Марк Хименес
Най-важният клиент (8)

7

Анди Прескот се извърна към спътника си отзад и подвикна:

— Макс, какво ще кажеш да се изкъпем в реката след обяда?

Кучето излая възторжено.

Беше събота сутрин и Анди въртеше педалите на новия си велосипед на юг по Ранч Рауд 12. Беше пъхнал в раницата си дървения бухал, който стърчеше над главата му. Макс пътуваше зад него в една кошница, която Анди беше закрепил зад седлото си. И двамата носеха каски.

Анди обожаваше колоезденето по шосетата извън Остин. Въздухът беше по-чист, отстрани се издигаха хълмове, шансовете да бъде блъснат от препускащ мотоциклетист бяха значително по-малки… с изключение на…

Макс излая.

Беше чул шума преди Анди, който в следващия момент също го долови: рев на мощен двигател. Извърна се назад. Един джип се подаде от последния завой и се устреми към тях с бясна скорост. Това не беше обикновен джип. Беше едно черно чудовище с широки гуми, огромна решетка отпред и високо окачване. Приличаше на танк, връхлитащ по тесния път.

Анди свърна към банкета и се сгърчи от въздушната вълна, която ги разлюля при профучаването на джипа. Шофьорът натискаше клаксона като развеселено дете, което си играе с новата играчка. Анди положи огромни усилия да се задържи на седлото. Прииска му се да покаже среден пръст на този глупак, но неотдавна бяха приели закон, който позволяваше на тексасците да носят огнестрелни оръжия в автомобилите си, за да се защитават срещу крадци. Без съмнение този младеж беше въоръжен и безразсъден. Така че Анди само сви рамене и продължи към Уимбърли.

 

 

Китното селце Уимбърли с население от 3946 души се намираше там, където водите на Сайпръс Крийк пресичаха Ранч Роуд, на 60 километра югозападно от Остин, достатъчно далеч от магистралите, за да обезкуражава онези, които всеки ден ходеха на работа в града, но достатъчно близо, за да привлича хората на изкуството от Остин. Уимбърли открай време беше една идилична колония, обитавана от художници, скулптори, певци, писатели, занаятчии и… пушачи на марихуана.

Джийн Прескот беше наследила 50 акра земя точно на края на Уимбърли, преди селото да бъде открито от онези граждани, на които им беше писнало от Остин; те вече се бяха заселили из околността, повишавайки цените на земята. Майка му можеше да получи за земите си 1 милион долара и дори повече, ако пожелаеше да ги продаде на строителен предприемач. Тя обаче не желаеше. В нейния списък на хора, които ненавиждаше, строителните предприемачи се класираха веднага след футболните треньори. Заедно с цените на земята обаче бяха скочили и данъците върху недвижимите имоти. Прадедите й бяха гледали говеда, за да се възползват от земеделските закони, които понижаваха данъците само до няколкостотин долара. Ала майка му не вкусваше червено месо и сега двамата с баща му отглеждаха десетки щрауси.

Анди отвори портата на телената ограда. Няколко от гигантските птици — щраусите стигаха до два метра и половина и тежаха близо 180 килограма — се втурнаха да го поздравят. Той ги прогони с крясък, после влезе в двора и затвори портата след себе си. Тръгна към къщата по покритата с чакъл алея.

Високи дъбове засенчваха старата двуетажна фермерска къща, опасана от веранда, където Анди беше играл като дете. Колекторна система събираше дъждовна вода за поливане, а слънчевите панели събираха слънчевата енергия за производство на електричество; баща му се радваше на летните месеци, когато продаваше излишъка от електричество на електроразпределителната компания. Устойчиви на суша тексаски растения красяха градината, която обграждаше верандата около къщата — дървеният бухал щеше да си е на точното място, а и в органичната градина отзад се отглеждаха зеленчуци. Покрай оградата бяха натрупани купчини естествен тор. Родителите му бяха започнали да осъществяват екологична политика много преди зеленото движение да стане модно.

Макс залая. Анди застопори велосипеда и пусна кучето на земята. То се затича да преследва птиците, катериците и щраусите; щраусите щяха да го погнат. Тези птици можеха да тичат с 60 километра в час. Така че те постоянно търчаха от единия до другия край на телената ограда, която ги възпираше да не попаднат на пътя, където можеха да бъдат прегазени. Дори и двестакилограмова птица нямаше никакъв шанс срещу тритонен камион.

