Марк Хименес
Най-важният клиент (2)

1

Три години по-късно

Анди Прескот казваше на майка си, че всяка неделя посещава сутрешната литургия. Лъжеше я. Той никога не ходеше на сутрешна литургия. И тази неделя със сигурност не беше на църква, поне не в баптистка или католическа. Той беше в остинската версия на църквата: сред природата. Жителите на Остин, щата Тексас, обожаваха природата.

— Анди, ти си луд!

Не беше лъжа. Но, така или иначе, изискваше се определена степен на лудост. Човек наистина трябваше да е безумец, за да препуска с планински велосипед по стръмни пътеки с остри завои и да балансира на ръба на пропасти, въоръжен само с пластмасова каска, подплатена със стиропор, единственото предпазно средство срещу това да се превърне в донор на органи. Никой нормален човек не бе способен на такова нещо.

Ала Анди обичаше екстремните изживявания.

Хвърли поглед през рамо към Трес. Когато пристигна в Остин преди десет години, Артър Торндайк III, както всъщност се казваше Трес, бързо се сдоби с прякора си, означаващ „три“ на испански. Трес изоставаше от Анди само с десет велосипедни дължини, и то, защото Анди беше милостив към него и… защото Трес никога не предизвикваше съдбата. Трес Торндайк имаше: а) попечителски фонд, б) страхотно гадже, и в) беемве с персонален номер, на който пишеше „Трес“. Ето защо той не искаше да умре на двайсет и девет годишна възраст. Анди нямаше: г) нищо от гореспоменатите придобивки, така че смъртта преди трийсет не го тревожеше особено.

Двамата караха по черните пътеки в Зеления пояс на Бартън Крийк, един оазис на девствената природа между западните предградия на Остин. Маршрутът следваше течението на Бартън Крийк от мястото, където кристалночистата пролетна вода бликаше от вододайната зона Едуардс, в продължение на тринайсет километра на изток през Водопада със скулптурите, Водопадите близнаци, Тройния водопад, Пещерата на пилота и Дупката на Кембъл. Но докато реката течеше покрай безопасния маршрут в дъното на каньона, черните пътеки минаваха по тесните корнизи на отвесните скали и се врязваха в гъсталаци, правеха остри завои и се накланяха внезапно, пълни с препятствия и безброй смъртоносни рискове.

— Анди, ще се пребиеш!

Може би. Но поне щеше да умре, съзнавайки, че е стигнал до рая.

Остин, щата Тексас, беше известен с природните си красоти и в сравнение с Далас или Хюстън представляваше райска градина; двайсет и петте години неограничено разрастване на града обаче бяха унищожили почти изцяло природата. Всичко, освен Зеления пояс. Осемстотинте акра предлагаха бягство от тълпите и бетона, глъчката, изгорелите газове от един милион автомобили и задушаващата августовска жега. Тук имаше трева и дървета, река и водопади, чист въздух и хладен вятър. Тишината нарушаваха единствено шумоленето на вятъра сред клоните и листата на дърветата и клокочещата вода.

От това място градът изглеждаше много далеч.

Той обаче не беше. Бе наблизо и настъпваше от всички страни. Зеленият пояс беше притиснат между жилищните комплекси и моловете и заобиколен от гъмжащи магистрали. Строителните предприемачи му бяха хвърлили око. Те го искаха целия. Зеленият пояс представляваше последният бастион на природата в Остин; и природозащитниците, хипитата, стопаджиите, мотоциклетистите, плувците и бегачите щяха да воюват на живот и смърт, за да го спасят.

— В случай че не знаеш, Анди, самоубийството е забранено от закона!

Анди беше висок метър и седемдесет и пет и тежеше седемдесет килограма; не беше достатъчно едър за футбол, нито достатъчно добър за спортове, изискващи специални умения. Първия път обаче, когато възседна планински велосипед и полетя стремглаво по един склон, разбра, че е открил призванието си — спорт, в който наистина бе много добър. Анди Прескот умееше да се държи върху велосипеда. И не се боеше от падане.

