Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (17)

16. Сънят на Келси

Дороти и Тото преминаха в други разстройващи сънища. Сама и изгубена, тичах в тъмнината. Не можех да намеря Рен, а нещо зло ме преследваше. Трябваше да се махна. Непознати, хищни пръсти посегнаха да дръпнат дрехите и косата ми. Застъргаха по кожата ми и се опитаха да ме извлекат от пътеката. Знаех, че ако го сторят, ще ме впримчат и унищожат.

Завих зад един ъгъл, влязох в просторна стая и видях смугъл, ужасно изглеждащ мъж, облечен в пищни одежди с цвят на аметист. Стоеше над друг мъж, завързан за голяма маса. Гледах от един тъмен ъгъл как вдигна остър, извит нож във въздуха. Мъжът напяваше тихо на неразбираем за мен език.

По някакъв начин разбрах, че трябва да спася пленника му в този кошмар. Хвърлих се към мъжа с ножа и задърпах ръката му, опитвайки се да измъкна със сила ножа от пръстите му. Ръката ми пламна в яркочервено и запукаха искри.

— Не, Келси! Спри!

Погледнах надолу към олтара и ахнах. Беше Рен! Тялото му беше разкъсано и окървавено, а ръцете му бяха вързани над главата.

— Келс… изчезвай оттук! Спасявай се! Правя това, за да не може той да те намери.

— Не! Няма да ти позволя! Рен, преобрази се в тигър. Рен!

Той поклати трескаво глава и каза високо:

— Дурга! Приемам! Направи го сега!

— Какво става? Какво трябва да направи Дурга? — попитах.

Мъжът отново започна да напява високо и въпреки немощните ми усилия да го спра, вдигна ножа и го заби дълбоко в сърцето на Рен. Изпищях. Сърцето ми заби в ужасяващ ритъм заедно с неговото. С всеки глух удар, силата му намаляваше. Пронизаното му сърце биеше все по-бавно и по-бавно, докато заглъхна и накрая спря.

По лицето ми се затъркаляха сълзи. Почувствах ужасна, режеща болка. Гледах как кръвта на Рен капе от масата и образува локва на мозаечния под. Свличайки се на земята на длани и колене, се задавих от мъка.

Смъртта на Рен беше непоносима. Ако той беше мъртъв, значи и аз бях. Давех се в скръб; не можех да дишам. Не ми беше останала никаква воля, която да ме движи. Нямаше стимул, нямаше глас, който да ме подтиква да отвърна на удара, да направя усилие да изплувам на повърхността, да се издигна над болката. Нищо не можеше да ме застави да дишам или да ме накара да живея отново.

Стаята изчезна и отново ме обгърна саван от тъмнина. Сънят се промени. Носех златна рокля и пищни накити. Седнала в красив стол на висок подиум, погледнах надолу и видях Рен, застанал на пода пред мен. Усмихнах му се и протегнах ръка, но Кишан я сграбчи, докато сядаше до мен.

Хвърлих поглед към Кишан, объркана. Той се усмихваше самодоволно на Рен. Когато се обърнах отново назад към Рен, гневът му бе като нажежено до бяло желязо и той ме гледаше с омраза и пламтящо презрение.

Помъчих се да освободя ръката си от хватката на Кишан, но той не ме пускаше. Преди да успея да се освободя, Рен се преобрази в тигър и се втурна в джунглата. Изкрещях след него, но той не можеше да ме чуе. Не искаше да ме чуе.

Вятърът зашиба кремавите завеси. Нахлуха буреносни облаци, тласкани от хладния вятър. Облаците закриха дърветата и затъмниха небето. На няколко места блеснаха мълнии. Чух гръмък рев да отеква през местността. Това беше стимулът, от който се нуждаех. Изтръгнах ръката си от тази на Кишан и се втурнах в бурята.

Дъжд заудря по земята, забавяйки придвижването ми, докато търсех Рен. Красивите златисти сандали се изхлузиха от краката ми, засядайки в гъстата кал, образувана от пороя. Не можех да го открия никъде. Отметнах от очите си косата, от която капеше вода, и изкрещях:

— Рен! Рен! Къде си?

