Те бяха добри хора, добро семейство, и държаха на мен. Сбогуването беше трудно, въпреки че беше само временно. Технически бях възрастен човек, но въпреки това ми беше нервно, че ще пътувам толкова надалече сама. Прегърнах и целунах двете деца. Майк сдържано стисна ръката ми и ме прегърна за цяла минута. После се обърнах към Сара, която ме притегли в здрава прегръдка. После и двете се просълзихме, но тя ме увери, че винаги ще бъдат само на едно телефонно обаждане разстояние.

Тази нощ бързо се унесох в дълбок сън и сънувах красив индийски принц, който по случайност имаше домашен тигър.