Марк Хименес
Най-важният клиент (5)

4

Закъсняваше за съда. Караше като луд на север по Конгрес авеню, мина на червен светофар на кръстовището с Ривърсайд и се изправи на педали по нанадолнището към моста над река Колорадо.

Платноходки, каяци и женският отбор по гребане на Тексаския университет браздяха зелената вода, която пресичаше Остин от запад на изток. В града наричаха реката Езерото Лейди Бърд; бяха я преименували в чест на лейди Бърд Джонсън след смъртта й — същите онези хора, които протестираха срещу Виетнамската война през шейсетте, когато бяха студенти в Тексаския университет, и които се подиграваха на съпруга й, президента Линдън Бейнс Джонсън с викове: „Хей, хей, Ел Би Джей, момчетата ни да погребваш ти недей“ всеки път, когато се осмелеше да се покаже в Остин. Майката на Анди бе участвала в протестните демонстрации.

Днес реката разделяше Остин така, както войната бе разделяла Америка в онези дни.

Анди пресече Сезар Чавес стрийт, която минаваше по северния бряг, и навлезе в мрака, обгърнал центъра на Остин: не в мрака на сенчестия бизнес и тъмните сделки на строителните предприемачи, макар че той беше гъст, а в мрака между небостъргачите, хотелите и жилищните сгради по Конгрес авеню. Те образуваха един вид каньон и предизвикваха постоянно слънчево затъмнение; с изключение на един час през деня, когато слънцето беше точно над булеварда, центърът тънеше в плътна сянка. Само около Капитолия — сграда от розов гранит, кацнала на едно малко възвишение в северния край на Конгрес авеню, нямаше сенки. Сега куполът на Капитолия бе огрян от сутрешните лъчи и блестеше като светлина в края на тунел.

Кой знае защо, тази гледка винаги вдъхваше надежда у Анди.

Някакъв строеж бе блокирал с машините си едното платно на Втора улица, така че Анди прелетя над бордюра и продължи по тротоара. Профуча покрай чиновници в костюми, бедняци, чакащи автобуса, улични музиканти, носещи всичките си вещи на гърба, и пияници, заспали на пейките. Размина се на косъм с един мотопед и някакъв автобус, когато профуча на червен светофар.

След като прекоси Втора улица, отново слезе на платното, за да избегне тътреща се група туристи. Пак се изправи на педалите и се запровира сред пъплещите коли. Разгневени шофьори натискаха клаксони; как беше възможно да пълзят като охлюви със скъпите си автомобили, докато този клоун прелиташе край тях на смешното си червено велосипедче. Изгорелите газове бяха толкова гъсти, че Анди буквално вкусваше глобалното затопляне. Някъде зави сирена. На Четвърта улица отново се озова в задръстване. Пак прелетя над бордюра и пое по тротоара — „Дайте път! Дайте път!“ — покрай небостъргача на Фрост Банк, който сякаш бе изваден от филма на Спилбърг „Специален доклад“. Зави рязко при Музея на мексиканското изкуство и пое на изток по Пета улица.

Погледна часовника си — 9:12 ч.

Лявото му коляно гореше от болката, но той отново се изправи на педалите и пресече „Бразъс“, „Сан Хасинто“ и „Тринити“ — улиците, наречени на тексаски реки. Не след дълго наби спирачки пред входа на градския съд.

Заключи хъфито на стойката за велосипеди; не искаше, когато излезе, да установи, че някой бездомен глупак обикаля из центъра с колелото на Трес. Щеше да му се наложи да се прибира пеш. Той се втурна в сградата и зарови из раницата си, докато напипа червената вратовръзка; нахлузи я около яката на ризата си. Натъпка каската в раницата и после среса с пръсти дългата си коса.

Беше готов за съда.

 

 

Съдия Джудит Джаксън, чиято дежурна фраза бе: „Ако обичате, не ме наричайте съдия Джуди“, стрелна Анди със строг поглед над очилата си, когато той пристъпи прага на Зала №3.

