Марк Хименес
Най-важният клиент (4)

3

Точно в седем и трийсет на следващата сутрин силна рок музика изтръгна Анди Прескот от почти коматозния сън с деликатността на внезапно нахлул полицейски отряд. Той се пресегна и запрати радиото в другия край на стаята, но това си беше чисто символичен жест. Вече беше буден. Понечи да се надигне, но движението предизвика остра болка, която се вряза в черепа му като свредел.

Една дузина бири не прощаваха лесно.

Главата го цепеше, тялото му бе натъртено от търкалянето в дефилето и вдървено от спането в една поза. Дясната му ръка беше изтръпнала. Или защото беше спал върху нея, или защото бе прекъснал някой нерв при падането.

Трудно можеше да се измисли по-чудесен начин да започне седмицата.

С мъка стана от леглото. Върху тениската му червенееше огромно петно от салца и Уили Нелсън изглеждаше така, сякаш бе прострелян в лицето с двуцевка. Анди се опита да си припомни последните часове от снощната запивка, но единственото, което паметта му сервираше, беше блед спомен за падане под масата… и то не тяхната маса.

Захвърли дрехите си на пода и закуцука към банята. Бирената анестезия беше отшумяла и всяка стъпка разгаряше пожар в лявото му коляно. Стоя дълго под горещия душ, след което успя да се освободи от бирата. Изми си зъбите и се вгледа в отражението си в огледалото.

Беше точно толкова зле, колкото изглеждаше, ни повече, ни по-малко.

Влезе във всекидневната и откри Макс проснат на канапето. Песът се стрелна към входната врата: и той изпитваше нужда да изпразни мехура си. Анди отвори вратата и примига на ярката слънчева светлина. Предната веранда гледаше към общежитието на тексаското училище за глухи отвъд улицата, поради което кварталът беше тих. Съседката му Лиз разхождаше дребната си бяла болонка покрай къщата му; докато кучетата се душеха взаимно, Лиз се провикна:

— Добре изглеждаш, Анди.

Беше забравил, че е гол.

Той й махна засрамено и се върна в банята. Горещият душ съживи повечето му мозъчни клетки, но за останалата част от тялото му нямаше бързо лечение. С червените драскотини по лицето си приличаше на Джеронимо с бойна окраска. По лактите и коленете му вече се бяха образували отвратителни струпеи. Лявото му коляно беше отекло. Дясната му ръка бе възстановила чувствителността си, ала не можеше да я повдигне по-високо от рамото. Щеше да го боли цяла седмица, но като цяло състоянието му не беше чак толкова страшно. Който се бои от мечки, не ходи в гората. Стои си вкъщи и играе боулинг на конзола.

Квартирата му се състоеше от всекидневна, спалня и баня на Нютон стрийт, която реката отделяше от центъра, в квартала, наречен СаКо, защото през него минаваше Саут Конгрес авеню. Нютон стрийт беше успоредна на Саут Конгрес авеню през две улици. Къщите наоколо бяха обновени от новите заселници, от жени като Лиз и мъже като съпруга й, млади професионалисти, които бяха отвоювали СаКо от някогашните му обитатели — уличници и наркомани.

Сега СаКо представляваше моден и оживен квартал със скъпи жилища. Къщите на Нютон стрийт, които бяха най-обикновени дървени постройки, струваха над 300 000 долара, а една от тях, малко по-надолу, беше с пазарна цена 600 000 долара; обновяването на неговата все още предстоеше и затова тя се оценяваше само на 87 500 долара. Преди шест години хазяинът на Анди се беше преместил в Калифорния, където работеше в компютърна компания, но се надяваше един ден да се прибере в Остин. Анди пък се надяваше на обратното, защото наемът му беше само 600 долара месечно, далеч под средния наем за СаКо.

Той се зарови в купчината нахвърляни върху мебелите дрехи, докато откри чифт дънки и чиста риза. Опита се да поизглади с длани намачкана риза, защото нямаше ютия, облече се, грабна електрическата самобръсначка и излезе навън. Останките от бегача му лежаха върху предната веранда подобно на отломки след торнадо. Анди Прескот се почувства като човек, загубил смисъла на живота си: вече нямаше планински бегач.

Единственото транспортно средство, с което да отиде до работата този ден, беше едно старо колело „Хъфи“, което Трес му беше дал назаем, докато успееше да намери заместител на загиналия „Шуин“, но никой не знаеше кога ще дойде този ден. Той яхна велосипеда и установи, че гумата е спаднала.

