Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (22)

21. Кишкинда

Подминахме огромните дървета с игличките и се загледахме в града. Всъщност беше с големината по-скоро на средновековен замък, отколкото на град. Реката се спускаше надолу до стената му и се разделяше в две посоки, обкръжавайки го като крепостен ров. Стените бяха построени от светлосив камък, изпъстрен със сини петънца слюда, която му придаваше искрящо опушен синьо-лилав цвят.

— Стъмва се, Келси. А денят беше тежък. Да си устроим лагер тук, да поспим и да влезем в града утре?

— Звучи ми добре. Капнала съм.

Рен отиде да събере дърва и се върна, мърморейки:

— Дори старите изсъхнали клони могат да те одраскат.

Той хвърли няколко клона в кръга от камъни, който бях направила, и накладе огън. Подхвърлих му бутилка вода. Изваждайки тенджерката, той я напълни с вода и я остави да ври.

Отправи се да потърси още подпалки, докато аз се суетях наоколо, устройвайки лагера, което мина доста бързо, защото този път не носех палатката. Всичко, което можех да направя, беше да разчистя мястото от камъните и клоните.

След като водата се стопли, сипах по малко в пакетите с вечерята и на двама ни и зачаках изсушената и замразена храна да стане годна за ядене. Той скоро се върна, недоволствайки заради дървата, и седна до мен. Подадох му вечеря и той я разбърка мълчаливо.

Между хапките горещи макарони попитах:

— Рен, мислиш ли, че онези създания Капа ще тръгнат да ни преследват през нощта?

— Не мисля. Останали са във водата през всичкото това време, а ако историята е вярна, се боят и от огън. Просто ще се погрижа да поддържам огъня цяла нощ.

— Е, може би трябва да стоим на пост. Просто за всеки случай.

Ъгълчето на устата му се изви нагоре, докато отхапваше нов залък от вечерята си.

— Добре, кой поема първата стража?

— Аз.

Очите му проблеснаха развеселено:

— Ах, смел доброволец?

Изгледах го гневно и лапнах нова хапка:

— Присмиваш ли ми се?

Той театрално сложи ръка на сърцето си:

— Не, мадам! Вече зная, че си смела. Няма какво да ми доказваш.

Рен приключи с храненето, а после коленичи до купчината с дърва и хвърли отгоре още няколко от странните клони. Огънят гореше ярко. Пламъците, които ближеха дървата, запламтяха първо със зеленикав оттенък, после засъскаха и запращяха като фойерверки. Цветът на пламъка се преобрази до ярко червеникавооранжево със зелен оттенък около горящите подпалки.

Оставих на земята пакета от доядената си вечеря и се загледах в причудливите пламъци. Той отново седна до мен и взе ръката ми.

— Келс, оценявам това, че доброволно предлагаш да застъпиш на пост, но искам да си починеш. Това пътуване се отразява по-тежко на теб, отколкото на мен.

— Ти си онзи, който отнася всичките драскотини. Аз просто се мъкна след теб.

— Да, но аз оздравявам бързо. Освен това, наистина не мисля, че има за какво да се тревожиш. Ето какво ще ти кажа: аз ще поема първия пост и ако не се случи нищо, и двамата ще поспим. Съгласна?

Погледнах го смръщено. Той започна да си играе с пръстите ми и обърна ръката ми, за да проследи линиите на дланта ми. Светлината на огъня потрепваше по красивите черти на лицето му. Очите ми се зареяха към устните му.

— Келс? — Той ме погледна в очите и аз бързо извърнах поглед.

Не бях свикнала да се справям с него, когато лагерувахме така. Обикновено можех сама да вземам всичките си решения, а той просто ме следваше. Хм, или предполагам, аз го следвах на повечето места. Но поне когато беше тигър, не спореше с мен. Нито пък ме разсейваше с мисли за това, как съм сгушена в ръцете му и го целувам.

Той се усмихна с удивително блестяща усмивка и погали вътрешната страна на ръката ми.

— Кожата ти тук е толкова мека.

Надвеси се да побутне с нос ухото ми. Кръвта ми заблъска учестено и замъгли мозъка ми.

— Келс, кажи ми, че си съгласна с плана ми.

Отърсих се от омагьосващата мъгла и упорито стиснах челюст:

— Добре, съгласна съм — промърморих. — Въпреки че ме принуждаваш.

Той се засмя и се приближи да ме погледне:

— И как точно те принуждавам?

— Ами първо и преди всичко, не може да очакваш да мисля свързано, когато ме докосваш. Второ, винаги знаеш как да постигнеш каквото искаш от мен.

— Така ли?

— Естествено. Всичко, което трябва да направиш, е да запърхаш с мигли или в твоя случай, да ми хвърлиш една усмивка и да помолиш любезно, да вмъкнеш едно разсейващо докосване и после, преди да се усетя, получаваш каквото искаш.

— Наистина ли? — подразни ме тихичко. — Нямах представа, че ти въздействам така.

Протягайки ръка, той обърна лицето ми към себе си. Леко прокара пръсти от челюстта ми надолу до пулса на шията ми, а после — по очертанията на деколтето ми. Пулсът ми заблъска като чук, когато той докосна здраво вързаната на врата ми връв и я проследи надолу до амулета, после леко прокара пръсти отново нагоре по шията ми, изучавайки лицето ми, докато ме докосваше. Преглътнах с усилие.

Той се приведе по-близо към мен и заплаши игриво:

— Ще трябва да се възползвам по-често от това в бъдеще.

