Марк Хименес
Най-важният клиент (20)

19

На следващата сутрин Анди Прескот подкара велосипеда си по Саут Конгрес авеню, паркира пред офиса на любимия си частен детектив и влезе вътре. Лоренсо Ескобар вдигна поглед от лаптопа си.

— Само не ми казвай, че си я изтървал.

— Боя се, че да.

На Лоренсо, изглежда, му стана забавно.

— Проверих я тази Морийн О’Моли Рийвс.

Анди беше помолил Лоренсо да направи справка за майката на Ръсел Рийвс. Не беше сигурен защо го поиска.

— Всичко е точно. Живее в Калифорния в луксозна къща на брега на океана. Има син, който живее тук. Ръсел Рийвс милиардерът.

Ръсел беше казал истината.

— Какъв цвят е косата й?

Лоренсо посочи към лаптопа си.

— Един колега от Западното крайбрежие направи ето тази снимка и ми я изпрати по имейла. — На екрана имаше цветна снимка на четири възрастни жени. — Тази отдясно е тя.

— Тя е със синя коса. Всичките са със сини коси.

— Стариците често се боядисват така. Поне тия от европейски произход.

— Трябва отново да ми намериш Франки Дойл.

— Тя не иска да бъде намерена.

— Трябва да я открия.

— За същата такса?

Анди кимна. Лоренсо се обърна към лаптопа. Анди седна и зачете местния вестник. Десет минути по-късно Лоренсо заяви:

— Готово. — Написа нещо на едно листче и го подаде на Анди. — Това е новият й адрес.

Анди понечи да тръгне, но Лоренсо каза:

— Май забрави нещо.

— Ще взема парите и ще ти ги донеса по-късно.

Лоренсо грабна ключовете си.

— Аз ще те закарам.

 

 

Лоренсо Ескобар караше черен кадилак ескалейд 2005 г. с тъмни стъкла и черни кожени седалки. От уредбата тихо се носеше песен на Селена, латиноамериканската певица сензация, която беше убита само на двайсет и три години от президента на фен клуба й. Лоренсо откара Анди първо до банката, за да си прибере сумата от 9999 долара, и после в Сан Маркос, на петдесет километра южно от Остин.

Сан Маркос е университетско градче, в което живеят трийсет хиляди студенти. Ако си млад и искаш да се слееш с тълпата, това е едно много подходящо място. Преди два дни Франки Дойл беше наела апартамент в Сан Маркос под истинското си име. Тя беше подписала договор за наем; договорът даваше правото на хазяина да направи проверка на кредитното й досие.

— Трябва да не е прочела забележката със ситен шрифт в договора за наем — каза Лоренсо. — Тя е умно момиче, би трябвало да знае, че може да я проследим по този начин.

Лоренсо беше изтеглил кредитното й досие и бе открил запитването на хазяина, което включваше адреса на Акуарена Спрингс Роуд, главната улица на градчето. Това беше първото движение в кредитното досие на Франки Дойл за последните три години. Тя бе изпаднала в отчаяние.

Знаеха в кой жилищен комплекс живее тя, но не и в кой апартамент, така че Лоренсо се отби в офиса на домакина на комплекса. Когато се върна, каза:

— Апартамент 621. На втория етаж на едно от блокчетата.

— Но как успя да убедиш домакина да…

Лоренсо го изгледа и само каза:

— Няма значение.

Те обиколиха алеите, докато открият блокчето с апартамент 621. Старата тойота на Франки не се виждаше наоколо. Паркираха и зачакаха. Франки Дойл беше излъгала: ДНК-то на дъщеря й го доказваше. Ръсел Рийвс наистина беше бащата на момиченцето. И като всеки добър баща той искаше да намери дъщеря си, да й направи изследване за наличието на злокачествен ген и да спаси живота й. Какво лошо имаше в това? Нищо. Абсолютно нищо.

Но защо тогава Анди не можа да мигне предишната нощ?

Те се снишиха на седалките си, когато тойотата спря отсреща и Франки и червенокосото момиченце излязоха от нея. Франки пушеше цигара. Лоренсо се пресегна към жабката и извади бинокъл. Долепи го до очите си и леко подсвирна.

