Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (24)

23. Шест часа

Беше рано призори. Слънцето току-що надзърташе над хоризонта. Профучах през сградите на Хампи и оставих инерцията на гнева ми да ме отнесе на половината път до лагера на господин Кадам.

Рен вървеше тихо някъде зад мен. Не го чувах, но знаех, че е там. Остро си давах сметка за присъствието му. Имах неосезаема връзка с него — в образа на човек беше почти сякаш вървеше до мен. Почти сякаш ме докосваше.

Сигурно съм поела по погрешната пътека, защото той изтича напред, многозначително отправяйки се в различна посока. Промърморих:

— Фукльо. Ще вървя в грешната посока, ако искам. — Но въпреки това го последвах.

След малко различих джипа, паркиран на хълма и видях господин Кадам да ни маха. Приближих се до лагера му и той ме притисна в кратка прегръдка.

— Госпожице Келси! Върнахте се. Разкажете ми какво се случи.

Въздъхнах, оставих раницата си долу и седнах на задната броня на джипа.

— Ами трябва да ви кажа, че тези последни няколко дни бяха едни от най-лошите в живота ми. Имаше маймуни и Капа, и противни целуващи се трупове, и ухапвания от змии, и дървета, покрити с игли, и…

Той вдигна ръка и ме спря:

— Какво искате да кажете с това „няколко дни“? Тръгнахте едва снощи.

Объркана, казах:

— Не. Нямаше ни поне — преброих на пръсти — поне четири или пет дни.

— Съжалявам, госпожице Келси, но вие с Рен ме напуснахте снощи. Всъщност канех се да кажа, че трябва да си починете малко и после да опитате отново утре сутринта. Наистина ли сте отсъствали почти седмица?

— Ами спах през два от дните. Поне така ми каза онзи прекрасен тигър, ей там. — Погледнах гневно Рен, който отвърна на погледа ми с невинно тигърско изражение, докато слушаше разговора ни.

Рен изглеждаше мил и внимателен, безобиден като котенце. Безобиден колкото някой Капа. Аз, от друга страна, бях настръхнала като таралеж. Наежих се. Всичките ми бодли се бяха изправили, за да защитя меката долна част на тялото си да не бъде погълната от хищника, който бе проявил интерес.

— Два дни? Виж ти, виж ти. Защо не се върнем в хотела да си починем? Можем отново да опитаме да вземем плода утре вечер.

— Но, господин Кадам — казах и отворих ципа на раницата, — не се налага да се връщаме. Взехме първия дар на Дурга, Златния плод. — Измъкнах юргана си и го разгънах, разкривайки Златния плод, сгушен в него.

Той внимателно го измъкна от пашкула му.

— Удивително! — възкликна.

— Манго. — Със самодоволна усмивка добавих: — Съвсем логично е. В края на краищата мангото е много важно за индийската култура и търговия.

Рен изсумтя сърдито и се търкулна на една страна в тревата.

— Наистина има логика, госпожице Келси. — Той продължи да се възхищава на плода още един миг, а после внимателно го уви отново в юргана ми. Плесна с ръце. — Това е много вълнуващо! Хайде тогава да разваляме лагера и да се отправяме към вкъщи. Или може би ще е по-добре да отидем в някой хотел, за да си починете, госпожице Келси.

— О, всичко е наред. Нямам нищо против да поема отново на път. Може да отседнем в хотел довечера. Колко дни ще ни трябват, за да се приберем?

— Ще трябва да отсядаме в хотел още две нощи по време на пътуването към къщи.

Разтревожена за миг, хвърлих поглед към Рен.

— Добре. Мислех си, че може би този път, ако нямате нищо против, можем да се регистрираме в някой от онези по-големи хотели. Нали знаете, някое място с повече хора. С асансьори и със стаи, които се заключват. Или още по-добре, някой хубав висок хотел в голям град. Далече, далече, далече от джунглата.

Господин Кадам се усмихна под мустак:

— Ще видя какво мога да направя.

Удостоих го с блажена усмивка:

— Хубаво! Моля ви, може ли да тръгваме сега? Нямам търпение да взема душ! — Отворих вратата откъм страната за пасажера, после се обърнах и изсъсках с шепот, предназначен за Рен: — В моята хубава, разположена на висок етаж, недостъпна за тигри хотелска стая.

Той само ме погледна отново с невинното си, синеоко тигърско изражение. Усмихнах му се злорадо и скочих в джипа, затръшвайки вратата след себе си. Моят тигър просто притича спокойно отзад, където господин Кадам товареше последните си запаси, и скочи. С още един скок се озова на задната седалка. Надвеси се напред и преди да успея да го отблъсна, ми лепна голяма, мокра, лигава тигърска целувка право по лицето.

Изпелтечих:

— Рен! Това е толкова отвратително!

С тениската си избърсах тигърската слюнка от носа и бузата си и се обърнах да му покрещя още малко. Той вече лежеше на задната седалка с широко отворена увиснала уста, сякаш се смееше. Преди да успея да го нахокам хубавичко, господин Кадам, който беше толкова щастлив, колкото не го бях виждала никога досега, се качи в джипа и отново започнахме неравното пътуване обратно към някой по-цивилизован път.

Господин Кадам искаше да ме разпита. Знаех, че жадува да получи информация, но все още бях бясна на Рен, затова излъгах. Попитах го дали може да изчака малко, за да поспя. Прозинах се широко за по-драматичен ефект и той веднага се съгласи да ме остави за малко на спокойствие — което ме накара да се почувствам виновна. Наистина харесвах господин Кадам и мразех да лъжа хората. Оправдах действията си, като обвиних мислено Рен за нетипичното си поведение. Беше лесно да убедя себе си, че вината е негова. Обърнах се на една страна и затворих очи.

