Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (18)

17. Начало

— Госпожице Келси! — приветства ме топло господин Кадам. — И аз се радвам да ви видя! Надявам се, че момчетата са се погрижили добре за вас.

Рен изсумтя и си намери сенчесто място за почивка.

— Да. Определено. Добре съм.

Господин Кадам ме отведе до един пън близо до лагерния си огън.

— Ето, седнете и си починете, докато аз разваля лагера.

Загризах една бисквита, докато гледах как господин Кадам влачи крака наоколо, докато прибираше палатката и опаковаше книгите си. Лагерът му беше толкова добре организиран, колкото очаквах да бъде. Беше използвал задната част на джипа, за да складира книгите си и други материали за проучване. Лагерен огън припукваше весело, а той беше натрупал до него голям запас от дърва. Палатката му имаше вид на място, където военните сили на Съединените щати могат да подслонят някой генерал, ако е принуден да търпи лишения. Тя изглеждаше скъпа, тежка и много по-сложна за разпъване от моята. Имаше дори луксозно писалище със сгъваем плот, покрито с книжа, притиснати с гладки, чисти речни камъни.

Изправих се и погледнах любопитно книжата.

— Господин Кадам, това преводите на пророчеството на Дурга ли са?

Чух пъшкане и леко свистене, докато господин Кадам измъкваше един тежък кол от земята. Палатката внезапно се сгъна и рухна като купчина тежък зелен брезент. Той се изправи да отговори на въпроса ми.

— Да, започнах да работя върху превода на надписа от монолита. Напълно съм сигурен, че трябва да отидем в Хампи. Освен това имам по-добра представа какво търсим.

— Хмм — взех записките му, повечето от които не бяха на английски. Докато отпивах от водата си, ръката ми се вдигна и опипа амулета, който Кишан ми беше дал.

— Господин Кадам, Кишан ми даде своята част от амулета, надявайки се, че ще ме закриля. Вашата предпазва ли ви? Можете ли все още да бъдете наранен?

Той се приближи и прибра увитата палатка в джипа. Облегна се на бронята и каза:

— Амулетът ми помага да се предпазя от сериозно нараняване, но все още мога да се порежа или да падна и да си навехна глезена.

Господин Кадам потри замислено брадата си:

— Случвало се е да се почувствам зле, но не съм боледувал. Порязванията и натъртванията ми са заздравявали бързо, макар и не толкова бързо, колкото тези на Рен или Кишан.

Той вдигна амулета, който висеше на врата ми, и го огледа внимателно.

— Различните части може да имат различни свойства. Не знаем наистина колко е голяма силата му на този етап. Това е загадка, която се надявам да разреша някой ден. Главното, разбира се, е да не поемаш рискове. Ако нещо изглежда опасно, избягвай го. Ако нещо те преследва, бягай. Разбирате ли?

— Ясно.

Той пусна амулета и отново се зае да прибира нещата в джипа.

— Радвам се, че Кишан се е съгласил да ви го даде.

— Съгласил се е? Мислех, че идеята е негова.

— Не, всъщност, вземането на амулета беше основната причина, поради която Рен искаше да спрем тук. Нямаше да си тръгне, докато не убеди Кишан да ви го даде.

Озадачена, казах:

— Наистина ли? Мислех, че се опитваме да убедим Кишан да дойде с нас.

Господин Кадам поклати тъжно глава:

— Знаехме, че няма голяма надежда за това. Кишан остана безразличен към всякакви предишни усилия, които положих да го привлека за нашата кауза. През годините съм се опитвал да го подмамя да излезе от джунглата и да се отдаде на по-удобен живот в къщата, но той предпочита да остане тук.

Кимнах:

— Наказва се заради смъртта на Йесубай.

Господин Кадам ме погледна, изненадан:

— Говорил ли ви е за това?

— Да. Разказа ми какво се е случило, когато Йесубай умряла. Все още обвинява себе си. И не само за смъртта й, но също и за случилото се с него и Рен. Много ми е мъчно за Кишан.

Господин Кадам дълбокомислено изрече:

— Вие сте много състрадателна и възприемчива за толкова млад човек, госпожице Келси. Радвам се, че Кишан е успял да ви се довери. Все още има надежда за него.

