Марк Хименес
Най-важният клиент (6)

5

Анди не бързаше да се прибира в кантората си. Той никога нямаше уговорени срещи: клиентите му се отбиваха спонтанно (обикновено веднага след като им бяха връчили акта) или оставяха акта и банкнота от сто долара при Рамон. А тия двеста долара от Бритни направо прогаряха джоба му. Така че той реши да хапне в „Хоул Фудс“, да разгледа велосипедите в магазина за спортни принадлежности и след това да се отбие при майка си.

Зави на запад по Шеста улица до офиса на Тексаската лотария — в Тексас хазартът беше незаконен, освен ако печалбите не отиваха в щатската хазна — и заобиколи отдалеч някаква откачалка, която се шляеше безцелно и разговаряше с Господ, защото нямаше с кого другиго. Една пресечка по-надолу той помаха на красива млада жена в синя рокля, която караше велосипед. Вятърът вдигаше роклята над бедрата й: бяха страхотни.

Клубове с жива музика, барове, кръчми и ресторанти се редяха от двете страни на Шеста улица от магистралата до Конгрес авеню — заведения с имена като „Бърбън Рокс“, „Блайнд Пиг“, „Агави“ и „Пекърхедс“ — които бяха извоювали на Остин първото място в класацията на най-алкохолизираните градове в Америка. Тази сутрин улицата беше тиха и вяла, но нощем кънтеше от крясъци и музика, гъмжеше от пънкари, просяци и купонясващи студенти, повръщащи по тротоарите. Господи, какво страхотно време беше някога. Когато Анди бе като тези студенти, Шеста улица изглеждаше нормална; сега, когато беше на двайсет и девет, тя му изглеждаше безумна. На тази възраст той искаше само да си пие бирата в „Хуеро“.

Остаряваше.

Мина покрай петзвездния хотел „Дрискил“ и с бясна скорост прекоси Конгрес авеню, като се надяваше някой луд любител на високите обороти да не му налети на червено. Стигнал безопасно от другата страна на улицата, Анди си отдъхна. Шеста улица почваше да се снижава, така че той се пусна по инерция през кръстовищата с „Колорадо“, „Лавака“, „Гуадалупе“, „Сан Антонио“, „Нюейсес“ и „Рио Гранде“ — още улици с имена на тексаски реки. Вадички пот потекоха по тялото му, докато влезе в паркинга на „Хоул Фудс“, огромен магазин с площ седем хиляди квадратни метра плюс корпоративни офиси, които заемаха пространството между две пресечки на булевард „Ламар“.

„Хоул Фудс“ вдъхваше надежда на неудачниците в Остин: след като един двайсет и пет годишен прекъснал студент и неговата двайсет и една годишна приятелка можеха да отворят магазинче за екологично чисти храни през 1978-а и за трийсет години да развият бизнеса си до международен конгломерат от триста магазина и оборот от седем милиарда долара, не беше ли възможно Анди Прескот да извади достатъчно късмет един ден да си наеме прилична кантора в СаКо и да има първокласен планински велосипед. Ако не първото, поне велосипеда.

Толкова много ли искаше от живота?

Паркира колелото във велосипедната секция, натъпка якето и вратовръзката си в раницата и я окачи на кормилото. Влезе в магазина през плъзгащите се стъклени врати и се отправи към щанда за сандвичи. Поръча си обичайния специалитет на Брад (член на екипа от петнайсет години, който се перчеше с бялата си престилка на главен готвач, зелената шапка с надпис „Хоул Фудс“, стерилните ръкавици и акции за 500 000 долара в компанията): бъркани яйца, бекон, сирене и пържен боб върху пшенична тортила, полети обилно с пикантна салца. Превъзходно тако…

— Две.

— Вземаш едно и за Макс ли?

— Той днес обядва в „Хуеро“.