Поех си дъх през зъби, кожата ми пламна и потръпнах леко, при което той, изглежда, се почувства още по-доволен от себе си. Тръгна да направи една последна обиколка на лагера ни, докато аз вдигнах колене към брадичката си, обвих ръце около тях и оставих ума си да се рее.

Усещах гъделичкане в гърлото, там, където ме беше докоснал Рен. Вдигнах ръка към вдлъбнатината в основата на шията си и опипах амулета. За миг се сетих за Кишан и колко страховит изглеждаше на повърхността. Отвътре беше безобиден като котенце. Опасният беше Рен. Макар белият тигър да изглеждаше невинен, той беше властен хищник. Напълно неустоим — като насекомоядно растение. Толкова съблазнителен, толкова изкусителен, толкова смъртоносен. Всичко, което правеше, бе прелъстително и представляваше напълно реален риск за сърцето ми.

Той ми се струваше много по-плашещ, отколкото Кишан с неговите провокиращи и дръзки забележки. И двамата братя бяха прекрасни и обаятелни. Имаха старомодни кавалерски обноски, които биха накарали всяко момиче да се разтопи от удоволствие. Но начинът, по който говореха, нещата, които изричаха, бяха прями. За тях това не беше просто игра. Не беше просто начин да свалят жените. Бяха сериозни.

Кишан беше равен на Рен в много отношения. В този смисъл можех да разбера избора на Йесубай, но това, което правеше Рен стопроцентово по-опасен за мен, беше, че имах чувства към него — и то силни. Вече обичах тигърската част от него, преди още да разбера, че е човек. Заради тази връзка беше много по-лесно да държа на мъжа.

Но да бъда с мъжа беше много по-сложно, отколкото да бъда с тигъра. Трябваше постоянно да си напомням, че те са двете страни на една и съща монета — буквално „ези“ и „тура“. Имаше толкова много причини, поради които трябваше да си позволя да хлътна напълно по Рен. Между нас съществуваше определена връзка. Бях неоспоримо привлечена от него. Имахме много общи неща. Наслаждавах се на времето, което прекарвах с него. Обичах да говоря с него и да слушам гласа му. И имах чувството, че мога да му кажа всичко.

Но имаше и много причини да бъда предпазлива. Нашите отношения ми се струваха толкова сложни. Всичко се беше случило толкова бързо. Чувствах се объркана от него. Принадлежахме към различни култури. Различни страни. Различни столетия. Засега дори принадлежахме към различни видове през по-голямата част от деня.

Да си падна по него щеше да бъде като гмуркане от скала. Щеше да бъде или най-въодушевяващото нещо, което ми се бе случвало, или най-глупавата грешка, която щях да допусна. Щеше или да придаде стойност на живота ми, или да ме блъсне в острите камъни и да ме разбие напълно. Може би благоразумната постъпка би била да забавя нещата. Много по-просто щеше да е да бъдем приятели.

Рен се върна, вдигна празната опаковка от вечерята ми и я прибра в раницата. Сядайки срещу мен, той попита:

— За какво мислиш?

Продължих да се взирам немигащо в огъня.

— Нищо особено.

Той наклони глава и ме загледа замислено за момент. Не ме притисна, за което бях признателна — още една характеристика, която можех да прибавя към доводите „за“ връзката в мисления ми списък.

Притискайки длани една към друга, той ги разтриваше бавно, механично, сякаш ги почистваше от прах. Гледах ги как се движат, хипнотизирана.

— Аз ще поема първия пост, макар наистина да не мисля, че ще е необходимо. Все още имам сетивата си на тигър, знаеш. Ще мога да чуя или да подуша Капа, ако решат да се покажат от водата.

— Чудесно.

— Добре ли си?

Мислено се разтърсих. Ей! Трябваше ми студен душ. Той беше като наркотик, а какво се прави с наркотиците? Отблъскваш ги колкото е възможно по-далече.

— Добре съм — казах рязко, после станах и затършувах из раницата. — Кажи ми, когато свръхсетивата ти почнат да трептят.

— Какво?

Сложих ръка на хълбока си:

— Можеш ли и да прескачаш високи сгради с един скок?

— Е, все още имам силата си на тигър, ако това имаш предвид.

Изпъшках:

— Фантастично. Ще добавя „супергерой“ към списъка с положителните ти качества.

Той се намръщи:

— Не съм супергерой, Келс. Най-важното, за което трябва да се погрижим точно сега, е да си починеш. Ще стоя на пост навън за няколко часа. После, ако нищо не се случи — каза той, като се усмихна, — ще се присъединя към теб.

Замръзнах и изведнъж ме обзе силна нервност. Разбира се, той нямаше предвид това, за което намекваха тези думи. Потърсих в изражението му знак, който да ме насочи, но той нямаше вид да крои скрити планове или да замисля нещо.

Измъкнах юргана си, умишлено се преместих от другата страна на огъня и се опитах да се настаня удобно на тревата.

Претърколих се, увивайки се в юргана си, докато се омотах като мумия, за да държа насекомите надалече. Пъхнах ръка под главата си и се загледах нагоре към беззвездния черен балдахин.

Рен изглежда, нямаше нищо против дезертирането ми. Той се разположи удобно от другата страна на огъня и почти изчезна в тъмнината.

Промърморих:

— Рен? Къде се намираме според теб? Не мисля, че това над нас е небето.

Той отвърна меко:

— Мисля, че сме някъде дълбоко под земята.