Помогнах му да събере книжата си и сгъваемите стол и маса. След като свършихме, потупах леко Рен по рамото, за да му дам знак, че сме готови да тръгваме. Той се изправи бавно, изви гърба си в дъга, махна с опашка, а после накъдри език в гигантска прозявка. След като потри глава в ръката ми, той ме последва до джипа. Скочих на пасажерската седалка, оставяйки задната част отворена, така че Рен да се изтегне вътре.

Докато шофираше обратно към главния път, господин Кадам изглежда, наистина изпитваше удоволствие да лъкатуши през трасето с препятствия от пънове, храсти, едри камъни и дупките по пътя. Шоковите амортисьори на джипа бяха превъзходни, но въпреки това трябваше да се държа здраво за дръжката на вратата и да се подпирам на таблото, за да не си ударя главата в покрива. Накрая отново излязохме на гладката магистрала и се отправихме на югозапад.

Господин Кадам ме насърчи:

— Разкажете ми за седмицата си с двата тигъра.

Надникнах към Рен на задната седалка. Изглежда дремеше, затова реших за начало да разкажа на господин Кадам първо за лова, а после се върнах назад и говорих за всичко останало. Е, почти всичко останало. Не разказах за целувката. Не защото господин Кадам не би разбрал; дори напротив. Не можех да съм сигурна, че Рен наистина спи отзад, а още не бях готова да споделя чувствата си, затова пропуснах тази част.

Господин Кадам най-много искаше да чуе за Кишан. Бил шокиран, когато Кишан излязъл от джунглата и поискал още храна за мен. Каза, че Кишан нямал вид да се интересува от нищо или никого, откакто родителите му починали.

Разказах му как Кишан остана с мен пет дни, докато Рен ловуваше, и че си говорихме как е срещнал Йесубай. Опитвах се да запазя тона си тих и да шепна, когато говорех за нея, за да не разстроя Рен. Господин Кадам изглеждаше озадачен от необходимостта ми да кодирам всичко, което казвах, но все пак ме остави да го направя. Кимаше, докато слушаше внимателно коментарите ми за вие-знаете-какво и нещото-което-се-случи-на-онова-място.

Беше ми ясно, че той знае повече и може да попълни една-две празнини в знанията ми, но той не разкриваше лесно информация. Господин Кадам беше от хората, които пазят поверените им тайни. Тази черта от характера му работеше едновременно в моя полза и в мой ущърб. В крайна сметка реших, че това е добре и смених темата, заговаряйки за детството на Рен и Кишан.

— Ах, момчетата бяха гордостта и радостта на родителите си — принцове, които умееха да се забъркват в неприятности и да се измъкват от тях благодарение на обаянието си. Даваха им всичко, което пожелаеха, но трябваше да се потрудят, за да го заслужат.

Дешен, майка им, беше твърде необичайна за Индия. Извеждаше ги предрешени, за да си играят с бедните деца. Искаше децата й да бъдат отворени за всички култури и религиозни практики. Бракът й с баща им, крал Раджарам, беше смесица от две култури. Той я обичаше и й угаждаше, без да го е грижа какво мислят всички останали. Момчетата бяха отгледани с най-доброто от двата свята. Изучаваха всичко — от политика и военно дело, до отглеждането на стада и прибирането на реколтата. Бяха обучавани не само да си служат с оръжията на Индия, но имаха достъп и до най-добрите учители от цяла Азия.

— Правеха ли други неща? Като нормалните тийнейджърски постъпки?

— За какви неща сте любопитна?

Трепнах нервно.

— Излизаха ли… на срещи?

Господин Кадам любопитно изви вежда:

— Не. Определено не. Историята, която ми разказахте — той ми намигна — да знаете, е единственият случай, в който съм чувал някой от двамата да има романтично приключение. Откровено казано, те нямаха време за това, а и без друго и на двете момчета щяха да им уредят бракове.

Наклоних облегалката леко назад и облегнах глава на нея. Опитах се да си представя какъв е бил животът им. Сигурно е било трудно да нямат избор, но пък те са били привилегировани, докато други са имали далеч по-малко. И въпреки това да имам свобода на избор беше нещо, което ценях изключително много.