Не се изненада.

Прибра се обратно вътре и намери една помпа. Напомпа гумата и отново яхна велосипеда. Затегна предпазната си каска, постави слънчевите очила и се спусна по стъпалата на верандата и алеята към улицата. Спря и се огледа в двете посоки. Можеше да поеме на юг и да кара по Джеймс стрийт, по-прекия маршрут, или да свърне на север по Нели стрийт, която обещаваше приток на адреналин рано сутринта.

Избра северната посока.

Без съмнение изглеждаше като някой пълен идиот, възседнал този ален детски велосипед, но алтернативата беше само една: пеш до работното място. Включи самобръсначката и почна да се бръсне. Подсвирна на Макс, който подтичваше след него. Две къщи по-надолу видя Лиз да коси моравата си; смотолеви едно „Извинявай за одеве“. Тя само се усмихна. Разбира се, това не беше първият път, когато го бе виждала гол.

Той продължи и се загледа към центъра на Остин.

Градът беше възседнал хребета на тексаските възвишения, където равната прерия започваше да се надига и нагъва подобно на ризата на Анди, така че бе осеян с хълмчета и завои: пътищата следваха контура на местността. Нютон стрийт представляваше тясна уличка по посока север-юг, простираща се на един склон. От тази позиция Анди съзираше небостъргачите в центъра на града, надвиснали над издигащите се нови кооперации и хотели, които сега закриваха гледката към щатския Капитолий, освен ако човек не беше застанал на Конгрес авеню — престъпление, извършено от строителните предприемачи с разрешението на градската управа. Остин представляваше особено оживен пазар, трябваше да се правят пари, така че общината и строителните предприемачи, навремето смятани за смъртни врагове, бяха обединили сили, с цел да съсипят града.

Една от любимите фрази на майка му беше: „Парите карат добрите мъже да вършат злини“.

Нютон стрийт минаваше покрай оградата на училището за глухи, после правеше рязък завой на изток — на който сега се намираше Анди — и преминаваше в Нели стрийт.

Анди настъпи педалите.

Човек можеше да развие доста висока скорост, докато хвърчи по Нели стрийт към Конгрес авеню. Веднъж му се бе случило да излезе на Конгрес авеню на пълни обороти и да открие, че спирачките му не работят; бе прелетял през кръстовището и се бе блъснал в масите на бирарията „При Док“. Сега стисна спирачките на велосипеда: бяха наред.

Пъхна самобръсначката в джоба на панталоните си. Изпъна гръб, оправи каската и очилата си и зачака светофара в подножието на хълма. Белият сигнал ПРЕМИНИ, разрешаващ на пешеходците да прекосят Конгрес авеню, се смени с червен; имаше на разположение точно двайсет и четири секунди.

Конгрес авеню представляваше широк петлентов булевард, който служеше като главна артерия в посока север-юг. Беше сутрешен час пик и движението замираше на светофарите. Нетърпеливи водачи форсираха мощните двигатели на джиповете си, изгубили търпение, докато пешеходците или велосипедистите пресичаха Конгрес авеню. Официално Остин беше град, в който велосипедистите се ползваха с уважение, но това отношение не важеше за шофьорите; пресечеш ли на червено пътя им, щяха да те прегазят като едното нищо. Ако се добавеше и фактът, че много вероятно бяха махмурлии и закъсняваха за работа, велосипедистите, пречкащи се на пътя им, ги вбесяваха. Ето защо всеки, който използваше велосипед за придвижване до работното си място и проявеше глупостта да забавя автомобилния поток по Конгрес авеню в пиковите часове, получаваше предупреждение да си актуализира последното желание и завещанието.

От друга страна обаче, успееше ли да пресметне скоростта си до секундата, щеше да стигне до светофара точно преди да светне зелено, да изпревари колите, устремени на юг към Конгрес авеню; и да е начело на колоната. Разбира се, при най-малката грешка щеше да се блъсне в някоя потегляща кола, да излети от велосипеда и да се завърти във въздуха, преди да рухне върху някой летящ на север автомобил, смъртоносно или поне сериозно потрошен.

Още не си беше взел дозата кофеин, така че рискът си струваше. Макс обаче явно не споделяше мнението му, защото благоразумно продължаваше да подтичва по тротоара на безопасна дистанция.