— Имам чувството, сякаш сме преминали в друг свят. — Размърдах се, опитвайки се да намеря мек участък земя. След половин час неспокойно мятане, въздъхнах раздразнено.

— Какво има?

Преди да успея да се възпра, промърморих:

— Ами това, че съм свикнала да отпускам глава върху възглавница от топла тигрова козина.

Той изсумтя:

— Хмм, да видим какво мога да направя.

Обзета от паника, изписках:

— Не, наистина. Добре съм. Не си прави труда.

Той пренебрегна протестите ми, взе на ръце увитото ми като мумия тяло и отново ме сложи от онази страна на огъня, където се бе настанил. Обърна ме на хълбок, така че да съм с лице към огъня, легна до мен и плъзна ръка под тила ми, за да обгърне главата ми.

— Така по-удобно ли ти е?

— Хм, и да, и не. Главата ми определено може да си почине по-добре в тази поза. За нещастие това, което чувства останалата част от мен, е пълната противоположност на „отпусната“.

— Какво искаш да кажеш? Защо не можеш да се отпуснеш?

— Защото си твърде близо, за да се отпусна.

Объркан, той каза:

— Прекалената ми близост никога не те е смущавала, когато бях тигър.

— Тигърският и човешкият ти образ са две напълно различни неща.

Той обгърна талията ми с ръка и ме притегли по-близо, така че телата ни се притиснаха плътно. Звучеше подразнен и разочарован, когато промърмори:

— За мен чувството не е различно. Просто затвори очи и си представи, че още съм тигър.

— Не действа точно така. — Лежах вдървено в прегръдките му, нервна, особено когато той започна да души тила ми.

Той каза меко:

— Харесвам уханието на косата ти. — От гърдите му, опрени в бузата ми, излезе лек тътнещ звук, който разпращаше масажиращи вълни из тялото ми, докато той мъркаше.

— Рен, може ли да не правиш това точно сега?

Той повдигна глава:

— Харесва ти, когато мъркам. Това ти помага да спиш по-добре.

— Да, вярно, това действа само с тигъра. Във всеки случай, как можеш да го правиш като човек?

Той се поколеба и каза:

— Не знам. Просто мога. — После отново зарови лице в косата ми и започна да ме гали по ръката.

— Хм, Рен? Обясни ми как смяташ да стоиш на пост при това положение.

Устните му леко докоснаха врата ми:

— Мога да чувам и подушвам Капа, забрави ли?

Присвих се и потреперих — от нерви или от очакване, или от нещо друго — и той забеляза. Спря да ме целува по врата и вдигна глава да надзърне към лицето ми в потрепващата светлина на огъня. Гласът му беше сериозен и спокоен:

— Келси, надявам се знаеш, че никога не бих те наранил. Не е нужно да се страхуваш от мен.

Търкулвайки се към него, вдигнах ръка и докоснах бузата му. Вглеждайки се в сините му очи, въздъхнах:

— Не се страхувам от теб, Рен. Готова съм да ти поверя и живота си. Просто никога преди не съм била толкова близка с някого.

Той ме целуна нежно и се усмихна:

— И аз не съм.

Той се раздвижи, лягайки отново.

— Сега се обърни на другата страна и заспивай. Предупреждавам те, че възнамерявам да спя с теб в обятията си цяла нощ. Кой знае кога и дали някога ще успея да го направя отново. Затова се опитай да се отпуснеш и за Бога, не се гърчи и извивай!

Придърпа ме отново към топлите си гърди и аз затворих очи. В края на краищата спах по-добре, отколкото от седмици насам.

 

 

Когато се събудих, бях сгушена върху гърдите на Рен. Ръцете му бяха обвити около мен, а краката ми бяха преплетени с неговите. Бях изненадана, че съм могла да дишам цяла нощ, тъй като носът ми беше притиснат в мускулестото му тяло. Беше застудяло, но моят юрган покриваше и двама ни, а тялото му, което поддържаше по-висока от средната телесна температура, ми бе държало топло цяла нощ.

Рен още спеше, затова се възползвах от редкия шанс да го огледам. Силното му тяло беше отпуснато, а лицето му бе смекчено от съня. Устните му бяха пълни, гладки и направо създадени за целувки, и за пръв път забелязах колко дълги са тъмните му ресници. Лъскавата му черна коса падаше меко над челото и беше разчорлена по начин, който му придаваше още по-неустоим вид.

Значи това е истинският Рен. Не изглежда истински. Приличаше на паднал на земята архангел. Бях денонощно с Рен през последните четири седмици, но времето, през което той беше човек, представляваше такава мъничка частица от всеки ден, че той изглеждаше почти като образ от сънищата: един истински Прекрасен принц.

Проследих едната му черна вежда, следвайки дъгата й с пръст, и леко отметнах гладката като коприна тъмна коса от лицето му. Като въздъхнах и се надявах да не го обезпокоя, бавно се размърдах и се опитах да се отдръпна, но ръцете му се напрегнаха, възпирайки ме.

Той сънено промърмори: „Не си и помисляй да помръднеш“ и ме дръпна обратно, за да ме притисне отново до себе си. Облегнах буза на гърдите му, почувствах биенето на сърцето му и вече не ми трябваше нищо друго, освен да се вслушвам в ритъма му.

След няколко минути той се протегна и се претърколи на хълбок, дърпайки ме със себе си. Целуна ме по челото, примигна, отвори очи и ми се усмихна. Беше все едно да гледам как изгрява слънцето. Красивият, спящ мъж беше достатъчно въздействащ, но когато насочи ослепителната си бяла усмивка към мен, примигна и отвори кобалтовосините си очи, онемях.