Анди разкопча раницата и извади бухала. Качи се на верандата и влезе в къщата, побутвайки вратата с мрежа против комари. Родителите му избягваха да пускат климатика дори и през лятото; къщата обаче беше построена така, че улавяше прохладния вятър от реката. Още от прага той усети, че майка му пече торта в кухнята.

— Мамо!

Не последва отговор. Анди обаче знаеше къде да я намери. Прекоси кухнята, където на масата изстиваше току-що приготвена ягодова торта; майка му знаеше, че Макс не може да яде шоколад. Той излезе през покритата с мрежа врата на задната веранда. На клоните на брястовете и дъбовете висяха вятърни камбанки, които изпълняваха симфония под лекия повей. Из двора имаше пъстри градински украшения — метални птици, койоти и ветропоказатели. След трийсет крачки той вече беше до хамбара. Отвън наистина приличаше на хамбар, но когато човек прекрачеше прага, го заливаше класическа музика, ехтяща от стереоуредбата.

Тук се помещаваше ателието на майка му, където тя можеше да се отдава на изкуството си. За нея това занимание беше същото, както за него препускането по планинските пътеки; нищо не я ограничаваше и тя се чувстваше в свои води. Джийн Прескот беше скулптор, а хамбарът беше нейното ателие.

Анди я зърна в дъното, където от прозорците струеше естествена светлина. Задните врати бяха отворени и прохладният вятър откъм реката нахлуваше с шумолене. Майка му бе погълната от работата си. Облечена в джинси и тениска, тя бе наведена над скулптурата като лъвица в африканската савана, дебнеща плячката си. Някои хора се чувстваха на мястото си в ъглов офис на трийсет етажа над земята; други във въглищна мина дълбоко под земята. Мястото на Джийн Прескот беше в ателието. В момента тя оформяше последните детайли на глинената фигура на един ангел.

— Прекрасен е!

Тя го погледна през рамо и се усмихна.

— Анди.

Но усмивката й внезапно изчезна и лицето й се смръщи.

— Ти си се подстригал.

Да, беше се подстригал. Погледът й стана толкова тъжен, че Анди за малко не се извини, но в този момент тя зърна бухала под мишницата му и очите й засияха.

— Анди, казах ти без подаръци.

— Знам. Но нали е много хубав? За твоята градина. Честит рожден ден, мамо.

— Красив е. Но е разорително скъп за теб.

— Сега вече не.

— Как така?

— Ще ти кажа по-късно. Къде е татко?

— В кабинета си. — Тя избърса ръцете си. — Иди му кажи, че е време за обяд. Приготвила съм бургери от тофу.

Той едва се сдържа да не изохка. Само не пак бургери от тофу.

Постави бухала върху една близка маса, после излезе през задната врата и прекоси зеленчуковата градина; доматите започваха да зреят. Продължи по склона към Сайпръс Крийк, ленив плитък поток, провиращ се между речни камъни и скали, засенчен от кипариси, чиито стебла бяха потопени във водата като дълги сламки. Анди застана зад баща си, който седеше на люлеещ се стол върху скала, надвесена над водата; това беше „кабинетът“ му през последните трийсет и пет години. Въдицата му стоеше подпряна на едно близко дърво, в случай че в бистрата вода зърнеше някоя достойна за улов риба. Подрънкваше на китарата си и пееше тихо, сякаш изнасяше концерт на няколкото щрауса, които пасяха наблизо.

Пол Прескот беше висок и тънък като стълб на ограда, със сива коса, хваната на опашка, и късо подстригана брада; носеше стари дънки и още по-стари каубойски ботуши. Можеше да мине за Крис Кристофърсън, а и имаше същия дрезгав глас и същия талант за писане на песни. Пол Прескот обаче никога не бе успял да се прочуе. Никога не бе създал хит, с който да пробие. Така че в продължение на четирийсет и пет години беше изпълнявал песните си в кръчмите на Остин и околността, сам с китарата си. Плюс Хосе Куерво, който го придружаваше навсякъде.

Съботни нощи в бара „Броукън Споук“ или в клуба на Чийтам стрийт, или в кръчмата в Грийн, където слушаше песните на баща си от дъното на салона и накрая заспиваше в скута на майка си — това бяха детските спомени на Анди Прескот. Другите деца бяха израснали с филмчетата на „Уолт Дисни“; Анди Прескот беше израснал в крайпътните заведения, пълни с пияни каубои и безцеремонни жени.