От него се стичаше пот. Беше се втурнал в сградата, бе изпразнил джобовете си пред Артуро на пропуска („Съдийката е много ядосана, Анди“, каза му Артуро), бе заобиколил хората във фоайето, които чакаха да си платят глобите („Сега се обслужва номер двеста петдесет и четири“) и бе скочил в един отворен асансьор. Бе слязъл на третия етаж и бе проверил разписанието за деня до вратата на съдебната зала — оказа се, че две от делата му са били насрочени за девет часа.

Анди побърза да седне.

Няколко ченгета в сини униформи и двайсетина граждани с физиономии на борци преди първия рунд бяха насядали по пейките. Залата беше малка, не като тези в окръжния съд, в който се разглеждаха криминални престъпления. Тук нямаше парадно стълбище и полиран парапет, нито тежка ламперия в коридорите, нито портрети на достолепни съдии по стените. Часовник показваше 9:24 ч. Тук се раздаваше пестеливо правосъдие, без всякакви излишества, в зала, построена от фирмата, предложила най-ниската оферта.

Това беше градският съд.

Минаха няколко минути, преди дишането му да се нормализира, и точно тогава забеляза чифт голи крака до себе си; загорели и мускулести, те се подаваха изпод дънкова миниполичка. Анди крадешком хвърли поглед встрани. Тя беше млада, красива и руса. Осъзна, че я зяпа, и отмести очи, но след миг се изкуши пак да огледа краката и миниполичката, която свършваше под пъпа й, над нея се виждаха двайсетина сантиметра гола стегната плът, а по-нагоре — черно бюстие с дълбоко деколте.

Анди рязко си пое дъх.

Парфюмът й беше по-опияняващ и от стек бира „Корона“. Устните и дългите й нокти бяха оцветени в перленочервено, от което изглеждаха влажни и подканващи като извор в зноен летен ден. Отчаяно му се прииска да докосне тези устни, да усети влагата, мекотата им… В следващия миг забеляза как пръстите й мачкат акт за пътно нарушение, и това го върна в реалността, напомни му, че е адвокат, оспорващ глоби, който отчаяно се нуждае от пари.

Къде се отнесе, глупако!

Анди зарови в раницата и измъкна визитка. Протегна я към младата жена. Тя я пое и я огледа; после огледа него — старото му яке, вратовръзката на ластик, неизгладената риза, дънките, маратонките — и попита:

— Вие сте адвокат?

— Да.

— Адвокатът на баща ми не носи дънки и маратонки.

— Къде — в Далас или Хюстън?

— В Далас.

— Тук е Остин.

— Какво ви е на лицето?

— Злополука с планински велосипед.

— Адвокатът на баща ми…

— … не кара планински велосипед.

— … кара мерцедес.

— И аз така си помислих.

— С пътни глоби ли се занимавате?

— Те са моята специалност. — Той протегна дясната си ръка. — Анди Прескот.

Здрависаха се.

— Бритни Банкс.

Ръката й беше мека; тя я издърпа полека.

— В Тексаския ли учите?

— Да. Във втори курс съм.

— Глоба за превишена скорост?

Тя кимна.

— В една училищна зона.

— О!

— Петата ми глоба. Баща ми ще подскочи до тавана, защото това ще оскъпи застраховката ми… отново. Каза ми, че само още една глоба, и ще си вземе колата обратно. „Нисан Зед“.

— Двуместна?

— Спортен модел. Подарък за завършването.

— Но нали сте втора година?

— За абитуриентския бал.

Гордите родители й бяха подарили нисан кабрио за четирийсет хиляди долара по случай завършването на гимназията; тя отчаяно искаше да си запази подаръка. Което поставяше Анди пред една етична дилема: той можеше да осигури на Бритни Банкс безплатна юридическа услуга, да отмени глобата й и по възможност да си уреди среща с нея; или можеше да й вземе стандартната тарифа от сто долара и да скъси времето до деня, когато ще има нов планински велосипед. От една страна, тя несъмнено щеше да е най-красивото момиче, с което е излизал някога; от друга, не можеше да понесе мисълта да изостави за дълго планинското колоездене: в неделя вече щеше да страда като наркоман, лишен от дозата си. Какви бяха шансовете му тя да излезе с него, като се имаше предвид, че: а) караше спортен нисан, а той — стар чужд велосипед; б) вероятно редовно ходеше в скъпите заведения в центъра, а него нямаше да го пуснат да пристъпи зад червените кадифени въжета; и в) тя имаше богат баща, а Анди си беше с празни джобове? Той въздъхна, сетне удвои тарифата си. Баща й можеше да си го позволи.