Той принадлежеше към новата порода атлети, търсеща екстремните преживявания. Това бяха онези безумци, които умираха да се спускат със сноуборд, заплашвани всеки един миг от лавина, или да сърфират по огромните вълни на връхлитащ ураган, или да препускат с колело по опасни пътеки заради самия адреналин. Това беше наградата на жадните за приключения безумци, млади мъже и жени, които практикуваха екстремен спорт без правила. Където съществуваха само ти и онова, което е вътре в теб.

В момента в бедрата и прасците на Анди усилено се натрупваше млечна киселина; буталата му, тъй да се каже, бяха задвижени от високооктанов бензин. Двамата с Трес току-що се бяха изкачили с пъшкане до Хълма на живота и сега препускаха главоломно надолу по склона, като отскачаха от варовиковите бабуни и залитаха върху участъците с натрошена скала. Свърнаха на изток по най-стръмната отсечка от пътеката с пълна скорост, макар че Анди чу как спирачките на Трес изквичаха като прасе на заколение, а самият той без съмнение бе изпаднал в паника от стремглавото летене и забиваше пети в пръстта, за да забави устрема си. Трес караше един изключителен „Канондейл Профет“ с амортисьори на двете колела, но си беше малко страхлив. Анди може да бе всякакъв, но не и страхлив; той хвърчеше надолу върху един „Шуин“ втора ръка. Без спирачки. Беше пълно куку.

— Ехааа!

Ракетното гориво, с което се беше налял — две кутийки „Ред Бул“ — му беше осигурило свръхдоза кофеин. Летеше опиянен и режеше завоите като скиор на олимпиада; кевларните му гуми с дълбок грайфер се забиваха в пръстта подобно на зъбите на питбул в човешка плът. Запровира се между почернелите дънери на изгорели дъбове, после излетя от гъсталака, отнасяйки със себе си няколко откършени зелени клонки. Всичко това профучаваше в периферното му зрение. Блъсна се в една гигантска бабуна, отхвръкна във въздуха и летя цели три метра; приземи се доста тежко, но успя да се задържи на колелото и да запази равновесие. Ако се беше подхлъзнал, щеше да се затъркаля по склона към смъртта си; мисълта за нея покачваше адреналина му, който го атакуваше подобно на наркотик, напрягайки до краен предел ума и тялото му.

Анди Прескот никога не се бе чувствал по-жив.

Беше с къси панталони, маратонки и тениска, просмукана от пот в жегата и влагата на тексаския август. Единствените му аксесоари бяха чифт евтини слънчеви очила, раница на гърба, съдържаща личните му вещи, три литра „Ендурокс Р4“ — любимата напитка на екстремните атлети — и каската. Анди Прескот може и да беше луд, но не беше глупав.

— Анди, забави!

В неделя сутрин винаги излизаха рано, защото нямаха котва, която да ги задържа у дома, въпреки че Трес скоро щеше да се закотви: приятелката му вече планираше брак и деца, и защото неделните любители на разходки, бягащите за здраве и по-благоразумните велосипедисти мъдро оставаха на безопасната алея покрай реката на сто метра под тях. Което означаваше, че могат да препускат по черните пътеки, без да се плашат от внезапно изскочили на пътя им пешеходци.

— Анди, ще се утрепеш!

Анди Прескот… да се утрепе? Ха-ха, друг път. Изви за миг глава към Трес.

— Не ме мисли, човече!

— Анди, внимавай!

Той мигновено се обърна напред и сърцето му почти спря.

Ооо!

Три белокоси старици бяха застанали плътно една до друга на средата на пътеката, точно пред него.

За бога, тук ли му беше мястото да си правят пикник тия баби!

Анди препускаше с прекалено висока скорост, за да успее да спре навреме; за маневри пък нямаше свободно пространство: от лявата му страна се издигаше отвесната скална стена; от дясната бездната му предлагаше дълбините си. Блъснеше ли стариците с тази скорост, щеше да ги убие. Отклонеше ли се обаче от пътеката, щеше да полети в дефилето и да се претрепе.