Беше изживял чудесно детство.

Тогава се запозна с Уили и Уейлън, Крис и Кинки, Рей Прайс и Мърл Хагард — всички местни величия във всички тексаски клубове. Пол Прескот беше подгрявал концертите на всички тях, но никой никога не беше подгрявал негов концерт; той не се бе появявал на първа страница на вестниците. Когато Анди беше на десет години, много се гордееше, че баща му свири на сцена. Когато навърши четиринайсет, разбра, че баща му не е звезда. На осемнайсет вече знаеше, че баща му никога няма да бъде звезда. Анди Прескот винаги се бе виждал като последовател на баща си; не като певец, а като неудачник. Зачуди се дали Ръсел Рийвс нямаше да бъде неговият голям пробив.

Баща му прекъсна пеенето, закашля се тежко и изхрачи кръв.

Пол Прескот умираше. Беше на шейсет и пет и беше „надживял черния си дроб“, както обичаше да се изразява. В действителност той го беше унищожил с текила. Диагнозата на лекарите беше „алкохолна цироза“. Съсипаният му черен дроб вече не можеше да усвоява витамините и да произвежда протеини, които да позволят на кръвта му да се съсирва, нито да пречиства организма му от токсините. Той се нуждаеше от нов черен дроб. Без трансплантация със сигурност щеше да умре от бактериален перитонит или чернодробна енцефалопатия и да изпадне в кома или пък цирозата щеше да доведе до разширяване на вените на хранопровода… и той щеше да умре от кръвозагуба.

Баща му беше един от седемнайсет хилядите души в националния списък на хора, чакащи за присаждане на черен дроб от мъртъв донор. Бяха го включили в списъка миналото лято и лекарят бе казал, че ще трябва да изчака поне една година. Само шест хиляди души щяха да получат черен дроб през следващите дванайсет месеца; баща му обаче нямаше да бъде сред тях. Пациентите с диагноза алкохолна цироза се намираха на края на списъка от чакащи.

Даряваните черни дробове се разпределяха първо на онези пациенти, които бяха диагностицирани като крайно нуждаещи се, което означаваше, че се намират в интензивните отделения и им оставаше по-малко от седмица живот. При тази ситуация обаче нещата често бяха безнадеждни; само половината от тези пациенти преживяваха една година след трансплантацията. Което изглеждаше глупаво; черните дробове отиваха при онези, при които вероятността да бъдат спасени бе най-малка.

Единствената надежда на баща му (Пол Прескот се бореше с моралната дилема редно ли е да иска нечий друг живот да свърши, за да може неговият да продължи) беше дареният черен дроб да не съответства на кръвната група и телесното тегло на крайно нуждаещите се пациенти в тексаския регион; само след като тези пациенти бъдеха изключени, черният дроб щеше да слезе надолу по списъка, първо при онези, на които им оставаше приблизително три месеца живот, след това при онези, на които им оставаше малко повече време, и най-накрая при пациентите с алкохолна цироза. Шансовете не бяха много добри.

Баща му беше наясно, че умира.

Но той никога не се оплака; казваше, че няма кого другиго да обвинява освен себе си. Поне имаше здравна застраховка и бе успял да се озове в списъка на чакащите; пациентите без здравна застраховка нямаха никакъв шанс. Заплащането на трансплантацията представляваше пресяващ фактор: петгодишно дете без здравна застраховка умираше, докато седемдесет и пет годишен мъж със застраховка оцеляваше. Пол Прескот казваше: „Животът не е справедлив. Понякога шансът е на твоя страна и срещу някой друг, понякога работи за друг и е срещу теб. Но винаги е несправедлив към някого“. Бащата на Анди отдавна се бе примирил с факта, че животът е несправедлив, макар че синът му не се примиряваше.

Анди се приближи. Тихият глас на Пол Прескот стана по-ясен:

Героите на кънтрито, изчезващ вид сме ние,

сега светът е само бизнес и музиката също.

Героите на кънтрито вече си отиват,

но песните им ще останат, записани на CD-та.

— Звучи добре.

Пръстите на баща му замръзнаха върху струните на китарата; той се обърна и се усмихна.

— Анди, момчето ми. Как си? — Пол Прескот присви очи срещу светлината. — С кого си се бил?

— С планината. Обичам битките с нея.

— Хубаво казано. Няма да е зле да си го запиша.

