Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (8)

7. Джунглата

Как можеше камионът да е изчезнал?

Изтичах до бензиновата колонка и погледнах в двете посоки надолу по черния път. Нищо. Никакъв облак прах. Никакви хора. Нищо.

Може би шофьорът ме е забравил? Може би е трябвало да вземе нещо и ще се върне? Може би камионът е бил откраднат и шофьорът все още е някъде тук наоколо? Знаех, че никой от тези сценарии не е вероятен, но те ме караха да изпитвам надежда — пък било то и само за минута.

Заобиколих до другата страна на бензиностанцията и намерих черната си раница да лежи в прахта. Втурнах се към нея, вдигнах я и погледнах вътре. Всичко изглеждаше наред.

Внезапно чух шум зад гърба си и когато се извъртях рязко, видях Рен да седи отстрани край пътя. Опашката му потрепваше напред-назад, докато ме наблюдаваше. Приличаше на огромно изоставено кученце, което маха с опашка, надявайки се, че някой ще си го хареса и ще го отведе у дома.

Промърморих: „О, не!“ Това беше направо върхът. „Нищо няма да се обърка“, така каза господин Кадам. „Ха! Шофьорът сигурно е откраднал камиона и те е пуснал навън. Какво ще правя сега?“

Уморена, уплашена и сама, в ума ми отново нахлуха думите на майка ми: „лоши неща се случват понякога на добри хора“, „ключът към щастието е да се опитаме да се възползваме най-добре и да сме благодарни за картите, които съдбата ни е раздала“, и най-любимата й поговорка на всички времена: „когато животът ти дава лимони, направи си лимонов сладкиш“. Мама го беше опитвала и на практика се била отказала да има деца и тогава съм се появила аз. Тя винаги казваше, че човек никога не знае какво го чака току зад ъгъла.

Така че се съсредоточих върху положителните страни.

Първо, още имах всичките си дрехи. Второ, имах документите за пътуване и пълна чанта с пари. Това беше добрата новина. Лошата новина, разбира се, беше, че превозът ми бе изчезнал и един тигър бе на свобода! Реших, че първата задача е да се погрижа за сигурността на Рен. Върнах се в магазина и купих някакви жилави закуски и дълго въже.

С току-що купеното флуоресцентно жълто въже излязох отпред и се опитах да придумам моя тигър да ми съдейства. Той се беше отдалечил на няколко крачки и сега се отправяше към джунглата. Затичах след него.

Разумната постъпка щеше да бъде да се върна в магазина, да взема телефон назаем и да се обадя на господин Кадам. Той щеше да изпрати хора, но в този момент бях далеч от разумното мислене. Страхувах се за Рен. Въобще не се боях, че може да ми навреди, но какво ако други хора изпаднеха в паника и си послужеха с оръжия, за да го обуздаят? Тревожех се също и че дори да избяга, той не би могъл да оцелее в джунглата. Не беше свикнал да ловува. Знаех, че е изключително глупаво, но предпочетох да последвам моя тигър.

Започнах да го умолявам:

— Рен, върни се! Трябва да намерим помощ! Това не е твоят резерват. Хайде, ще ти дам хубаво лакомство! — Размахах жилавата закуска във въздуха, но той не спря. Тежестта на раницата от господин Кадам и чантата ми ме теглеха надолу. Можех да вървя в крак с него, но допълнителната тежест беше прекалено голяма за мен, за да го изпреваря.

Той не се движеше много бързо, но винаги успяваше да бъде на няколко крачки пред мен. Внезапно побягна и с дълги, галопиращи скокове се стрелна в джунглата. Раницата ми подскачаше тежко нагоре-надолу, докато тичах след него. След петнайсетина минути преследване по лицето ми вече се стичаха струйки пот, дрехите ми бяха залепнали по тялото, а краката си усещах като тежки камъни.

Докато темпото ми се забавяше, отново подех умолително:

— Рен, моля те, върни се. Трябва да се върнем в града. Скоро ще се стъмни.

Той не ми обърна внимание и започна да се провира с криволичене през дърветата. От време на време спираше, за да се обърне и да ме погледне.