Скоро мислите ми се замъглиха, а умореното ми тяло ме подтикна към дълбок сън. Когато се събудих, господин Кадам ми подаде увит сандвич и голям плодов сок.

— Хайде, хапнете нещо. Ще пренощуваме в хотел и за разнообразие ще си починете добре в удобно легло през нощта.

— А Рен?

— Избрах хотел, който е близо до малък участък от джунглата. Можем да го оставим там и да го приберем на връщане.

— А капаните за тигри?

Господин Кадам се засмя:

— Разказа ви за това, а? Не се тревожете, госпожице Келси. Няма вероятност да допусне една и съща грешка два пъти. В този район няма никакви едри животни, така че жителите на града не очакват нищо. Ако се спотайва и не бие на очи, не би трябвало да възникнат никакви неприятности.

Час по-късно господин Кадам отби и спря близо до гъст участък от джунглата в покрайнините на едно градче, и пусна Рен да излезе. Продължихме към малък град, който гъмжеше от пъстро облечени хора и живописни домове, и спряхме пред хотела си.

— Не е петзвезден — обясни господин Кадам, — но си има своя чар.

На излъскана квадратна витрина на малкото магазинче бяха изложени стоки. Отгоре висеше огромна табела в дървена рамка. Беше боядисана в розово и обявяваше името на магазина, което не можах да прочета, а върху нея беше изрисувана старомодна бутилка от кока-кола, която бе универсално разпознаваема, независимо на какъв език е надписът върху нея.

Господин Кадам се приближи до рецепцията на хотела, докато аз се разхождах наоколо, оглеждайки интересните стоки за продан. Намерих американски шоколадови десертчета и безалкохолни питиета наред с необичайни бонбони и ледени близалки с екзотични вкусове.

Господин Кадам взе ключовете ни и купи по една бутилка кола и по една ледена близалка за двама ни. Подаде ми една бяла, а той си взе оранжевата. Смъкнах обвивката и предпазливо подуших замразеното си лакомство.

— Не е нещо от рода на соя и къри, нали?

Той се усмихна:

— Отхапете.

Направих го и с изненада открих, че близалката има вкус на кокос. Не е толкова вкусно като „Тиламоук Мъдслайд“, но съвсем не е лошо, помислих си.

Господин Кадам отхапа голямо парче от ледената си близалка, вдигна я усмихнато и отбеляза:

— Манго.

Двуетажният, ментовозелен хотел имаше порта от ковано желязо, циментов вътрешен двор и розов като фламинго бордюр. В моята стая имаше голямо легло, разположено точно по средата. Пъстра завеса прикриваше малък дрешник с няколко дървени закачалки. Леген и кана с прясна вода, както и две глинени чаши, бяха поставени на една маса. Вместо климатик, отгоре лениво се въртеше закачен на тавана вентилатор, който раздвижваше топлия въздух. Нямаше баня. Всички наематели трябваше да делят общите бани на първия етаж. Удобствата бяха оскъдни, но пак беше по-добре от джунглата — нямаше спор по въпроса.

След като се погрижи да ме настани и ми даде ключа, господин Кадам каза, че ще дойде да ме вземе и да ме заведе на вечеря след три часа, а после се оттегли, оставяйки ме да се усамотя.

Едва беше излязъл през вратата, когато дребна индийка в ярко оранжева надиплена риза и бяла пола дойде да вземе за пране мръсните ми дрехи. Съвсем скоро тя се върна с изпраните ми дрехи и ги закачи на въжето за простиране пред вратата ми. Те заплющяха леко на бриза, а аз задрямах, заслушана в успокояващия, напомнящ ми за дома звук.

 

 

След като подремнах за кратко и нахвърлях набързо няколко нови рисунки на Рен като тигър, сплетох косата си и я вързах с червена панделка, за да отива на червената ми риза. Точно обувах маратонките си, когато господин Кадам почука на вратата.

Изведе ме да вечеряме в заведение, за което каза, че е най-добрият ресторант в града, „Манговият цвят“. Качихме се на малка моторна лодка, изпълняваща ролята на такси, за да пресечем реката, и отидохме пеш до подобна на къща в плантация постройка, заобиколена от бананови, палмови и мангови дървета.