Спах известно време, а когато се събудих, господин Кадам ми подаде една сода, сандвич и банан. Повдигнах вежда, когато видях банана и се сетих за няколко хубави шеги по адрес на маймуните, с които можех да подразня Рен, но си замълчах заради господин Кадам. Вместо това веднага нападнах сандвича си и пресуших содата.

Господин Кадам се засмя и ми подаде нова.

— Готова ли сте да ми разкажете за това, което се случи, госпожице Келси?

— Разбира се, да.

Отне ми почти два часа да му разкажа за дългия тунел, гората с игличките, пещерата, Капа и Кишкинда. Прекарах дълго време, разказвайки за златното дърво и оживелите маймуни. Завърших с това как Капа ме нападнаха, а Фаниндра ме ухапа.

Изобщо не споменах, че Рен беше в човешки образ през цялото време. Всъщност омаловажих изцяло присъствието му в Кишкинда. Всеки път, когато господин Кадам ме питаше как сме постигнали едно или друго нещо, отговарях уклончиво или казвах какъв късмет е, че Фаниндра е с нас, или какъв късмет е било, че сме имали гадата. Изглежда, това беше задоволителен отговор на повечето му въпроси.

Когато попита за още подробности по нападението на Капа, просто свих рамене и повторих мантрата си: „Имах късмет, че Фаниндра беше с мен“. Не исках да отговарям на никакви странни въпроси за Рен. Знаех, че вероятно щеше да разкаже своята версия на историята, когато отново се преобрази в човек, но не ме беше грижа. Поддържах версията си реалистична, лишена от емоции, и — по-важното — лишена от присъствието на Рен.

Господин Кадам каза, че скоро ще спрем в хотел, но искаше първо да намери подходящо място да остави Рен. Казах колебливо: „Разбира се“ и отправих отвратително сладка усмивка назад към наострилия уши тигър.

Господин Кадам отбеляза разтревожено:

— Надявам се, че нашият хотел няма да е прекалено далече за него.

Потупах господин Кадам по ръката и го успокоих:

— О, не се безпокойте за него. Много го бива да постига каквото иска. Искам да кажа… да се грижи за нуждите си. Сигурна съм, че ще намери тази дълга нощ в джунглата за много просвещаваща. — Господин Кадам ме стрелна с озадачен поглед, но накрая кимна, отби джипа встрани и спря близо до горист участък.

Рен излезе от джипа, заобиколи до моята страна от колата и се втренчи в мен с леденосини очи. Просто извърнах тяло, за да не ми се налага да го гледам. Когато господин Кадам се върна в джипа, надникнах отново навън през прозореца си, но Рен го нямаше. Напомних си, че той си го заслужаваше, и се облегнах назад на седалката със скръстени на гърдите ръце и напрегнато изражение на лицето.

Господин Кадам проговори меко:

— Келси, добре ли сте? Изглеждате много… напрегната, откакто ви видях за последен път.

Промърморих под нос:

— Представа си нямате.

— Какво беше това?

Въздъхнах и му се усмихнах слабо:

— Нищо. Добре съм, просто съм изцедена от пътуването, това е всичко.

— Има нещо друго, което смятах да ви попитам. Явиха ли ви се някакви странни сънища, докато бяхте в Кишкинда?

— Какви сънища?

Той ми хвърли поглед, разтревожен:

— Може би сън, свързан с амулета ти?

— О! Съвсем забравих да ви разкажа! Когато откъснах плода, припаднах и получих видение. Беше за вас, мен и някакъв злодей.

Господин Кадам видимо се разтревожи. Прочисти гърло:

— Тогава видението е било реално — за всички ни. Страхувах се от това. Мъжът, когото си видяла, е бил Локеш. Той е същият черен магьосник, стоварил проклятието върху Рен и Кишан.

Зяпнах шокирано:

— Още е жив?

— Изглежда, че е. Изглежда също и че притежава поне една част от амулета. Подозирам обаче, че у него са всички останали части.

— Колко парчета съществуват?

— Мълвата твърди, че са общо пет, но всъщност никой не знае със сигурност. Бащата на Рен имаше едно парче, а майка му внесе в семейството още едно, защото бе единствена потомка на могъщ военачалник, който също притежаваше едно. Именно така в крайна сметка Рен и Кишан се сдобиха с по едно парче.

— Но какво общо има това с мен?

— Точно това е въпросът, Келси. Ти помагаш на Рен да развали проклятието. Амулетът свързва трима ни и се безпокоя, че Локеш знае за нас. Специално за теб. Надявах се, че нещо му се е случило, че вече не е жив след всичките тези години. Търся го от столетия. Сега, когато ни видя, се тревожа, че ще тръгне да преследва теб и амулета.

— Наистина ли мислите, че е толкова безмилостен?

— Знам, че е. — Господин Кадам направи пауза, а после предположи меко: — Може би е време да се върнете у дома.

— Какво? — Паникьосах се.

Да се върна у дома? У дома при какво? У дома при кого? Нямах живот у дома. Дори не бях мислила какво щеше да стане, след като развалим проклятието. Предполагам, просто бях приела, че има толкова много неща за вършене, та ще си стоя тук поне две години.

Слисана, запитах:

— Наистина ли искате да се прибера у дома сега?

Той ме потупа по ръката:

— Съвсем не! Не исках да намекна, че искам да ни напуснете. Не се тревожете. Ще измислим нещо. Засега просто размишлявам. Нямам непосредствени планове да ви изпращам у дома. И разбира се, ако и когато все пак си тръгнете, винаги можете да се върнете, когато пожелаете. Нашият дом е и ваш. Просто трябва да действаме изключително предпазливо сега, когато Локеш излезе отново на сцената.

