Марк Хименес
Най-важният клиент (10)

9

Лампиони във формата на кактуси, метални маси и столове, неонова реклама на „Будвайзер“, плакати на мексикански филми и цели шест рамкирани портрета на Бил Клинтън, окачени на стената. Клинтън беше нещо като герой в „Хуеро“, което открай време изглеждаше на Анди доста странно за мексикански ресторант.

Но Бил Клинтън беше подписал Северноамериканското споразумение за свободна търговия.

Това споразумение подтикваше американските компании да уволняват своите работници, чиято надница бе 15 долара на час, и да произвеждат продукцията си в новите макиладори — фабриките от мексиканската страна на Рио Гранде, където плащаха на работниците половин долар на час. С пет долара на ден те не можеха хем да се прехранват, хем да плащат наем за жилище, затова живееха в картонени колиби, а Рио Гранде им служеше за отходно място. Преди няколко години Анди беше пътувал до границата заедно с майка си по повод една благотворителна изложба-базар. Беше прекосил реката и се бе скитал край копторите. Беше видял как децата играят боси до откритите отходни канали. Беше ги снимал. Винаги му се беше искало да окачи в „Хуеро“ една от снимките на мексиканските деца, играещи в сенките на макиладорите, редом до усмихнатото лице на Бил Клинтън.

Хората обаче трябваше да обичат политиците и сделките им: американските работници губеха препитанието и домовете си, мексиканските работници получаваха надница от половин долар на час и картонени домове, американските корпорации печелеха милиарди от орязването на разходите за труд, а Бил Клинтън бе спечелил сто милиона долара, след като напусна Белия дом. При това той беше демократ. Какво ли би могъл да направи един републиканец.

Анди Прескот отмести поглед от Бил Клинтън и огледа тълпата. Салонът кънтеше от шумни разговори, звън на бирени бутилки и тракане на прибори за хранене. Белите порцеланови съдове бяха отрупани с енчилади и тако, емпанади и фахита, пържен боб и испански ориз. Сякаш всички от СаКо се бяха струпали тук тази вечер: притежатели на домове и бездомници, рентиери и наематели, собственици на магазини и специалисти по татуировките, студенти и професори, мъже и жени, хетеросексуални и гейове, бели, мулати, чернокожи и азиатци, повечето с татуировки. Помещение, изпълнено с всякакви странни птици и откачалки — поне така ги наричаха хората на север от реката.

Анди ги наричаше своите приятели.

Две седмици след първата му среща с Ръсел Рийвс всички те бяха дошли да се запознаят с плановете на милиардера за собствения им квартал и да чуят обясненията на Анди защо тези планове са добри за СаКо — Рийвс щял да го благоустроява, а не да го презастроява; бяха дошли и да пият бира, и да се тъпчат безплатно с мексиканска храна. Секретарката на Ръсел му беше изпратила празен чек за покриване на всички разходи по събирането.

Някакъв художник беше направил скица на проекта, която бе закачена на един триножник, а архитектурните планове на друг. Местните жители разглеждаха плановете и спореха за бъдещето на СаКо. Но по лицата им си личеше, че съзнават как скоро няма да са господари на бъдещето на СаКо.

Господари бяха парите.

Анди почука с вилица по една бирена бутилка и силно свирна с уста. След като шумът утихна, той каза:

— И така, момчета, какво мислите?

Родни (доктор по английски език, асистент в ТУ и продавач в книжарница) каза:

— Анди, какво пречи на Рийвс да промени решението си и да построи небостъргач с офиси вместо евтини домове?

— Пречката се нарича зониране. Статутът на земята ще се промени от търговски в жилищен, което ще позволява изграждането само на домове за хората с ниски доходи.

Лу Ан (с халка на носа и татуировки, магистър по социология) попита:

— Как ще определяте кой има право да се настани в тези жилища?