Всеки път, щом си помислех, че най-сетне ще го хвана, той ускоряваше темпото и скачаше няколко фута напред, принуждавайки ме отново да го подгоня. Имах чувството, че си играе с мен. Винаги беше почти точно пред мен. След като преследвах Рен още петнайсет минути и все така не го хващах, реших да си отдъхна. Знаех, че съм се отдалечила от града, а започваше да се мръква. Бях напълно объркана и изгубена.

Рен сигурно си беше дал сметка, че вече не го следвам, защото най-сетне забави ход, обърна се и виновно се отправи бавно обратно към мен. Изгледах го гневно.

— Трябваше да се сетя. В мига щом спра, ти се връщаш. Надявам се да си доволен от себе си.

Като завързах въжето за нашийника му, се завъртях в кръг и внимателно огледах всички посоки, за да се опитам да се ориентирам.

Бяхме навлезли дълбоко в джунглата, криволичейки, навлизахме сред дърветата и излизахме от тях, и бяхме лъкатушили и завивали безброй пъти. Осъзнах, с огромно отчаяние, че бях изгубила всякакво чувство за посока. Беше паднал здрач, тъмният балдахин от дървета над мен препречваше и малкото слънчева светлина, която ни беше останала. Изпълни ме задушаващ страх и почувствах как по гръбнака ми бавно се плъзна леден, разяждащ студ. Той изпрати студени като зимата потоци по ръцете ми и прониза кожата ми с ледени тръпки.

Нервно завъртях въжето около ръцете си и изръмжах на тигъра:

— Много благодаря, мистър! Къде съм? Какво правя? Намирам се кой знае къде в Индия, в джунглата, с тигър на каишка!

Рен седна тихо до мен.

Страхът ме надви за миг и изпитах чувството, че джунглата ме обгръща. Всички отчетливи звуци нахлуха, скупчиха се и започнаха да се борят с изплашения ми ум, атакувайки здравия ми разум. Представих си създания, които ме дебнеха, с враждебни очи, които ме наблюдават и чакат да скочат. Вдигнах поглед и видях навъсени мусонни облаци, които се втурнаха, бързо поглъщайки небето на ранната вечер. Задушаващ, сковаващ вятър свистеше през дърветата и се вихреше около вдървеното ми тяло.

След няколко мига Рен се изправи и тръгна напред, леко теглейки напрегнатото ми тяло със себе си. Неохотно го последвах. Засмях се нервно и безумно за миг, защото оставях един тигър да ме води през джунгла, но прецених, че е безсмислено да се опитвам да вървя начело. Нямах представа къде сме. Рен продължаваше да върви по някаква невидима пътека, теглейки ме зад себе си. Изгубих представа за времето, но най-вероятната ми догадка беше, че сме вървели през джунглата в продължение на час, може би два. Вече беше много тъмно и бях изплашена и жадна.

Спомняйки си, че господин Кадам беше сложил вода в чантата, отворих ципа на джоба и затърсих опипом някоя бутилка. Ръката ми докосна нещо студено и металическо. Фенерче! Включих го и почувствах известно облекчение, че имам лъч светлина, който да прорязва тъмнината.

В сенките гъстата джунгла изглеждаше заплашителна, макар че не беше също толкова ужасяваща и на дневна светлина; но лъчът на моето нищо и никакво фенерче не проникваше много надалече, което влошаваше положението още повече. Когато тънката луна се появяваше и разпръскваше от време на време лъчите си през гъстите дървета над нас, козината на Рен блестеше там, където я докосваше сребристата светлина.

Надникнах напред, зървайки блестящи късчета от тялото му, докато се движеше през вълнистите, потрепващи кръпки от светлина. Когато луната се скри зад облаците, Рен изчезваше напълно от пътеката пред нас. Насочих фенерчето си към нея и видях бодливи ниски тръни и храсти да дращят сребристобялата му козина. Той реагира на тръните, като грубо ги отблъсна настрани растенията с тялото си, сякаш проправяше пътека за мен.

След като вървяхме дълго време, той най-накрая ме издърпа до китка бамбукови дървета, която растеше близо до голямо тиково дърво. Вирна нос във въздуха, душейки за кой знае какво, а после бавно отиде до един тревист участък и легна.

— Е, предполагам, това означава, че ще нощуваме тук. — Свих рамене, за да смъкна раницата си, докато мърморех недоволно. — Супер. Не, наистина. Прекрасен избор. Щях да му дам четири звезди, ако имаше и ментово бонбонче.