Жените го видяха. Опита се да им махне да се дръпнат от пътеката, но те останаха на мястото си вкаменени подобно на елени, уловени в светлината на фарове, ужасени от велосипеда и ездача му, който ги връхлиташе. Една от тях нададе писък.

— О, по дяволите! — възкликна Анди и рязко свърна надясно миг преди да помете жените. Изхвръкна от пътеката и се озова във въздуха над бездната. Пред очите му се разкри невероятна панорама — летеше над Зеления пояс, обзет от екстаз… до мига, в който гравитацията му напомни за съществуването си.

Падаше бързо.

Погледна надолу и видя как земята връхлита насреща му. Бясно завъртя педалите и дръпна кормилото нагоре, сякаш искаше да се преметне с велосипеда, така че задната гума първа да докосне земята; за миг му се стори, че просто кара по склона в дефилето. Чувството обаче изчезна в мига, когато предната гума закачи един щръкнал скален ръб, който го изстреля над кормилото; той изпълни няколко безупречни, макар и несъзнателни салта, преди да се вреже в някакви клони и да се приземи върху раницата си. Полетът му обаче не бе приключил. Тялото му рязко отскочи и инерцията го преметна подобно на парцалена кукла през гъстите хвойнови шубраци и долната пътека. Дочу вика на Трес точно преди да падне във водите под Водопада със скулптурите.

В следващия му съзнателен момент Трес го издърпваше от водата и го пляскаше по лицето.

— Анди! Анди, добре ли си?

Дочу и някакъв друг глас. Детски.

— Да не е умрял?

По дяволите. Надяваше се детето да греши.

Анди отвори очи и съзря някакъв тъмен и размазан свят. Видя две фигури, надвесени над него. Един голям Трес и един малък Трес. Не, Трес и някакво дете, което държеше… въже?

— Да не е умрял? — попита отново детето.

Анди се бе озовал във водопада точно където децата си играеха на Тарзан с някакво въже, окачено на дърво. Трес изгледа свъсено детето, после притисна мобилния си телефон към ухото. Анди долови отдалечения му глас.

— Ало? Ало? По дяволите. В тия каньони няма сигнал.

Той отново зашляпа Анди по бузите.

— Анди! Анди!

Анди се опита да спре плесниците на Трес, преди да са увредили необратимо мозъка му, но ръцете му бяха като кашкавалени.

— Стига си ме удрял!

— Ще изтичам горе да се обадя на деветстотин и единайсет!

— Нямам нужда от линейка, а от една бира.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм, от една бира.

— Не, питам дали си сигурен, че си добре.

— Да, само че не виждам добре. Трес, пред очите ми е тъмно!

— Как няма да ти е тъмно, като си още със слънчевите очила.

— О!

Анди свали очилата си. Трес дълго го оглежда отблизо, преди на лицето му да цъфне широка усмивка.

— Човече, това беше страхотно изпълнение! Най-невероятното премятане, което съм виждал!

Анди протегна ръка и двамата с Трес чукнаха юмруци.

— Радвам се, че ти е харесало. Произвежда адреналин в промишлени количества, гаранция.

Момчето се обърна и извика на някого:

— Не е умрял!

После отново се разлюля на въжето и скочи във водата. Трес перна Анди по рамото.

— Митът за Самсон се оказа верен: поне този път.

Анди се опита да тръсне глава, за да проясни съзнанието си, но му се зави свят.

— Как е велосипедът?

— Кой ти гледа велосипеда? Ти първо виж себе си.

Анди се погледна. Той не беше от онези фалшиви смелчаци, които носеха защитно облекло на професионални състезатели, така че тялото му бе поело цялата сила на сблъсъка. Струйки кръв се стичаха по ръцете и краката му, където клоните го бяха драли при премятането, а коленете и лактите му бяха ожулени до червено. Дрехите му бяха мокри и съдрани, но това не беше кой знае каква финансова загуба, защото целият му гардероб беше от магазин за втора употреба… освен бельото. Не си купуваше носено бельо.