Анди мина в най-лявата лента на пътя.

Беше на петдесет метра от следващия светофар и разполагаше с десет секунди.

Трийсет метра и седем секунди.

Двайсет метра и пет секунди.

Десет метра и три секунди… две… една…

Той стигна Конгрес авеню точно когато светофарът север-юг светна зелено, приведе се силно надясно и описа широка дъга, вливайки се в лентите, отправени на юг. След него екнаха разгневени клаксони, но той вече беше далеч напред. Изправи кормилото, изпъна гръб на седлото и се опита да вдигне двете си ръце във въздуха като Ланс Армстронг, когато пресичаше финиша на Тур дьо Франс, но изкриви лице от болка.

Тази сутрин бе победил, което си струваше усилието. Плъзна се покрай модерните магазини на СаКо и мотел „Остин“, едно от любимите места на Джулия Робъртс, после наби спирачките пред кафенето „Джо“. Облегна велосипеда на стойката с вестници покрай бордюра и свали каската си. Пренебрегна тексаските вестници и „Ню Йорк Таймс“ и грабна безплатния „Остин Кроникъл“. Точно в този момент един от джиповете, който той бе изпреварил, профуча покрай него, шофьорът му кресна „Задник“ и му показа среден пръст.

— Да го духаш! — изкрещя му в отговор Анди.

Вярно, не беше особено оригинално, но това беше възможно най-добрият отговор, който можеше да измисли преди сутрешното си кафе. Макс излая, за да покаже солидарността си или за да си поиска кексче. Умен пес беше и бе тичал по тротоара през целия път до кафенето „Джо“.

— Искаш ли кексче, момчето ми?

Макс заподскача нетърпеливо.

Огромен дог с размерите на пони бе застанал до масичките на тротоара редом с господаря си. Догът изръмжа заплашително към Макс, който мигновено потърси закрила зад Анди.

Кафенето „Джо“ нямаше салон или алея за автомобили. Беше само фургонче с масички наоколо, малко зелено оазисче край паркинга на хотел „Сан Хосе“. Клиентелата на „Джо“ се състоеше от онези остинчани, които обичаха хубавото кафе, но ненавиждаха корпоративните конгломерати, така че не стъпваха в „Старбъкс“. Цените на „Джо“ не се различаваха от другите, но Анди го предпочиташе, защото го държеше местен човек и кафето му беше по-силно от „Старбъкс“.

— Голямо — каза Анди.

— Като че ли не знам, нали вече три хиляди дни ти правя кафе.

Гилермо Гарса. Всяка сутрин, откакто се бе преместил в СаКо преди десет години, Анди се отбиваше в „Джо“ и си купуваше голямо кафе и кексче, а откакто баща му му беше прехвърлил грижата за Макс, две кексчета.

— Бананово кексче с орехи за мен и едно…

Макс се бе вторачил в кръглите кексчета зад ниската стъклена витрина и проточи лиги от упойващия им аромат.

— Макс, какво искаш: бананово с орехи или боровинково? — Макс излая. — Тая сутрин е хвърлил око на кексчетата с боровинки.

Гилермо пъхна печивата в книжна торбичка и кимна към велосипеда.

— От някое хлапе ли го сви?

— Катастрофирах с моя шуин.

— По лице ли падна?

— На няколко пъти.

Гилермо посочи към улицата.

— Видях каскадата, която изпълни при излизане от Нели стрийт. Само да те беше подбрал някой от ония джипове, и щеше да си мъртъв, човече… размазан на Конгрес авеню.

Анди вдигна рамене.

— Няма нищо по-хубаво от това да започнеш деня с малка доза адреналин.

— Първата стъпка към излекуването, Анди, е да признаеш, че си наркоман.

— Никога не съм го отричал.

— Братле, имаш повече кураж, отколкото мозък. — Гилермо Гарса не говореше празни приказки; той беше магистър по политически науки. — Събра ли пари за нов мотоциклет?

Анди посочи с палец към старото хъфи.

Чукнаха юмруци за поздрав.

— Не се предавай, братко.

Анди плати, грабна кафето и кексчетата и закрачи към масичките под сянката на дърветата. Макс се прокрадна покрай гигантския дог колкото се може по-незабележимо. Анди седна на една масичка, остави на земята боровинковото кексче и капачката на чашата, в която отля от кафето. Макс го опита и излая.

— Добро е, нали?

