Марк Хименес
Най-важният клиент (25)

24

Ръсел Рийвс отново бе променил живота на Анди Прескот.

На разсъмване той се събуди с кичур коса върху лицето си и ръка върху гърдите си. Но до него не лежеше нито Сузи, нито Боби, нито което и да било момиче от „Хоул Фудс“. Косата и ръката бяха на Франки. Разбира се, и двамата бяха напълно облечени и не бяха препивали снощи в „Куа“, нито бяха правили секс. Тя се размърда и осъзна къде се намира.

— Извинявай. Сигурно ми е станало студено — каза, но не се отмести.

Анди видя, че търси с поглед Джеси.

— Отиде до реката.

Когато Франки се обърна, той я целуна. Тя понечи да го целуне в отговор, но в следващия миг се отдръпна.

— Анди, трябва да пазя Джеси. Не мога да се ангажирам с никого. Ти си добър човек, но…

— Но какво?

— Но аз вече имам едно дете, за което трябва да се грижа. Не мога да поема още едно.

— Мен ли имаш предвид?

— Ти страдаш от липса на зрелост. Също като Мики.

— Това болест ли е?

— За мен беше, докато живеех с Мики. Той отказваше да порасне. Също като теб, с тази разлика, че не се напиваш и не биеш жена си.

— Аз нямам жена.

— Няма и да имаш, ако тръгнеш по неговия път. — Тя отдръпна ръката си и седна. — Пие ми се кафе.

Анди се изправи.

— Ще отида до магазина да видя там ли е Даръл. Ще ти хареса колкото зъболекарска бормашина — каза той и яхна сламъра.

 

 

Франки откри Джеси до един нисък бент на реката. Утринното слънце блестеше върху гладката водна повърхност, която беше почти бяла.

— Бланко означава „бял“ на испански — каза тя.

Джеси метна няколко камъчета в реката.

— Ще боли ли?

— Може би мъничко.

— Но това може ли да спаси момченцето?

— Да.

— А баща му ще спаси ли Пол?

— Да.

— Ще го направя.

Франки обви ръка около раменете на дъщеря си.

— Винаги си била много смела.

 

 

Анди завари пред магазина черен автомобил. Но не лимузината. Не и мерцедес. И не Даръл. Включи сламъра на скорост. От мястото до шофьора излезе висок мъж. Помаха с лявата си ръка. Дясната беше плътно притисната до бедрото му. Държеше нещо в нея.

— Анди Прескот? — викна той.

— Аз съм.

Мъжът вдигна дясната си ръка. В нея имаше пистолет.

Анди даде газ и мигновено извъртя сламъра. Приведе се ниско и чу как пистолетът изгърмя. Препусна по черния път.

 

 

При рева на мотоциклета Франки се обърна. Видя го как хвърчи към бунгалото сред облак прах. Анди крещеше нещо.

— Хайде, Джеси!

Те хукнаха и стигнаха до бунгалото точно когато Анди закова пред него.

— Качвайте се!

— Какво не е наред?

— Пред магазина има двама мъже. Идват насам.

— Да ни закарат?

— Едва ли. Стреляха по мен.

— Даръл стреля по теб? Защо?

— Не беше Даръл. А и не спрях да попитам.

Тя грабна спалния чувал и започна да го навива, но Анди изкрещя:

— Зарежи го!

По пътя се зададе черна кола. Франки метна чантата си на рамо и се качи на мотоциклета. Джеси се мушна между двамата.

— Как са ни открили?

— Ръсел трябва да им е казал.

— Но той се нуждае от нея, за да спаси сина си.

 

 

Анди се изстреля, заобиколи бунгалото и стремглаво препусна, отдалечавайки се от черния автомобил. Той профуча през изхода на парка и градския площад, който беше пуст в ранния час. Пое по шосе 281 на юг към Сан Антонио. Ограничението за скоростта беше сто и десет километра, но не след дълго мотоциклетът вдигна сто и четирийсет.