Първо отвързах въжето от нашийника на Рен, като прецених, че на този етап е безсмислено да се опитвам да му попреча да избяга, а после се наведох и отворих ципа на чантата си. Изваждайки риза с дълъг ръкав, я вързах на кръста си и извадих две бутилки вода и три енергийни блокчета. Разопаковах две от енергийните блокчета и ги протегнах към Рен.

Той внимателно измъкна едно от ръката ми и го глътна наведнъж.

— Редно ли е един тигър да яде енергийни блокчета? Вероятно имаш нужда от нещо с повече протеин, а единственото, съдържащо протеин нещо тук наблизо, съм аз, но дори не си и помисляй. Ужасна съм на вкус.

Той обърна глава към мен, сякаш сериозно обмисляше това, после бързо погълна второто енергийно блокче. Отворих третото и бавно го загризах. Отваряйки ципа на друг джоб, намерих запалката и реших да запаля огън. Когато започнах да търся дърва на светлината от фенерчето, с изненада открих доста наблизо. Спомняйки си дните при момичетата скаути, стъкнах малък огън. Първите два пъти вятърът го угаси, но на третия път пламна, издавайки приятно тихо пращене.

Останах доволна от свършената работа, сложих настрана по-големи пънове, които да добавя по-късно и се преместих по-близо до огъня. Намирайки найлонов плик в раницата си взех извито парче дървесна кора, закрепих малки парчета в краищата и подплатих вътрешността с плика. Изсипах вътре бутилка вода и отнесох импровизираната купа на Рен. Той я излочи цялата и продължи да ближе плика, затова му сипах вътре още една бутилка, която той също изпи жадно.

Върнах се при огъня и се сепнах от зловещ вой наблизо. Рен скочи веднага и се втурна като вихър, изчезвайки в тъмнината. Чух плътно ръмжене, а после — ядно и злобно зъбене. Взирах се печално в тъмнината между дърветата, където беше изчезнал Рен, но той скоро се върна невредим и започна да трие хълбок в тиковото дърво. Доволен от това дърво, той се премести при друго, а после и при трето, докато се беше отъркал във всички дървета, които ни заобикаляха.

— Боже, Рен. Май здравата те сърби. — Оставяйки го да се чеше, разбухнах по-меката чанта с дрехите си, за да я използвам като възглавница, и изхлузих ризата си с дълъг ръкав през главата. Измъкнах юргана си — беше ми много неприятно, че ще го измърся, но отчаяно се нуждаех от топлината и удобството, които той предлагаше и го разстлах върху краката си. После се отпуснах на една страна, пъхнах ръка под бузата си, загледах се в огъня и почувствах как едри сълзи се плъзгат по лицето ми.

Заслушах се в мистериозните звуци наоколо. Чувах щракане, свирене, пукот и пращене навсякъде, и започнах да си представям противни пълзящи създания, заравящи се в косата ми и надолу в чорапите ми. Потреперих и седнах, за да се загърна удобно с юргана, така че да покрие всяка част от тялото ми, и отново се настаних на земята, увита като мумия.

Така беше много по-добре, но после си представих животни, които пропълзяват зад мен. Тъкмо когато понечих да се претърколя по гръб, Рен легна точно до мен, сгуши се, опирайки гръб в моя и замърка.

С благодарност избърсах сълзите от бузите си и успях да изключа от съзнанието си нощните звуци, като слушах само мъркането на Рен, което по-късно премина в дълбоко, ритмично дишане. Промъкнах се малко по-близо до гърба му, изненадана да открия, че изобщо можех да спя в джунглата.

 

 

Ярък слънчев лъч блесна върху затворените ми клепачи и аз бавно ги открехнах. За миг неспособна да си спомня къде съм, протегнах ръце нагоре над главата си, само за да се присвия от болка, когато гърбът ми се допря до твърдата земя. Усещах и силна тежест върху крака си. Погледнах надолу и видях Рен, спящ със здраво стиснати очи, преметнал глава и едната си лапа върху крака ми.

Прошепнах:

— Рен. Събуди се. Не си усещам крака.