— Срещу двеста долара в брой ще отменя глобата ви.

Тя извърна към него красивото си лице.

— Можете ли да го направите?

— Мога.

— А ако не успеете?

— Връщам ви парите.

Тя се усмихна.

— Окей.

— Кога ви връчиха акта?

— През пролетния семестър. Не можех да позволя баща ми да научи, така че се обадих и попитах дали може да отложа разглеждането на делото до този семестър. Полицайката, която ми написа акта, беше излязла в отпуск по майчинство, така че нямаше проблеми.

— Можете ли да я разпознаете?

— Разбира се.

— Виждате ли я тук?

— Не, тя още е в отпуск по майчинство. Така че какво трябва да направя сега?

Анди отново протегна дясната си ръка. Тя я пое с лявата и му се усмихна, сякаш бяха двама влюбени, които се държат за ръце. Е, Бритни вероятно не беше в списъка на най-блестящите студенти.

— Първо ми платете двеста долара.

— Ооох!

Тя изтегли ръката си и извади портфейла от чантичката си; беше издут от банкноти. Подаде му две от сто долара, съвсем нови и достатъчно остри, за да срежат парче филе. Той ги пъхна в дънките си. Сега беше с двеста долара по-близо до новия си планински велосипед.

Краката й обаче бяха невероятни.

Бритни Банкс се бе натъкнала на тайната за отмяна на пътна глоба по същия начин, по който и Анди Прескот: по необходимост. През първата година в Юридическия факултет му бяха съставили акт за превишена скорост, докато бе управлявал беемвето на Трес. Подобно на бащата на Бритни Трес сигурно щеше да побеснее, ако научеше, а Анди нямаше с какво да плати глобата. Така че той старателно изучи кодекса на градския съд на Остин. После поиска да се яви на дело и беше информиран, че то ще се насрочи най-рано след една година поради големия брой чакащи дела; а едно дело със съдебни заседатели щяло да се забави с две години. Той незабавно поиска дело със съдебни заседатели. Когато най-после, на третата година от следването му, делото се насрочи, Анди влезе в съдебната зала примирен с мисълта, че може да изгуби; полицаят обаче не се яви. А при отсъствието на свидетел, който да даде показания и да докаже основанията за издадения акт, обвинението увисваше във въздуха. Глобата му беше отменена.

Ето така бе сложено началото на кариерата му.

Сега срещу сто долара в брой Анди гарантираше на клиентите си отмяна на актовете за пътни нарушения. Провалеше ли се, трябваше да плаща глобите сам. Какъвто и да беше случаят, той внасяше молба за дело със съдебни заседатели; искаше отсрочки; отлагаше датата на делото колкото се може повече. Две години по-късно ченгето винаги пропускаше да се яви поради какви ли не причини: умрял, пенсиониран или напуснал пътната полиция; болен в деня на делото; зает със спешен случай; или просто забравил. След като го нямаше полицаят, нямаше свидетелски показания, нямаше присъда, нямаше глоба, в досието на клиента не оставаше и следа от нарушението и застраховката не поскъпваше. Делото се прекратяваше. До този момент Анди се беше справил с над шестстотин акта. Полицаите, установили нарушенията, не се бяха появили нито веднъж. На Анди така и не му се беше наложило да плаща глоби на клиенти. И всичко това само за сто долара. Не бяха много пари, но пък не се преработваше за тях.

— Град Остин срещу Дорис Съливан.

Първият случай на Анди за деня. Той се приведе към Бритни.

— Изчакайте тук, докато обявят делото ви.

Той се изправи и тръгна към съдийската маса. Намигна на градския прокурор Дениз Манинг; тя беше завършила Юридическия факултет на ТУ преди две години, бе красива и сексапилна. Направи се, че не забелязва Анди. Съдийката обаче го бе забелязала.

— Днес пак закъснявате, мистър Прескот.

— Трябва да отбележа, Ваша Светлост, че тази сутрин изглеждате страхотно.

— Спестете си ласкателствата, мистър Прескот. При мен не минават.