Той ме поведе отзад покрай сградата и излязохме на павирана каменна пътека, която водеше до удивителна гледка към реката. Солидни дървени маси с гладки полирани плотове и каменни пейки бяха разположени навсякъде из един вътрешен двор. В ъгъла на всяка маса бяха поставени железни фенери, от които струеше единствената светлина. Една тухлена арка вдясно беше покрита с бял жасмин, който изпълваше с благоухание вечерния въздух.

— Господин Кадам, това е прекрасно!

— Да, служителят на рецепцията го препоръча. Помислих си, че една хубава вечеря ще ви достави наслада, след като от цяла седмица сте на армейски дажби.

Оставих господин Кадам да поръча за мен, тъй като нямах представа какво пише в менюто. Насладихме се на вечеря от ориз „басмати“, зеленчуци на скара, пиле сааг, което се оказа пиле, приготвено с пасиран спанак, хрупкава бяла риба с чътни от манго, зеленчукови резени пакора, кокосови резанки, хляб „наан“, и някакъв вид лимонада, приготвена с щипка кимион и мента, наречена джал джеера. Отпих от лимонадата, открих, че е прекалено стипчива за моя вкус и вместо това изпих доста голямо количество вода.

Когато започнахме да се храним, попитах господин Кадам какво още е научил за пророчеството.

Той избърса уста със салфетката си, отпи глътка вода и каза:

— Смятам, че това, което търсите, се нарича Златният плод на Индия. — Наведе се по-плътно към мен и снижи глас: — Историята за Златния плод е много стара легенда, забравена от повечето съвременни учени. Предполага се, че това бил предмет с божествен произход, поверен на Хануман, за да се грижи за него и да го пази. Да ви разкажа ли историята?

Отпих от водата си и кимнах.

— Някога Индия била обширна пустош, напълно необитаема. Била пълна с отровни змии, големи пустини и свирепи зверове. После дошли боговете и богините и лицето на земята се променило. Те създали човека и дали на човечеството специални дарове, първият от които бил Златният плод. Когато бил посаден, порасло силно и здраво дърво, и от плодовете събрали семената и ги разнесли из цяла Индия, превръщайки я в плодородна земя, която щяла да храни милиони.

— Но, ако Златният плод е бил посаден, няма ли да е изчезнал или да се е превърнал в корени на дървото?

— Един плод от онова първо дърво узрял бързо и станал златен, и този Златен плод бил взет и скрит от Хануман, получовекът, полумаймуна, крал на Кишкинда. Докато плодът е защитен, народът на Индия ще бъде нахранен.

— Значи това е плодът, който трябва да намерим? Ами ако Хануман още го пази и не можем да се доберем до него?

— Хануман защитил плода, като го сложил в крепостта си и го заобиколил с безсмъртни слуги, които бдели над него. Не знам много за това какви прегради ще бъдат поставени, за да ви спрат. Предполагам, че ще има повече от един капан, предназначен да ви отклони от пътя. От друга страна, вие сте избраницата на Дурга и имате също и нейната закрила.

Потърках разсеяно ръката си. По нея преминаха тръпки. Рисунката с къна беше избледняла, но знаех, че още е там. Отпих от водата си.

— Наистина ли мислите, че ще намерим нещо? Искам да кажа, вярвате ли наистина в тези неща?

— Не знам. Надявам се, че е вярно, за да могат тигрите да бъдат освободени. Опитвам се да държа ума си отворен. Знам, че има сили, които не мога да разпозная, и неща, които ни изкривяват и променят така, че не можем да виждаме. Не би трябвало да съм жив, но по някакъв начин съм. Рен и Кишан са хванати в капана на магия, която не разбирам, и мой дълг е да им помогна.

Сигурно съм придобила разтревожено изражение, защото той ме потупа по ръката и каза:

— Не се безпокойте. Имам силно предчувствие, че накрая всичко ще се нареди. Тази вяра ми помага да се съсредоточа върху целта ни. Имам голямо доверие във вас и Рен, и вярвам, за първи път от столетия, че има надежда.