— Няма аз да определям. Ние ще определяме. Ще създадем кооперация с правила, съгласно които мястото трябва да се поддържа изрядно. Настоящите жители на СаКо, които подадат документи, ще участват в нещо като томбола. Ще бъдат проверявани за криминални нарушения — не за употреба на наркотици, а за търговия с тях и сериозни престъпления. Ние всички искаме това да бъде едно безопасно място за жителите на СаКо.

Зелда (начинаеща художничка и масажистка) попита:

— Колко ще е наемът?

— От триста до хиляда долара, в зависимост от доходите.

Густаво (със сплетена на множество плитчици коса и татуировка на Девата от Гуадалупе върху гърба, шофьор на лимузина) подвикна:

— Видях ти новия велосипед отвън. Ръсел Рийвс ли ти го купи?

— Гус, не бих продал СаКо за планински велосипед.

— Ами за някой сламър „Айрън Хорс“? Би ли ни продал за един мотоциклет?

— Бих си продал душата за един сламър. — Всички се разсмяха. — Но не бих продал СаКо. Това е и моят квартал.

— Ти продаде косата си, Самсон.

— Гус, косата не ми е толкова важна, колкото вашите притеснения, ясно ли е?

— Това, което искам да ти обясня, Анди, е, че парите му са те променили. Те ще променят и СаКо.

— Да, ще го променят, Гус. Към по-добро.

— Един строителен предприемач ще направи СаКо по-добро място? Човече, не мога да повярвам, че вършиш адвокатска работа за такъв клиент.

— Рийвс не е предприемач печалбар. Той ще благоустроява квартала ни.

Рей (временно прекъснал работата си върху Великия американски роман) също се обади:

— Анди, малко ни е трудничко да повярваме на някого от северния бряг, който се мъчи да ни убеди, че ще превърне СаКо в по-хубаво място.

— Точно поради тази причина аз се борих заедно с вас срещу тези строежи, Рей. С всички вас. Но Ръсел ще действа чрез фондацията си. А тя е благотворителна организация. Не всички богаташи са злодеи, Рей.

— Да, не всички, особено когато ти плащат.

— Да, Рей, плащат ми.

— Плаща ти един строителен предприемач.

— Плаща ми един реноватор.

— Плаща ти един богаташ от северния бряг.

— Да, той наистина живее там. Но виж какво направи в Източен Остин. Виж какво направи за всички в този град. Той дарява пари. Сега се опитва да ги дари на СаКо, а вие искате да кажем „не“. От години се мъчим да накараме общината да свърши тази работа. Сега Ръсел Рийвс пожела да я свърши, а вие се опъвате! Да не би да искате да оставим този пустеещ магазин? Вижте, момчета, не бих тръгнал да ви обяснявам, че проектът си струва, ако аз не вярвах в него. Няма никакви скрити мотиви.

Помагайки на тях, той помагаше на себе си.

— Анди е прав — каза Лу Ан.

— Момчета, тая песен сме я слушали и преди. Наемите за апартаменти в СаКо вървят от хиляда и петстотин за едностаен апартамент до две хиляди за двустаен. Общината се опитва да извоюва десет процента от построените сгради за жилища с поносими наеми, но строителните предприемачи винаги се противопоставят и общината винаги отстъпва. Докато наемите на жилищата от този проект са поносими, няма да струват повече от половин среден месечен доход. Кой друг може да ви осигури такава сделка освен някой милиардер, който не търси печалба?

Из помещението се разнесе одобрителен шепот.

— Ръсел Рийвс възнамерява да ни осигури жилища с прилични наеми — нещо, което винаги сме желали. Да не би да искате да го откажете само защото живее на север от реката? Само защото е богат? Момчета, та той ненавижда републиканците! И мисли да си направи татуировка! Той е един от нас!

— Единствената разлика е там, че той има милиарди — обади се Гус.

Рамон Кабрера почука с една бирена бутилка по метална кана и се провикна:

— Ей, хора, това не е въпрос от ядрената физика, а далеч по-лесен: вярвате ли на Анди? Аз му вярвам. Гласувам в полза на проекта за строителство.

— За благоустройство — поправи го Анди.