Баща му си водеше бележки в тефтерчето, което носеше със себе си от известно време. Забравянето беше един от симптомите на цирозата.

— Навремето пеех по трийсет песни на нощ. Сега не мога да си спомня целия текст дори на една от тях.

Баща му бе записал в едно студио в Остин собствен компактдиск, който продаваше в местните магазини и на концертите си. Не беше пял пред публика от две години. Искаше да запише още един компактдиск, преди да умре. Завърши бележките си и отново извърна поглед към Анди.

— Намерил си работа ли?

— Не.

— Защо си се подстригал тогава?

— О, да, имам клиент.

— Подстригал си се заради някакъв шофьор, който е карал с превишена скорост?

— Ще ти обясня по-късно.

Анди приклекна до баща си, чиято кожа изглеждаше жълтеникава под слънчевите лъчи, промъкващи се през короната на кипариса.

— Как я караш, татко?

— Още пея… поне на птиците.

Анди усети как в очите му напират сълзи. Баща му прокара пръсти през късата му коса.

— Недей да плачеш за мен. И сега да умра, нямам от какво да се оплаквам. Имах чудесен живот. Правех това, което ми се искаше, писах и свирих музиката, която обичам. Живях трийсет и пет години с най-прекрасната жена, която познавам, и двайсет и девет години с най-прекрасния син, за който някога съм мечтал. Надявам се и ти да имаш чудесна жена като майка ти и чудесен син като теб.

— Татко, аз съм нищо и никакъв адвокат на пътни нарушители.

— Важното е, че си добър човек, Анди. Имаш добро сърце.

Анди избърса сълзите си.

— И аз не съм богат, нито известен, момчето ми, но не страдам от това. Исках само да пея песните си и нямах нужда да съм звезда, за да бъда щастлив. Щастието не се купува в магазина, Анди. То просто се изживява. И аз го изживях. Правех точно онова, което исках да правя всеки ден от живота си. Обичах и бях обичан. Няма по-хубаво от това.

Анди беше готов да се разплаче и побърза да каже:

— Мама ме изпрати, че било време за обяд. Бургери от тофу.

Баща му изпъшка.

— По дяволите, само не пак тофу. Имам нужда от месо.

— Не и в тази къща.

Пол Прескот се надигна от стола си; личеше си, че му коства усилия. Анди щеше да му помогне, ако не би го ядосал. Баща му никога не бе искал помощ.

— Какво ще кажеш, Анди, само двамата с теб да отскочим до града и да си купим по един голям чийзбургер с пържени картофи?

 

 

Баща му преглътна хапка от тофуто.

— Много вкусно, Джийн.

Тя му хвърли поглед, с който искаше да каже: „Кого си мислиш, че заблуждаваш?“.

— Четох за трансплантациите на черен дроб в Индия. Пишеше, че там става по-бързо и по-евтино.

Седяха на задната веранда, ядяха бургери от тофу и сладки пържени картофи и пиеха чай с лед. Анди никога не пиеше бира в присъствието на баща си.

— Тия дни май всички се канят да ходят в Индия: за работа в кол центрове, за износване на бебета, за черен дроб…

Майка му се навъси.

— Износване на бебета ли?

— Натали иска да си наеме индийка, която да износи бебето й. Така е далеч по-евтино.

— Това е то глобалната икономика — каза баща му. — Американците пазаруват по света евтин труд. Купуват си дори женски утроби.

— Наистина ли мислиш за черен дроб от Индия?

— Ами! Онези хора там нямат нужда от нас, които се възползваме от бедността им да купуваме органите им на безценица, както купуваме автомобилни части от Китай.

Семейство Прескот бяха безнадеждни либерали и симпатични неудачници. Те бяха гласували за Макгавърн, Хъмфри, Мондейл, Гор, Кери и Кинки. Тези, за които даваха гласовете си, неминуемо губеха.

Баща му погълна цяла шепа витамини с чая, след което бавно се надигна от креслото си.

— По дяволите, пак трябва да ходя в тоалетната.

Той влезе в къщата. Анди погледна въпросително майка си.

— Диуретиците — обясни тя. — Те карат тялото му да отделя повече урина, за да се отстрани събраната течност в корема му.

— Кожата и очите му са много по-жълти от последния път, когато го видях.

Тя кимна.

— Жълтеницата. Докторът каза, че накрая щял да е жълт като лимон.

— Подписах пълномощното за даряване на органи на гърба на шофьорската ми книжка.