Той плесна с ръце и ги потърка.

— Сега нека насочим вниманието си към десерта?

Той поръча за двамата кулфи, което, както обясни, беше индийски сладолед, приготвен от прясна сметана и ядки. Беше освежаващ в топлата вечер, макар и не толкова сладък и сметанов като американския сладолед.

След вечеря тръгнахме бавно обратно към лодката и говорехме за Хампи. Господин Кадам препоръча да посетим местен храм на Дурга, преди да се отправим към руините, за да потърсим входа за Кишкинда.

Докато вървяхме бавно през града към пазара, с господин Кадам зърнахме нашия ментовозелен хотел. Той се обърна към мен със смутено изражение и каза:

— Надявам се да ми простите задето избрах този донякъде скромен хотел. Исках да остана в по-малкия град по-близо до джунглата, в случай че Рен има нужда от мен. Той може да стигне до нас тук бързо, ако му се наложи, и се чувствам по-сигурен, когато съм по-близо до него.

— Добре съм, господин Кадам. След като стоях в джунглата една седмица, това ми се струва истински лукс.

Той се засмя и кимна. Заразглеждахме различните сергии и господин Кадам купи плодове за закуска и нещо като оризови сладкиши, увити в бананови листа. Изглеждаха подобни на обяда, който Фет ми беше приготвил, но господин Кадам ме увери, че са сладки, а не пикантни.

След като се приготвих за лягане, разбухнах възглавницата и я пъхнах зад гърба си, придърпах току-що изпрания си юрган на скута, и си представих как Рен седи в джунглата сам-самичък. Чувствах се виновна да съм тук, докато той е там навън. Освен това ми липсваше и се чувствах самотна. Харесваше ми да е наоколо. Въздъхвайки дълбоко, измъкнах косата си от плитката, сгуших се и потънах в лек сън.

По някое време около полунощ ме събуди тихо почукване на вратата. Поколебах се дали да отворя. Беше късно и със сигурност не можеше да е господин Кадам. Отидох до вратата, тихо допрях ръка до нея и се заслушах.

Отново се потропа приглушено и чух как познат глас прошепна едва доловимо:

— Келси, аз съм.

Отключих вратата и надникнах навън. Рен стоеше там, облечен в белите си дрехи, бос, с тържествуваща широка усмивка на лицето. Дръпнах го вътре и изсъсках:

— Какво правиш тук? Опасно е да идваш в града! Може да те видят и да изпратят ловци след теб!

Той сви рамене и се ухили:

— Липсваше ми.

Устните ми потрепнаха и се извиха в полуусмивка:

— И ти ми липсваше.

Той небрежно подпря рамо на рамката на вратата.

— Това значи ли, че ще ми позволиш да остана тук? Ще спя на пода и ще си тръгна, преди да съмне. Никой няма да ме види. Обещавам.

Въздъхнах дълбоко:

— Добре, но обещай, че ще си тръгнеш рано. Не ми харесва да рискуваш така живота си.

— Обещавам. — Той седна на леглото, взе ръката ми и ме дръпна да седна до него. — Не ми харесва да спя сам в тъмната джунгла.

— И на мен не би ми харесало.

Той сведе поглед към преплетените ни ръце.

— Когато съм с теб, отново се чувствам като човек. Когато съм там навън съвсем сам, се чувствам като звяр, като животно. — Очите му се стрелнаха нагоре към моите.

Стиснах ръката му:

— Разбирам. Всичко е наред. Наистина.

Той се усмихна:

— Беше трудна за проследяване, знаеш ли. Имам късмет, че двамата решихте да отидете пеша на вечеря, така че можах да проследя миризмата ти чак до вратата ти.

Нещо на нощното шкафче привлече вниманието му. Навеждайки се покрай мен, той се пресегна и вдигна отворения ми дневник. Бях направила нова рисунка на тигър — моят тигър. Рисунките ми от цирка ставаха, но тази последна рисунка беше по-съкровена и пълна с живот. Рен се взря в нея за миг, докато ярко алена руменина оцвети бузите ми.

Той проследи с пръст образа на тигъра, а после прошепна нежно:

— Някой ден ще ти подаря мой истински портрет.