Мълния удари едно близко дърво с мощен трясък. Обгорени късове се разлетяха във всички посоки, когато дървото изпращя, а стволът се разкриви и стана на трески. Дървото рухна и ме прикова към земята с клоните си.

— Рен!

Кална дъждовна вода се събираше в локва под мен. Внимателно загърчих и заизвивах натъртеното си, наболяващо ме тяло, докато успях да се измъкна изпод дървото. Златната рокля беше разпрана и изпокъсана, а кожата ми беше покрита с кървави драскотини.

Изкрещях отново:

— Рен! Моля те, върни се! Имам нужда от теб!

Беше ми студено и треперех, но продължих да тичам през джунглата, като се препъвах в корени и блъсках настрани сиви, бодливи ниски храсти. Търсейки и крещейки, докато тичах, лъкатушех между дърветата, оглеждайки се за него. Унило и отчаяно умолявах: „Рен, моля те, не ме изоставяй!“

Най-накрая зърнах бял силует да тича с големи подскачащи крачки през дърветата и удвоих усилията си да го настигна. Роклята ми се закачи за един трънлив храст, но аз яростно си проправих път през трънаците, твърдо решена да стигна до него. Следвах пътеката, очертана от мълниите в джунглата наблизо.

Не се страхувах от мълниите, макар те да удряха толкова наблизо, че можех да усетя мириса на обгорено дърво. Мълниите ми сочеха пътя към Рен. Намерих го да лежи на земята. Големи следи от изгаряния бяха опърлили бялата му козина там, където мълниите го бяха уцелили многократно. Някак разбрах, че аз бях направила това. Аз бях отговорна за болката му.

Погалих го по главата и меката, копринена козина на врата и проплаках:

— Рен, не исках това. Как можа да се случи?

Той се преобрази в човек и прошепна:

— Ти изгуби вяра в мен, Келси.

Поклатих глава в знак на отрицание. Сълзи се стичаха на струйки по бузите ми.

— Не, не съм. Не бих го сторила.

Той не можеше да ме погледне в очите.

— Iadala, ти ме изостави.

Отчаяно обвих ръце около него:

— Не, Рен! Никога няма да те оставя.

— Но го направи. Тръгна си. Твърде много ли беше да поискам да ме почакаш? Да повярваш в мен?

Изхълцах отчаяно:

— Но аз не знаех. Не знаех.

— Сега е вече твърде късно, priyatama. Този път аз те напускам. — Той затвори очи и умря.

Разтърсих отпуснатото му тяло.

— Не! Не! Рен, върни се. Моля те, върни се!

Сълзите се смесиха с дъжда и замъглиха зрението ми. Гневно ги изтрих от очите си и когато ги отворих отново, видях не само него, но също и родителите си, баба ми и господин Кадам. Всичките лежаха на земята, мъртви. Бях сама, заобиколена от смърт.

Плачех и крещях отново и отново:

— Не! Не може да бъде! Не може да бъде!

Черна болка се просмука в тялото ми. Гъста и лепкава, тя се процеди през цялото ми същество и закапа по крайниците ми. Почувствах се толкова тежка, толкова изпълнена с отчаяние, и толкова сама. Държах Рен и люлеех тялото му напред-назад, несъзнателно опитвайки се да се утеша. Но не намерих облекчение.

После изведнъж вече не бях сама. Осъзнах, че не аз люлеех Рен, а някой друг люлее мен и ме прегръща силно. Разсъних се достатъчно, за да знам, че съм сънувала, но болката от съня все още ме обгръщаше.

Лицето ми беше мокро от истински сълзи, а бурята беше истинска. Вятър нахлуваше през дърветата отвън, блъскайки проливен дъжд, който биеше по брезента. Мълния удари едно дърво наблизо и за кратко освети малката ми палатка. В проблясъка различих тъмна мокра коса, златиста кожа и бяла риза.

— Рен?

Почувствах как палците му бършат сълзите от бузите ми.

— Шшт, Келси. Тук съм. Няма да те оставя, Mein yaha hboon.

