Марк Хименес
Най-важният клиент (26)

25

Анди включи мобилния си телефон.

— Сигурен ли си в това, което правим? — попита го Франки.

— Не. Но нямаме друг избор.

Беше осем часът на следващата сутрин. Намираха се на празния паркинг пред мола на Бартън Крийк до околовръстното шосе на тексаската столица, известно като магистрала 360. Зеленият пояс започваше точно от другата й страна. Но това неделно утро Анди Прескот нямаше да препуска по Хълма на живота с планински велосипед. Щеше да си осигури адреналин по друг начин.

— Тръгваме.

Франки угаси цигарата си, прегърна Джеси и седна на пасажерското място в беемвето на Трес.

— Успех, Анди — каза Трес и потегли.

Анди ги проследи, докато излязоха на магистрала 360 в посока север, после дръпна капачката на една кутийка „Ред Бул“.

— Какво е това? — запита Джеси.

— Ракетно гориво.

— Няма ли много кофеин?

— Още по-добре.

— Вредно е за здравето ти.

— Ония двамата, които стреляха по мен, също са вредни за здравето ми.

Той погълна енергийната напитка и погледна Джеси.

— Готова ли си?

— Страх ме е, Анди.

— И мен ме е страх. — Той я стисна леко за рамото. — Пусни си косата.

Тя откопча шнолата и тръсна глава. Косата й се разпиля по раменете на черното яке, което й беше купил предишния ден.

— Иска ми се и моята коса да беше толкова дълга.

— Защо?

— Знаеш ли мита за Самсон?

Черният автомобил влезе в паркинга от другия край.

 

 

Хармън седеше на пасажерската седалка. Веднага забеляза големия черен мотоциклет на празния паркинг. Прескот беше коленичил до него; момичето стоеше отстрани. Явно имаха проблем с двигателя.

— Пипнахме го, шефе. Ще ти се обадя веднага щом свършим.

Той затвори телефона и освободи предпазителя на глока.

— Спри до тях, Сесил. Ще я гръмна и веднага ще се изстреляме на магистралата, още преди да е паднала на земята.

Сесил натисна педала. Хармън смъкна прозореца си, но Прескот ги забеляза и скочи. Възседна мотоциклета, а момичето се метна зад него. Сламърът изфуча.

— По дяволите, успя да го оправи. Не ги изпускай, Сесил.

Мотоциклетът излезе от паркинга и препусна на север по магистрала 360. Червената коса на момичето се развяваше. Сесил посочи към една огромна залесена площ от лявата им страна.

— Това е Зеленият пояс на Бартън Крийк. Трябва да са го нарекли така на името на мола. Осемстотин акра. С река и водопади. Сигурно наистина е красиво.

— Може би трябва да доведеш тук Хариет на почивка.

— Тогава ще пропусна тукашните проститутки.

— Животът е пълен с дилеми, Сесил.

Намираха се само на двайсетина метра зад мотоциклета, но Хармън нямаше шанс да улучи момичето при тази скорост. За щастие, в ранния неделен час движението беше рехаво; по велоалеята имаше повече велосипеди, отколкото автомобили по магистралата. В долината на изток се виждаше Остин.

— Ооо, каква чудна панорама! — възкликна Сесил.

— Гледай си пътя.

Хармън обаче беше принуден да признае, че столицата на Тексас действително е красива. Истински рай в сравнение с Джърси. Може би беше хубаво място за след пенсиониране, макар че той си имаше една карта, на която с черни точки си отбелязваше всеки град, където беше убил някого, за да не се връща там, където още можеше да се води разследване. А след днешния ден щеше да е най-добре да не се мярка повече тук.

— Светофар — каза Сесил.

— На магистралата?

Колите намалиха и спряха на едно кръстовище пред шосе, наречено Пътя към пчелните пещери. Мотоциклетът обаче не спря. Прескот свърна във велоалея, заобиколи първите автомобили и мина на червено.

— Наистина е добър.

— Не ги изпускай, Сесил.