Оставяйки внимателно дневника на шкафчето, той взе двете ми ръце в своите, обърна се към мен с напрегнато изражение и каза:

— Не искам да виждаш само тигър, когато ме погледнеш. Искам да виждаш мен — мъжа.

Посягайки, той почти докосна бузата ми, но бързо спря и отдръпна ръка.

— Нося образа на тигъра от твърде много години. Той открадна човешкия ми облик.

Кимнах, а той стисна ръцете ми и прошепна тихо:

— Келс, вече не искам да бъда той. Искам да бъда аз. Искам да имам живот.

— Знам — казах меко. Вдигнах ръка да го погаля по бузата. — Рен, аз… — Замръзнах на място, когато той бавно свали ръката ми до устните си и целуна дланта ми. По ръката ми пробягаха тръпки. Сините му очи отчаяно обхождаха лицето ми, искаха, нуждаеха се от нещо — от мен.

Исках да кажа нещо, за да го насърча. Исках да му предложа утеха. Просто не можех да формулирам думите. Умолителните му думи ме трогнаха. Почувствах дълбока близост с него, силна връзка. Исках да му помогна, исках да бъда негова приятелка, исках… може би още нещо. Опитах се да разпозная и определя реакциите си спрямо него. Това, което чувствах към него, изглеждаше твърде сложно, за да се определи, но скоро за мен стана очевидно, че най-силната емоция, която изпитвах, онази, която раздвижваше сърцето ми, е… любов.

Бях издигнала бент около сърцето си, след като семейството ми почина. Не си бях позволявала истински да обичам някого, защото се страхувах, че отново ще ми бъде отнет. Умишлено избягвах близко обвързване. Харесвах хората и имах много приятелски отношения, но не рискувах да обичам. Не и така.

Неговата уязвимост ми позволяваше да сваля гарда и внимателно и методично, той разкъса моя добре построен бент. Вълни от нежни чувства се плискаха над върха и се промъкваха през пукнатините. Чувствата нахлуха през язовирната стена и се вляха в мен. Беше плашещо да се отворя и да си позволя отново да изпитвам обич към някого. Сърцето ми заблъска силно и започна да пулсира шумно в гърдите ми. Бях сигурна, че той го чува.

Изражението на Рен се промени, докато наблюдаваше лицето ми. Тъжният му поглед бе заместен от друг, изпълнен със загриженост за мен.

Каква беше следващата стъпка? Какво трябва да направя? Как да споделя какво изпитвам?

Спомних си как гледах романтични филми с мама и любимата ни реплика беше: „хайде, млъквай и я целувай вече“. И двете се вбесявахме, когато героят или героинята не правеше това, което беше толкова очевидно за нас двете, и веднага, щом възникнеше напрегнат, романтичен момент, повтаряхме мантрата си. Чувах в ума си развеселения глас на мама да ми дава същия съвет: „Келс, хайде млъквай и го целувай вече!“

Така че се опомних и преди да размисля, се наведох и го целунах.

Той замръзна. Не отвърна на целувката ми. Не ме отблъсна. Просто спря… да се движи. Отдръпнах се назад, видях шока върху лицето му и мигновено съжалих за дързостта си. Станах и се отдалечих, смутена. Исках да оставя известно разстояние между нас, докато трескаво се опитвах да построя отново стените около сърцето си.

Чух го да се раздвижва. Пъхна ръка под лакътя ми и ме обърна. Не можех да го погледна. Само забих поглед в босите му крака. Той постави пръст под брадичката ми и се опита да побутне главата ми нагоре, но аз все така отказвах да срещна погледа му.

— Келси. Погледни ме. — Когато вдигнах очи, те се преместиха от краката му към едно бяло копче в средата на ризата му.

Погледни ме.

Очите ми продължиха пътуването си. Бавно преминаха покрай златистобронзовата кожа на гърдите му, шията му, а после се спряха върху красивото му лице. Кобалтовосините му очи потърсиха моите с въпросителен поглед. Той пристъпи по-близо. Дъхът ми заседна в гърлото. Протягайки ръка, той бавно я плъзна около талията ми. Другата му ръка обгърна брадичката ми. Все още наблюдавайки лицето ми, той леко постави длан на бузата ми и проследи извивката на скулата ми с палец.