Прехапах устна. Алармени камбани зазвънтяха в главата ми.

Очите на Рен се отвориха с пърхане на мигли и той пъхна един измъкнал се кичур коса зад ухото ми.

— Добро утро, раджкумари. Добре ли спа?

Заекнах:

— Аз… ти… аз… спах чудесно, благодаря.

Затворих очи, изтърколих се от него и се изправих. Можех да се справя много по-добре, ако не мислех много за него, или не го гледах, или не говорех с него, или не го чувах.

Той ме обгърна с ръце изотзад и почувствах усмивката му, когато притисна устни към мекото местенце зад ухото ми.

— От близо триста и петдесет години не съм спал така добре през нощта.

Той завря нос във врата ми и аз си го представих мислено как ме подканва да скоча от скалист зъбер, а после се смее, докато тялото ми се разбива върху мокрите скали отдолу.

Промърморих нещо от рода на: „Браво на теб“ и се отдръпнах от него. Тръгнах да се подготвя за деня и пренебрегнах озадаченото му изражение.

Разтурихме лагера и се отправихме към града. И двамата бяхме много мълчаливи. Той изглежда, размишляваше върху нещо, а колкото до мен, аз се опитвах да попреча на нервните пърхащи тръпки да ме връхлитат всеки път щом погледнех в неговата посока.

Какво ми става? Имаме работа за вършене. Трябва да открием Златния плод, а аз се държа като… пощръкляла от любов хлапачка!

Бях раздразнена от себе си. Трябваше непрекъснато да си напомням, че това е просто Рен, тигърът, а не някакво тийнейджърско увлечение. Това, че бях близо до мъжа в продължение на толкова време, ме караше да осъзная реалността и първото, което трябваше да направя, беше да овладея емоциите си. Докато вървяхме, размишлявах върху проблема, който представляваше връзката ни, и дъвчех замислено устната си.

Той вероятно щеше да се влюби във всяко момиче, предопределено да го спаси. Плюс това, просто няма начин мъж като него изобщо да бъде привлечен от момиче като мен. Рен прилича на Супермен, а аз трябва неохотно да призная, че не съм Лоис Лейн. Когато проклятието бъде развалено, той вероятно ще иска да излиза на срещи със супермодели. Освен това аз съм първото момиче, до което се е доближавал от кажи-речи триста години — и макар че времето е различно, той е първият мъж, към когото някога съм изпитвала нещо. Ако си позволя да мечтая как ще прекарам цяла вечност с него, със сигурност ще съм разочарована, когато всичко това свърши.

В действителност нямах представа какво да правя. Никога преди не се бях влюбвала в някого. Никога преди дори не бях имала гадже, а тези чувства бяха едновременно вълнуващи и плашещи. За пръв път в живота си имах чувството, че съм изгубила контрол и това беше чувство, което не бях сигурна, че наистина харесвам.

Проблемът беше, че колкото повече време прекарвах с него, толкова повече исках да бъда с него. А бях реалистка. Кратките ми мигове с него сега, макар и опияняващо вълнуващи, нямаше да ми гарантират щастлив завършек. Знаех от болезнен опит, че щастливите завършеци не са реални. Сега, когато краят на проклятието се задаваше в близко бъдеще, трябваше да погледна фактите в лицето.

Факт първи: Щом бъде свободен, Рен ще иска да изследва света, а не да се установи някъде. Факт втори: Любовта е рискована. Ако реши, че не ме обича, това ще ме унищожи, за мен ще бъде по-безопасно да потегля обратно към Орегон и самотния си, нормален живот там и да го забравя напълно. Факт трети: Може просто още да не съм готова за всичко това.

Някои от доводите ми се въртяха в кръг, но всички кръгове водеха до едно и също: да не съм с Рен. Преглътнах вълна от тъга и решително стиснах юмруци. Реших, че за да предпазя сърцето си, ще бъде по-добре да прекъсна тази връзка в зародиш още сега и да си спестя болката и объркването от евентуалната ни раздяла.

Просто щях да се съсредоточа върху предстоящата задача: да стигнем до Кишкинда. После, когато всичко това приключеше, той можеше да си тръгне по пътя, а аз — по моя. Щях просто да изпълня ролята си, за да помогна на приятеля си, а после да го оставя да си върви и да бъде щастлив.

По време на това, което изглеждаше като следващите няколко мили, извървени през този странен, митичен свят, съставих план и започнах да изпращам фини сигнали, които възпираха всякаква романтичност. Всеки път, щом той посегнеше да хване ръката ми, намирах причина леко да се отдръпна. Когато ме докоснеше по ръката или рамото, отстъпвах встрани. Опиташе ли се да обвие ръка около мен, аз я отърсвах от себе си или тръгвах напред. Не казвах нищо, нито давах обяснения, защото не можех да измисля как да подхвана темата.

Рен направи опит да ме попита какво има, но аз само казах: „Нищо“, и той изостави темата. Отначало беше объркан, после стана мрачен, после започна да се затваря в себе си и се ядоса.

Явно го бях наранила. Не му трябваше много време да спре с опитите и аз почувствах как между нас се издига преграда, голяма колкото Великата китайска стена.

Стигнахме до пълен с вода ров и открихме подвижен мост. За нещастие беше вдигнат, но всъщност висеше леко на една страна, сякаш е счупен. Рен обходи коритото на потока от двете страни и се вгледа съсредоточено във водата.