Сламърът забавяше скорост. Прескот се беше привел настрани, като караше с една ръка, а с другата опипваше двигателя.

— Има проблеми с мотора.

Когато светофарът светна зелено обаче, мотоциклетът изфуча напред.

— Вече няма.

— Не може да ни избяга.

Караха след него покрай някакъв резерват.

— Преди трийсет години седем жени са издействали от властите това място да се превърне в резерват — каза Сесил. — Искали да съхранят дивата природа.

Сякаш на Хармън му пукаше.

— Карай.

Пътят се заизкачва, после заслиза, зави наляво и надясно. От двете му страни се извисяваха канари от бял пясъчник.

— Преди милиони години цялата тази земя е била дъно на море — обясни Сесил. — Затова има пясъчник.

— Много си осведомен. — Хармън изгледа шофьора си.

— Просто снощи четох един пътеводител за Остин.

— А аз си мислех, че зяпаш повторението на „Сексът и градът“.

— Четях и гледах телевизия. Мога да върша две неща едновременно, Хармън.

— Наистина ли? Тогава върши и сега две неща: стой със затворена уста и карай.

Пътят започна едно дълго снижаване към висящ мост над реката. Сесил кара в мълчание, докато стигнаха до него. Там не се сдържа. Беше като някое хлапе в лека кола: не можеше да се сдържа.

— Това е мостът „Пенибакър“ — каза Сесил. — Нито една част от него не докосва езерото Остин.

— На мен ми прилича на река.

— Река е. Река Колорадо.

— Тогава защо й викат езерото Остин?

— Нарича се така само в този участък, защото е до Остин.

— Сесил, млъкни и карай.

Те минаха по моста и после през още един каньон от пясъчник, след което мотоциклетът рязко напусна магистралата.

— Измъква се.

— Държа го.

Мотоциклетът профуча на зелен светофар и зави наляво под магистралата. На табелата на пътя пишеше: „Алея 2222“. Тях обаче ги хвана червеният светофар, където бяха трети в колоната.

— Заобиколи ги.

Хармън го побъркваше, но Сесил Дюран беше опитен шофьор. Никога не беше подвеждал Хармън, нямаше да го направи и днес. Заобиколи двете коли отдясно, минавайки по тревата, после профуча на червено през кръстовището и зави наляво под магистралата.

— Отлично, Сесил. Той тръгна на запад.

Сесил натисна педала на газта; мотоциклетът обаче не се виждаше никакъв.

— Да не е обърнал на изток?

— Къде са?

Подминаха няколко корабчета, превърнати в магазини, и търговски центрове, после спряха на един светофар при кръстовището с Ривър Плейс Драйв. До тях закова голям черен хамър, каран от красива блондинка. Тя се усмихна на Хармън.

— Знаеш ли, при тия цени на бензина и глобалното затопляне да караш такъв джип си е чиста безотговорност — каза Сесил.

— Да. Ама е истинска кукла.

— Хамърът?

— Шофьорката.

Когато светна зелено и джипът изхвърча като на рали, Хармън забеляза черния мотоциклет.

— Ето ги.

Прескот беше спрял на паркинг с магазин на „3М“. Пак се занимаваше с двигателя, но когато те влязоха в паркинга, той профуча през него и се върна на пътя, поемайки на запад. Мотоциклетът прелетя през кръстовището с алея 620, после пътят се стесни до две ленти и започна да лъкатуши по стръмния склон. Момичето се беше вкопчило отчаяно в него, докато той летеше със сто и двайсет километра в час и не забавяше на завоите.

— Знаеш ли, опасно е да се вози на мотоциклет без каска. Та тя е още дете.

— Сесил, ние се опитваме да я убием.

Сесил кимна.

— Прав си.

Няколко минути по-късно подминаха табела с надпис „Падината на хипитата“ от лявата им страна.

— Това е прочут плаж — каза Сесил. — Не е зле да спрем да го поразгледаме на връщане.

— Не.

— Той е нудистки плаж.