Устните й обаче се разтеглиха в лека усмивка, сякаш не можеше да устои на комплимента. Съдийката Джудит беше в средата на петдесетте, тъмнокожа и с твърд характер. Тя обаче беше изпълнена със състрадание към неудачниците, които ежедневно се явяваха пред нея, включително и Анди. Захлупи с ръка микрофона пред себе си.

— Пак ли сте карали из планината, Анди?

— Да, Ваша Светлост.

— Добре ли сте?

— Мозъчно сътресение и съмнения за мозъчно увреждане, но иначе нищо сериозно.

Усмивката й стана още по-широка.

— Стига само да кажете, Ваша Светлост, и ще ви взема на планинско колоездене.

— Не и в този живот, Анди. — Тя отмести ръката си от микрофона. — Мистър Прескот, тук ли е клиентката ви?

Анди огледа двайсетината лица, сякаш клиентката му всеки момент щеше да се изправи и да излезе напред. Разбира се, че нямаше да го направи. Поради една проста причина: нямаше я. Никой от клиентите му не присъстваше в залата. Никога не искаше от тях да се явяват в съда; дори не им казваше датите на делата. Беше си чиста загуба на време. Не се ли явеше ченгето, делото се проваляше и актът се отменяше; свидетелските показания на обвиняемия ставаха излишни. Ако обаче въпреки всичко ченгето цъфнеше на делото, на Анди щеше да му се наложи да демонстрира адвокатските си умения.

— Ваша Светлост, може би мис Манинг трябва да изложи обвинението си.

Съдийката се обърна към прокурорката.

— Мис Манинг?

Мис Манинг повдигна тесните си раменца.

— Свидетелят ми отсъства.

— Делото се прекратява.

Първите четири дела на Анди се прекратиха по същия сценарий. При петото обаче — „Остин срещу Дона Фокнър“ — някакъв идиот се намеси, без да извести Анди.

— Ваша Светлост, полицаят, регистрирал нарушението, е налице — заяви прокурорката.

Анди се вторачи в мис Манинг.

— Полицаят е тук?

Тя се усмихна предизвикателно.

— Представяш ли си, да!

Не, Анди не можеше да си представи това. Той се извърна към зрителите в залата. Един плешив пълен мъж в синя униформа се изправи и се запъти към свидетелското място.

— Идвате да дадете показания? — попита Анди.

Ченгето дари Анди с топлата си полицейска усмивка.

— Винаги идвам. Седя си тук и си чета, докато ме призоват. — Той вдигна някаква книга: „Хари Потър и Орденът на феникса“. — Не ми коства нищо.

Не ми коства нищо! Анди изпита желание да му каже „Ще ти дам да разбереш какво ти коства“ и да го фрасне по главата с книгата, но тъй като всеки том от поредицата тежеше повече от тухла, вероятно щеше да го убие.

Съдийката накара полицая Боби Джо Джак да се закълне, след което мис Манинг го разпита и той даде показания, че преди две години е съставил акт на Дона Фокнър, която карала с 95 километра в час в жилищен район, където максималната допустима скорост била 50, и не спряла на знака „Стоп“. За такова нарушение глобата беше 501 долара.

Анди почна обилно да се поти, и то не само защото никога досега не бе провеждал кръстосан разпит на свидетел. Той се потеше, защото в момента финансите му възлизаха на двайсет и седем долара, които най-много да станеха двеста двайсет и седем, ако спечелеше делото на Бритни. Не разполагаше с петстотин и един долара. Нямаше как да изпълни уговорката си с Дона Фокнър и да плати глобата й. Не можеше да си позволи да загуби делото.

— Свидетелят е ваш, мистър Прескот.

Съдийката Джудит му се усмихна съчувствено. Анди Прескот обаче нямаше намерение да плаща без борба пари, които не притежаваше.

— Сержант Боби Джо Джак… защо всъщност имате три собствени имена?

— Какво?

— Спомняте ли си, че вие сте написали този акт?

— Разбира се, че си спомням.

— Колко акта сте съставили през последните две години?

— Стотици.

— Две години и стотици актове, но специално този акт на мис Фокнър със сигурност си го спомняте, така ли?

— Да, спомням си го.

— И поради каква причина?