В момента Макс дремеше върху предната веранда на „Хуеро“. Анди пое двете порции тако от Брад, мина покрай сладоледения бар и на щанда за сокове поръча на Шарлийн един „Скакалец“ — фреш от цитрусови плодове с обезмаслено кисело мляко. Мексиканска храна и плодов коктейл — това беше любимият му здравословен обяд за под десет долара. Той се върна в сладоледения бар и седна на едно високо столче с гръб към щанда.

„Хоул Фудс“ беше създаден като алтернатива на огромните безлични закусвални на Америка; беше стартирал от едно малко заведение, което се посещаваше от хипитата в Остин, такива като майката на Анди, които търсеха здравословна, екологично чиста и разнообразна храна. След трийсет години „Хоул Фудс“ беше нещо много повече от сборен пункт на хипитата. Беше алтернативен начин на живот.

А клиентите бяха млади и стройни, привърженици на природосъобразния живот, зелени и либерали, образовани и работещи. Мъже и жени, но Анди не идваше заради мъжете. Той идваше заради жените. Млади жени с изваяни тела. Стройни, гъвкави, мускулести тела със загар, поддържани с фитнес и храната на „Хоул Фудс“, стегнати в облекла от синтетична материя, известна по света като спандекс, ликра или еластан. Бюстиета, бодита, потничета, шорти, клинове — господи, само от спандекс. Тези момичета не пускаха обяви в „Кроникъл“. Те идваха в „Хоул Фудс“.

Клиентките на „Хоул Фудс“ бяха най-красивите и най-стройните представителки на женския пол в Остин.

При тази гледка Анди Прескот отново отправи безмълвна благодарност към Джоузеф С. Шивърс, учения от концерна „Дюпон“, който през 1959 г. беше изобретил материята спандекс. Той беше отдал цяло десетилетие от живота си за благото на човечеството. Или най-малкото на мъжа.

Анди довърши първото си тако, изпи половината каничка фреш и се зае с второто тако. Обичаше да седи така в заведението и да оглежда момичетата; това занимание обаче имаше и една неприятна страна: тук идваха и негови състуденти от Юридическия факултет, които се справяха по-добре от него в живота. Което всъщност се отнасяше за всичките му бивши състуденти. Като например Ричард Олсън. Рич. Беше богат, както подсказваше името му. С бледа кожа и отпуснато тяло той изглеждаше точно като данъчен адвокат, какъвто и беше. Рич разговаряше със седналите от двете му страни момичета, които поглъщаха всяка негова дума; усмихваха му се като котки на стопанина си. Две красиви момичета флиртуваха с това копеле Рич Олсън. Анди поклати глава.

С какво толкова го превъзхождаше Олсън?

Анди знаеше отговора: с доходите си. Рич се бе дипломирал с най-висок успех от целия им курс. След четири години в най-голямата адвокатска фирма в Остин той вече изкарваше двеста и петдесет бона годишно, караше порше, живееше в мезонет в центъра на града и излизаше с красавици.

Анди гневно засмука сламката на коктейла и усети как завистта се разгаря в него, когато едно красиво видение мина на няколко крачки от него. Беше руса, слаба и стройна. Носеше облекло от спандекс, но доста оскъдно. Беше само на двайсет и пет. Това беше Сузи.

— Здрасти, Сузи.

Тя спря, извъртя се и зае съвършената поза… докато не видя кой я поздравява. Усмивката й изчезна като плюнка върху горещия асфалт.

— О, здрасти, Анди.

Сузи беше от онези момичета, чийто двигател винаги беше запален и очакващ всеки момент да бъде включен на скорост от някой готин мъж. Което означаваше, че Анди няма никакъв шанс. Той никога не бе успявал да се доближи достатъчно до скоростния й лост, но и никога не бе спирал да се протяга.

— Тази вечер съм свободен.

— Но аз не съм. Срещата с мен ще ти излезе солено.

— Господи, Сузи, звучиш като някоя празноглавка от Далас.

— Анди, момичетата в Остин са не по-малко повърхностни от тези в Далас. Ние просто сме по-сексапилни.