Анди се изтегна на стола, отпи голяма глътка и почувства как се съживява от кофеина, вливащ се в тялото му; кафето на „Джо“ беше двойно. Той лакомо захапа кексчето и се огледа за останалите редовни посетители.

„Запазете Остин необикновен“ — това беше мотото на града. На север от реката, в центъра, това мото беше само маркетингов инструмент; но на южния бряг, в СаКо, ежедневието си беше необикновено, ако не и шантаво, особено в кафенето „Джо“.

Сутрин тук се събираха всякакви чудати екземпляри: Рей, чукащ по клавишите на лаптопа си, доктор на науките по антропология, който пишеше Великия американски роман, когато не караше такси. Дарла, магистър по психология, с татуировки и разхвърчана, шарена като дъгата коса, червени кецове и чорапчетата на Пипи. Тя сервираше сладолед в отсрещната сладкарница „Ейми“. Оскар, бакалавър по изкуствата, който се ободряваше с двойно кафе, преди да започне смяната си в „Хуеро“. Уличният музикант Джордж, наслаждаващ се на своето лате, преди да застане на тротоара и до тъмно да свири на китара. Дуайт, който имаше собствен блог и не се разделяше с лаптопа си, за да записва всяка своя мисъл и да я споделя с целия свят; блогът му имаше средно по две посещения на ден. И всевъзможни образи с татуировки и пиърсинг.

СаКо наподобяваше кутия с ядки микс. За щастие „кашуто“ на квартала — Лесли Кралицата — отсъстваше тази сутрин. На Анди му се повдигаше от вида на този застаряващ мъж с високи токчета, черен сутиен и розови прашки. Кралицата беше безобиден бездомен травестит и част от пейзажа на СаКо. Той редовно беше кандидат-кмет на изборите: веднъж дори събра три хиляди гласа, макар че провеждаше кампанията си по дамско бельо. Самото му присъствие гарантираше, че СаКо ще запази високия си рейтинг в класацията на шантавите квартали.

Налудничавостта беше неизменна черта на СаКо, простиращ се по протежение на Саут Конгрес авеню. Хората, магазините, музиката, татуировките. Особено татуировките. Тук татуирането беше нещо като племенен ритуал, подобен на този на маите, които така са показвали принадлежността си към своето племе. Нямаш ли татуировка, значи си пришълец, чужденец, бледолик зрител на тази пъстра бурлеска, наречена живот. Анди Прескот беше член на племето. Татуировката над лакътя му представляваше стоманеносива конска глава, емблемата на мотоциклета „Айрън Хорс“. Една нощ се беше напил безпаметно и бе оставил Рамон да работи върху ръката му.

СаКо се славеше със своите безделници. Остин открай време беше град, пълен с безделници, но имаше една подробност: те бяха хора с акредитиви, горди със своите дипломи и научни титли от Тексаския университет. Той обаче бълваше по десет хиляди студенти на година и никой от тях не искаше да напуска Остин. В резултат на това пазарът на труда беше по-стеснен и от прашките на Лесли Кралицата. И тези хора караха таксита, работеха в ресторанти и кафенета и пишеха романи, които никога нямаше да бъдат издадени.

Всички те киснеха в „Джо“.

Анди се изправи, взе броя на „Кроникъл“ и отиде до фургона. Плати отново и Гилермо му подаде книжна торбичка.

— До скоро, човече.

Анди възседна велосипеда си, сгъна вестника и го затъкна под колана си на гърба, сложи каската и свирна на Макс. Държеше кормилото и торбичката с лявата си ръка, а кафето — с дясната. Изкачи един полегат склон, отмина хотел „Сан Хосе“ с високите дървета покрай тротоара и „Хуеро“, където Ронда метеше предната веранда. Прекоси Елизабет стрийт и продължи по тротоара покрай прочутото ателие за карнавални костюми и маски, над чиято витрина имаше огромно пано с лицата на „Бийтълс“, Мерилин, Елвис и кой ли не.

Анди наби спирачки пред една сграда с номер 1514 на Саут Конгрес авеню с неонов надпис на витрината: „Бодиарт от Рамон“. Вратата беше заключена — Рамон отваряше едва към обяд. Интоксикацията на организма беше предварително условие за правенето на татуировки; като следствие по-голямата част от клиентелата му пристигаше, олюлявайки се, между 22 часа и 2 часа след полунощ. Така че Рамон Кабрера не работеше преди обяд, освен ако нямаше насрочен ангажимент. Флойд Ти се беше разположил на стъпалата пред верандата и пишеше нещо в тетрадката си.