С огромно облекчение и пресекливо хълцащо ридание посегнах да обвия ръце около врата на Рен. Той плъзна тялото си по-навътре в палатката, за да се измъкне от дъжда, притегли ме в скута си и обви по-здраво ръцете си около мен. Започна да гали косата ми и прошепна:

— Тихо сега. Mein аарка rakshu karunga. Тук съм. Няма да позволя да ти се случи нищо, priyatama.

Той продължи да ме успокоява с думи от родния си език, докато почувствах сънят да избледнява. След няколко минути сметнах, че съм се съвзела достатъчно, за да се отдръпна, но направих съзнателен избор да остана точно където си бях. Харесваше ми усещането от ръцете му около мен.

Сънят ме накара да осъзная колко самотна всъщност се чувствах. Откакто родителите ми починаха, никой не ме беше прегръщал така. Разбира се, прегръщах осиновителите си и децата им, но никой не беше съумял да пробие защитите ми, нито пък от много време насам бях позволявала на някого да изтръгне от мен толкова дълбока емоция.

В този момент разбрах, че Рен ме обича.

Почувствах как сърцето ми се отваря за него. Вече обичах и имах доверие на тигровата част от него. Тази част беше лесна. Но си давах сметка, че човешката част от него се нуждае от любов още повече. За Рен тя не беше съществувала от столетия — ако изобщо я беше имало. Затова го прегърнах плътно и не се откъснах от него, докато не осъзнах, че времето му е изтекло.

Прошепнах в ухото му:

— Благодаря ти, че си тук. Радвам се, че си част от живота ми. Моля те, остани в палатката с мен. Няма причина да спиш отвън на дъжда.

Целунах го по бузата и легнах отново, разстилайки юргана върху себе си. Рен се преобрази в тигър и легна до мен. Сгуших се до гърба му и потънах в лишен от сънища, спокоен сън въпреки бурята, бушуваща навън.

 

 

На следващия ден се събудих, протегнах се и изпълзях от палатката. Слънцето бе изпарило дъждовната вода и беше превърнало мократа джунгла във вдигаща пара сауна. Клони и листа, откъртени от бурята, засипваха лагера. Подгизнал ров, пълен с пепелива, сива вода, заобикалящ овъглени черни безформени парчета дърво, беше всичко, което бе останало от нашия буен огън.

Водопадът бушуваше и изхвърляше струите си по-бързо от обикновено, изблъсквайки подгизнали късове плавей във вече калното езеро.

— Няма баня днес. — Посрещнах Рен, който се беше преобразил в човек.

— И без друго няма значение. Тръгваме да се срещнем с господин Кадам. Време е да подновим пътуването си — отвърна той.

— Но какво за Кишан? Нямаше ли как да го убедиш да дойде с нас?

— Кишан показа ясно позицията си. Той желае да остане тук и аз няма да го моля. Взел ли е веднъж решение, рядко го променя.

— Но, Рен…

— Никакво „но“.

Той се приближи до мен и леко подръпна плитката ми. После се усмихна и ме целуна по челото. Онова, което се беше случило между нас по време на бурята, беше затворило емоционалната бездна, която бе изострила отношенията ни, и бях щастлива, че той отново е мой приятел.

— Хайде, Келс. Да прибираме багажа.

Отне ни само няколко минути да навием палатката и да приберем всичко в раницата. Изпитвах облекчение да се върна при господин Кадам и цивилизацията, но не ми харесваше да оставя така нещата с Кишан. Дори не успях да се сбогувам.

На тръгване изтичах покрай цветните храсти, за да накарам пеперудите отново да запърхат във въздуха. Не бяха толкова много, както когато най-напред бяхме пристигнали. Вкопчваха се в подгизналите храсти и пляскаха бавно с криле на слънцето, за да ги изсушат. Няколко се издигнаха към небето за последен път, а Рен чакаше търпеливо, докато гледах. Въздъхнах, когато започнахме прехода обратно към магистралата, където лагеруваше господин Кадам. Макар да мразех туристическите преходи и лагеруването, това място беше специално.

Моят тигър вървеше начело, както обикновено, а аз се влачех зад него, като се опитвах да избягвам калните отпечатъци от лапите му и да вървя по по-сух терен. За да минава времето, разказвах на Рен как бях говорила с Кишан за живота в двореца и как той беше носил в устата си пълна торба с храна, за да не гладувам.