Докосването беше сладко, колебливо и внимателно, както може да се опитате да докоснете изплашена кошута. Лицето му беше изпълнено с почуда и осъзнаване. Потръпнах. Той се поколеба само още миг, после се усмихна нежно, наведе глава и леко докосна устни до моите.

Целуна ме нежно, предпазливо — целувка, подобна на едва доловим шепот. Другата му ръка също се плъзна надолу към талията ми. Боязливо докоснах ръцете му с връхчетата на пръстите си. Беше топъл, а кожата му беше гладка. Той внимателно ме притегли по-близо и леко ме притисна към гърдите си. Хванах здраво ръцете му.

Той въздъхна от удоволствие и впи устни по-плътно в моите. Разтопих се в обятията му.

Как дишах? Неговият напомнящ за лятото аромат на сандалово дърво ме заобикаляше. Където и да ме докоснеше, се чувствах тръпнеща и жива.

Трескаво се вкопчих в ръцете му. Без нито за миг да откъсва устни от моите, Рен хвана двете ми ръце и ги обви, една по една около врата си. После бавно прокара едната си длан надолу по голата ми ръка до кръста, докато другата се вмъкна в косата ми. Преди да осъзная какво смяташе да прави, той ме вдигна с една ръка и ме притисна с всичка сила към гърдите си.

Нямах представа колко дълго сме се целували. Струваше ми се, че е било само секунда, а в същото време имах чувството, че е било цяла вечност. Босите ми крака висяха на няколко инча от пода. Той с лекота удържаше цялата тежест на тялото ми с една ръка. Зарових пръсти в косата му и почувствах тътнещ звук в гърдите му. Беше подобен на мъркащия звук, който издаваше като тигър. След това всякаква свързана мисъл напусна ума ми и времето спря.

Всички неврони се задействаха в мозъка ми едновременно и накараха организма ми да излезе извън контрол и да спре да работи. Нямах представа, че усещането от една целувка е такова. Претоварване на сетивата.

В някакъв момент Рен неохотно ме пусна долу. Все още поддържаше тежестта ми, което беше добре, защото бях готова да падна. Той обгърна бузата ми с длан и бавно прокара палец по долната ми устна. Застана близо до мен, като държеше едната си ръка обвита около талията ми. Другата му ръка се придвижи към косата ми и пръстите му започнаха бавно да усукват измъкналите се от плитката ми тънки кичури.

Наложи се да примигна няколко пъти, за да проясня зрението си.

Той се засмя тихо:

— Дишай, Келси. — На лицето му имаше много самодоволна, лукава усмивка, която, по някаква причина, ме ядоса.

— Изглеждаш много доволен от себе си.

Той повдигна вежда:

— Наистина съм доволен.

Ухилих му се в отговор и казах:

— Е, не поиска позволение.

— Хмм, може би е редно да поправим това. — Прокара пръст нагоре по ръката ми, описвайки малки кръгове, докато ги движеше. — Келси?

Загледах как напредва и промърморих, разсеяно:

— Да?

Той пристъпи по-близо.

— Имам ли…

— Хмм? — Извих се леко.

— Твоето…

Започна да души врата ми, после се премести нагоре към ухото. Устните му ме погъделичкаха, докато шепнеше, и почувствах как се усмихва.

— Позволение…

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, кожата ми се наежи и потръпнах.

— Да те целуна?

Кимнах слабо. Изправяйки се на пръсти, плъзнах ръце около врата му, показвайки му, че определено му давам позволение. Той ме обсипа с целувки от ухото до бузата с мъчително бавно движение, придвижвайки се по избран от него път. Спря, забавяйки се точно над устните ми, и зачака.

Знаех какво чака. Поколебах се само за една кратка секунда, а после прошепнах едва доловимо:

— Да.

Усмихвайки се победоносно, той ме притисна силно до гърдите си и ме целуна отново. Този път целувката беше по-дръзка и по-игрива. Прокарах ръце от силните му рамене нагоре към врата му и го притиснах плътно към себе си.