— Добро утро, Флойд Ти.

Анди слезе от велосипеда и измъкна вестника от колана си.

— Привет, Анди. Как е настроението тази сутрин?

— Снощи попрекалих с бирата.

— Съчувствам ти.

— Ти добре ли я караш?

— Като за бездомник съм окей — вдигна рамене Флойд Ти.

Флойд Ти наистина нямаше дом и собствениците на магазинчетата в квартала го бяха осиновили, така да се каже. Грижеха се за него, плащаха лекарствата му за сърце и веднъж седмично някой го откарваше до приюта за бездомни в центъра да си вземе душ. Анди се надяваше този ден да е днешният, защото августовската жега беше разкапала Флойд Ти. Косата му беше сплъстена, брадата му беше обрасла, а сините му очи горяха. Той вдигна поглед към Анди над очилата с червени рамки, които беше открил в един контейнер за смет.

— Нуждаеш се от подстригване, войниче.

— А ти от баня.

Флойд Ти се навъси, сетне се подуши.

— Стана ли вече една седмица?

Анди му връчи торбичката. Флойд Ти затвори тетрадката си и я захвърли в пазарската количка, която стоеше наблизо. Отвори торбичката и извади кексчето.

— Бананово. Любимото ми. Благодаря ти, Анди.

Флойд Ти беше един от петте хиляди души, които живееха на улиците на Остин. Беше на шейсет и две, ветеран от Виетнам като бащата на Анди. Но за разлика от баща му, който се бе завърнал у дома невредим, Флойд Ти си беше дошъл с ампутиран до коляното крак и пристрастеност към хероина. От няколко години вече не вземаше наркотици, но неговият свят не се простираше по-далеч от тези няколко пресечки на Саут Конгрес авеню. Той все още носеше зелената си армейска куртка отпреди четирийсет години и войнишките си ботуши.

— Пак ли катастрофира? — изфъфли Флойд Ти с пълна уста.

— Да.

— Ходи ли на лекар?

— Бяха повърхностни рани.

Флойд Ти посочи броя на „Кроникъл“ в ръката на Анди и попита:

— Още ли търсиш истинската, вечна любов в обявите за запознанства?

— Може да е и любов за един ден.

— Имал съм много еднодневки във Виетнам, Анди. Но никога не съм имал жена, която да ме обича. Един мъж се нуждае от любов. — Флойд Ти млъкна, сякаш размишляваше над собствените си думи, после каза: — Пикае ми се. Ако Рамон не се появи скоро, ще трябва да ида отзад. Би ли ми подал крака, ако обичаш?

Анди се пресегна към пазарската количка и извади протезата му. Флойд Ти я закопча на лявото си коляно.

— Отново съм цял човек.

Анди пъхна банкнота от пет долара в количката на Флойд Ти, където той държеше ордена си „Пурпурно сърце“ и снимки на родителите си.

— Приятен ден, Флойд Ти.

Ветеранът му отдаде чест.

— И на теб, Анди.

На следващата врата имаше прозорче с табела: „Саут Конгрес авеню №1514“. Над номера пишеше: УРОЦИ ПО ЦИГУЛКА, а под него, с червени букви: ПЪТНИ ГЛОБИ. Анди свали каската, отключи вратата и влезе. Той не даваше уроци по цигулка.

Беше адвокат.

Анди Прескот нямаше дела в щатския или апелативния съд, още по-малко във федералния. Той не представляваше крупни корпорации при сделки и споразумения, нито развеждащи се богаташи, дори не и пострадали при пътни произшествия. Практикуваше в градския съд на Остин. Защитаваше разгневени шофьори, оспорващи актовете на пътната полиция в Остин.

Анди ръководеше юридическата си империя от една невзрачна кантора над салона за татуировки. Бе наел от Рамон половината горен етаж; другата половина бе наета от учителка по цигулка. За щастие, повечето й ученици бяха напреднали.

Той облегна велосипеда на стената в коридора. Макс се стрелна нагоре по стъпалата. Анди го последва и влезе в кантората си с размери три на три метра, но с чудесен изглед към Конгрес авеню. Имаше безценен хазяин: Рамон му вземаше само по 200 долара на месец, наем, който включваше ползването на сервизните помещения и компютъра в салона за татуировки.