— Поради някои запомнящи се обстоятелства.

— Като например?

— Фаровете й.

— Фаровете й ли? Че защо ще си спомняте именно фаровете й?

— Защото наистина бяха много специални.

— Много специални? Да не са били биксенонови?

— Какво?

— Сержант Джак, не разбирам показанията ви. Вие сте карали зад мис Фоктър, когато сте й дали знак да спре, нали така?

— Да?

— После сте излезли от автомобила си и сте застанали до прозореца откъм шофьорското място, нали така?

— Да.

— Кога тогава сте видели фаровете й?

— Когато свали прозореца си.

— Но как сте могли да видите фаровете от мястото, където сте стояли в този момент?

— Гледах точно в тях.

— Вие сте гледали точно в тях?

Полицаят Боби Джо Джак се ухили. Анди поклати глава.

— Разбирам — каза Анди. — Под „фарове“ имате предвид гърдите на мис Фокнър, правилно ли съм ви разбрал?

— Носеше блуза с много дълбоко деколте.

— Видяхте ли лицето й?

— Разбира се.

— На колко години беше?

Полицаят погледна писмените си показания.

— Според шофьорската книжка на двайсет и две.

— Какъв цвят беше косата й?

— Пишеше кестеняв.

— А вашето мнение какво е?

— Трябва да беше кестенява.

— Сержант Джак, на какви интервали се подменят шофьорските книжки в Тексас?

— На всеки шест години.

— Вие женен ли сте?

— Да.

— Жена ви боядисва ли си косите?

— Често.

— По-често, отколкото на всеки шест години?

— Ами май през седмица.

— Значи мис Фокнър може и да е била с кестенява коса, когато сте издавали глобата, но днес да е с руса?

Полицаят Джак повдигна рамене.

— Ами да.

Анди се обърна към съдийката.

— Ваша Светлост, може ли да призовем клиентката ми?

Съдийката Джудит кимна. Анди се извърна към скамейките и махна на Бритни Банкс, студентката от ТУ, да пристъпи напред. Тя се огледа, сякаш той имаше предвид някой друг, после се изправи и пристъпи напред. Лицето й се свъси.

— Моля, застанете пред свидетеля — каза Анди.

— Сержант Джак, това е моята клиентка — каза той. Не беше лъжа: тя му беше клиентка, само че не по това дело. — Помните ли дали сте съставили акт за пътно нарушение на тази жена?

Боби Джо Джак заби очи в гърдите на Бритни Банкс като гладно бебе в гърдите на майка си.

— Да, това са онези фарове. Няма и съмнение.

— Сержант Джак, вие твърдите с положителност, че сте съставили акт на моята клиентка, идентифицирайки я по нейните фаро… гърди?

— Да.

— Сержант Джак, сигурен ли сте, че именно това е жената, на която сте връчили акта за глоба?

Полицаят отново огледа гърдите на Бритни.

— Абсолютно сигурен.

Анди се обърна към съдийката Джудит.

— Ваша Светлост, тази жена е моя клиентка, но не по това дело. Тя се казва Бритни Банкс, а не Дона Фокнър. Съжалявам, но идентификацията ви на въпросните фарове се оказа погрешна — обърна се Анди към полицая.

— Сигурен ли сте?

Съдийката Джудит тук вече не се сдържа.

— Актът се анулира.

Докато минаваше покрай Бритни, сержант Джак се втренчи в гърдите й. Тя му отвърна с похотлив поглед. За щастие, полицай Боби Джо Джак не се намираше в СаКо; там втренчиш ли се в нечий бюст, собственичката му щеше да ти забие такова коляно в топките, че да вземеш по-високи тонове и от Селин Дион.

След като Бритни вече бе застанала отпред, съдийката Джудит обяви нейното дело за следващо. Ченгето не се появи. Съдийката отмени глобата й. Тя заглуши микрофона.

— Довиждане до следващия понеделник, Анди. Опитай се да дойдеш навреме. И да се подстрижеш, чу ли?

Да си отреже косите и да рискува смърт или сериозна телесна травма при планинското колоездене? В никакъв случай.

— Да, госпожо.