Когато се отдръпна, лицето му светна от въодушевена усмивка. Той ме взе в ръце и ме завъртя из стаята, като се смееше. Когато съвсем ми се зави свят, той се овладя и допря чело до моето. Свенливо протегнах ръка да докосна лицето му, изследвайки ъгълчетата на бузите и устните му с върховете на пръстите си. Когато го докоснах, той се излегна и се сгуши в мен, както правеше тигърът. Засмях се тихо и прокарах ръце нагоре в косата му, като я отметнах от челото му, наслаждавайки се на копринената й мекота.

Чувствах се зашеметена. Не очаквах една първа целувка да е толкова… променяща живота. В няколко кратки мига наръчникът с правилата на моята вселена бе пренаписан. Изведнъж бях съвършено нов човек. Бях крехка като новородено и се тревожех, че колкото повече позволя да се задълбочи връзката, толкова по-лошо ще бъде, ако Рен си отиде. Какво щеше да стане с нас? Нямаше как да разбера и осъзнах колко чупливо и деликатно нещо беше едно сърце. Нищо чудно, че бях държала моето заключено.

Той беше в неведение за мрачните ми мисли и аз се опитах да ги изтикам в дъното на ума си и да се наслаждавам на този момент с него. Оставяйки ме на земята, той за кратко ме целуна отново и обсипа с леки целувки пътя на косата ми и врата ми. После ме притисна в топла прегръдка и просто ме задържа плътно до себе си. Галейки косата ми, докато ме милваше по врата, той шепнеше тихи думи на родния си език. След няколко мига въздъхна, целуна ме по бузата и ме побутна към леглото.

— Поспи малко, Келси. И двамата имаме нужда от сън.

След една последна милувка по бузата с опакото на пръстите си, той прие образа на тигър и легна на рогозката до леглото ми. Вмъкнах се в леглото, настаних се под юргана си и се наведох да го погаля по главата.

Пъхайки другата си ръка под бузата, тихо казах:

— Лека нощ, Рен.

Той потри глава в ръката ми, притисна се към нея и измърка тихо. После отпусна глава върху лапите си и затвори очи.

Мей Уест, прочута водевилна актриса, веднъж казала: „Целувката на един мъж е неговият подпис“. Засмях се на себе си. Ако това беше вярно, то подписът на Рен беше същински Джон Ханкок^[1] на целувките.

На другата сутрин Рен си беше отишъл. Облякох се и почуках на вратата на господин Кадам.

Вратата се отвори и той ми се усмихна:

— Госпожице Келси! Добре ли спахте?

Не долових никакъв сарказъм и предположих, че Рен бе предпочел да не разкрива нощната си авантюра пред господин Кадам.

— Да, спах чудесно. Май прекалено дълго обаче. Съжалявам за това.

Той махна пренебрежително с ръка, подавайки ми оризов сладкиш, увит в бананови листа, плодове и бутилка вода.

— Не се тревожете. Ще отидем да вземем Рен и потегляме към храма на Дурга. Не бързаме.

Върнах се в стаята си и сложих закуската си на масата. Взех няколко лични вещи и ги прибрах в малката си пътна чанта. Често се улавях, че се унасям в блянове. Поглеждах в огледалото и докосвах ръката си, косата и устните си, докато си припомнях целувките на Рен. Трябваше постоянно да се разтърсвам и да се съсредоточавам отново. Това, което би трябвало да ми отнеме десет минути, отне час и половина.

Най-отгоре в чантата сложих дневника си. Върху него сложих сгънатия си юрган и затворих ципа, след което отидох да потърся господин Кадам. Той ме чакаше в джипа, преглеждайки няколко карти. Усмихна ми се и изглеждаше в добро настроение, макар че го бях накарала да чака толкова дълго.

Прибрахме Рен, който изскочи от дърветата като игриво тигърче. Когато стигна до джипа, аз се надвесих навън да го погаля, а той се изправи на задните си крака да побутне с нос дланта ми и да близне ръката ми през отворения прозорец. Скочи на задната седалка и потеглихме.

Като следваше внимателно пътните карти, г-н Кадам отби по един черен път, който минаваше през джунглата, спирайки най-накрая при каменния храм на Дурга.