Погледна в огледалото. Зад тях не се виждаше кола. Забави скоростта, превключи на по-ниска предавка, зави на изток, после обратно на север и пое към Хенли. Когато пристигнаха в градчето, Анди спря до една бензиностанция с магазин. Сламърът имаше нужда от гориво, а той — да се обади на Ръсел Рийвс.

— Анди — чу се едва-едва.

— Ръсел, защо твоите хора стрелят по нас? Веднага им заповядай да спрат! Тя ще ти даде стволови клетки! Ще спаси Зак!

Ръсел не каза нищо, но Анди чуваше дишането му.

— Анди… Зак почина снощи.

— О, господи.

Малкият Зак. Мъртъв.

— Ръсел, толкова ми е мъчно. Ти добре ли си?

— Не, Анди, не съм добре. Изгубих единственото си дете, а жена ми изпадна в нервна криза. Сега е в психиатричното отделение.

Детето му. Съпругата му. Животът му. Анди не можа да спаси Зак, нито Катрин, нито дори Ръсел Рийвс. Но той трябваше да спаси Джеси.

— Ръсел, това момиче не е виновно за Зак. Не я убивай. Заповядай на хората си да се върнат.

— Не мога.

— Защо не можеш?

— Те не са моите хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не съм изпращал Даръл при вас. Не съм изпращал никого. Онези, които са стреляли по вас, не работят за мен.

— Тогава за кого работят?

— Вероятно за фармацевтични компании.

— Защо?

— Не искат Детето X да съсипе бизнеса им.

— Но как би могло то да съсипе бизнеса им?

— Анди, Детето X може да се окаже най-голямото медицинско откритие в историята. Ако имунната му система може да се клонира посредством стволовите му клетки, изведнъж ще изчезне всякаква болест: няма да има рак, няма да има СПИН, няма да има дори обикновена хрема. И съответно няма да има фармацевтични компании, които печелят стотици милиарди от продажбите на лекарства за всички тези болести. Няма да позволят на някакво си дете да им ги отнеме.

— Но как са ни открили?

— Чрез Даръл.

— Даръл?

— Подкупили са го.

— Даръл е продал твоята тайна?

— Той не е адвокат. Анди, никой не знаеше дали Детето X наистина съществува, а не е някакъв мит. Дори самата мисъл изплаши до смърт фармацевтичните компании. Те започнаха да я търсят още от момента, в който се разчу за нея.

— Не биха я убили само за да си запазят печалбите.

— Ти самият каза, че са стреляли по теб. И, Анди…

— Какво?

— Мисля, че те са убили Лари Смит. И Мики Дойл.

— Но тя е само едно дете!

— Анди, тютюневите компании убиват по хиляда души на ден и правят това от четирийсет години. Знаели са, че продуктите им убиват хората, но през цялото време са държали в тайна истинските опасности, само и само да запазят печалбите си. Убили са милиони хора заради бизнеса си. Какво представлява животът на едно дете за фармацевтичните компании? Те са готови на всичко, за да съхранят своя бизнес модел.

— Какъв бизнес модел?

— Смърт и болести. Фармацевтичните компании процъфтяват от смъртта и болестите, Анди, а не от здравето и щастието.

 

 

— Информацията на Даръл се оказа точна — каза Сесил.

Хармън кимна.

— Прескот кара майсторски, но няма как да ни избяга. Не може да спаси момичето. Завий на север.

Хармън Пейн обслужваше фармацевтичния бизнес, откакто Федералните служби за борба с организираната престъпност бяха вкарали всички шефове на мафията в затвора. Той беше станал корпоративен служител. Фармацевтичните компании се занимаваха с чист рекет. И всичко това беше напълно законно. Е, всъщност по-голямата част от него. Той лично се занимаваше с мокри поръчки, за които получаваше суха пара. След като повечето наемни убийци отидоха да работят за американското правителство в Ирак, неговата цена на пазара се беше вдигнала много. Той беше добър, беше професионалист и никога не се отказваше, докато не свършеше работа.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита Франки.