— Тук има твърде много Капа. Не бих препоръчал да минаваме от другата страна с плуване.

— А ако придърпаме някой дънер и преминем по него?

Рен изсумтя:

— Това е добра идея. — Приближи се до мен и ме завъртя.

Промърморих нервно:

— Какво правиш?

— Само измъквам гадата. — Продължи саркастично: — Не се тревожи, това е всичко, което правя.

Той я извади, затвори бързо ципа на раницата, а после се отправи сковано към дърветата.

Трепнах. Беше ядосан. Не го бях виждала ядосан никога преди, освен на Кишан. Не ми харесваше, но това беше естествен страничен ефект от целия план за изтръгване на семенцето на любовта и избягването на назъбените скали отдолу. Беше неизбежно.

Хвърлих бегъл поглед към Фаниндра, за да видя дали одобряваше решението ми, но проблясващите й очи не разкриваха нищо.

Минута по-късно прозвуча силен тътен и едно дърво бързо прибра клоните си в ствола. Нов тътен като от разцепване и дървото проби с трясък балдахина и падна на земята със силен пукот. Рен заудря клоните, за да ги отстрани от ствола и аз се приближих да помогна.

— Мога ли да направя нещо?

Той все така стоеше с гръб към мен.

— Не. Имаме само една гада.

Макар вече да знаех отговора, попитах:

— Рен, защо си ядосан? Безпокои ли те нещо? — Направих гримаса, знаейки, че аз съм тази, която го безпокои.

Той спря и се обърна да ме погледне. Живите му сини очи обхождаха лицето ми. Бързо отклоних поглед и погледнах надолу към един потрепващ клон, който свиваше и разпускаше игличките си. Когато погледнах обратно към него, лицето му беше сковано в непроницаема маска.

— Нищо не ме тревожи, Келси. Добре съм.

Той се обърна и продължи да удря клоните на дървото. Когато свърши, ми подаде гадата, вдигна единия край на тежкото дърво и го повлече към потока.

Забързах след него и се наведох да подхвана другия край.

Той се провикна назад, без дори да ме погледне:

— Недей.

Когато стигнахме обратно при потока, той пусна ствола и започна да се оглежда за подходящо място да го остави. Канех се да седна на дънера, когато забелязах игличките. Дори дънерът имаше гъсти, бодливи иглички, които се надигаха, за да се забият в нищо неподозиращата плът. Приближих се до предния край и видях големи капки от кръвта на Рен да покриват лъскавите черни иглички.

Когато той се върна, настоях:

— Рен, дай да видя ръцете и гърдите ти.

— Остави, Келси. Ще се оправя.

— Но, Рен…

— Не. Сега се дръпни назад.

Той отиде до задния край на ствола и го вдигна, прекършвайки го, като го притисна към гърдите си. Устата ми зяпна удивено. Да, все още има сила на тигър. Трепнах, когато си представих онези стотици иглички да се забиват в кожата на гърдите и ръцете му. Бицепсите му се издуваха, докато носеше ствола към ръба на потока.

Едно момиче все пак може да се възхищава, нали? Дори онези, които не могат да си позволят да влязат в магазина, пак могат да зяпат витрината. Нали така?

Все едно гледах Херкулес в действие. Възхитено си поех дъх през зъби и трябваше постоянно да си повтарям думите: „Той не е за мен, той не е за мен, той не е за мен“, за да подсиля решителността си.

Далечният край на ствола се натъкна на каменната стена. Той слезе още няколко стъпки по брега на потока, докато намери мястото, което искаше, а после пусна дънера там с меко тупване.

Игличките бяха направили назъбени, дълбоки драскотини надолу по гърдите му и бяха накъсали предницата на бялата му риза на ленти. Приближих се до него и посегнах да докосна ръката му.

Той ми обърна гръб и каза: „Сега стой тук“. Преобразявайки се в тигър, скочи нагоре и прескочи пъна, после скочи до пролуката, където подвижният мост висеше леко отворен. Проправи си път вътре с нокти и изчезна.

Чух металически звук, а после — свистене, когато тежкият каменен подвижен мост се спусна. Падна през потока, удари се във водата със силен плясък, а после се спря неподвижно, дълбоко в чакълестото му корито. Бързо преминах отсреща, боейки се от онези Капа, които зърнах във водата отдолу. Рен още беше тигър и изглежда, беше доволен да си стои в този образ.

Влязох в каменния град Кишкинда. Повечето сгради бяха на по два-три етажа. Опушеният сивосинкав камък на външните стени беше използван и в сградите. Твърдият камък беше полиран като гранит и съдържаше лъскави късчета слюда, които отразяваха светлината. Беше красиво.

Огромна статуя на Хануман се издигаше в центъра, а всяко кътче и ъгълче на града беше покрито с каменни маймуни в реални размери. По всяка сграда, всеки покрив и всеки балкон имаше статуи на маймуни. Претрупани резбовани изображения на маймуни покриваха дори стените на сградите. Статуите изобразяваха няколко различни вида маймуни и често бяха групирани заедно по двойки и тройки. Всъщност, единственият вид маймуни, който не беше включен, бяха измислените летящи маймуни от Магьосникът от Оз и Кинг Конг.

Когато минах край централния фонтан, почувствах натиск върху ръката си. Фаниндра оживя. Наведох се да й позволя да се плъзне от ръката ми на земята. Тя вдигна глава и вкуси въздуха с език няколко пъти, после започна да се плъзга през древния град. Рен и аз я последвахме, докато тя бавно си проправяше път с криволичене.