Почувствах как паниката ми се уталожва, но само наполовина. Може би господин Кадам е прав. Може би трябва да се прибера у дома. Ще бъде много по-лесно да забравя господин Супергерой, ако съм на другия край на планетата, нали? Да му се не види, той е единственият млад мъж, до когото съм била близо от седмици насам, без да броим Кишан. И без друго за мен ще е по-здравословно да се махна и да се срещам с други мъже. Може би ако направя това, ще осъзная, че цялата емоционална връзка с него, която усещам, всъщност не е толкова силна.

Може би умът ми играе номера. Просто бях изолирана, това е всичко. Когато имаш на разположение единствено Тарзан и няколко маймуни, Тарзан изглежда доста привлекателен, нали така?

Просто ще го превъзмогна. Ще си отида у дома и ще излизам с някой мил, нормален компютърен гений, който никога няма да ме изостави. Ще забравя напълно стария как-му-беше-името.

Продължих в този ред на мисли, съставяйки списък на причините си да стоя далече от Рен, и упорито се посветих отново на опитите да го избягвам. Единственият проблем беше, че моят непокорен, недисциплиниран ум продължаваше да се връща към мисълта колко защитена се чувствах, когато ме прегръщаше. И към онова, което беше казал, когато мислеше, че умирам. И топлото тръпнещо усещане, което остана по устните ми, след като ме целуна. Дори и да пренебрегнех красивото му лице, което беше почти херкулесовски подвиг, имаше твърде много други заслепяващи качества, върху които умът ми да се спре, и тези мисли ме държаха заета през остатъка от пътуването.

Господин Кацам спря в автомобилната алея на великолепен петзвезден хотел. Чувствах се неспретната в несменяните си от седмица, раздрани, изпокъсани и окървавени дрехи. Господин Кадам изглеждаше безгрижен и беше доволен като риба във вода, когато връчи ключовете на едно пиколо и ме придружи в хотела. Държах раницата си наблизо, но другите ни две чанти бяха отнесени горе в стаите ни от хотелския персонал.

Господин Кадам попълни нужните формуляри и поговори тихо на хинди с дамата на рецепцията. После ми направи знак да го последвам.

Докато минавахме, се наведох над гишето и попитах:

— Просто от любопитство — не допускате домашни любимци. Права ли съм?

Тя придоби объркано изражение и погледна към господин Кадам, но поклати отрицателно глава.

— Страхотно. Просто проверявам. — Усмихнах й се в отговор. Господин Кадам наклони озадачено глава, но не каза нищо.

Сигурно си мисли, че съм превъртяла. Ухилих се и го последвах до асансьора. Пиколото пъхна един ключ в процепа най-отгоре на таблото с бутоните на асансьора и го завъртя, при което вратата автоматично се затвори, и натисна копчето за нашия етаж. Излязохме от асансьора и се озовахме право в стаята си — луксозния апартамент на последния етаж.

Служителят ни остави и вратите на асансьора се затвориха. Господин Кадам ми каза, че ще се настани в спалнята отляво, и че аз ще разполагам с апартамента отдясно. Остави ме сама, като ме посъветва да си почина и да се нахраня в избран от мен ред, и ми каза, че скоро ще донесат храна.

Влязох в красивия си апартамент с огромно двойно легло и се засмях доволно. В средата на личната ми баня се мъдреше огромна вана с джакузи. Бързо изритах мръсните си маратонки и реших първо да взема душ, а после и вана. Заставайки под горещия душ, четири пъти насапунисах косата си с шампоан, после й сложих балсам и я оставих да се напои добре, докато търках ожесточено кожата си. Впих нокти в един калъп сапун и ги загърчих напред-назад, за да изкарам мръсотията, като обърнах специално внимание на ходилата си. Бедничките ми, разранени, покрити с мазоли, подбити ходила. О, добре, може би господин Кадам ще ми уреди педикюр по-късно.

След като се почувствах напълно чиста, увих косата си с кърпа и се пъхнах в един халат. Напълвайки ваната с гореща вода, сипах вътре пяна за вана и пуснах джакузито. Ароматът на сочни круши и току-що набрани малини се издигна във въздуха. Мирисът му ми напомни за Орегон.

Да се отпусна в тази вана беше най-прекрасното усещане в целия свят. Е, второто най-прекрасно усещане. Подразних се, че споменът за целувката с Рен изникна в ума ми, и бързо го пропъдих, или поне се опитах. Колкото повече се отпусках във ваната, толкова повече умът ми сякаш се съсредоточаваше върху него. Беше като песен, загнездила се в главата ми и, независимо какво правех, продължаваше да се връща в мислите ми.

Целувката се разиграваше отново и отново. Въпреки най-старателните си усилия да изкореня спомена, почувствах как се усмихвам при него. Ъх! Това пък за какво беше? Гневно се отърсих от бляна си и неохотно се измъкнах от ваната. След като се подсуших и нахлузих чифт шорти и чиста тениска, седнах да разреша косата си с четката. Отне ми доста време да разплета всички сплъстени кичури. Ресането с четката беше успокояващо. Напомни ми за мама. Отпуснах се на огромното си легло и просто се наслаждавах на чувството от прокарването на четката през чистата си, мокра коса.

По-късно се реших да отида в дневната и намерих господин Кадам да чете вестник.

— Здравейте, госпожице Келси. Чувствате ли се освежена?

— Чувствам се много по-добре, не мога да ви опиша колко.

— Добре. Там под онзи похлупак има вечеря. Позволих си волността да поръчам вместо вас.

Повдигнах капака и открих пуйка, плънка от царевичен хляб, боровинков сос, грах и картофено пюре.