Сузи беше изключително сексапилна. Тя беше страхотна. Изглеждаше като модел в списание. Беше първа в класацията на красавиците от „Хоул Фудс“. Сега ровеше в чантичката на кръста си. Извади един познат лист хартия и го протегна към Анди.

— Анди, имам акт за превишена скорост. Четвъртият за тази година. Можеш ли да го отмениш?

— Разбира се… за една стотарка. И аз не работя без пари.

Сузи сграбчи акта от ръката му и изфуча. Той все още имаше някаква гордост. Е, съвсем мъничка.

 

 

Анди яхна велосипеда и потегли на север по Шеста улица към едно голямо Г-образно здание на ъгъла, в което се помещаваше магазин за дамски дрехи, „Бук Пийпъл“, независима книжарница, която бе станала култово място в Остин, и магазин за спортни стоки. Той не беше тук заради блузите или заради книгите; беше дошъл заради велосипедите. Паркира хъфито и влезе в магазина за спортни стоки.

Ококори очи като дете в сладкарница. Магазинът бе приютил всички мечти на Анди, с изключение на Сузи. И сламърът беше тук. По пода и по рафтовете бе пълно със стоки за всякакви спортове: бягане, туризъм, катерене, колоездене, каране на ски, сноуборд, гребане.

Анди се възхищаваше на новите планински велосипеди, които висяха от тавана малко над протегната му ръка, когато дочу познат глас.

— Видя ли номера, човече?

Уейн. Със зеления си униформен елек.

— Какъв номер?

— На влака, който те е блъснал.

Уейн се засмя. Такъв си беше той, майтапчия.

— Като ти гледам лицето и колелото, което караш… да не си го откраднал от някое хлапе? Прав ли съм, ако кажа, че си строшил поредния си велосипед?

— Така си е.

— Три месеца — та това си е направо рекорд. Какво стана този път?

Анди разказа накратко на Уейн за внезапно изникналите на пътя му старици и полета в пропастта. Към края на разказа Уейн вече клатеше глава.

— Ей, твоята теория за Самсон май наистина ще се окаже вярна.

Уейн беше продавачът на велосипеди. Освен това работеше в сервиза към магазина. До този момент беше продал на Анди всеки един от велосипедите му; този беше шестият. Или може би седмият?

— Да не си посмял да се подстрижеш. — Уейн тупна Анди по рамото. — Хайде да видим какво имам на прилични цени.

Двамата закрачиха под окачените нови модели, за които Анди жадуваше повече, отколкото за Сузи — „Новара Метод“… „Мартин Рифт Зоун“… „Канондейл Профет“… „Стъмпджъмпър“ — най-добрите планински велосипеди, за които само можеше да си мечтае, както и за Сузи.

— Анди, защо не беше богат! — каза Уейн. — Ти купуваш от мен повече велосипеди на година, отколкото моите делионери! — „Делионерите“ бяха служителите на „Дел“, компютърна компания, основана в Остин от Майкъл Дел, изключен от колежа студент, които бяха станали милионери от продажбите на компютрите си. Навиците им на харчене бяха легендарни в Остин. — Разликата е там, че ти купуваш евтини велосипеди. Като стана дума, я виж този. Това е пак „Шуин“, само с предно окачване, но задникът ти вече е привикнал. Канех се да му сменя някои части и да го продам за четиристотин и петдесет долара, но на теб ще го дам за четиристотин.

— Със сменените части ли?

Анди вече го беше яхнал. По дяволите, тая седалка наистина беше малко твърда за мъжката анатомия.

— Разбира се. Като му посвикнеш, всичко ще е наред, поне за няколко месеца, докато строшиш и него.

— По петдесет долара месечно, както досега ли?

— Можеш ли сега да платиш стотарка?

— Какво ще кажеш за седемдесет и пет и… — Анди измъкна от джоба си двете стотачки и му ги подаде. — Двеста в брой.

— Какво, да не си ударил джакпота?

— Извадих късмет с делата за пътни глоби.

Уейн пое банкнотите, но попита:

— Ще има ли какво да ядеш?