— Каквото е там.

— И му предай нашите благодарности за почерпката — каза Флойд Ти.

Един час по-късно събралите се гласуваха единодушно в полза на плановете на Ръсел Рийвс за благоустройството на СаКо.

 

 

— Човече, много са вкусни. Искаш ли една?

Адвокатът на продавача седеше насреща му; вдигна очи и му се усмихна, после поклати глава и се вторачи към купчината документи пред себе си. Анди сви рамене и си помисли: още хонорари за мен.

Поглъщаше шоколадовите сладки, поставени на табличка по средата на масата в конферентната зала. Анди съжаляваше единствено, че няма чаша мляко, в която да ги топи.

Една седмица след срещата в „Хуеро“ Анди Прескот седеше на кожен стол пред дълга дървена маса в луксозния офис на един нотариус в центъра на Остин; мястото излъчваше мириса на нова скъпа кола с кожен салон. Той си хапваше сладки и всеки момент щеше да приключи първата сделка с недвижимо имущество в своята адвокатска кариера.

Адвокатите на Ръсел Рийвс бяха съставили договора, бяха прегледали документите за собственост и бяха получили одобрението на общината за изграждане на жилища за хора с ниски доходи. Счетоводителят му беше превел четири милиона долара по попечителска сметка на Анди; той никога не беше имал банкова сметка до този момент, защото никога не беше получавал възнаграждение, надвишаващо сто долара. Адвокатите на Ръсел бяха свършили цялата работа, но Анди беше тяхната фасада. Лицето на СаКо. Той беше адвокатът на Ръсел Рийвс на юг от реката.

Макар че в момента седеше в сграда на северния бряг.

Адвокатът на продавача седеше на масата срещу Анди. Той беше партньор в една голяма юридическа фирма; имаше страхотен костюм и самоуверено изражение. Анди беше облечен така, както се явяваше на делата за обжалване на актове: синьо спортно яке, дънки, измачкана риза, вратовръзка на ластик и маратонки.

Ръсел и продавачът вече бяха сложили подписите си; до приключването оставаше само малко формална работа и размяната на документите за собственост. Анди усети, че и той трябва да се прави на зает с нещо, така че също започна да прелиства папките от купчината. Документите изглеждаха съвсем професионално и солидно с клаузите и гаранциите си. Анди беше учил един семестър имуществено право, но никога не му се бе случвало да съставя дори предварителен договор за собственост.

По дяволите! Шоколадът по пръстите му беше полепнал върху снежнобялата хартия на най-горния документ. Анди се огледа за салфетка, но не видя такава. Затова облиза палеца си и се опита да изтрие шоколада, но само го размаза още повече. Точно когато се канеше да повтори операцията, застрахователката попита:

— Анди, съгласен ли си с формулировката на клетвената декларация по отношение на задълженията, правото на залог и правото на собственост?

Анди имаше съвсем смътен спомен за документите от този род.

— Ааа, да, разбира се.

Той нямаше никаква представа за какво точно е изказал съгласието си. Съзнаваше го ясно, както и нотариусът. Но и двамата не даваха пет пари. Нотариусът се интересуваше само от таксата на стойност 22 777 долара, която щеше да получи. Анди пък се интересуваше от осемстотинте долара, които щеше да вземе за подписването на договора — време, през което се беше тъпкал със сладки. Господи, така ли изглеждаше работата на адвокатите от големите фирми? Та това си беше чист касов апарат за прибиране на почасови хонорари. Само адвокатите можеха да го измислят.

Един час по-късно, когато излезе от офиса на нотариуса с десетина сладки в джоба на якето си за Флойд Ти и Рамон, Анди спря за момент на тротоара да се наслади на топлината на септемврийското слънце. Той беше прехвърлил четирите милиона долара от попечителската си сметка в сметката на посредническата фирма; беше придобил собствеността върху земята; беше приключил първата си крупна юридическа сделка.

За пръв път през живота си Анди Прескот почувства сладостта на успеха.