— Боже! Как ги накарахте да направят това?

Той сви рамене:

— Помислих си, че може да искате нещо американско за разнообразие, а това е възможно най-американско. Има дори ябълков пай за десерт.

Взех чинията с вечерята си и чашата, пълна с ледена вода с лимон, която той знаеше, че обичам, и седнах до него с подвити под тялото крака да се нахраня.

— Вие ядохте ли вече?

— Да, преди около час. Не се тревожете за мен. Насладете се на вечерята си.

Нахвърлих се на храната и бях приятно сита още преди да изям ябълковия пай. Обрах соса със залък от едно хлебче и казах:

— Господин Кадам? Искам да ви призная нещо. Чувствам се виновна, задето не ви казах преди, но мисля, че е редно да знаете.

Поех си дълбоко дъх и продължих:

— Рен беше човек през цялото време, докато бяхме в Кишкинда.

Той остави вестника си.

— Това е интересно. Но защо не можахте да ми кажете това преди?

Присвих рамо и казах уклончиво:

— Не знам. Нещата между нас не вървяха особено… гладко през тези последни няколко дни.

Очите му проблеснаха, когато се засмя разбиращо:

— Сега нещата се връзват. Чудех се защо се държите различно в близост до него. Рен може да бъде… труден, ако реши.

— Инатлив, искате да кажете. И взискателен. И — погледнах навън през прозореца към нощните светлини на града и промърморих: — много други неща.

Той се наведе напред и взе едната ми ръка в своята.

— Разбирам. Не се тревожете, госпожице Келси. Изненадан съм, че сте постигнали толкова много за такова кратко време. Достатъчно трудно е да предприемете рисковано пътуване, камо ли пък с някой, когото едва опознавате и не сте сигурна дали можете да му се доверите. Дори между най-добрите приятели може да възникнат неразбирателства, когато са под такова голямо напрежение като вас двамата. Сигурен съм, че това е просто временно препятствие във вашето приятелство.

Нашето приятелство не беше точно проблемът. Въпреки това думите на господин Кадам ми дадоха известна утеха. Може би сега, когато бяхме излезли от тази ситуация, можехме да я обсъдим и да приложим някакъв здрав разум към проблема. Може би можех да проявя по-голяма зрялост. В края на краищата Рен едва започваше отново да общува с хора. Ако можех просто да му обясня как работи светът, бях сигурна, че щеше да разбере и да продължи към положение, в което все още можехме да бъдем приятели.

Той продължи:

— Забележително е, че е успял да остане в човешки образ през цялото време там. Може би има нещо общо със спирането на времето.

— Наистина ли мислите, че в Кишкинда времето е спряло?

— Може би там времето просто тече различно, но със сигурност знам, че според нашето време отсъствахте само за кратко.

Кимнах, съгласявайки се с преценката му. Почувствах се по-добре, след като поговорихме, а също и щастлива, че казах истината на господин Кадам. Реших да почета малко, а после да спя дълго с мека възглавница.

Отправяйки се обратно към стаята си, започнах да си събирам нещата. Хвърлих дрехите си в торбата за пране, а също и маратонките. Внимателно развих юргана си, извадих Златния плод и го увих в малка хавлиена кърпа. Взех окаяно изглеждащия си, мърляв юрган и пъхнах и него в торбата с прането.

Оставяйки торбата пред вратата си, скочих в леглото, наслаждавайки се на меките, скъпи чаршафи. Отпуснах се в пухените възглавници и потънах в дълбок, освежителен сън.

 

 

На другата сутрин се усмихнах и протегнах всичките си крайници докъдето можеха да стигнат и въпреки това дори не се допрях до ръба на леглото. Сресах косата си и я прибрах в хлабава конска опашка.

Господин Кадам точно сядаше да закуси с пържени картофи, препечени филийки и испански омлети. Присъединих се към него, отпивах от портокаловия си сок и бъбрех колко е вълнуващо да потеглим обратно към къщи.

Върнаха ни прането изгладено и сгънато, сякаш беше чисто ново. След като измъкнах от купчината някакви дрехи, за да ги облека, прехвърлих всички останали сгънати дрехи в другата си чанта. Когато стигнах до юргана си, спрях за миг да подуша дъхащия на лимон сапун, който бяха използвали, и внимателно огледах юргана да видя дали не е пострадал. Макар да беше избелял и стар, още беше здрав. Отправих безмълвна благодарност към баба си. Вече не ги правят като теб, бабо.

Сложих сгънатия си юрган на дъното на раницата си и поставих гадата изправена отстрани. Предната вечер бях извадила гадата да я почистя, но с изненада открих, че е лъскава и без нито едно петънце, сякаш никога не е била използвана. След това внимателно сложих Фаниндра върху юргана и поставих Златния плод точно в средата на пръстените й. После затворих ципа на раницата, оставяйки само една част отворена, за да може Фаниндра да диша. Не знаех дали наистина дишаше, но все пак това ме накара да се почувствам по-добре.

Скоро стана време да тръгваме. Чувствах се щастлива, освежена и напълно удовлетворена, докато спряхме встрани от пътя, и го видях, и той не беше тигър. Рен ни чакаше, с обичайните си бели дрехи и широка усмивка. Господин Кадам се приближи и го прегърна. Чувах гласовете им, но не можех да разбера думите им. Все пак чух господин Кадам да се смее, докато тупаше Рен по гърба доста шумно. Очевидно беше много щастлив от нещо.

После Рен се преобрази отново в тигър и скочи в колата. Сви се на кълбо да подремне отзад, докато аз умишлено го пренебрегнах и избрах една книга, за да имам занимание по време на дългото пътуване.