— Лицето ти изглежда по-добре.

Баща му се върна и каза:

— Този месец изкарах сто долара — продадох електричество на ония копелета. — Той седна и посочи с вилица към дървения бухал, оставен до задната врата. — Какво е това нещо, по дяволите, Анди?

— Произведение на изкуството, Пол. Да краси градината — каза майка му.

— В Остин ли го купи?

— Да.

— Сигурно е доста скъпо… както и оня велосипед отвън.

— Имам нов клиент тази седмица.

Той изчака и двамата да се втренчат в него. Почувства се като хлапе, което се кани всеки момент да изненада родителите си с отлична оценка по някакъв предмет.

— Нае ме Ръсел Рийвс.

Родителите му го изгледаха така, сякаш им беше казал, че Дик Чейни ще дойде у тях на вечеря.

— Ти заради него ли се подстрига? — попита Джийн, когато най-после си възвърна способността да говори.

Само майка му би могла да зададе такъв въпрос. Той кимна.

— Ръсел Рийвс те нае да му отмениш глобата за превишена скорост? — попита баща му.

— Не. Иска да строи жилища за бедните в СаКо.

— Анди, ти ще представляваш строителен предприемач, така ли? — възкликна майка му.

— Не, мамо. Човек, който се е заел с благоустройството на квартала.

— Какво разбираш ти от това? — обади се баща му.

— Трябва му адвокат от СаКо. Плаща ми четиристотин долара на час.

— Но защо го прави?

— Той вече е построил жилища за бедните в…

— Не. Имам предвид защо ще ти плаща четиристотин долара на час?

— Нуждае се от мен.

— Ръсел Рийвс се нуждае от теб?

— Аз се ползвам с доверие в СаКо.

— А той?

— Той — не. Затова има нужда от мен.

— Та той има десет милиарда!

— Петнайсет.

— Значи това са петнайсет милиарда причини да му нямаш доверие.

Родителите му го бяха захранвали от ранно детство с всекидневна доза популистка политика заедно с органичните моркови и тиква. Един от постулатите й беше никога да не вярва на богатите, силните на деня, хората с власт и политически връзки… като Ръсел Рийвс.

— Татко, Ръсел Рийвс е направил много за Остин. Виж какво, мамо, той не хвърля пари за футболния отбор на Тексаския университет, а създаде изследователска лаборатория… И има болно дете.

Сега Анди защитаваше човека с власт. Изражението на майка му се смекчи.

— Синът му умира, Пол.

— Но защо точно Анди? — Баща му се обърна към него. — Нищо лично, момчето ми, но в Остин има десет хиляди адвокати, които…

— Които имат по-висока диплома от мен?

— Ти си адвокат, който се занимава с пътни глоби, Анди. Нямам нищо против, но защо Ръсел Рийвс избира тъкмо теб?

— Татко, той просто иска да помогне на обикновените хора в СаКо.

— Това казват политиците — че искат да помогнат на обикновените хора, когато богатите ги издигнат във властта. — Той поклати глава. — Анди, когато нещата не изглеждат наред, те обикновено не са наред.

— Татко…

— Значи един милиардер просто ей тъй се появява в кантората ти изневиделица и те наема за огромна сделка с недвижими имоти? Това нормално ли ти се струва?

— Не се тревожи, татко. Всичко ще е наред.

Баща му не беше убеден, че всичко ще е наред. Той продължи да размишлява, докато дъвчеше тофуто, и накрая каза:

— Защо не останеш при нас тази вечер, момчето ми? Ще идем да вечеряме навън, ще си поръчаме чийзбургери, може да проверим кой филм дават в „Корал“…

„Корал“ беше лятно кино — един голям екран на поляна под звездното небе. Всеки си носеше стол от къщи.

— … може да отидем на църква утре сутрин. Обичам да ям месо в събота вечер и да пея в църковния хор в неделя сутрин.

Анди хвърли поглед към майка си. Явно очакваше тя да се съгласи.

— Може ли да хапнем хамбургери, мамо?

— Да, с баща ти можете.

— Добре, татко, ще остана. — Той беше обещал на Трес да карат колела из Зеления пояс следващата сутрин, но щяха да го направят друг ден. — При едно условие.

— Искаш истински пържени картофки, нали?

— Всъщност, да, но условието е друго.

— Шоколадов шейк?

— И него също, но трябва да ми обещаеш, че ще ми позволиш да ти купя онези ботуши за шейсет и шестия ти рожден ден.