Имаше някои неща, които не споделих с Рен, особено онова, което Кишан ми бе разказал за Йесубай. Определено не исках Рен да мисли за нея, но също така смятах, че Кишан трябваше да обсъди това със самия Рен. Вместо това спокойно бъбрех как се отегчавам в джунглата и как съм наблюдавала лова.

Внезапно Рен се преобрази в човек, сграбчи ръцете ми и избухна:

— Какво си видяла?

Смутена, повторих:

— Видях… видях лова. Мислех, че знаеш. Кишан не ти ли каза?

Скърцайки със зъби, той промълви:

— Не, не е.

Отстъпих от него по поредица от камъни.

— Добре, няма значение. Добре съм. Успях да се върна.

Рен сграбчи лакътя ми, завъртя ме в ръцете си, а после ме остави долу пред себе си.

— Келси, да не би да ми казваш, че не само си гледала лова, но и си се върнала пеша до лагера сама?

Рен беше бесен.

Изписках:

— Да.

— Следващия път, когато видя Кишан, ще го убия. — Той насочи пръст в лицето ми. — Можеше да загинеш… или да бъдеш изядена! Дори не мога да ти изброя всички опасни създания, които живеят в джунглата. Никога повече няма да те изпусна от поглед.

Той сграбчи ръката ми и ме затегли напред по пътеката. Усещах напрежението, което се излъчваше от тялото му.

— Рен, не разбирам. С Кишан не говорихте ли след, ъъ… обяда си?

Той изръмжа:

— Не. Пътищата ни се разделиха. Аз се върнах право в лагера. Кишан се забави с… храната, още известно време. Сигурно не съм подушил следата ти заради дъжда.

— Тогава Кишан може би още ме търси. Може би е добре да се върнем.

— Не. Това ще му е за урок. — Той се изсмя злобно. — Без миризма, която да проследи, вероятно ще му трябват дни, за да проумее, че сме си отишли.

— Рен, наистина би трябвало да се върнеш и да му кажеш, че си тръгваме. Той ти помогна по време на лова. Това е най-малкото, което трябва да направиш.

— Келси, няма да се връщаме. Той е голям тигър и може да се грижи за себе си. Освен това се справях чудесно без него.

— Не, не си. Видях лова, помниш ли? Той ти помогна да повалиш антилопата. Освен това Кишан каза, че не си ловувал от повече от триста години. Именно затова тръгнахме след теб. Каза, че знаел, че ще имаш нужда от помощта му.

Рен се навъси, но не каза нищо. Спрях и сложих длан върху ръката му.

— Не е признак на слабост да имаш нужда от помощ понякога.

Той изсумтя, пренебрегвайки забележката ми, но пъхна дланта ми под ръката си и тръгна отново.

— Рен, какво точно ти се случи преди триста години?

Мръщейки се, той не каза нищо. Смушках го с лакът и се усмихнах насърчително. Намръщената гримаса бавно изчезна от красивото му лице и напрежението се стопи и се смъкна от раменете му. Той въздъхна, прокара ръка през косата си и обясни:

— За един черен тигър е много по-лесно да ловува, отколкото за бял. Не може да се каже точно, че се сливам с джунглата. Когато наистина огладнявах и ме обземаше безсилен гняв при преследването на дивеч, понякога рискувах да вляза в някое село и да отмъкна коза или овца. Внимавах, но скоро се разнесоха слухове за бял тигър и ловците излязоха вкупом. Не само имаше фермери, които искаха да ме прогонят, но и ловците на едър дивеч жадуваха за тръпката от залавянето на екзотично животно.

Поставиха капани за мен из цялата джунгла и много невинни създания загинаха. Когато намерех някой капан, го обезвреждах. Един ден се натъкнах случайно на капан и допуснах глупава грешка. Имаше два капана един до друг, но аз се съсредоточих върху очевидния, който беше стандартен — яма с окачено над нея парче месо.

Изучавах ямата, опитвайки се да измисля начин да взема месото, и настъпих скрита тел. Тя задейства дъжд от остри шипове и стрели, които се посипаха върху мен от дървото отгоре. Скочих настрани, когато се спусна едно копие, но пръстта отдолу поддаде и паднах в ямата.