Той не помръдна. Седнах и побутнах леко тялото му:

— Хайде, Рен. Размърдай се!

Той изръмжа тихо, но си остана на мястото.

— Рен! Сериозно говоря! Мърдааай! — Разтърсих крака си и побутнах тигъра по-силно.

Най-накрая той примигна и отвори очи, разтвори уста в гигантска тигърска прозявка, а после се изтърколи от крака ми и се търкулна на една страна.

Изправих се, изтръсках юргана си, сгънах го и го пъхнах и чантата. Освен това стъпках пепелта от огъня, за да се уверя, че вече нищо не гори.

— Само за твое сведение: мразя лагеруването — оплаках се шумно. — Не си умирам от удоволствие, че тук навън няма баня. Повиците на природата, докато вървя из джунглата, са в списъка ми с най-нелюбими неща. На вас, тигрите, и на мъжете като цяло, им е толкова по-лесно, отколкото на нас, момичетата. — Събрах празните бутилки и опаковки и ги сложих в раницата. Последното, което взех, беше жълтото въже.

Тигърът просто седеше там и ме наблюдаваше. Реших да зарежа преструвката, че аз съм тази, която го води, и прибрах и него в раницата.

— Добре, Рен. Готова съм. Накъде се отправяме днес?

Обръщайки се, той отново се запъти с дебнеща походка навътре към джунглата. С лъкатушене си проправяше път около дървета и храсти, над едри камъни и през малки потоци. Нямаше вид, че бърза и от време на време дори спираше за почивка, сякаш мислеше, че имам нужда от нея. Сега, когато слънцето се беше показало, джунглата ставаше доста задушна, затова свалих ризата с дълъг ръкав и отново я вързах на кръста си.

Джунглата беше много зелена и излъчваше напомнящо за нещо ухание, много различно от горите в Орегон. Големите широколистни дървета бяха пръснати нарядко и имаха изящни подобни на върба клони. Листата бяха по-скоро маслиненозелени, отколкото в наситено зеления цвят на вечнозелените дървета, с които бях свикнала. Кората беше тъмносива и груба на пипане; там, където се образуваха напукани места, кората се белеше и се свличаше на тънки, люспести пластове.

Летящи катерици скачаха от дърво на дърво и често стряскаха пасящи елени. Подушвайки тигър, те бързо хукваха на дългите си крака. Наблюдавах Рен, за да видя реакцията му, но той не им обръщаше внимание. Забелязах още едно често срещано дърво, което беше с по-умерена големина и имаше подобна на хартия кора, но там, където кората на това дърво се отделяше, надолу по ствола капеше лепкава, мека смола. Облегнах се на едно, за да измъкна камъче от обувката си, и прекарах следващия час в опити да отлепя смолата от пръстите си.

Тъкмо я бях махнала, когато се промъкнахме с криволичене през особено плътен гъсталак от високи треви и бамбук и подплашихме ято пъстри птици, които литнаха. Толкова се стреснах, че се блъснах с гръб в друго смолисто дърво и оплесках цялата си ръка над лакътя с лепкавата смола.

Рен спря при малък поток. Измъкнах бутилка вода и я изгълтах цялата. Беше хубаво да имам по-малко тежки неща в раницата, но се тревожех откъде щях да намеря вода, след като ми свършат запасите. Предположих, че мога да пия от същия поток като Рен, но щях да отлагам това възможно най-дълго, знаейки, че тялото ми няма да се справи така добре, както неговото.

Седнах на един голям камък и потърсих ново енергийно блокче. Изядох половината и дадох на Рен другата половина плюс още едно. Знаех, че мога да оцелея с толкова калории, но бях напълно сигурна, че Рен не може. Щеше скоро да му се наложи да ловува.

Отваряйки един джоб на раницата от господин Кадам, намерих компас. Бутнах го в джоба на джинсите си. Имаше пари, документите за пътуването, още бутилки с вода, комплект за първа помощ, спрей против насекоми, свещ и джобно ножче, но не и мобилен телефон, а собственият ми мобилен телефон беше изчезнал.

Странно. Възможно ли е господин Кадам да е знаел, че в крайна сметка ще се озова в тази джунгла? Сетих се за мъжа, приличащ на господин Кадам, който стоеше до камиона точно преди да го откраднат, и се зачудих на глас:

— Да не би да е искал да се изгубя тук?