Нямаше стърчащи кости и всичките му крайници явно бяха здрави, макар при раздвижване на дясното рамо и на лявото коляно да изпитваше силна болка. Черепът му не беше пукнат, а от ушите му не течеше кръв, така че явно нямаше и вътрешночерепни травми. Кървеше обаче. Изплю кръв и избърса уста; все пак не беше толкова страшно, защото Трес още не беше извърнал ужасено лице. Трес беше записал Юридическия факултет вместо Медицинския, както бяха настоявали родителите му, защото не можеше да гледа кръв.

— Аз съм си наред.

Велосипедът му обаче не беше наред.

Любимият му шуин ставаше само за продажба на части. Колелата, рамката, седлото и помпата се въргаляха по бялата скала, наричана Водопада със скулптурите — варовикови скали, наподобяващи фигури, изваяни от водата в течение на милиони години. Велосипедът му се бе блъснал в скалите и бе станал на нищо. Лош късмет. Дължеше още пет месечни вноски за него.

— Тъкмо се засилих, и на пътя ми се изпречиха ония старици.

— Анди, ако беше улучил скалите, а не водата, щеше да си далеч по-зле от велосипеда. Защо не скочи от него?

— Защото той щеше да се блъсне в жените.

— О! Колко си благороден!

Анди се изправи. Или той, или Трес се люшкаше насам-натам, не беше сигурен кой точно, докато Трес не го сграбчи за плещите.

— Спокойно, човече.

Когато светът най-сетне се успокои, Анди каза:

— Прибери велосипеда ми.

— Ще прибера каквото е останало от него — каза Трес.

Анди изчака, докато Трес донесе останките. Колелата бяха олющени и изкривени, рамката приличаше на геврек, помпата никога повече нямаше да помпа, а седлото се полюшваше във водата.

Анди поклати глава като Джон Уейн, когато лошите бяха убили любимия му кон.

— Верният ми жребец.

Изкатериха се обратно по склона на дефилето до пътеката, където откриха велосипеда на Трес и трите възрастни жени; те носеха големи слънчеви очила, покриващи половината им лица, козирки, които си отиваха по цвят с дрехите им, и чантички, закопчани на кръста. Най-опасните препятствия върху тясната пътека не се оказаха скалите, корените или бабуните, а няколко белокоси туристки.

Анди седна на един голям камък, свали каската си и прокара пръсти през гъстата си мокра коса, която стигаше почти до раменете му. Той я държеше дълга заради мита за Самсон: според него дългата му коса го правеше неуязвим върху велосипеда. Изчегърта няколко ситни камъчета от коляното си, което приличаше на суров хамбургер, и присви очи от болка. Една от жените се наведе над него и изрева с цяло гърло, сякаш беше глух:

— Добре ли си, синко?

Той се сгърчи от акустичния удар.

— Да, госпожо.

Втората смени слънчевите си очила с очила за четене и огледа лицето му от трийсетина сантиметра разстояние. Дъхът й беше ментов.

— Бях медицинска сестра. Може да се наложи да ти направят някой шев.

— Да, госпожо.

— Поне си промий раните с риванол — каза тя, — за да не стане инфекция.

— Да, госпожо.

— Долу ли е водопадът? — запита го третата жена.

— Да, госпожо.

Тя се обърна към другите две.

— Казах ви.

— Изгубихме се — обясни първата. — Тръгнахме по погрешна пътека.

— Да, госпожо.

— Гледахме картата. Не трябваше да заставаме на средата на пътеката.

— Не трябваше, госпожо.

Тя вдигна рамене.

— Ние сме виновни. — Отвори ципа на чантичката си и измъкна една кутия. Подаде му я в знак на помирение. — Домашно приготвени сладки.