— Някоя от стрелите улучи ли те? — попитах.

— Да. Няколко ме одраскаха, но оздравях бързо. За щастие в ямата нямаше бамбукови колове, но беше добре изкопана и достатъчно дълбока, че да не мога да изляза.

— Какво ти направиха?

— След няколко дни ловците ме намериха. Продадоха ме на частен колекционер, който имаше менажерия от интересни създания. Когато се оказах труден, той ме продаде на друг, а той пък на трети, и така нататък. Накрая попаднах в един руски цирк и оттогава насам ме предават от цирк на цирк. Всеки път, когато хората заподозираха възрастта ми или ме нараняха, предизвиквах достатъчно неприятности, за да се принудят бързо да ме продадат.

Това беше ужасна, сърцераздирателна история. Отстъпих от него, за да заобиколя един пън, и когато отново тръгнах до него, той преплете пръсти с моите и продължи да върви.

— Защо господин Кадам просто не те е купил лично и не те е отвел у дома? — попитах съчувствено.

— Не можеше. Винаги се случваше нещо, което да попречи на това. Всеки път, щом се опиташе да ме купи от цирка, собствениците отказваха да продават на каквато и да е цена. Веднъж той изпрати хора да се опитат да ме купят, но това също не свърши работа. Господин Кадам дори нае хора да се опитат да ме откраднат, но ги заловиха. Всичко се контролираше от проклятието, не от нас. Колкото повече той се опитваше да се намеси, толкова повече се влошаваше положението ми. В края на краищата открихме, че господин Кадам може да изпрати при мен потенциални купувачи, които проявяват искрен интерес. Успяваше да повлияе на добри хора да ме купят, но само ако нямаше намерение да ме вземе за себе си.

Господин Кадам се стараеше да ме местят, така че хората да не забелязват възрастта ми. Посещаваше ме от време на време, знаех как да се свържа с него, но в действителност той не можеше да направи нищо. Въпреки това никога не спря да се опитва да изнамери начин да развали проклятието. Посвети цялото си време на търсене на решения. Посещенията му бяха изключително важни за мен. Мисля, че без него щях да изгубя човешката си същност.

Рен перна един комар на тила си и каза замислено:

— Когато най-напред ме заловиха, си мислех, че ще бъде лесно да избягам. Щях само да изчакам да падне нощта и да дръпна резето на клетката. Но щом станах пленник, вече бях постоянно в образа на тигър. Не можех отново да стана човек — не и докато не се появи ти.

Той задържа назад един клон, за да мина под него и аз попитах:

— Какво беше чувството да бъдеш в цирка през всичките тези години?

Препънах се в един камък и Рен протегна ръка да ме закрепи. Когато отново застанах стабилно, той неохотно смъкна ръце от кръста ми и отново ми подаде ръка.

— Най-вече беше отегчително. Понякога собствениците бяха жестоки и ме биеха с камшик, мушкаха и побутваха. Въпреки това имах късмет, защото оздравявах бързо и бях достатъчно умен да правя номерата, които други тигри отказваха да правят. По природа един тигър не иска да прескача пламтящ обръч или да държи нечия глава в устата си. Тигрите мразят огъня, затова тигърът трябва да бъде научен да се бои от укротителя повече, отколкото се страхува от пламъка.

— Звучи ужасно!

— Цирковете по онова време наистина бяха ужасни. Животните бяха поставяни в твърде малки клетки. Естествените семейни връзки се разрушаваха и бебетата се продаваха. В ранните дни храната беше лоша, клетките бяха мърляви, а животните — бити. Мъкнеха ги от град на град и ги оставяха на открито на места и климатични условия, към които не бяха привикнали. Не оцеляваха много дълго.

Той замислено продължи:

— Сега обаче има много проучвания и усилия за удължаване на живота на животните и подобряването на качеството им на живот. Но пленничеството си е пленничество, без значение колко хубав е затворът.

Животът в клетка ме караше да мисля дълго и упорито за връзките си с други създания, особено слоновете и конете. Баща ми имаше хиляди слонове, които бяха обучени за битки или вдигане на тежки товари, а някога имах любим жребец, който обичах да яздя. Докато седях там в клетката си ден след ден, се питах дали той се чувстваше като мен. Представях си го как стои в бокса си, отегчен, просто чакайки ме час след час да дойда и да го пусна навън.