— Не е нужно да оставаш в образа на тигър само заради мен — казах.

Той гледаше напред, следейки с поглед змията.

— Рен, цяло чудо е, че изобщо можеш да бъдеш човек. Не си причинявай това, моля те. Само защото си ми яд…

Той се преобрази отново в човек и се завъртя рязко да ме погледне в лицето.

— Наистина съм ядосан! Защо да не си остана тигър? Изглежда, че се чувстваш много по-спокойна с него, отколкото с мен! — Сините му очи се замъглиха от неувереност и болка.

— Наистина съм по-спокойна с него, но не защото го харесвам повече. Твърде сложно е, за да го обсъждам с теб точно сега. — Извърнах се от него, скривайки зачервеното си лице.

Раздразнен, той прокара ръка през косата си и попита нервно:

— Келси, защо в последно време ме избягваш? Защото действам твърде бързо ли? Още не си готова да мислиш за мен по този начин. Това ли е?

— Не. Не е това. Просто — закърших ръце — не искам да допусна грешка или да се обвържа с нещо, което ще доведе дотам единият или и двамата да бъдем наранени, и наистина не мисля, че това е най-подходящото място да обсъждаме този въпрос.

Бях забила поглед в краката му, докато изричах тези думи. Той замълча за няколко минути. Надникнах към лицето му изпод миглите си и открих, че ме гледа преценяващо. Продължи да ме наблюдава търпеливо, докато се гърчех под погледа му. Гледах към каменните плочи на настилката, към Фаниндра в ръцете ми — всичко, с изключение на него. Накрая той се предаде.

— Добре.

— Добре?

— Да, добре. Хайде, подай ми раницата. Мой ред е да я нося за известно време.

Той ми помогна да я изхлузя от гърба си, а после намести презрамките на широките си рамене. Фаниндра изглеждаше готова да се раздвижи отново и продължи пътуването си, плъзгайки се през маймунския град.

Минавахме в тъмни сенки между сградите, където златното тяло на Фаниндра блестеше в тъмнината. Тя се провираше през пролуки под неподдаващи врати, срещу които Рен трябваше да се хвърли с цялото си тяло, за да ги отвори. Тя ни преведе по интересен маршрут с препятствия от нейната змийска перспектива, като се промъкваше и провираше под неща, с които за Рен и мен бе невъзможно да се справим. Изчезваше под пукнатини в пода и Рен трябваше да подуши миризмата й, за да я открие. Често трябваше да се връщаме по стъпките си и да я пресрещаме от другата страна на стени или стаи. Винаги я намирахме свита на кълбо и почиваща, търпеливо чакайки ни да я настигнем.

Накрая тя ни отведе до правоъгълен, отразяващ светлината басейн, пълен до ръба с морскозелена вода, пълна с водорасли. Басейнът стигаше до кръста ни, а на всеки ъгъл се издигаше висок каменен пиедестал. Върху всеки пиедестал имаше маймуни от дялан камък, всичките — загледани в далечината, по една за всяка посока на компаса.

Статуите бяха приведени, с ръце, докосващи земята. Зъбите им бяха оголени и можех да си представя как съскат, сякаш готови да се нахвърлят. Опашките им се извиваха над телата — като месести лостове, които да увеличат силата на нападението им. Под пиедесталите групи от зли на вид каменни маймуни се взираха от сенките, с гримаси и хлътнали черни очи. Дългите им ръце бяха протегнати напред, сякаш за да сграбчат и впият нокти във всеки, който мине край тях.

Каменни стъпала водеха нагоре към отразяващия светлината басейн. Качихме се и надникнахме във водата. С облекчение видях, че в мрачните дълбини не се спотайват Капа. До басейна, върху каменния бордюр имаше надпис.

— Можеш ли да го прочетеш? — попитах.

— Пише „Niyui Kapi“ или „избрах маймуната“.

— Хмм.

Той обиколи четирите ъгъла, оглеждайки всяка статуя. Една имаше наострени напред уши, а ушите на друга бяха притиснати назад към главата. И четирите изобразяваха различни видове.

— Рен, Хануман е бил наполовина човек, наполовина маймуна, нали? Какъв вид е била маймунската половина?

— Не знам. Господин Кадам сигурно знае. Мога да ти кажа, че тези две статуи не са на маймуни, които се срещат в Индия. Тази е паякова маймуна. Те произхождат от Южна Америка. Тази е шимпанзе, което технически погледнато е примат, а не маймуна. Често ги класифицират като маймуни заради големината им.

Зяпнах го:

— Откъде знаеш толкова много за маймуните?

Той скръсти ръце на гърдите си:

— А, значи трябва да предположа, че говоренето за маймуни е одобрена тема на разговор? Може би ако бях маймуна, вместо тигър, можеше да ми намекнеш защо ме избягваш?

— Не те избягвам. Просто имам нужда от малко пространство. Това няма нищо общо с вида ти. Свързано е с други неща.

— Какви други неща?

— Нищо.

— Все има нещо.

— Не може да е нещо.

— Какво не може да бъде нещо?

— Може ли просто да се върнем към маймуните? — изкрещях.

— Чудесно! — провикна се той в отговор.

Стояхме там, гледайки се гневно в продължение на минута, и двамата раздразнени и ядосани. Той отново започна да оглежда различните маймуни и да отмята отличителните им белези.