Той отвори прозореца; помещението беше без климатик, но Анди се наслаждаваше на звуците, долитащи от СаКо. Седна на един въртящ се стол пред сгъваемата маса за карти, която му служеше за бюро. Преди четири години беше завършил Юридическия факултет на Тексаския университет с доста посредствен успех, какъвто имаше и по-рано в колежа. Бяха го приели само защото майка му преподаваше в университета. Този статус обаче не му гарантираше наемане на работа. След дипломирането състудентите му бяха получили назначения с шестцифрени заплати в големи адвокатски фирми в Хюстън и Далас или с петцифрени заплати в щатските и федералните служби на Остин.

Той беше получил една диплома.

Сега тя висеше на стената. Юридически факултет, Тексаски университет. Андрю Пол Прескот. Юрист. Адвокат. При третото си явяване на изпита за адвокатска правоспособност беше успял някак си да го изкара. Както казваше баща му: „И сляпата катерица от време на време намира по някой жълъд“.

От началото на годината досега Анди бе заработил малко над 13 000 долара. Уличният музикант Джордж изкарваше повече от него. Клиентите му плащаха в брой, но той винаги декларираше и последния получен цент и си плащаше данъците, които при неговите доходи бяха само 15,9% социални осигуровки. Но дори и толкова, те пак представляваха сериозно перо в бюджета му, особено след като не очакваше да доживее до пенсия; не и при неговите каскадьорски изпълнения.

Той изпи кафето си, после отвори вестника на рубриката за запознанства. Жени търсеха мъже. Мъже търсеха жени. Жени търсеха жени. Мъже търсеха мъже. Остин наброяваше един милион и всички тези хора се надяваха да обичат и да бъдат обичани; половин милион търсеше другия половин милион. Млади, стари, самотни. Хора, които нямаше кой да буди сутрин, при които нямаше кой да се прибира, които не принадлежаха на никого.

Като Анди.

Разбира се, през годините бе излизал с няколко момичета, но с никое от тях не се получи нищо. Флойд Ти беше прав: мъжете имаха нужда от любов. Натали обаче също имаше право: жените търсеха амбициозни мъже. Такива, които можеха да им осигурят живота, за който мечтаеха. Та той дори на Макс не можеше да осигури приличен живот. Но пък имаше добри приятели и добро куче. Родителите му бяха живи, поне засега. Имаше си планинското колоездене, макар и вече без велосипед. Имаше си и работа. Каквато, такава.

Съдебните процедури по обжалване на актовете за пътни нарушения му позволяваха да поддържа страстта и мечтата си живи: планинското колоездене и сламъра. Вдигна поглед към плаката с реклама на мотоциклета „Айрън Хорс“, залепен на стената. Представяше си мощния двигател, пулсиращ под него, и вятъра в лицето си, докато препуска с това чудовище на запад по шосе 290, натиска докрай педала на газта и оставя опитоменият звяр да лети и да описва плавни криви, изкачвайки стръмния склон. Да, това щеше да е най-мощната адреналинова бомба, това щеше да е истинският живот…

— Анди, закъсняваш — долетя отвън гласът на Флойд Ти.

Анди погледна часовника: 8:56 ч. Делата за нарушения започваха точно в девет. По дяволите, пак се бе отдал на фантазии. Скочи, натъпка актовете за деня в раницата си, после грабна старото тъмносиньо спортно яке, закачено на един гвоздей на стената, и го нахлузи. Закопча каската си, сложи очилата и напусна кантората. Профуча по стъпалата, сграбчи велосипеда и излезе от сградата. Макс го последва.

— На съдийката няма да й хареса закъснението ти — каза Флойд Ти.

Макс тичаше по тротоара редом с Анди. При „Хуеро“ кучето се стрелна напред и подскочи върху верандата, където Оскар си пушеше цигарата.

— Ей, ти какво? Предпочиташ да ядеш бурито, вместо да ме придружиш в съда?

Макс излая в отговор.

— Ама че лоялност. И това ми било най-добрият приятел на човека!

— Ще се погрижа за него — каза Оскар. Той посочи с цигарата си велосипеда. — Свил си детско колело?

— Дълга история. Когато ти писне от Макс, прати го при Рамон. И да не му даваш бурито с боб, защото после… нали се сещаш?

Анди завъртя педалите и полетя към центъра.