Баща му от много отдавна мечтаеше за каубойски ботуши ръчна изработка, от същия майстор, който бе направил ботушите на Клинт Истууд и Кевин Костнър, когато бяха дошли в Остин да снимат „Съвършен свят“, любимия филм на баща му. Ботушите не бяха евтини; цените започваха от 1200 долара. Точно когато баща му беше решил да си купи един чифт, пък каквото ще да става, му съобщиха за цирозата на черния дроб; тогава изгуби всякакво желание за нови ботуши.

— Когато имам клиент милиардер, мога да си ги позволя. От всякаква кожа, каквато поискаш… само не от щраус.

Каубойски ботуши от щраусова кожа се ценяха изключително много от тексасците. Но Анди беше израснал с големите птици — онези отвън бяха неговите домашни любимци от детството му; щраусите обикновено живееха до седемдесет години, така че той не можеше да си ги представи под формата на ботуши.

— Може би от еленова кожа, татко. Тя е мека и с тях ще се чувстваш така, все едно си с пантофи.

— Анди, тия ботуши ще ги правят шест-седем месеца.

— Това означава, че ще бъдеш тук, когато станат готови.

— Кой го казва?

— Аз го казвам. И още нещо: за известен период наистина ще бъда страшно зает, докато работя за Рийвс. Ще се грижите ли през това време за Макс?

Жълтите очи на баща му засияха.

— Сигурен ли си?

Анди кимна. Баща му погледна кучето.

— Макс, искаш ли да останеш при дядо си за известно време? — Приведе се и подаде на Макс парченце тофу.

Макс се опита да го сдъвче, но след малко го изплю. Той също си падаше по месото.

Джийн Прескот се наведе, целуна Анди по бузата и отиде да донесе ягодовата торта.

— Макс, готов ли си за торта и сладолед?

Макс подскочи и излая възторжено.

— С кого излизаш вечер? — попита го баща му.

— С Къртис и Дейв. Трес вече е зает.

— И момиче ще се появи, Анди — каза майка му от дъното на кухнята. — Един ден ще се обърнеш и ще я видиш застанала до теб.

— Разбира се, мамо.

Майка му беше човек на изкуството — безнадеждна романтичка. Което вероятно беше причината да има до себе си двама безнадеждни неудачници. Анди се замисли за живота си, сравнявайки го с живота на баща си. Пол Прескот не беше богат, но у тях никога не беше ставало дума за пари; за него животът винаги се бе заключавал в музиката. Един ден децата на Анди — ако той изобщо някога имаше деца — щяха да слушат музиката на дядо си и щяха да се гордеят с него. Анди отново усети как сълзите напират в очите му. Би дал всичко, за да спаси живота на баща си. Дори се бе опитал да му дари собствения си черен дроб — това се наричаше трансплантация от жив донор. Черният дроб бе единственият човешки орган, способен на регенерация; ако Анди дадеше половината си черен дроб на баща си, в рамките на два месеца двете половини щяха отново да се уголемят до нормален размер като в някакъв епизод от научнофантастичен филм. Но кръвната му група беше „А“, докато на баща му беше „В“. Тялото на баща му щеше да отхвърли неговия черен дроб.

Анди не можеше да направи нищо, за да спаси живота на баща си.

 

 

Къщата в средиземноморски стил на стойност двайсет милиона долара беше с изглед към река Колорадо. Ръсел Рийвс седеше на един стол за електронни игри пред видеоекран, покрил почти цялата стена; до него седеше седемгодишният му син. Те играеха „Китара герой III“.

Зак не тормозеше баща си.

В огромната стая на Зак беше като в сауна, защото на момчето винаги му беше студено. Една оранжево-бяла плетена бейзболна шапка покриваше оплешивялата му глава. Над ушите и под носа му се извиваха тръбички с кислород; тръбичката за вливания, прикрепена към гърдите му, изпъкваше под фланелката с емблемата на „Далас Каубойс“. Той обичаше спорта, но никога не бе спортувал. Никога не се бе чувствал просто дете. Открай време живееше като болно дете.

Заради Ръсел Рийвс.

Той беше носител на мутирал ген, който беше довел до тази рядка форма на рак при сина му. Ръсел не се бе разболял от рак, но беше предал гена на Зак и той беше причинил рака. Човекът, който обичаше това момче повече от живота си, го беше осъдил на смърт.