— Хубава жена. Носи бельо за разлика от Натали.

— Какво, да нямаш рентгенов бинокъл?

— Имам тренирано око. Значи твоят клиент наистина държи на тази жена, а?

Анди кимна.

— Тя обаче не държи на него.

Проследиха Франки и момичето, които се изкачиха по стълбите и влязоха в апартамента.

— Можем ли вече да се прибираме? — попита Лоренсо.

На излизане от паркинга Анди хвърли един последен поглед и видя Франки, която бе застанала на прозореца.

 

 

— Хармън, може ли довечера да отидем на Шеста улица? В баровете и ресторантите има жива музика.

— Пусни си радиото.

Те седяха в колата, паркирана пред кантората на Анди Прескот. Мобилният телефон на Хармън зазвъня. Той провери кой му се обажда и отговори.

— Да, шефе?

— Хармън, открихме домашния адрес на Прескот.

— Защо се забавихте толкова много?

— Защото живее под наем.

— Но нали уж е успешен адвокат?

Хармън си записа адреса и затвори.

— Да тръгваме.

Сесил запали двигателя и потегли на заден ход.

 

 

Лоренсо изчака двамата бели мъже в черната краун виктория да се изтеглят от мястото за паркиране пред кантората на Анди и спря на него.

— Благодаря ти — каза Анди.

— Ами велосипеда ти?

— Ще го взема по-късно.

Анди слезе от колата и се качи в кантората си. Беше позвънил на Ръсел от Сан Маркос. След няколко минути клиентът му пристигна и още с влизането си попита:

— Откри ли я?

Анди кимна.

— В Сан Маркос.

— Какъв е адресът?

Анди написа адреса на Франки Дойл в бележника си и откъсна листа. Ръсел посегна да го вземе. Анди неволно се поколеба за момент, но после му го подаде.

— Хубава работа свърши, Анди. Аз поемам нещата оттук нататък. Как е Флойд Ти?

— Добре е. Какво възнамерявате да направите?

— Възнамерявам да му платя таксата за болницата.

— Не, имам предвид Франки.

— Опитвам се да спася живота на дъщеря си.

— Ако тя носи злокачествения ген?

— Да.

— В случай че ДНК-то не греши.

— При него няма грешки, Анди.

Ръсел пъхна ръка в джоба на сакото си и извади един плик. Остави го на масичката за карти пред Анди и излезе. Анди отвори плика и извади чек за 25 000 долара на името на „Андрю Пол Прескот“. Сякаш току-що беше предал Франки Дойл.

Той се обърна и погледна през прозореца: Ръсел се качваше в колата си. Вдигна поглед към Анди и му помаха. Анди изчака черната лимузина да отпътува. После се затича по стълбите и връхлетя в салона за татуировки. Рамон се беше задълбочил в нещо на бюрото си.

— Рамон, ще ми е нужна колата ти.

Рамон вдигна един бележник.

— Анди, чел ли си някога нещо от Флойд Ти? Много е добър. Тая история за Виетнам, когато…

— Рамон, колата ти.

— Няма да стане.

— Много е спешно.

Рамон се изправи.

— Добре, но ще карам аз.

 

 

След четири пресечки на север от кантората Хармън почука на вратата на малка къщичка на Нютон стрийт. Никой не се обади.

— Анди ли търсите? — попита дребна симпатична девойка, разхождаща кучето си по тротоара.

Хармън се усмихна и каза:

— Да, госпожице.

— Той не живее вече тук.

— А знаете ли сегашния му адрес?

Тя поклати глава.

— Някакъв скъп апартамент в центъра на града, но не знам адреса. Съжалявам.

Хармън и Сесил тръгнаха към колата, но Хармън изведнъж спря и заби поглед в земята. Въздъхна.

— Сесил, какво носиш?

— Каубойски ботуши. Харесват ли ти?

— Не.

— Купих си ги в един магазин за втора употреба близо до офиса на Прескот. Много изгодно.