Рен се приближи бавно до мен и седна.

— Не — казах, вглеждайки се в сините очи на животното. — В това също няма никакъв смисъл. Каква причина може да е имал да ме доведе чак в Индия, само за да направи така, че да се изгубя в джунглата? Не може да е знаел, че ще ме доведеш тук или че ще те последвам. Във всеки случай не е от типа хора, които си служат с измама.

Погледът на Рен се сведе към земята, сякаш се чувстваше виновен.

— Предполагам, че господин Кадам е просто един добре подготвен бойскаут.

След кратка почивка Рен отново се изправи, отдалечи се на няколко крачки и се обърна да ме изчака. С усилие се надигнах от камъка, като роптаех, и тръгнах след него. Изваждайки спрея против насекоми, напръсках хубаво крайниците си и пръснах малко върху Рен просто за всеки случай. Засмях се, когато той сбърчи нос и силна тигърска кихавица разтърси тялото му.

— И така, Рен, къде отиваме? Държиш се, сякаш имаш определена цел наум. Лично аз бих искала да се върна в цивилизацията. Така че ако можеш да ни намериш някой град, ще ти бъда изключително признателна.

Той продължи да ме води по пътека, която единствено той виждаше, през остатъка от сутринта и част от ранния следобед.

Поглеждах често компаса си и определих, че пътуваме на изток. Опитвах се да пресметна колко мили бяхме извървели, когато Рен се зарови между някакви храсти. Последвах го и открих малко сечище от другата страна.

С огромно облекчение видях малка колиба, разположена точно в средата на сечището. Извитият й покрив беше настлан с редици от тръстики, завързани плътно една за друга, които висяха върху конструкцията като одеяло. Жилави влакна, вързани на фини възли, придържаха големи бамбукови пръти, за да образуват стени, а пролуките бяха покрити със сушени треви и глина.

Колибата беше заобиколена от бариера от отделни камъни, струпани един върху друг, за да образуват ниска стена с височина около шейсет сантиметра. Камъните бяха покрити с гъст, зелен мъх. Пред колибата, тънки каменни блокове бяха прикрепени към стената и бяха изрисувани с неразгадаема смесица от символи и изображения. Входът на заслона беше толкова нисък, че човек със среден ръст трябваше да се наведе, за да влезе. На вятъра се вееше въже с прострени дрехи, а малка цъфтяща градина беше засадена отстрани до жилището.

Приближихме се до скалната стена и точно когато я прекрачвах, Рен прескочи бариерата до мен.

— Рен! Изкара ми ума! Първо издай звук или нещо подобно, става ли?

Приближихме се до малката колиба и аз събрах смелост да почукам на миниатюрната врата, но после се поколебах, поглеждайки Рен.

— Първо трябва да направим нещо по отношение на теб. — Извадих жълтото въже от раницата си и се приближих до едно дърво отстрани в двора. Той ме последва колебливо. Повиках го да се приближи. Когато най-после се приближи достатъчно, плъзнах въжето през нашийника му и завързах другия край за едно дърво. Той не изглеждаше щастлив.

— Съжалявам, Рен, но не можем да допуснем да си на свобода. Това ще уплаши семейството. Обещавам, че ще се върна колкото мога по-скоро.

Понечих да отида до малката къща, но после замръзнах на място, когато чух тих мъжки глас зад гърба ми да казва:

— Това наистина ли е необходимо?

Обръщайки се бавно, видях красив млад мъж, застанал точно зад мен. Изглеждаше в началото на двайсетте си години. Беше по-висок от мен с една глава и имаше силно, добре развито стегнато тяло, облечено в свободни бели памучни дрехи. Ризата му с дълъг ръкав не беше прибрана в панталона и беше небрежно закопчана, разкривайки гладки, мускулести златистобронзови гърди. Крачолите на леките му панталони бяха навити на глезените, разкривайки босите му крака. Лъскава черна коса се спускаше от лицето му и се къдреше леко на тила.

Очите му бяха това, което прикова най-силно вниманието ми. Бяха очите на моя тигър, в същия наситен кобалтовосин оттенък.

Протягайки ръка, той проговори:

— Здравей, Келси. Това съм аз, Рен.