Господин Кадам обясни, че ще трябва да спрем в друг хотел на връщане и че ще пътуваме цял ден. Казах му, че това ме устройва. Имах много за четене, тъй като господин Кадам ми беше купил от книжарницата на хотела два романа, както и един туристически пътеводител за Индия.

Подремвах на пресекулки през деня между главите от книгата. До ранния следобед довърших първия роман и вече наближавах края на втората книга, когато влязохме в града. В колата беше необичайно тихо. Господин Кадам изглеждаше в добро разположение на духа, но не споделяше въодушевлението си, а Рен спа цял ден отзад.

След като слънцето залезе, господин Кадам обяви, че наближаваме целта на пътуването си. Спомена, че първо ще ме остави в стаята ми, а после ще вечеряме в ресторанта на хотела, за да отпразнуваме.

В новата си хотелска стая се отдадох на тревоги какво да облека, защото в чантата си имах само джинси и тениски. Докато прехвърлях едни и същи три неща за трети път, чух почукване на вратата и тътрейки крака, отидох да отворя по халат и чехли. Една камериерка ми връчи затворена с цип чанта за дрехи и кутия. Опитах се да я заговоря, но тя не разбираше английски. Само повтаряше: „Кадам“.

Взех чантата, благодарих й и когато отворих ципа, намерих вътре великолепна рокля. Преправеният по мярка черен кадифен корсаж имаше деколте с две извивки, които се срещаха по средата и се спускаха към бюста, а падащите ръкави и полата бяха направени от пурпурна индийска коприна с перлени оттенъци. Впитият корсаж правеше фигурата ми по-приятно закръглена и с повече извивки, отколкото беше в действителност. Скосяваше се надолу към хълбоците ми и се спускаше над бухналата, дълга до коленете пурпурна пола. Колан, направен от същата мека материя като полата, беше завързан на възел отстрани и закопчан с искряща брошка, за да подчертава талията ми.

Роклята беше прекрасно изработена, подплатена отвътре и вероятно скъпа. Когато застанах в светлината, полата заблещука, отразявайки няколко различни нюанса на виолетовото. Никога не бях носила нещо толкова прекрасно, с изключение на красивата синя индийска рокля, която имах в къщата. Отворих кутията и намерих чифт черни високи обувки с каишки, с диамантени закопчалки и шнола за коса във форма на лилия в тон с тях. Подобна рокля изискваше грим, затова се отправих към банята и довърших приготовленията. Закопчах лилията в косата си точно над лявото ухо и разресах с пръсти вълнистата си коса. После нахлузих обувките си и зачаках господин Кадам.

Скоро той почука на вратата и ми се възхити с бащинско одобрение.

— Госпожице Келси, изглеждате прекрасно!

Завъртях се, за да види полата ми.

— Прекрасна е. Ако изглеждам добре, заслугата е изцяло ваша. Избрали сте нещо фантастично. Благодаря ви. Трябва да сте знаел, че ми се иска за разнообразие да се почувствам като дама, вместо като туристка на бивак.

Той кимна. Очите му изглеждаха замислени, но той ми се усмихна, протегна ръка и ме отведе до асансьора на хотела. Пътувахме надолу с асансьора и се смеехме по адрес на маймуните, докато му разказвах как Рен тичаше с двайсетина от тях, вкопчени в козината му.

Влязохме в осветен от свещи ресторант с бели ленени покривки и салфетки. Управителката ни упъти към една част от ресторанта с високи от пода до тавана прозорци, откъдето се разкриваше гледка към светлините на града отдолу. Само една от масите в тази част от ресторанта беше заета. Един мъж вечеряше сам. Седеше с гръб към нас, докато гледаше към светлините.

Господин Кадам се поклони и каза:

— Госпожице Келси, ще ви оставя на сътрапезника ви. Насладете се на вечерята си. — После излезе от ресторанта.

— Господин Кадам, чакайте. Не разбирам.

Сътрапезник? За какво говори? Може би се е объркал.

Точно тогава чух плътен, твърде познат глас зад гърба ми:

— Здрасти, Келс.

Застинах, а сърцето ми падна в стомаха, раздвижвайки около милиард пеперуди. Минаха няколко секунди. Или бяха няколко минути? Не можех да определя.

Чух въздишка на раздразнение.

— Още ли не ми говориш? Обърни се, ако обичаш.

Една топла длан се плъзна под лакътя ми и леко ме завъртя. Вдигнах очи и ахнах тихо. Той беше зашеметяващ! Толкова красив, че ми се доплака.

— Рен.

Той се усмихна:

— Че кой друг?

Беше облечен в елегантен черен костюм и си беше подстригал косата. Лъскавата черна коса беше отметната назад от лицето му в нарочно разчорлени вълни, които се скосяваха и леко се къдреха на тила му. Бялата риза, която носеше, беше разкопчана на яката. Подчертаваше златистобронзовата му кожа и блестящата му бяла усмивка, правейки го направо смъртоносен за всяка жена, която би пресякла пътя му. Изстенах вътрешно.

Прилича на… на Джеймс Бонд, Антонио Бандерас и Брад Пит накуп.

Реших, че най-безопасната постъпка ще бъде да гледам към обувките му. Обувките бяха скучни, нали? Въобще не бяха привлекателни. Ах. Много по-добре. Обувките му бяха хубави, разбира се — лъснати и черни, точно както бих очаквала. Усмихнах се иронично, когато осъзнах, че това е първият път, когато виждах Рен с обувки.

Той обгърна с длан брадичката ми и ме накара да го погледна в лицето. Мошеник такъв. После беше негов ред да ме огледа преценяващо. Обходи ме с поглед от глава до пети. И то не с бърз поглед. Обхвана всичко с поглед бавно. Онзи бавен поглед, от който лицата на момичетата пламват. Ядосах се на себе си, задето се изчервих и го изгледах гневно.