— Е, може би само за минута.

Следваха плътно мотоциклета и изведнъж пред тях се появи голямо синьо езеро.

— Езерото Травис — каза Сесил. — Кръстено е на Уилям Барет Травис. Загинал е в битката при Аламо. Дълго е сто километра. На места е дълбоко двеста метра. Четох и за него.

— Това е много интересно, Сесил. Но точно в момента…

— Да си затварям устата и да карам, а?

— Именно.

Пътят навлезе в участък, от който ти се завиваше свят. Поредният стръмен наклон беше последван от няколко остри завоя. Бяха принудени да забавят по тесния път, но Прескот не го направи. Той сякаш имаше намерение да им свърши работата. Отдясно се издигаха канари; отляво имаше камениста урва, под която се разстилаше езерото. Хармън си пое дъх, когато се добраха до един Т-образен разклон.

Прескот зави наляво и ускори. Те го последваха, но го изгубиха от поглед, защото пътят криволичеше; ограничението на скоростта беше трийсет километра в час. Езерото беше от лявата им страна, а отдясно имаше гъсти храсти. Сесил вземаше завоите така, сякаш е автомобилен състезател. Пътят стана по-прав и той увеличи скоростта. Навлязоха в едно градче на име Воленте и минаха покрай плаж и аквапарк. Шосето отново залъкатуши нагоре, но мотоциклетът беше точно пред тях.

Прескот явно отново имаше проблеми с двигателя.

Пътят следваше очертанията на езерния бряг. Бяха се изкачили доста нависоко и бяха сами. Не се виждаха никакви други коли.

— Давай, Сесил.

Сесил ускори и се озова точно зад мотоциклета. Хармън смъкна прозореца и стреля няколко пъти с глока, но, изглежда, не уцели, защото момичето не падна.

— По дяволите, мислех, че със сигурност съм я улучил. Не ги изпускай.

Те направиха няколко остри завоя, после отново ги настигнаха на един къс прав участък. Хармън изстреля още три куршума в гърба на момичето. То обаче продължаваше да се държи. Поредният завой ги изведе на друга права отсечка, която минаваше по ръба на склона, надвиснал над езерото.

— Оттук мога да я улуча.

Хармън се показа от прозореца, използва страничното огледало за опора и се прицели в момичето. Изпразни целия пълнител. Прескот се разтърси, сякаш и той беше ударен.

— Готово.

Мотоциклетът закриволичи по платното. Прескот не можеше да го овладее. Беше се привел над кормилото, а момичето лежеше на гърба му. Но той не забавяше скоростта. Дори я увеличи. Мотоциклетът занесе към скалите, в следващия миг свърна рязко към езерото и повече не смени посоката. Сламърът, Прескот и момичето изхвръкнаха от пътя; масивната черна машина сякаш увисна във въздуха за няколко секунди и после изчезна от поглед.

— По дяволите! — изруга Сесил. — Излетяха!

— Спри!

Сесил рязко натисна спирачките. Хармън изскочи от колата и изтича до ръба на шосето. Сесил го последва. Двамата застанаха на една стръмна скала над езерото. Мотоциклетът лежеше разбит върху скалите двеста метра по-надолу. Хармън не виждаше Прескот или момичето.

— Ей ги там! — извика Сесил.

Прескот и момичето се полюшваха по корем във водата.

— Тя е мъртва — каза Сесил.

— Трябва да се уверя.

Хармън извади празния пълнител от глока и го замени с нов. След това изстреля тринайсет куршума по момичето. Повечето от тях се забиха във водата около тялото й, но няколко надупчиха черното яке.

— Детето X вече е мъртво.

— Ами Прескот?

— Мисля, че и той е мъртъв — каза Хармън. — Но не са ми платили да убия и него. Само за момичето. — Хармън забеляза приближаваща кола. — Да се измъкваме. Ако побързаме, можем да хванем обедния полет за Джърси. Повдига ми се вече от Тексас.

— Няма ли да се върнем да убием оня мексиканец, дето ти взе пистолета?