Рен стисна ръката ми и отново се преобрази в тигър.

Вглъбих се в мислите си. Колко ли трудно трябва да е било да бъде затворен в клетка. Рен е трябвало да търпи това в продължение на столетия. Потръпнах и продължих да вървя с усилие след него.

След като отмина още час, проговорих отново:

— Рен? Има едно нещо, което не разбирам. Къде беше Кишан през това време? Защо не ти помогна да избягаш?

Рен прескочи огромен повален пън. При височината на скока, той се преобрази във въздуха, падайки на земята от другата страна, безшумно, на два крака. Посегнах към ръката му, за да ми помогне да се закрепя, когато започнах да се катеря по пъна, но той не й обърна внимание, пресегна се през пъна и обви ръце около талията ми.

Преди да успея дори да оформя думите си, за да възразя, той ме повдигна и ме прехвърли над пъна, сякаш бях лека като пухена възглавница. Притисна ме до гърдите си, преди да ме пусне, което ме накара да спра напълно да дишам. Погледна ме в очите и по лицето му бавно се разля усмивка. Остави ме долу, преди да протегне отново ръка. Сложих леко треперещата си ръка в топлата му длан и отново потеглихме.

— По онова време Кишан и аз се опитвахме да се избягваме взаимно колкото може повече. Той не знаеше какво е станало, докато не го открил Кадам. Докато разберат, вече беше късно да се направи нещо. Кадам се беше опитал неуспешно да ме освободи, затова убеди Кишан да остане скрит, докато той се опитваше да измисли какво да прави. Както казах, от столетия се опитва да ме измъкне с взлом, да ме купи, да наема крадци. Нищо не свърши работа, докато не се появи ти. По някаква причина, след като ти пожела да съм свободен, аз успях да го призова.

Рен се засмя:

— Когато се преобразих отново в човек за пръв път от столетия, помолих Матю да ми уреди телефонен разговор за сметка на господин Кадам. Казах му, че съм бил нападнат и обран и трябва да се свържа с шефа си. Той ми помогна да разбера как да използвам телефона и господин Кадам долетя веднага.

Рен отново се преобрази в тигър и продължихме. Той вървеше плътно до мен, а аз държах ръка на тила му.

След като вървяхме няколко часа, Рен спря внезапно и подуши въздуха. Седна на задни крака и се вгледа в джунглата. Заслушах се внимателно, когато нещо разтресе храстите. От ниския храсталак първо се показа черен нос, последван от останалата част от черния тигър.

Усмихнах се щастливо:

— Кишан! Размислил си. Значи идваш с нас? Толкова се радвам!

Кишан се приближи до мен и подаде лапа, която се преобрази в ръка.

— Здравей, Келси. Не, не съм размислил. Въпреки това се радвам да те открия невредима.

Кишан хвърли гаден поглед към Рен, който незабавно се преобрази в човек. Рен блъсна Кишан по рамото и изкрещя:

— Защо не ми каза, че е била там? Видяла е лова, а ти си я оставил сама и незащитена!

Кишан възрази, забивайки пръст в гърдите на Рен:

— Ти си тръгна, преди да успея да кажа нещо. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — търся я цяла нощ. Ти също се вдигна и си замина, без да ми кажеш.

Застанах между двамата:

— Моля ви, успокойте се, и двамата. Рен, съгласих се с Кишан, че за мен ще е най-добре да го придружа, и той ме наглеждаше много внимателно. Аз сама реших да гледам лова и пак аз реших да се отправя обратно към лагера сама. Така че ако смяташ да се ядосваш на някого, ядосвай се на мен.

Обърнах се към Кишан:

— Толкова съжалявам, че съм те накарала да ме търсиш цяла нощ в дъждовна буря. Не осъзнах, че се кани да вали, нито пък че дъждът ще скрие следата ми. Извини ме.

Кишан се усмихна и целуна опакото на дланта ми, докато Рен изръмжа заплашително.

— Извинението се приема. Е, как ти хареса?