Нервна и нетърпелива, попитах:

— Свърши ли?

— Почти. — Сега беше забил поглед в обувките ми с многобройните каишки.

— Е, побързай!

Очите му се вдигнаха бавно и лениво обратно към лицето ми и той ми се усмихна одобрително.

— Келси, когато един мъж прекарва време с красива жена, трябва да забави темпото.

Извих вежда към него и се засмях:

— Е, аз съм си направо истински маратон.

Той целуна пръстите ми.

— Точно. Един благоразумен мъж никога не спринтира… в маратон.

— Говорех саркастично, Рен.

Той не ми обърна внимание и пъхна дланта ми под ръката си, после ме отведе до красиво осветена маса. Издърпвайки стола за мен, ме покани да седна.

Стоях там, питайки се дали мога да се впусна в спринт към най-близкия изход. Глупави обувки с каишки; никога нямаше да успея.

Той се наведе плътно към мен и прошепна в ухото ми:

— Знам какво си мислиш и няма да те оставя да се измъкнеш отново. Можеш или да седнеш и да вечеряш с мен, все едно сме излезли на нормална среща — той се ухили на думата, която беше избрал, — или — направи замислена пауза, после заплаши — можеш да седиш на скута ми, докато те храня насила.

Изсъсках:

— Няма да посмееш. Твърде голям джентълмен си, за да ме насилиш да правя каквото и да било. Това е безсмислен блъф, Мистър-Бихте-Ли-Ми-Позволили.

— Дори един джентълмен си има граници. По един или друг начин, ще проведем вежлив разговор. Надявам се, че ще ми се удаде да те храня, докато седиш на скута ми, но изборът си е твой.

Той се изправи отново и зачака. Безцеремонно се тръснах в стола и шумно се избутах до масата. Той се засмя тихо и се настани на стола срещу мен. Почувствах се виновна заради роклята и оправих полата си отново, за да не се измачка.

Гледах го гневно, когато нашата сервитьорка се приближи. Тя бързо остави менюто пред мен и трябваше да гледам как нарочно се забави повече, докато даваше на Рен неговото. Застана до рамото му и посочи няколко блюда, като се надвесваше през ръката му. След като тя най-накрая си тръгна, отвратено завъртях очи.

Рен прелистваше менюто, без да бърза и явно много се забавляваше. Аз дори не вдигнах своето меню. Той непрекъснато ме стрелкаше с многозначителни погледи, докато седях мълчаливо, опитвайки се да не го гледам в очите. Когато сервитьорката се върна, тя поговори кратко с него и посочи към мен.

Усмихнах се и изрекох с глас, сладък като захарен сироп:

— Ще си взема нещо, което ще ме изкара от тук най-бързо. Например салата, може би.

Рен ми се усмихна добродушно в отговор и бързо изстреля списък от ястия колкото за цял банкет, който келнерката записа бавно, наслаждавайки се на момента. Непрекъснато го докосваше и се смееше на шегите му. Което намирах за много, ама много дразнещо.

Когато тя си тръгна, той се облегна назад в стола си и отпи от водата си.

Наруших първа мълчанието и му изсъсках тихо:

— Не знам на какво си играеш, но ти остават само около две минути, така че се надявам да си поръчал стек със сос тартар, тигре.

Той се ухили дяволито:

— Ще видим, Келс. Ще видим.

— Чудесно. Не ми пука. Нямам търпение да видя какво ще стане, когато през това хубаво заведение се втурне бял тигър, създавайки смут и хаос. Може би ще си изгубят една от звездите, защото са изложили клиентите си на опасност. Може би новото ти гадже, онази сервитьорка, ще избяга с писъци. — Усмихнах се при тази мисъл.

Рен се престори на шокиран:

— Я виж ти, Келси! Да не ревнуваш?

Изсумтях по един много неподобаващ за дама начин:

— Не! Естествено, че не.

Той се ухили. Нервно се заиграх със салфетката си.

— Не мога да повярвам, че си убедил господин Кадам да ти играе така по свирката. Наистина е шокиращо.

Той разгъна салфетката и намигна на сервитьорката, когато тя дойде да ни донесе панерче с хлебчета.

Когато тя си тръгна, казах предизвикателно:

— Нима й намигаш? Не е за вярване!

Той се засмя и взе едно вдигащо пара хлебче, намаза го с масло и го сложи в чинията ми.

— Яж, Келси — нареди. После се наведе напред. — Освен ако не обмисляш отново варианта да се наслаждаваш на гледката от скута ми.

Гневно разкъсах хлебчето си и погълнах няколко залъка, преди дори да забележа колко вкусни бяха — леки и шуплести с малки парченца портокалова кора, смесени с тестото. Бих изяла още едно, но не исках да му доставя това удоволствие.

След малко сервитьорката се върна с две помощнички, които започнаха да трупат блюдо след блюдо на масата ни. Не ще и дума — той беше поръчал истинско пиршество. По масата не остана и един свободен сантиметър. Той взе чинията ми и я отрупа догоре с ароматни ястия, от които устата ми се напълни със слюнка. След като я постави пред мен, започна да пълни своята. Когато свърши, остави чинията си, погледна ме и повдигна вежда.

Наведох се напред и прошепнах гневно:

— Няма да седна на скута ти, така че не се самозабравяй, мистър.

Той продължи да чака, докато взех вилица и лапнах няколко хапки. Набодох хапка мексиканска риба с коричка от макадамия и казах:

— Уф. Времето изтече. Нали? Часовникът тиктака. Сигурно се потиш от напрежение, а? Искам да кажа — може да се преобразиш всяка секунда.