— Предпочитам да яздя, отколкото да ям.

— Това си е твое право, братко. Утре можеш да го вземеш.

 

 

През 1839 г. Тексаската република бе гласувала създаването на щатски университет в Остин, като му бе дарила 231 400 акра пустинна евтина земя в Западен Тексас. След трийсет и седем години, през които се водели Мексикано-американската и Гражданската война, университетът все още не бил създаден.

През 1876 г. щатът Тексас ратифицирал нова конституция, която предвиждала изграждането на „един първокласен университет“ и добавила още един милион акра пустинна земя от Западен Тексас към предишните.

През 1883 г. Тексаският университет отворил врати — имало осем професори, преподаващи на 221 студенти в сграда с кампус от 40 акра на север от центъра на Остин, върху тъй наречения Студентски хълм. Тексаските политици били толкова горди от новото учебно заведение, че добавили още един милион акра земя от Западен Тексас, с което притежаваната от университета площ ставала 2 231 400 акра — всичката пустинна и евтина. През 1900 г. приходите от нея били по-малко от два цента на един акър.

Тексаският университет бил беден.

И можеше да е беден до ден-днешен, ако двама нефтотърсачи на име Франк Пикрел и Карл Кромуел не открили нефт през 1923 г. Нарекли кладенеца „Санта Рита №1“. Попаднали на богато нефтено находище точно под земята на университета. Милиарди барели черно злато. Тази пустинна земя вече се бе превърнала в златна.

Сега Тексаският университет беше богат. Днес сондата от първоначалния нефтен кладенец „Санта Рита №1“ беше изложена в студентското градче като паметник на нефта, благодарение на който беше построен университетът; приходите от нефта възлизаха на 15 милиарда долара и сега 2700 професори обучаваха 50 000 студенти в 130 сгради на територия от 350 акра северно от щатския Капитолий.

Тексаският университет беше неприлично богат.

Анди беше минавал стотици пъти по улицата от западната страна на студентското градче, която навремето беше много модерна, с приятен ресторант, театър, книжарници и студенти, протестиращи срещу правителството. Днес тя представляваше просто още една търговска алея с луксозни магазини, от които пазаруваха богатите студенти.

Анди влезе в студентското градче през западния парк, зоната на свободното слово, където студентски активисти пропагандираха политическите си програми между лекциите си. Той въртеше педалите покрай дългокраки момичета в къси панталонки, атлети исполини, които се държаха намахано, сякаш университетът беше тяхна собственост, и професори левичари, в сравнение с които харвардските професори изглеждаха като републиканска клика. Излъчваха увереността, че консервативното ръководство на университета никога няма да ги уволни. Анди вдигна поглед към стометровата часовникова кула на Тексаския университет, която се издигаше пред него; през 1966 г. един луд се бе качил на нея със снайперската си пушка и беше застрелял тринайсет души.

Този ден майката на Анди беше в университета.

Навсякъде никнеха нови сгради, сякаш целта беше да застроят и последния квадратен сантиметър зелено пространство в студентското градче; разбира се, единственото зелено нещо, което се ценеше в ТУ, бяха банкнотите. Оттук идваше и строежът на сгради с платени имена. Например срещу 50 милиона долара дарение университетът би нарекъл дадена сграда на спонсора. И богатите тексасци се редяха на опашка за правото да увековечат имената си. Сградите на Тексаския университет биваха кръщавани на корпорации и изпълнителни директори, лекари и адвокати, атлети и треньори, политици и президенти.

Анди пое по Сан Хасинто стрийт, покрай изследователския институт „Рийвс“ и мина покрай огромния мемориален стадион „Даръл Кей Ройъл“, където 96 000 запалянковци можеха да наблюдават мачовете на „Лонгхорнс“ — футболния отбор на Тексас. Звуковата уредба на стадиона струваше 9 милиона долара, а видеостената с размери седемнайсет на четирийсет метра, най-големият екран в САЩ — 8 милиона.