Ръсел Рийвс убиваше собствения си син.

Зак беше прекарал повече време от живота си в болницата, отколкото у дома; той беше постъпвал и излизал от детското онкологично отделение на Остинската болница толкова пъти, че Ръсел вече държеше резервиран апартамент в отделението целогодишно. Когато Зак беше в болницата, родителите му също оставаха там.

А когато Зак си беше у дома, все едно пак бяха в болницата. Стената зад леглото му беше задръстена от медицинска апаратура; при него денонощно дежуреше сестра. Дори и въздухът миришеше на болница: неизбежният дъх на смъртта.

Вратата се отвори и в стаята влезе Катрин. Беше само на трийсет и осем, но последните шест години я бяха състарили много. Някога тя беше кралица на красотата в Тексаския университет и преди четиринайсет години изглеждаше по същия начин на сватбата им; сега обаче имаше вид на жена, която всеки момент ще изгуби детето си. Но Катрин никога не се показваше унила пред Зак. Ръсел откъсна поглед от видеоекрана в мига, когато тя надяваше щастлива усмивка на лицето си.

— Зак! — Катрин се приближи до сина си и го целуна. — Печелиш ли, миличък?

Зак кимна, без да откъсва поглед от екрана. На всеки трийсет минути Катрин проверяваше състоянието му — пулс, кръвно налягане, температура. Пръстите на Зак сръчно се движеха по оформения като китара контролер, ала в следващия момент той внезапно се приведе и повърна. Тази сутрин беше подложен на химиотерапия.

Ръсел грабна една хавлия и избърса устата на сина си. Огледа дрехите му: бяха чисти. Той повдигна крехкото телце, останало кожа и кости, и го отнесе в банята. След като Зак изплакна устата си и си изми зъбите, Ръсел го върна до леглото му и нежно го положи на него.

Сестрата отново премери пулса, кръвното налягане и температурата на Зак, докато Катрин търсеше прислужничките.

— Добре ли си, момчето ми?

— Просто съм уморен.

— Добре, хайде да си починем малко. Ще довършим играта по-късно.

Той целуна сина си по челото и Зак притвори очи. Беше блед като смъртник и Ръсел знаеше, че дните му са преброени.

Сестрата се върна на стола си, Ръсел намали осветлението и двамата с Катрин излязоха от стаята. В коридора тя го погледна и прошепна:

— Няма да изкара и година, Ръсел.

— Знам.

— Имаме петнайсет милиарда, а не можем да спасим собствения си син.

Тя отново заплака. Вече непрестанно плачеше и нервно сновеше из къщата. Нощем, когато се събудеше, Ръсел често виждаше, че нея я няма. Винаги я намираше в стаята на Зак, коленичила до леглото му, да се моли на Господ да го спаси. Ръсел започваше да се плаши. Лекарят на Зак беше препоръчал да потърсят помощ от психиатър. Катрин обаче беше отказала. Ръсел губеше и двамата.

— Катрин, от шест години правя и невъзможното, за да спася Зак. Дал съм пет милиарда долара за лабораторията, учените и изследванията…

— Но не успяваш да му помогнеш.

— Не, Катрин, ще успея. Няма да го оставя да умре. Обещавам ти.

Той я хвана за раменете и усети изхвръкналите й кости. Почти беше престанала да се храни. Сякаш умираше едновременно със Зак.

— Кълна се пред Бога, Катрин, ще го спася.

Тя тръгна по коридора с бавна, унила стъпка. Той отиде в кабинета си в задната част на къщата. Едната стена бе изцяло остъклена и оттам се откриваше невероятен изглед към езерото и хълмовете зад него. По синята повърхност на езерото Остин се белееха платноходки. Представяше си как хората на тях вдигат поглед към къщата му и му завиждат за прекрасния живот. Само че те грешаха. Ръсел Рийвс разполагаше с всичко, което парите можеха да му осигурят, но животът му не беше прекрасен. Защото единственото му дете щеше да умре.

Освен ако баща му не го спасеше.

Той седна зад бюрото си и отвори вестника на страницата с некролозите. Това му беше станало всекидневен ритуал. Нещо като обсесия. „Кени Джонсън, на седем години, се яви пред Господ Бог след смела битка с рака. Скърбящите му родители…“

Как живееше един родител след смъртта на детето си? Той се загледа в личицата на починалите и прочете историята на краткия им живот. След това премина на некролозите на възрастните, където пишеше: „Загубили приживе сина си Хенри…“ или „Загубили приживе дъщеря си Джанис…“. Винаги се беше чудил как са преживели смъртта на децата си. Бяха ли изобщо могли?