Той просто лапна хапка агнешко с къри, а после малко ориз с шафран, седеше си и дъвчеше, абсолютно хладнокръвно.

Наблюдавах го внимателно в продължение на цели две минути, а после сгънах салфетката си.

— Добре, предавам се. Защо го раздаваш толкова самодоволно и уверено? Кога ще ми кажеш какво става?

Той внимателно избърса уста и отпи глътка вода.

— Това, което става, моя према, е, че проклятието е развалено.

Устата ми увисна отворена:

— Какво? Ако е било развалено, защо беше тигър през последните два дни?

— Ами, за да бъда ясен — не си е отишло напълно. Изглежда, че ми е отпуснато частично премахване на проклятието.

— Частично? Като „частично“ означава точно… какво?

— Частично, което означава определен брой часове на ден. Шест часа, за да бъдем точни.

Мислено изрецитирах пророчеството и си спомних, че монолитът имаше четири страни, а четири по шест беше…

— Двайсет и четири.

Той направи пауза.

— Двайсет и четири какво?

— Ами има логика да са шест часа, защото трябва да се сдобием с четири дара за Дурга, а монолитът има четири страни. Изпълнили сме само една от задачите, затова получаваш само шест часа.

Той се усмихна:

— Предполагам, че в такъв случай трябва да те задържа близо до мен поне докато другите задачи бъдат приключени.

Изсумтях:

— Не затаявай дъх в очакване, Тарзан. Може и да не е нужно аз да съм наблизо за останалите задачи. Сега, когато си човек през част от времето, сигурна съм, че с Кишан може да решите този проблем сами.

Той наклони глава и присви очи към мен:

— Не подценявай степента, до която си… замесена в това, Келси. Дори и вече да не беше необходима, за да развалиш проклятието, мислиш ли, че просто ще те пусна да си отидеш? Ще ти позволя да излезеш от живота ми, без да поглеждаш назад?

Нервно започнах да си играя с храната си и реших да не казвам нищо. Точно това бях планирала да правя.

Нещо се беше променило. Нараненият и объркан Рен, който ме накара да се чувствам виновна, задето съм го отхвърлила в Кишкинда, вече го нямаше. Сега той беше изключително уверен, почти арогантен и много сигурен в себе си.

Не откъсваше очи от лицето ми, докато се хранеше. Когато довърши всичката храна в чинията си, той я напълни отново, загребвайки почти половината от всяко блюдо на масата.

Гърчех се под погледа му и си играех с храната. Той приличаше на котката, изяла канарчето, или на ученика, който има всички отговори на изпита, още преди учителят да е казал на класа за него. Беше отблъскващо доволен от себе си и долових, че в новооткритата му увереност има нещо много повече от това, че просто можеше да бъде човек повече време.

Той, изглежда, разбра тайните ми мисли и чувства. Увереността му ме изнервяше. Имах чувството, че съм притисната в ъгъла.

— Отговорът на този въпрос е… няма да го сторя. Мястото ти е при мен. Което ме води до онова, което исках да обсъдя с теб.

— Къде ми е мястото, решавам аз и макар че може да изслушам онова, което имаш да кажеш, това не значи, че ще се съглася с теб.

— Достатъчно честно. — Рен побутна празната си чиния настрана. — Имаме да се погрижим за някои недовършени работи.

— Ако имаш предвид другите задачи, които трябва да изпълним, вече съм наясно с това.

— Не говоря за това. Говоря за нас.

— Какво за нас? — Пъхнах ръце под масата и избърсах лепкавите си от студена пот длани в салфетката.

— Мисля, че има някои неща, които оставихме неказани, и смятам, че е време да ги кажем.

— Не оставям нищо неизказано пред теб, ако това имаш предвид.

— Оставяш.

— Не. Не е вярно.

— Отказваш ли да признаеш това, което се случи между нас?

— Не отказвам нищо. Не се опитвай да ми приписваш думи, които не съм казала.

— Не го правя. Просто се опитвам да убедя една упорита жена да признае, че има чувства към мен.

— Ако наистина имах чувства към теб, ти щеше пръв да узнаеш.

— Да не би да казваш, че не изпитваш нищо към мен?

— Не казвам това.

— Тогава какво казваш?

— Казвам… нищо не казвам! — изпелтечих.

Рен се усмихна и ме погледна с присвити очи.

Ако продължаваше с този разпит, със сигурност щеше да ме хване в лъжа. Не ме бива много да лъжа.

Той се облегна назад в стола си.

— Чудесно. Ще те оставя да се отскубнеш засега, но ще говорим за това по-късно. Тигрите са непреклонни, наумят ли си нещо. Няма да можеш вечно да ми се измъкваш.

Небрежно отвърнах:

— Не се надявай твърде много, Господин Великолепни. Всеки герой си има своя криптонит^[1], а ти не ме плашиш. — Усуках салфетката в скута си, докато той проследяваше всяко мое движение с изпитателния си поглед. Чувствах се разголена, сякаш можеше да погледне в самото ми сърце.

Когато сервитьорката се върна, Рен й се усмихна, а тя му подаде по-малко меню, вероятно с десертите. Надвеси се над него, докато аз потропвах раздразнено със сандала си. Той я слушаше внимателно. После двамата се засмяха отново.

Той заговори тихо, сочейки към мен, а тя погледна в моята посока, изкикоти се, а после бързо разчисти всички чинии. Той извади портфейл и й подаде кредитна карта. Тя сложи длан върху ръката му да му зададе друг въпрос и аз не можах да се сдържа. Сритах го под масата. Той дори не мигна, нито ме погледна.