Сто трийсет и две години по-късно някои можеха и да спорят дали щатът Тексас е изпълнил конституционния указ за първокласен университет, но всеки, който се осмелеше да оспори, че футболният отбор на университета не е първокласен, щеше да бъде размазан от простия и неопровержим факт: „Лонгхорнс“ бяха спечелили четири национални футболни шампионата.

Анди паркира велосипеда пред Факултета по изящни изкуства, влезе в него и намери аудиторията на майка си; вратата беше леко отворена. Той се облегна на стената в коридора и се заслуша в лекцията й по история на изкуството. Всичко, което знаеше за изкуството, го бе научил, слушайки лекциите й — практика, започнала още от раждането му. Тя го беше водила в университета всеки ден, докато бе започнал да ходи на детска градина; казваше, че слушал много съсредоточено. Още обичаше да я наблюдава в моменти като този, когато тя не беше в ролята си на майка, а на човек, отдаден на призванието си — Джийн Прескот, скулптор, доктор на науките по история на изкуството, академичен преподавател.

Тя беше на шейсет и една години, стройна, хубава и темпераментна. Косата й беше черна, с посребрени нишки. Беше облечена в пъстра пола, червена блуза и сандали. Усмивката не слизаше от лицето й. Беше хубава и със съвсем дискретен грим, някогашно красиво дете на цветята. Вълнуваше се от изкуството и живота, политиката и образованието, имиграцията и глобалното затопляне, войната и футбола. Беше участвала в протести срещу всяка американска война, от Виетнам до Ирак, и срещу президентите, които ги бяха водели; и до ден-днешен се гордееше с многобройните си арести. На Анди му се искаше да я беше познавал през онези дни… и да притежаваше повече от страстта й към живота. Неговата страст беше запазена за велосипедите. Тогава се чувстваше жив. През останалото време сякаш вървеше като сомнамбул през живота.

Той изчака да свърши лекцията и студентите да излязат от аудиторията, след което влезе при майка си.

— Анди.

Тя се приближи и го прегърна, сякаш не го беше виждала от години, а не само от няколко дни. После се отдръпна и огледа ожуленото му лице, сякаш го проверяваше за рак на кожата.

— С велосипеда ли?

Той кимна.

— Нищо ми няма.

Майка му никога не би поискала да се откаже от колоезденето. Тя знаеше много добре какво означава да имаш страст към нещо. Отметна косите му назад.

— Харесвам те с дълга коса. — Тя събра учебниците си и тетрадките и ги понесе. — Ела с мен до кабинета ми.

— Аз ще нося нещата ти.

Двамата тръгнаха нагоре по стълбите. Студентите сърдечно я поздравяваха: „Здравейте, професор Прескот“. Тя разполагаше с просторен кабинет, гледащ към футболния стадион, което за Тексаския университет беше толкова ценно, колкото да имаш изглед към нюйоркския Сентръл Парк. Можеше да смени кабинета си за някой, гледащ към часовниковата кула, но стадионът беше повод да се бунтува. В продължение на трийсет години, до войната в Ирак, не бе имало война, срещу която да протестира, така че бе нарочила футбола — тоест бе нарочила не само Тексаския университет, но и щата Тексас. Подаде на Анди един вестник.

— Прочети това.

Той пое вестника, но не прочете статията; знаеше, че тя ще му я преразкаже. Както и стана.

— Тук пише, че през последните пет години тексаските университети са похарчили над един милиард долара за строеж на футболни стадиони.

Майка му посочи към стадиона, който изпълваше гледката от прозореца на кабинета й. В момента се строеше новата северна секция; работниците приличаха на мравки, пълзящи по шейсетметровата конструкция.

— Това са още сто и осемдесет милиона долара за футбол, а настоятелството току-що гласува допълнителни трийсет милиона. Колко са похарчили до този момент за нашия Тадж Махал? Петстотин, шестстотин милиона? За дванайсет мача годишно? Възмутително!

— Това е Тексас, мамо.