— Значи тия ботуши са принадлежали на някой друг?

— Да. Вече са подносени.

— Защото краката на някой друг мъж вече са били в тях.

Сесил повдигна рамене.

— Е, и?

— Ами значи може да пренасят болести.

— Ботушите ли? Какви болести?

— Кожни например. Гъбички.

— Краката ме сърбят.

— Ето, виждаш ли.

 

 

Трийсет минути по-късно Рамон паркира жълтия корвет пред апартамент 621 в Сан Маркос. Анди не видя тойотата, така че излезе от колата и се качи по стълбите. Почука на вратата, но никой не отвори. Надникна през прозорците, ала не видя никого. Върна се при Рамон.

— Да отидем до офиса на домакина.

Домакинът на комплекса гледаше някакъв мач на малък телевизор, поставен зад нисък плот. Анди влезе и попита:

— Да знаете къде е Франки Дойл?

— Търсено момиче. Напусна.

— Искате да кажете, че се е изнесла?

— Плати си наема за месеца, а стоя само два дни.

— Къде отиде?

— Не остави координати.

* * *

Сесил паркира автомобила точно пред номер 1514 на Саут Конгрес авеню. Бездомникът беше изчезнал, прозорците бяха тъмни, дори салонът за татуировки беше затворен.

— Тук някой работи ли изобщо? — възмути се Сесил. — После се чудим защо икономиката ни е зациклила. Никой вече не ще да бачка.

— С изключение на мексиканците.

— И нас.

— Ние сме късметлии, Сесил. Повечето хора са принудени да вършат работа, която им е противна. Баща ми се трепеше в една воняща фабрика до деня, в който умря. Но ние с теб не сме закотвени в някоя фабрика или канцелария. Нашата работа е да обикаляме насам-натам и да правим каквото ни харесва. И да си живеем царски през това време. Не са много хората, които могат да се похвалят с такава служба.

— Прав си, Хармън. Понякога толкова много се вторачваме в ситуацията, че не се сещаме да се огледаме и да видим какъв късмет сме извадили. Да спрем и да помиришем розите, както се казва.

— Точно така, Сесил. — Хърман помълча малко и накрая отсече: — Да го свитнем тоя час по-скоро и да се прибираме при семействата си.

 

 

Рамон остави Анди пред офиса на Лоренсо. Анди прибра велосипеда си и подкара право към болницата в центъра на града, където се намираше Флойд Ти. Беше излегнат срещу телевизора, закачен високо на стената в самостоятелна стая. Подстриган и обръснат. Флойд Ти беше красив мъж.

— Добре ли си, мой човек?

Флойд Ти повдигна рамене.

— Като за един бездомник, току-що прекарал сърдечна операция, бива.

Анди измъкна бележника на Флойд Ти от раницата си и му го подаде.

— Мисля, че ще имаш нужда от него.

— Благодаря ти, Анди. Имам да наваксвам с мемоарите си. О, казах ли ти, че двама мъже идваха да те търсят в събота?

— Не. Какво искаха?

— Теб. Не бяха оттук.

— Как разбра?

— Бяха с лъскави костюми и говореха много смешно, с акцент.

— Чуждестранен ли?

— Може би бяха от Ню Йорк. — Флойд Ти махна с ръка към телевизора. — Току-що даваха един репортаж за Рийвс — за това как раздава пари. Щедър човек е. Жалко за сина му.

Анди кимна.

— Той е добро хлапе.

— Нали знаеш, Анди, че да си бездомен, е все едно да си невидим. Хората си приказват така, все едно ме няма.

— И?

— Чух ви двамата с Ръсел да разговаряте в кантората ти. Бяхте забравили прозореца отворен. Нещо не ми се вярва тая работа, Анди.

— Коя?

— За седемнайсетте приятелки. Да те праща по цялата страна да ги откриваш и да им даваш по един милион долара? Мъжете не постъпват така.

— Ти си чул всичко?

— Ами седя на три метра под прозореца ти.

— Е, и?