И той ясно видя известието за смъртта на сина си, сякаш беше напечатано във вестника: „Закари Рийвс, на седем години, надживян от родителите си Ръсел и Катрин Рийвс…“.

Щеше ли и той да преживее смъртта на сина си? А Катрин?

Поддържаше имиджа на публична личност с твърд характер, милиардер филантроп, който помага на другите, докато синът му с всеки изминал ден се приближаваше към смъртта. Но публичните му изяви служеха за прикритие на душевния му ад. Животът му сега имаше една-единствена цел: да намери лек за сина си. Беше посветил последните шест години на спасението на Зак. Щеше да похарчи и последния долар от състоянието си, за да го излекува… или поне да удължи живота му.

Беше прочел всяка статия и беше разговарял с всеки изследовател на тази рядка форма на рак, от която страдаше синът му: Ph-позитивна остра лимфобластна левкемия. От нея страдаха под един процент от онкоболните деца. Почти всички те умираха.

Веднага след поставянето на диагнозата бяха започнали курс на химиотерапия. Но ремисиите винаги бяха краткотрайни. Единствената надежда за излекуване беше трансплантацията на хемопоетични стволови клетки от съвместим фамилен донор — брат или сестра. Каквито Зак нямаше и никога нямаше да има. А дори и да имаше, вероятността за пълна съвместимост беше само двайсет и пет процента. Но родителите му не можеха да имат второ дете, чиито стволови клетки да го спасят. Ръсел можеше да предаде раковия ген и на него. Той не искаше да поеме този риск. Не желаеше да осъди две деца на смърт. Така че бе създал изследователския институт „Рийвс“. Построи сградата, нае учените и похарчи пет милиарда долара в търсене на средство за лечение на сина си.

Но всички изследвания бяха безуспешни.

След това разпрати учените си по света да търсят нефамилен донор с пълна съвместимост, макар че прогнозата за такава трансплантация на стволови клетки не беше добра. Не бяха спестени никакви разходи, но не можаха да открият донор с пълна съвместимост.

До неотдавна.

Може би имаше шанс. Вероятно имаше надежда. Възможно бе молитвите да се сбъднат. Но съществуваха проблеми, които трябваше да се решат. Решения, които да се вземат. Трудности, които да се преодолеят. Неща, които да се свършат… за да се спаси животът на сина му.

Ръсел застана до прозореца и се загледа в света отвъд него. Как щеше да реагира светът, когато научеше какво се кани да направи? Какво щеше да стане, когато разкриеха що за човек е той — отчаян дотолкова, че да извърши престъпление, за да спаси любимия си син? Какво щеше да каже на репортерите и телевизионните камери, които щяха да обградят Зак? Те със сигурност щяха да се обърнат срещу него.

Ръсел Рийвс щеше да се изправи пред света точно както стоеше сега и щеше да каже:

— Какво ще направите, ако синът ви умира от рядка неизлечима болест?

Ако сте обикновени хора с ограничени финансови ресурси, ще го оставите в ръцете на лекарите и ще се молите. Ще продължите да ходите на работа, защото ще трябва да плащате здравната си застраховка, за да лекуват сина ви. Това е всичко, което можете да направите. Това е всичко, което обикновените хора могат да направят.

Но ако разполагате с неограничени финансови ресурси? Ако състоянието ви е петнайсет милиарда долара?

Какво ще направите тогава? Какво ще направите, ако вече сте похарчили безуспешно пет милиарда в търсене на лекарство?

Какво ще направите, ако сте изпробвали всякаква възможна надежда, всякакъв шанс за лечение, без значение колко е бил нищожен?

Какво ще направите, ако сте претърсили света за донор с пълна съвместимост, но не сте го намерили?

Какво ще направите, ако точно когато всичко изглежда загубено, разберете, че има шанс за излекуване на детето ви? Шанс да оцелее.

Какво ще направите тогава?

Бихте ли стояли и гледали как детето ви страда и умира? Или бихте го спасили?

Аз избрах да спася сина си. И отново бих го сторил. И вие щяхте да направите същия избор, ако разполагахте с петнайсет милиарда.

Това щеше да им каже.

Ръсел Рийвс щеше да направи всичко необходимо, за да спаси сина си.