Просто се пресегна през масата, взе ръката ми в своята и разсеяно заразтрива опакото й с палец, докато отговаряше на въпроса на сервитьорката. Все едно за него ритникът ми беше любовно потупване. Само го направи по-щастлив.

Когато тя си тръгна, аз го погледнах с присвити очи и попитах:

— Как се докопа до тази карта и какво й говореше за мен?

— Господин Кадам ми даде картата, а на сервитьорката казах, че ще си вземем десерта… по-късно.

Засмях се шеговито:

— Искаш да кажеш, че ще си ядеш десерта по-късно сам тази вечер, защото аз приключих вечерята си с теб.

Той се наведе през осветената от свещи маса:

— Кой е казал нещо за ядене, Келси?

Сигурно се шегува! Но изглеждаше напълно сериозен. Супер! Ето ги пак пърхащите пеперуди.

— Престани да ме гледаш така.

— Как?

— Все едно си на лов и ме дебнеш. Не съм антилопа.

Той се засмя.

— Но преследването ще е изтънчено, а ти ще си изключително сочен улов.

— Престани.

— Изнервям ли те?

— Може да се каже.

Изправих се рязко, докато той подписваше разписката, и започнах да си проправям път към вратата. Той се озова до мен в миг. Наведе се над мен.

— Няма да те оставя да се измъкнеш, забрави ли? Сега, дръж се като добро момиче и ми позволи да те изпратя до вкъщи. Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като не искаш да ми говориш.

Рен ме хвана под ръка и ме поведе извън ресторанта. Остро си давах сметка за присъствието му и от мисълта, че ме изпраща обратно до стаята ми и най-вероятно ще се опита да ме целуне отново, по гърба ми полазиха тръпки. В името на самосъхранението си, трябваше да се махна. Всяка минута, която прекарвах с него, само ме караше да го желая повече. Тъй като обикновеното дразнене не вършеше работа, щеше да се наложи да вдигна залога.

Очевидно трябваше не само да го накарам да ме зареже, но и да ме намрази. Често ми бяха казвали, че съм момиче, което иска всичко или нищо. Ако смятах да го отблъсна, трябваше да е толкова надалече, че да няма абсолютно никакъв шанс някога да се върне.

Опитах се да изтръгна лакътя си от хватката му, но той просто продължи да държи още по-здраво. Изръмжах му:

— Спри да упражняваш тигърската си сила върху мен, Супермен.

— Болка ли ти причинявам?

— Не, но не съм ти кукла на конци, за да ме размяташ насам-натам.

Той прокара пръсти по ръката ми и вместо това взе дланта ми.

— Тогава бъди мила и аз също ще бъда.

— Чудесно.

Той се ухили.

— Чудесно.

Изсъсках в отговор:

— Чудесно!

Отидохме до асансьора и Рен натисна бутона за моя етаж.

— Стаята ми е на същия етаж — обясни той.

Намръщих се, а после се ухилих криво и съвсем малко злобно.

— И, хмм, как точно ще се справиш с това на сутринта, тигре? Наистина не бива да вкарваш господин Кадам в неприятности, задето има твърде едър… домашен любимец.

Рен отвърна на сарказма ми, докато ме изпращаше до вратата ми:

— Да не би да се тревожиш за мен, Келс? Е, недей. Ще се оправя.

— Предполагам, че е безсмислено да питам откъде знаеш коя е моята врата, а, Тигърски нос?

Той ми отправи поглед, от който вътрешностите ми се размекнаха като желе. Обърнах се рязко, но усещането за присъствието му прониза крайниците ми и почувствах как стои плътно зад мен, наблюдава и чака.

Пъхнах ключа в ключалката и той се приближи. Ръката ми започна да трепери и не можех да завъртя ключа в правилната посока. Той взе ръката ми и внимателно ме завъртя. После сложи две ръце на вратата от двете страни на главата ми и се наведе плътно към мен, притискайки ме към вратата. Треперех като пухкаво зайче в лапите на вълк. Вълкът се приближи. Наведе глава и започна да души бузата ми. Проблемът беше… че исках вълкът да ме погълне.

Започнах да се изгубвам в гъстата душна мъгла, която ме обгръщаше всеки път, когато Рен положеше ръце върху мен.

Дотук с искането на позволение… и дотук с решението ми да държа на позициите си — помислих си, докато усещах как всичките ми защити падат една по една.

Той прошепна топло:

— Винаги мога да позная къде си, Келси. Ухаеш на праскови и сметана.

Потръпнах и опрях длани на гърдите му да го отблъсна, но накрая сграбчих в шепи ризата му и я стиснах, сякаш от това зависеше животът ми. Той направи пътечка от целувки от ухото надолу до бузата ми, а после започна да обсипва с леки целувки извивката на врата ми. Притеглих го по-близо и обърнах глава, за да може наистина да ме целуне. Той се усмихна и пренебрегна поканата ми, премествайки се вместо това към другото ми ухо. Леко захапа долната част на ухото ми, оттам се премести към ключицата ми и проправи пътечка от целувки към рамото ми. После повдигна глава, отдели устните си на около един инч от моите и единствената мисъл в ума ми беше… още.

С опустошителна усмивка той неохотно се отдръпна и леко прокара пръсти през кичурите на косата ми.

— Между другото, пропуснах да спомена, че изглеждаш прекрасна тази вечер. — Той се усмихна отново, после се обърна и тръгна бавно надолу по коридора.

Миниатюрни тръпки завибрираха из крайниците ми като вторични трусове след земетресение. Не можех да овладея ръката си, докато превъртах ключа. Блъснах вратата на тъмната си стая, за да я отворя, влязох и треперливо я затворих зад гърба си. Облягайки се на вратата, оставих тъмнината да ме обгърне.