— А губернаторът се чуди защо най-добрите студенти по математика и естествени науки бягат да учат в университетите от Бръшляновата лига или в Калифорния. Толкова е просто: тексасците инвестират във футбол, а не в математика и природни науки.

— Мамо, да си срещала някога студент по математика, който да е страхотно ренде?

— Какво е ренде?

— Футболист, по-точно защитник. — Майка му го погледна озадачено. — Само те подкачам, мамо. — Беше успял да я разсее, но не и да я успокои.

— Фонд от петнайсет милиарда долара, а караме студентите ни да плащат по двайсет хиляди, за да посещават общински университет. Затова пък Спортният факултет разполага със сто двайсет и пет милиона бюджет за петстотин студенти, а футболният треньор печели три милиона годишно. — Тя поклати глава. — Тексаският университет всъщност не е университет, а голям футболен отбор.

От момента, в който беше стъпила в студентското градче като първокурсничка през 1966 г., майка му беше протестирала срещу войната и срещу футбола — твърдеше, че правителството е контролирано от военнопромишления комплекс, а университетът от спортно-ректорския комплекс. Тя никога не бе напуснала студентското градче, нито бе прекратявала борбата.

Анди беше виждал нейни снимки от 1970 г., когато професорите и студентите се бяха завързали за трийсет дъба покрай реката, за да спрат изкореняването им с булдозери с цел разширяване на футболния стадион. Тогава се бе намесил Франк Ъруин-младши, пионка на Линдън Джонсън и председател на настоятелството по онова време. Бе фен на „Лонгхорнс“, караше кадилак, боядисан в оранжево и бяло, цветовете на ТУ, и беше наречен от списание „Тайм“ Императора на Тексаския университет. Той беше извикал полицията и всички, включително Джийн Прескот, бяха арестувани. След това бе заповядал да изкоренят дърветата и бе разширил стадиона. Майка му бе загубила онази битка, както и всички след нея. Но неуморно продължаваше борбата до този момент. Така че Анди смени темата.

— Как е татко?

Тя въздъхна тежко.

— Не иска да мръдне от къщи. Не желае дори в църквата да пее. Поне още се грижи за градината. Трябва да дойдеш, Анди, той ще ти се зарадва. Какво ще кажеш за този уикенд? Мога да те взема, като се прибирам в петък, и да те върна в понеделник.

Лицето й изразяваше надежда, че той ще се съгласи.

— Ще дойда с велосипеда събота сутринта.

Велосипедът беше по-бърз, отколкото двайсетгодишното волво на майка му.

— Но това са шейсет километра.

— Нищо работа.

— Ще има торта и сладолед. В събота е рожденият ми ден.

— Рожденият ти ден? Мамо, извинявай, забравих.

— Но без подаръци, Анди, ясно ли е? — Тя повтаряше едно и също всяка година. — Значи събота?

— Там съм.

— Обещаваш ли?

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Честна дума.

— Вземи и Макс. На баща ти му е мъчно за него. — Прегърна го и после добави: — О, актовете.

Тя му връчи два акта за пътни нарушения; към всеки с кламер бе защипана по една стодоларова банкнота. Левичарски настроените професори от Тексаския университет караха таратайки, но пък ги караха бързо. Те знаеха, че синът на професор Прескот може да се погрижи за анулирането на глобите им; а професор Прескот се държеше така, сякаш ни най-малко не се срамуваше, че единственият й син е адвокат по дела за оспорване на пътни глоби. Що за човек беше тя?

— Имаш ли нужда от пари?

— Не, справям се.

И наистина се справяше добре напоследък. Четиристотин долара за един ден — най-големият рекорд в кариерата му.

Замисли се как ще похарчи тези двеста. Можеше: а) да плати наема на кантората за следващия месец, б) да покани Сузи на среща, макар че това щеше да му струва най-малко петстотин долара, или в) да обнови скапаното хъфи с амортисьори и по-меко седло. Последната идея му звучеше особено примамлива. Но Анди просто си фантазираше. Много добре знаеше, че ще похарчи тези двеста долара за: г) подарък за майка си по случай рождения й ден.