Преди да успея да се спра, изстрелях едно саркастично:

— Представа си нямах, че вървя редом с експерт по маймуните, но пък, ти си ги ял, нали? Така че, предполагам това ще е разликата между, да кажем, свинското и пилешкото, за някой като мен.

Рен ме погледна намръщено:

— С векове съм живял в зоологически градини и циркове, забрави ли? И не… ям… маймуни!

— Хмм. — Скръстих ръце на гърдите си и го погледнах гневно в отговор. Той ми хвърли поглед, а после се приближи гневно и приклекна пред друга статуя.

Раздразнен, той процеди:

— Тази е макак, който се среща в Индия, а тази косматата е бабуин, чиято родина също е тук.

— В такъв случай, коя да избера? Трябва да е някоя от последните две. Другите две маймуни не са типични за тези места, затова бих предположила, че едната от тези е правилната.

Той не ми обръщаше внимание, вероятно все още обиден, и гледаше към маймуните, скупчени под пиедестала, когато заявих:

— Бабуин.

Той се изправи:

— Защо избираш него?

— Лицето му ми напомня за статуята на Хануман.

— Добре, тогава да опитаме.

— Да опитаме какво?

Той изгуби търпение:

— Не знам! Направи каквото там правиш, с ръката си.

— Не съм сигурна, че става така.

Той посочи към маймуната:

— Добре, тогава я потъркай по главата като статуя на Буда. Трябва да открием каква е следващата стъпка.

Намръщих се на Рен, който определено се дразнеше от мен, а после се приближих до статуята на бабуина и предпазливо докоснах главата й. Не се случи нищо. Потупвах статуята по бузите, търках я по корема и дърпах ръцете и опашката й… нищо. Стисках раменете й, когато почувствах, че статуята се раздвижва леко. Побутнах едно от раменете и горната част на пиедестала се отмести встрани и се показа каменна кутия с лост. Посегнах вътре и дръпнах лоста. Отначало нищо не помръдна. После почувствах как ръката ми се сгорещява. Символите, изрисувани върху ръката ми, ярко изпъкнаха на повърхността и лостът се раздвижи, повдигна се, изви се и изхвръкна навън.

Тътен разтърси земята и водата в басейна започна да пресъхва. Рен сграбчи ръцете ми, бързо ме дръпна и ме притисна към гърдите си, докато се отдалечавахме от басейна. Положи длани върху ръцете ми над лактите, докато гледахме местещия се камък.

Правоъгълният басейн изпука и се раздели на две. Двете половини започнаха да се движат в различни посоки. Водата се изля навън и се спусна надолу, плискайки се в скали и камъни, докато падаше буйно в зейнала дупка, която се разтвори там, където се беше намирал басейнът.

Нещо започна да се показва на повърхността. Отначало си помислих, че е просто отразена светлина върху лъскавия мокър камък, но светлината ставаше все по-ярка, докато видях един клон да се подава от дупката. Покриваха го искрящи златни листа. Появиха се още клони, а после — ствол. Продължи да се издига, докато пред нас се изправи цялото дърво. Листата проблясваха, излъчвайки мека жълта светлина, сякаш хиляди златисти коледни лампички бяха нанизани през клоните. Златните листа потреперваха, сякаш лек бриз поклащаше дървото.

Дървото беше високо около дванайсет фута и покрито с дребни бели цветчета, които издъхваха сладко ухание. Листата бяха дълги и тънки, прикрепени към фини клони, които водеха до други, дебели и по-яки, а оттам — към здрав, солиден ствол. Стволът стоеше в голяма каменна кутия, издигната върху солидна каменна основа. Беше най-красивото дърво, което бях виждала.

Рен хвана ръката ми и ме поведе предпазливо към дървото. Протегна ръка да опипа едно златно листо.

— Красиво е! — възкликнах.

Той откъсна едно цветче и го помириса:

— Това е мангово дърво.

И двамата се възхитихме на дървото. Бях сигурна, че изражението ми е също толкова благоговейно, колкото и неговото.

Изражението на Рен се смекчи. Той пристъпи към мен и вдигна ръка да затъкне цветчето в косата ми. Извърнах се от него, преструвайки се, че не виждам, и опипах едно златно листо.

Когато хвърлих поглед към него миг по-късно, изражението му беше каменно, а бялото цветче лежеше смачкано и прекършено. Сърцето ми запулсира болезнено, когато видях красивите листенца да лежат разкъсани и изоставени в пръстта.

Заобиколихме основата на дървото, оглеждайки го от всички ъгли. Рен извика:

— Ето там! Виждаш ли горе на върха? Това е златен плод!

— Къде?

Той посочи към върха на дървото и наистина, на един клон леко се полюшваше златна топка.

— Манго — промърмори той. — Разбира се. Има логика.

— Защо?

— Плодовете на мангото са една от основните стоки, изнасяни от Индия. То е основен продукт за нашата страна. Това е може би най-важният природен ресурс, който притежаваме. Затова Златният плод на Индия е манго. Трябваше да се досетя преди.

Загледах се нагоре към високите клони:

— Как ще стигнем до него?

— Какво искаш да кажеш с това: „Как ще стигнем до него“? Покачи се на раменете ми. Трябва да направим това заедно.

Засмях се:

— Ъъ, Рен, мисля, че е по-добре да измислиш друг план. Като например, може би да скочиш нагоре, както правите вие, супертигрите, и да го уловиш с уста или нещо подобно.

Той ми се усмихна злобно.

— Не. Ти — докосна носа ми с пръст — ще се качиш на раменете ми.

Изпъшках:

— Моля те, престани.