Анди беше паркирал сламъра зад магазина до една сгъваема масичка. Седеше върху него. Джеси седеше на масичката. Франки пушеше права.

— Ще спасим ли момченцето? — запита Джеси.

— Не, миличко, момченцето е починало снощи.

— О. Ами Пол? Ще си получи ли сега черния дроб?

— Не знам.

Анди извади мобилния си телефон.

— Имам приятел, който работи за федералното правителство. Може би той ще ни помогне.

 

 

— Стрелят по теб? С пистолети?

— Да, Трес, с пистолети. И патрони.

— Господи, Анди, в какво си се набъркал?

— В неприятности.

— Зарежи ги.

— Не мога, Трес. Искат да убият момичето. Не мога да позволя това да се случи.

— Какво искаш да направя?

— Обади се на Агенцията за храните и лекарствата или на ФБР, или на ЦРУ… по дяволите, обади се на някого. Кажи им, че при мен е Детето X… или Пациентката X. Някой трябва да е чувал за нея. Кажи им, че тя съществува в действителност.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Анди затвори телефона точно когато Франки и Джеси излязоха от задната врата на магазина.

— Анди, те са тук.

— Ония ли?

— Да, с черната кола.

— Как са ни открили?

— Не знам, но са в магазина.

— И двамата ли?

— Да. Колата им е паркирана до бензиноколонките.

— Щом са вътре, значи знаят, че сме някъде наблизо, но не предполагат, че сме под носа им.

Ситуацията беше същата, както когато хората на Ръсел знаеха, че той е в жилищната сграда, но не и в кой апартамент точно.

— Трябва да ги забавим.

Франки извади едно джобно ножче от чантата си.

— Това ще помогне ли?

— Да действаме.

 

 

— Десет понички? Сесил, на петдесет вече ще имаш диабет — каза Хармън Пейн в магазина.

— Ами толкова са вкусни.

Хармън държеше кафетата, докато Сесил плащаше.

— Значи най-голямата ще учи в колеж от Бръшляновата лига? — попита Сесил.

— В „Уелзли“.

— Там не е ли много скъпо?

— Да, но тя е умно момиче и искам да има шансовете, които аз нямах.

— Добър баща си ти, Хармън.

— Старая се. Но в тоя свят е трудно да отглеждаш деца при всичките лоши влияния в живота им: наркотици, секс, кабелна…

Бяха на вратата.

— По дяволите! Гледай! — викна Сесил и посочи навън.

Прескот и спътничките му бяха спрели от другата страна на тяхната краун виктория. Жената скочи от мотоциклета и се скри от погледа им. Хармън обаче разбра какво става.

— Пука ни гумите!

Той изпусна кафетата, извади пистолета си и хукна навън. Но Прескот и момичетата вече бяха отпрашили. Хармън изтича до колата и огледа гумите. Беше успяла да спука само една. Той въздъхна.

— Защо тия хора не искат да се примирят с факта, че ще ги убия? Защо трябва да си имам такива главоболия всеки път?

— Може би не желаят да умират.

— Сесил, затваряй си устата и сменяй гумата.

 

 

Анди караше на изток към Остин по шосе 290. Бяха успели да спечелят малко време, така че се придържаше към ограничението на скоростта. Поне това нарушение да не правеше, ако някой полицай ги спреше, че са трима на мотоциклета.

С изключение на малкото камиони, които профучаваха покрай тях със сто и двайсет километра в час и шофьорите им подсвиркваха на момичетата, пътят беше спокоен. Джеси посочи лешоядите, наобиколили един мъртъв елен край пътя. Предишната нощ еленът беше излязъл от храстите да потърси храна и се бе опитал да прекоси шосе 290. Не беше имал късмет. За разлика от лешоядите.