— Дъжда ли имаш предвид, или лова?

— Лова, разбира се.

— Ъмм, беше…

— Имаше кошмари — изсъска Рен на брат си.

Направих гримаса и кимнах, свеждайки глава в знак на съгласие.

— Е, поне брат ми е добре нахранен. Можеше да минат седмици преди сам да може да убие нещо.

— Справях се прекрасно и без теб.

Кишан се усмихна самодоволно:

— Не, не можеше да хванеш и куцаща костенурка без мен.

Чух юмручния удар, преди да го видя. Беше един от онези силни удари, от които ти затракват зъбите; които си мислех, че се случват само във филмите. Рен ме бе отместил ловко настрана, а после беше ударил брат си.

Кишан отстъпи, разтривайки челюстта си, но се изправи да посрещне Рен с усмивка.

— Пробвай това пак, големи братко.

Рен се намръщи, но не каза нищо. Само взе ръката ми и закрачи бързо, като ме теглеше зад себе си през джунглата. Трябваше да подтичвам, за да не изоставам от него.

Черният тигър профуча покрай нас и скочи на пътя ни. Кишан се преобрази отново в човек и каза:

— Чакай. Имам да кажа нещо на Келси.

Рен се навъси, но аз сложих длан на гърдите му:

— Рен, моля те.

Той премести поглед от брат си към мен: изражението му се смекчи. Пусна ръката ми, докосна за миг бузата ми и се отдалечи на няколко крачки, докато Кишан се приближи до мен.

— Келси, искам да вземеш това — той посегна към врата си и откачи верижката, пъхната в черната му риза. След като я закопча около врата ми, каза: — Мисля, знаеш, че този амулет ще те предпазва по същия начин, по който този на Рен закриля Кадам.

Опипах верижката и вдигнах счупения амулет да го погледна по-отблизо.

— Кишан, сигурен ли си, че искаш да го нося?

Той се усмихна лукаво:

— Прекрасна моя, ентусиазмът ти е заразителен. Човек не може да бъде близо до теб и да остане безразличен към твоята кауза. И макар че ще остана в джунглата, това ще бъде моят малък принос към старанията ти.

Изражението му стана сериозно:

— Искам да те опазя, Келси. Всичко, което знаем със сигурност, е, че амулетът е силен и може да дари онзи, който го носи, с дълъг живот. Но това не означава, че не можеш да пострадаш или дори да загинеш, така че бъди предпазлива.

Той обгърна с длан лицето ми и аз погледнах в златистите му очи.

— Не бих искал да ти се случи нещо, bilauta.

— Ще внимавам. Благодаря ти, Кишан.

Кишан хвърли поглед към Рен, който наклони глава в леко кимване, а после се обърна отново към мен. Усмихна се и каза:

— Ще ми липсваш, Келси. Ела скоро пак да ме посетиш.

Прегърнах го и обърнах буза към него за целувка. В последната секунда Кишан смени позата си и ме целуна бързо по устните.

Избъбрих шокирано:

— Хитър мошеник такъв! — После се засмях и го ударих леко с юмрук по ръката.

Той само се засмя и ми намигна.

Рен стисна юмруци и по красивото му лице премина мрачно изражение, но Кишан не му обърна внимание и затича към джунглата. Смехът му отекна обратно към нас през дърветата и се превърна в дрезгаво ръмжене, когато той се преобрази отново в черен тигър.

Рен се приближи към мен, вдигна висящия амулет и го потри замислено между пръстите си. Сложих длан върху ръката му, разтревожена, че може още да е ядосан заради Кишан. Той подръпна плитката ми, усмихна се и ме целуна топло по челото.

Преобразявайки се отново в бял тигър, той продължи да ме води през джунглата още половин час, докато с облекчение видях, че най-после сме стигнали главния път.

Изчаквайки трафика, забързахме към отсрещната страна и изчезнахме в тучните, зелени, ниски храсти. След като следвахме обонянието на Рен в продължение на кратко разстояние, най-после се натъкнахме на палатка във военен стил и аз изтичах да прегърна човека, който излезе от нея.

— Господин Кадам! Не мога да ви опиша колко съм щастлива да ви видя!