— Ела тук. Ще ти обясня. Детска игра е.

Той ме повдигна и ме сложи върху каменния ръб на отразяващия светлината басейн. После се завъртя с гръб към мен.

— Хайде, качвай се.

Той протегна ръце. Предпазливо се хванах за тях и преметнах единия си крак през рамото му. Почти отместих крак, но той предусети, че ще загубя смелост и посегна назад с ръка, за да сграбчи другия ми крак и да ме повдигне, преди да успея да отстъпя.

След като му изкрещях без резултат, той ме хвана за ръцете и като крепеше без усилие тежестта ми, тръгна обратно към дървото. Без да бърза, се огледа в търсене на подходящото място, а после започна да ме инструктира.

— Виждаш ли онзи дебел клон точно над главата ти?

— Да.

— Пусни едната ми ръка и посегни нагоре да го уловиш.

Направих го и заплаших:

— Не ме изпускай!

Той заяви наперено:

— Келси, няма абсолютно никаква опасност да те изпусна.

Улових клона и се вкопчих в него.

— Добре. Сега посегни нагоре с другата си ръка и хвани същия клон. Ще ти държа краката, не се тревожи.

Посегнах нагоре и хванах хубаво клона, но дланите ми бяха потни и бях сигурна, че ако той не ме крепеше, щях да падна.

— Хей, Рен, това беше страхотна идея и така нататък, но все още съм поне на един-два фута от плода. Какво очакваш да направя сега?

В отговор, той се засмя и каза:

— Задръж за секунда.

— Какво имаш предвид с това „задръж за секунда“?

Той смъкна маратонките от краката ми, а после каза:

— Задръж се за клона и се изправи.

Изплашена, изписках и се вкопчих с всички сили в клона. Рен ме избутваше още по-високо над клона. Погледнах надолу и видях, че обгръща стъпалата ми с длани, крепейки цялата ми тежест само с горната част на ръцете си.

Изсъсках:

— Рен, луд ли си? Прекалено съм тежка за теб.

Той подметна развеселено:

— Очевидно не, Келси. Сега внимавай. Дръж клона и искам да отстъпиш от ръката до рамото ми, първо с единия крак, а после с другия.

Повдигна първо десния ми крак и почувствах как петата ми се удари в горната част на ръката му. Внимателно преместих крак, за да го отпусна върху широкото му рамо, а после направих същото с другия. Погледнах плода, който сега висеше точно срещу мен и подскачаше леко нагоре-надолу.

— Добре, сега ще опитам да уловя плода. Почакай.

Ръцете му се бяха преместили към задната част на прасците ми и той ги стисна здраво. Отблъснах се от клона, който сега беше до кръста ми, и се протегнах да достигна полюшващия се плод. Беше прикрепен към дълго дървено стъбло, което се изстрелваше от върха на дървото.

Пръстите ми го докоснаха леко и той се отмести от мен за миг. Когато се люшна обратно към мен, обвих ръка около него и дръпнах леко.

Не искаше да помръдне. Дръпнах малко по-силно, като внимавах да не повредя златния плод. Изненадващо — на допир все още беше като истинско манго, макар че проблясваше с ослепителна златна светлина. Отново напрегнах тяло върху клона, дръпнах здраво и накрая успях да го изтръгна от ствола.

Изведнъж тялото ми се вледени и се скова, а умът ми се отнесе в мрачно видение. Изгаряща горещина прониза гърдите ми и останах в пълна тъмнина. Призрачна фигура започна да си проправя път към мен. Замъглените черти се завихриха около някакво очертание и образуваха силует. Беше господин Кадам! Държеше се за гърдите. Когато отмести ръка, видях, че амулетът, който носеше, сияеше, нажежен до червено. Погледнах надолу и видях и моя, сияещ по същия начин. Опитах се да протегна ръка към него и проговорих, но изглежда, той не можеше да ме чуе, нито аз — него.

Нова призрачна фигура се появи като вихреща се мъгла срещу нас и бавно прие форма. И той стискаше голям амулет. Когато оживя, той обърна очи към господин Кадам. Веднага съсредоточи вниманието си върху амулета, който господин Кадам носеше.

Мъжът беше облечен в скъпи, съвременни дрехи. Живият му поглед показваше интелигентност, увереност, решителност и нещо друго, нещо тъмно, нещо… зло. Той се опита да пристъпи напред, но някаква бариера пречеше на който и да е от нас да помръдне.

Изражението му стана сурово и се разкриви в ужасна ярост, която, макар и бързо потисната, продължи да се спотайва като дебнещ звяр зад очите му. Черен, отчаян страх присви стомаха ми, когато мъжът насочи вниманието си към мен. Явно искаше нещо.

Очите му ме огледаха внимателно от глава до пети, а после се спряха върху сияещия амулет на врата ми. Проблясваща злоба и отвратително възхищение преминаха бързо по лицето му. Погледнах към господин Кадам за подкрепа, но той също изучаваше внимателно мъжа.

Бях много уплашена. Извиках на Рен, но дори самата аз не чух гласа си.

Мъжът измъкна нещо от джоба си и започна да си мърмори някакви думи. Опитах се да чета по устните му, но изглежда, че говореше на друг език. Чертите на господин Кадам ставаха прозрачни. Отново започваше да прилича на привидение. Погледнах ръката си и ахнах, когато същото започна да се случва с мен. Умът ми се вихреше замаяно. Имах чувството, че ще припадна. Вече не можех да стоя. Паднах надолу… надолу… надолу.