След като пристигнаха в селцето Дрипинг Спрингс, Анди паркира пред закусвалнята. Франки и Джеси влязоха да купят храна и напитки. Анди седна върху сламъра и си заблъска главата да разбере как тези мъже ги бяха открили в парка. А също и в магазина в Хенли. Дали нямаше пак да ги открият? Все едно че ги следваха върху някаква карта чрез устройство за проследяване…

Устройство?

Анди измъкна мобилния телефон от джоба си. Те използваха именно него за проследяване.

Позвъни на Къртис Бакстър.

— Разкажи ми пак как може човек да бъде проследен чрез мобилния му телефон.

— Анди, лимузината на Рийвс вече не идва да ме взема.

— Зак е починал снощи.

— О, по дяволите.

След малко Анди повтори:

— Разкажи ми за проследяването.

— Ами всеки телефон може да се проследи или чрез джипиес, или чрез триангулация. Джипиес системата използва три спътника за определяне на местоположението на телефона ти. Принципът на действие се базира на един метод на трилатерацията, чрез който позицията на…

— Къртис, в крайна сметка могат ли да ме открият, ако телефонът е у мен?

— Кой да те открие?

— Дълга история. Значи могат?

— Могат.

— Как да го предотвратя?

— Изключи го.

— Това ще ги спре ли със сигурност?

— Най-вероятно. Все пак някои хора смятат, че телефонът може да се проследява и когато е изключен.

— Какво трябва да направя, за да съм абсолютно сигурен?

— Скрий го.

— Телефона ли?

— Да.

— Къде?

— Където не могат да го засекат.

— Като къде например?

— Например в някое дере.

— Например в Зеления пояс.

 

 

Трийсет минути по-късно Анди стигна до разклона за Зеления пояс. Той спря край пътя и Франки и Джеси слязоха от мотоциклета.

— Останете тук — каза Анди. — Трябва да скрия телефона си в дерето.

— Защо просто не го разбиеш с някой камък?

— Защото по-късно ще ми трябва.

— Кога?

— Когато поискам да ни намерят.

Анди затича надолу по Хълма на живота и след това по пътеката покрай реката до Водопада със скулптурите. Нагази във водата до мястото, където се бяха образували кухини в пясъчника. Пъхна телефона дълбоко в една суха дупка. Никой сигнал не можеше да пробие през еднометрова плътна скала.

Изкатери се обратно при Франки и Джеси.

— Анди, довечера ще е студено, а спалният чувал и одеялата останаха в парка — каза Франки.

— Не можем да спим на открито. Нощем наоколо скитат койоти. Няма как да отидем в жилището ми или при Трес и Натали — тя ще поиска да включи Джеси в новините. Не можем да отседнем нито при Дейв, нито при Къртис, защото ще набъркаме и тях. Не можем да пренощуваме в хотел, защото могат да проследят всяка кредитна карта.

Той възседна сламъра.

— Дай ми телефонната си карта.

Тя порови в чантата си, намери я и му я подаде.

— Трябва да открия телефон. Ще се върна.

— Анди…

— Да?

— Ако решиш да не се върнеш, ще те разбера. Това е наш проблем, а не твой.

— Ще се върна.

Анди подкара към един магазин, откъдето се обади на Дейв. Приятелят му изглеждаше разсеян.

— Стига си се ресал и ме слушай, човече. Нямаше ли някаква вила в Зеления пояс, обявена за продан?

— Охо, Ръсел Рийвс, изглежда, ти плаща луди мангизи.

— Няма да я купувам, Дейв. Ние просто се нуждаем от някакво място за нощувка.

— Кои сте тези „ние“?

— По-добре да не научаваш. Просто знай, че е спешно.

— Забил си страхотна мацка, а? Защо не я заведеш в скъп хотел, можеш да си го позволиш, работиш за Рийвс.

— Вече не работя.

— Шегуваш ли се?

— Казвай за вилата.

— Бяла къща с изглед към Зеления пояс. Празна е, току-що са я освободили, дори са оставили мебелите. Електричеството не е прекъснато. Ето ти кода за сейфа за ключове, това е метална кутийка, вградена до входната врата.