Бритни избъбри благодарностите си, сграбчи цяла шепа негови визитки за своите сестри по съдба и изхвърча от съдебната зала. Нисанът й отново беше в безопасност; засега. На излизане от съдебната зала Анди раздаде визитки на чакащите ответници. Адвокатската му дейност не можеше да се сравни с тази при сливания и поглъщания на компании, но му плащаше сметките. Почти.

Петима от клиентите му щяха да бъдат извънредно щастливи, когато им съобщеше, че глобите им са отменени. Той измъкна мобилния си телефон и набра номера на Дорис Съливан.

 

 

Когато телефонът иззвъня, Дорис Съливан седеше на бюрото си в офиса на фондация „Ръсел и Катрин Рийвс“, която се помещаваше на най-горния етаж на изследователския институт „Рийвс“, през десет пресечки от градския съд. Дорис измъкна чантата си от едно долно чекмедже и извади мобилния си телефон.

— Да?

— Дорис Съливан? — запита гласът от отсрещната страна.

— Да.

— Мисис Съливан, обажда се Анди Прескот.

— Кой?

— Анди Прескот, адвокатът ви.

— Адвокатът ми?

— Не си ли спомняте акта за пътно нарушение на Саут Конгрес авеню? Преди две години?

— О, да, сега си спомних.

Преди две години един остински полицай беше спрял Дорис за превишена скорост на Саут Конгрес авеню; тя бе отбила в едно от ония ъглови пространства за паркиране покрай авенюто. Ченгето й бе съставило акт за каране с осемдесет километра в час в зона, където бе разрешено максимум петдесет, а глобата възлизаше на двеста и четирийсет долара. Дорис доста неразумно го бе попитала защо си хаби времето с дребни нарушители, вместо да се разправя с истинските престъпници в Остин; за благодарност той бе добавил още една глоба на стойност двеста долара. Ако само му беше споменала в чия фирма работи, той щеше да скъса акта и да й се извини. На шефа й обаче не би му харесало да използва името му за такива неща. Така че тя бе мълчала, докато пишеха акта.

След като полицаят си замина, тя седна в колата си и адски се нервира: застрахователната й премия щеше да се удвои. След това погледът й попадна на входа отсреща: ПЪТНИ ГЛОБИ. Тя се изкачи по стъпалата към невзрачната кантора и нае Анди Прескот за адвокат. Плати му сто долара в брой и той й даде гаранция: глобата ще бъде отменена; в противен случай той ще я плати от джоба си.

— Глобата ви беше отменена тази сутрин.

— Значи няма да фигурира в талона ми?

— Не, госпожо.

— И застраховката ми няма да се повиши?

— Не и заради този акт.

— Е, благодаря ви, Анди.

— Моля, няма защо.

Тя затвори, пусна телефона в чантата си и хлопна чекмеджето. Усмивката й секна, когато се обърна и видя Ръсел Рийвс, застанал зад нея с купчина медицински списания в ръце.

— Адвокатът ви? Да не се е случило нещо, Дорис?

— О, не, мистър Рийвс, само пътна глоба.

Тя се опита да сподави усмивката си при преразказа на историята.

— Беше облечен с дънки и маратонки и връзка на ластик, каза, че отива в съда по дела за пътни глоби… на велосипед. Кантората му е колкото килер и се намира над един салон за татуировки — представете си комбинацията: татуировки и пътни глоби. Бюрото му представлява масичка за игра на карти. На стената до дипломата си е окачил плакат на мотоциклет. Повече от сигурна съм, че не е бил отличникът на курса си. — Тя поклати глава. — Но успя да анулира пътната ми глоба.

Лицето на мистър Рийвс придоби странен израз, сякаш току-що го бе споходило някакво прозрение.

— Адвокат в СаКо, който се занимава с отмяна на пътни глоби?

— Да, сър.

— И кантората му е над салон за татуировки?

— Да, сър.

— Анди Прескот ли се казва?

— Да, сър.

Погледът на мистър Рийвс започна да блуждае и той само промърмори:

— Идеалният вариант.

Тръгна към вратата, но изведнъж се обърна и каза:

— Обади се на Даръл. Кажи му да приготви колата след десет минути.

Дорис Съливан вдигна телефона, като се замисли над репликата на шефа си: „идеалният вариант“ за какво?