— Сесил, ние сме професионалисти, точно както адвокатите и счетоводителите. Не убиваме за отмъщение или от злоба, или за удоволствие. Убиваме, защото ни плащат. Не ни плащат да свитнем оня мексиканец, затова няма да го направим. А и като професионалист съм длъжен да взема предвид риска. Какво ще стане, ако мексиканецът извади късмет и простреля някой от нас? Озоваваме се в болницата и полицията ни разпитва. Това може да означава край на кариерата ни. Така че убийството на мексиканеца не е мъдър ход. Нито пък професионален.

Сесил кимна.

— Прав си. Ти винаги си прав, Хармън. Но въпреки всичко страшно ми се иска да гръмна онова мексиканско копеле, нали разбираш, по чисто лични, непрофесионални подбуди.

— Да, и аз също.

— Няма ли най-после да хапнем нещо? Умирам от глад.

— Разбира се. Но да не е мексиканска храна.

— Скара?

— Скара може.

Хармън Пейн и Сесил Дюран се качиха в автомобила си, направиха завой и се насочиха към Остин. Все пак се отбиха в Падината на хипитата да хвърлят един поглед на нудистите. Както Хармън обичаше да казва: „Веднъж се живее“.

 

 

Трес и Франки скачаха от скала на скала и газеха през плитчините. Намериха Анди да лежи по лице на брега. Двамата коленичиха до него. Трес усети как в очите му напират сълзи.

— Анди!

Обърнаха го по гръб. Очите му бяха затворени, носът му кървеше.

— По дяволите, Анди! Защо си отряза косата?

Франки изгледа озадачено Трес и плесна Анди по лицето.

— Анди! — Още една плесница. — Анди!

Анди отвори очи.

— Боли.

— Хайде, не те ударих толкова силно.

— Не. Скокът в езерото е много болезнен.

— Ооо.

Цялото тяло го болеше като натрошено. Водата се бе оказала по-твърда, отколкото изглеждаше. Анди се надигна на лакът.

— Мъртва ли е?

Франки кимна.

— Да.

Тя посочи към тялото, което се полюшваше върху водата. Трес нагази, сграбчи момичето за червената коса и го изтегли на брега. Косата й остана в ръцете му, оголвайки плешива като билярдна топка глава. Главата на един манекен.

— За тях е мъртва.

— Добре ли си, Анди?

Анди се обърна към Джеси.

— Добре съм.

— Планът ти сполучи — каза Франки.

След като се бяха откъснали от преследвачите си при червения светофар на алея 2222, Анди и Джеси бяха препуснали напред и бяха спрели на паркинга с магазина на „3М“, където ги чакаха Трес и Франки. Джеси бе скочила от сламъра, а Трес беше закрепил манекена зад Анди с един колан под черното яке. Предишния ден Анди беше отскочил до СаКо и беше купил две черни якета и два панталона, както и манекена с червената перука от витрината на магазина за карнавални костюми. Франки беше облякла манекена и беше закрепила червената перука на главата му. Гледайки отзад, човек не би се усъмнил, че това не е Джеси.

Трес помогна на Анди да се изправи.

— Човече, ти излетя като изтребител над оная шибана скала!

Анди беше избрал точното място за полета — един стръмен склон към едно дълбоко заливче.

— Такъв адреналин досега не бях вдигал. Как е сламърът?

— Потрошен е.

— Ясно.

Двамата дълго се гледаха един друг, след което Трес поклати глава.

— Радвам се, че си жив.

— И аз също.

— Благодаря ти, Анди! — хвърли се на врата му Джеси.

Франки се приближи и го прегърна силно.

— Остани тук. В Остин. С мен — каза той.

Тя обхвана лицето му с две ръце и го целуна по бузата. Беше приятелска целувка.

— Анди, постъпи много мъжки. Не бях права, не си като Мики. Ти си зрял.

— Но?

— Но ние не можем повече да бъдем Карън и Джеси Джеймс. Трябва да тръгваме.