Дейв даде на Анди кода и адреса. Беше съвсем наблизо.

— Ами ако някой клиент дойде на оглед?

— Никой не е идвал от два месеца. Банките здраво са затегнали кредитирането.

— Ами съседите? Няма ли да извикат полиция, ако видят, че вътре свети?

— Няма. Къщата е оборудвана с автоматични таймери. Няколко лампи светват в стаите при здрачаване и изгасват към полунощ. За да си мислят крадците, че вътре има хора.

— Благодаря ти, Дейв. Длъжник съм ти, човече.

— Анди, ако не позволя на един от най-близките ми приятели да се изкефи в някоя от къщите, които предлагам, колко струвам като агент? Но гледай да не остават петна по чаршафите. Сатенени са.

Анди затвори и набра Трес.

— Как си, Андрю?

Андрю? Единствено майка му го беше наричала така в детските му години, когато бе побеснявала от пакостите му.

— Андрю, човече, помниш ли онова изпълнение, когато излетя от пътя, за да не сгазиш бабите?

— Аха.

— Ходил ли си там оттогава?

— Ами всъщност аз…

— Трябва пак да го направим, Андрю.

— Да излетим от пътя?

— Не, просто да седнем там и да си побъбрим.

— Ами добре, но първо…

— Какво ще кажеш за днес, Андрю? В два часа.

Трес затвори. Беше един и половина. Анди се върна при Франки и Джеси в Зеления пояс.

— Трябва да отида долу на колоездачната пътека, за да се срещна с един човек.

— Можем ли да дойдем и ние? — попита Джеси. — Страх ме е, като оставаме сами.

Анди я прегърна през рамо и ги поведе надолу.

 

 

Точно преди два Трес се показа на планинския си велосипед. Анди, Франки и Джеси седяха върху същата скала, върху която беше седял той след полета в онзи ден. Анди ги запозна.

— Андрю? Това пък откъде ти хрумна?

— Просто предпазна мярка срещу подслушване.

— Някой подслушва телефона ти?

— Ей, човече, федералните тия дни подслушват всички.

— Но защо теб?

— Защото зададох неправилен въпрос.

— Какъв точно?

Той отмести поглед от Анди към Франки и Джеси и после обратно.

— Всичко е наред.

Трес посочи към Франки.

— Това ли е тя? Пациентката X?

— Не. — Анди посочи към Джеси. — Ето я.

— Мислех, че Пациентката X е жена.

Анди поклати глава.

— Момиченце е. Детето X.

— Е, ти беше прав, федералните знаят всичко за нея.

— Откри ли нещо?

Той кимна.

— „Пациентката X: Анализ на рентабилността“.

— Те са я анализирали?

— Анализирали са представата за нея. Никой не е знаел дали Пациентката X е реална личност или някаква медицинска мистификация, но са направили анализи на всички видове хипотетични сценарии… Нали знаеш: какво ще стане, ако… Както военните игри. Дали една война ще се отрази добре или зле на икономиката? Открили са, че Пациентката X може да доведе правителството до фалит, да докара страната до още една Голяма депресия. Поне до това заключение са стигнали след анализа на вариантите.

— Какви варианти?

— Например че ще намалеят разходите за „Медикеър“ и „Медикейд“, ако Пациентката X е способна да излекува дори само няколко болести — цифрите са невероятни.

— Дотук добре.

— Да, но тия цифри са нищо в сравнение с разходите за пенсии, които ще нараснат жестоко. В момента средната продължителност на живот е седемдесет и четири години. Представи си само какво би станало, ако е сто? Ако хората масово доживяват до сто години, системата за социално осигуряване ще фалира. Ще се наложи да повишат осигуровките до петдесет-шейсет процента от заплатите. Като добавим и данъка върху доходите, хората ще трябва да плащат на федералното правителство деветдесет процента от парите, които заработват. Това ще взриви обществото и ще предизвика хаос. Нашите пенсионни и социални програми са предвидени за хора, които умират навреме.