— Ръсел е добър човек, Анди. Но добрите хора понякога губят ориентир. Виждал съм го по време на войната — приятели се стреляха един друг при всеки патрул, не можеха да открият врага, за да стрелят по него; когато напрежението расте с всеки ден, човек може да откачи. Виждал съм очите на войниците, Анди, точно преди да превъртят. А когато превъртят, добрите хора правят лоши неща.

— Ръсел не е такъв.

— Всеки човек става такъв, ако напрежението е непоносимо. Всеки, изпаднал в пълно отчаяние, може да превърти. Когато говореше за сина си по телевизията, видях особен пламък в очите му. — Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша. — Видях го и в собствените си очи, Анди, преди да рухна.

— Ръсел спаси живота ти.

Флойд Ти кимна.

— А сега аз се опитвам да спася твоя.

 

 

Анди отиде до асансьора и натисна бутона. Размишляваше върху думите на Флойд Ти, когато вратите се отвориха и пред него застана Ръсел Рийвс.

— Ръсел.

— Анди.

— Отбих се да видя Флойд Ти. Какво… Зак ли?

Ръсел кимна.

— Нещата се влошиха рязко.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се. Да отидем горе.

Те се качиха по стълбите до онкологичното отделение и тръгнаха по коридора. Анди последва Ръсел в една стая. Зак Рийвс лежеше на леглото, свързан с кислороден апарат, интервенозна система и най-различни монитори, които пиукаха от време на време.

По дяволите.

Момчето отвори очи и се усмихна.

— Здравей, тате. Хей, Анди!

Гласът му едва се чуваше.

— Здравей, приятелю — каза Ръсел и после пристъпи да види болничния му картон.

— Здрасти, човече — каза Анди.

Зак бавно протегна ръка към Анди и сви пръсти в юмрук. Анди му протегна своя.

— Тате?

— Какво, Зак?

— Може ли двамата с Анди да си поговорим насаме? Само за минутка.

Ръсел премести поглед от сина си към Анди и обратно.

— Разбира се. — Запъти се към вратата, но изведнъж спря. — Анди, искаш ли нещо за хапване?

— Благодаря. Не съм гладен. Какво ти е, човече? — попита Анди, след като Ръсел излезе.

— Кръвната ми картина е много отчайваща.

— Човече, трябва да се възстановиш бързо, защото имам да те бия на „Китара герой“.

Зак кимна.

— Кажи ми какво е да… хубаво ли е да…

— Кое, Зак?

— Да целунеш момиче.

— Да целунеш момиче? Това пък откъде ти хрумна?

Зак посочи с пръст телевизора на стената. По „Дисни“ вървеше предаване за деца в предпубертетна възраст.

— Едва ли някога ще целуна момиче — каза Зак.

— Я стига, ще трябва да ги разгонваш с пръчка. Не го мисли отсега.

Зак поклати глава.

— Родителите ми не искат да говорят за това.

— За целуването ли?

— За умирането.

Анди седна на ръба на леглото.

— Не съм глупав, чувам какво си говорят докторите. Разбирам, когато става дума за рак. Имам нужда да поговоря за това с някого.

— Аз съм насреща.

— Боли ли?

— Не. Докторите не позволяват да боли.

— Чух тате да казва, че баща ти умира.

Анди кимна.

— Има нужда от трансплантация на черен дроб.

— Дано му я направят.

— Дано.

— Мислиш ли, че умрелите могат да наобикалят местата, където са живели? За да могат семействата им да ги чувстват наблизо.

— Надявам се да е така.

— И аз.

Те поговориха още малко за живота и смъртта. Когато Анди излезе от стаята на Зак, завари Ръсел Рийвс на един пластмасов стол в коридора, заровил лице в дланите си.

— Благодаря ти, Анди.

Анди изтри една сълза. Ръсел го изпрати до асансьора и натисна бутона за надолу. Анди влезе в кабината. Вратите започнаха да се затварят, но Ръсел пъхна ръка между тях. Вратите се отвориха.

— Тя е изчезнала, Анди. Франки Дойл я няма.

— Знам.

— Намери я, Анди. За да не свърши дъщеря ми също като сина ми.