— Но аз плащам петнайсет цяло и девет процента от доходите си за социално осигуряване. Правителството инвестира някъде всички тия пари, за да ми плаща, когато се пенсионирам.

Трес се изсмя.

— Анди, на практика няма такова нещо като фонд за социално осигуряване. Никой не инвестира данъците ти. Социалното осигуряване представлява една пирамида: парите, които плащаш днес, се изплащат на възрастните хора утре. Всеки долар, който остане, се харчи като всички останали данъчни приходи. Миналата година имаше излишък от 175 милиарда долара в системата за социално осигуряване. Но този излишък не беше инвестиран. Похарчиха го за селскостопански програми, за войната в Ирак и за проекти, фаворизирани от членове на Конгреса. Така нареченият „фонд за социално осигуряване“ не е нищо друго освен гигантска машинация.

— Значи властите няма да й помогнат?

Трес вдигна рамене.

— Обадих се на един приятел във ФБР. Той каза, че ще я включат в Програмата за защита на свидетелите, ще й дадат нова самоличност и ще я преместят на нов адрес.

— Нямаме нужда от ФБР за тази работа — каза Франки. — Ако трябва да е охранявана през всичкото време, ще се побърка. — Тя поклати глава. — Пак можем да се надяваме само на себе си.

— Не, Франки, не е необходимо да се надяваш само на себе си. Аз съм тук.

— Мамо, какво ще правим?

— Каквото правим от доста време, миличко. Ще бягаме.

Джеси заплака.

— Мамо, уморих се да бягаме. Искам да живея с Джийн и Пол, да си играя с Макс и щраусите. Искам да ловя риба. И Пол да ме учи да свиря на китара.

Анди дръпна Франки настрани.

— Не можеш да бягаш вечно.

— Имаме ли избор, Анди? Няма да спрат да я преследват, докато е жива.

Анди погледна към Джеси, която седеше върху скалата и плачеше, заровила лице в шепите си, после се обърна към Франки и каза:

— Тогава ще се наложи да я убием.

* * *

На петдесет километра от тях Сесил попита:

— Какво искаш?

Хармън захлупи с ръка телефона си.

— Карамелено макиато и диетичен шоколадов кекс.

Сесил излезе от колата и влезе в „Старбъкс“.

— Къде са, по дяволите? — запита Хармън в телефона.

— Не знаем.

Това беше шефът.

— Защо не знаете?

— Не можем да засечем телефона на Прескот.

— Защо не можете?

— Или е загрял, че го следим чрез него, и го е изключил, или се намира в зона без покритие. Когато излезе от нея или го включи, ще засечем местоположението му за няколко минути.

Хармън затвори.

— Е? — каза Сесил, когато се върна.

— Ще чакаме.

 

 

Анди ги откара до къщата от брокерския списък на Дейв. Той набра кода на сейфа, извади ключа за входната врата и отключи.

— Ооо! — възкликна Джеси още от прага. — Ама това е палат!

— Вие, момичета, разгледайте обстановката, а аз ще отскоча до СаКо да взема някои неща. Каква пица обичаш, Джеси?

— Пеперони.

— Франки?

— И аз същата.

— Ще се върна след няколко часа.

 

 

В единайсет вечерта бяха изяли пиците си, бяха изпили няколко бири и бяха подготвили всичко за сутринта. Джеси бе заспала в един фотьойл със спускаща се облегалка. Франки и Анди бяха на канапето и гледаха филм по телевизията: „Каквито бяхме“ с Робърт Редфорд. Той беше красив. Франки бе облегнала глава на гърдите на Анди. Той я беше прегърнал.

— Анди, ами защо не убием тях?

— Не мисля, че ще можем. Те са професионалисти. Но дори и да успеем, ще изпратят някой друг. Ти си права — никога няма да спрат да я преследват. Това е единственият начин.