Трес се извърна, опитвайки се да сподави смеха си.

— Благодаря ви, госпожо, но аз си имам „Ендурокс“ в раницата.

Той се пресегна и напипа пластмасовото шише, закачено на прогизналата раница. Надигна го и смукна. Трите литра течност бяха подействали като защитна възглавница и вероятно му бяха спестили много сериозна травма на гръбначния мозък.

— По-скоро имах.

— „Ендурокс“? — попита жената с домашните сладки. — Това не беше ли слабително?

Трес не можеше повече да се сдържа; той закри лице с длани и прихна.

— Слабително ли? — запита в отговор Анди. — Не, госпожо, не е. Поне според мен.

— Ключът към здравословния живот е храната, богата на целулоза. Аз пия „Метамуцил“ всяка сутрин.

— Да, госпожо. — Той посочи на запад. — Вървете натам, после свийте наляво по пътеката при белите скали, след това пак наляво по черния път долу до реката. Той ще ви отведе до водопада.

— Можем ли да поплуваме голи в него?

— Ъъъ, не, госпожо. Само в Падината на хипитата при езерото.

Представителките на Остинското дружество на пенсионерите им помахаха и се отдалечиха, бъбрейки неспирно.

Трес се затъркаля от смях.

— Това не беше ли слабително? — И отново се разкикоти.

Анди поклати глава.

— Ставай и ми помогни да се изправя.

 

 

По обяд Трес още не можеше да забрави този знаменит момент.

— „Това не беше ли слабително?“ Трябваше да й отвърнеш: „Не, госпожо, но полетът надолу в дефилето действа слабително и аз напълних гащите“.

— Нямаш представа колко си близо до истината.

Гръмкият бас от „Ла Грейндж“, хит на „Зи Зи Топ“ от седемдесетте, се носеше от голям транзистор и отекваше от варовиковите стени. Посещението на Бартън Спрингс беше като връщане в някогашния Остин, такъв, какъвто беше едно време. Музиката, хората, басейнът. Възрастните плуваха в ледената вода, смятана от индианците за лечебна, и отново се чувстваха млади. Младежите като Анди съживяваха най-щастливите спомени на родителите си от седемдесетте и осемдесетте, а всеки родител на средна възраст в Остин пазеше по един щастлив спомен от Бартън Спрингс. Децата пък си създаваха нови спомени, плуваха с гумени поясчета, скачаха от трамплина и разплискваха тюркоазената вода. Защото всички в Остин — с изключение на строителните предприемачи — отчаяно искаха това място да се запази непокътнато поне за още едно съвършено лято. Каквото беше сегашното.

Анди се беше изтегнал до южния край на басейна и се възхищаваше на спасителката в червен бански „Спидо“, седнала на вишката. Бартън Спрингс беше естествено езеро с дължина триста метра, намиращо се в Зилкър Парк, на юг от центъра на Остин. Петнайсет милиона литра пролетни води изпълваха варовиковата кухина с площ три акра и поддържаха постоянна температура от двайсет градуса през цялата година. А и всеки час още четири милиона литра бликаха от трите извора на чичо Били Бартън, първоначалния им собственик, който ги беше нарекъл на трите си дъщери: Елиза, Зенобия и Партения.

Температурата на въздуха беше трийсет и седем градуса, но студената вода правеше жегата поносима, точно както димът от марихуаната, която пушеха колежаните върху тревистия бряг на юг от басейна, временно бе облекчил страданията на Анди.

— Хей, марихуаната за медицински цели наистина действа. Коляното вече не ме боли.

Анди не вземаше наркотици — адреналинът му осигуряваше достатъчно ендорфини — но той пое отново сладкия дим само за да се увери, че е изкарал пълния курс на лечение.

— Няма друго такова място като Остин — каза Трес. — Да препускаш с велосипед по Зеления пояс, да плуваш в изворите… и тази музика на живо. Никъде няма да намериш подобно райско кътче. Иска ми се да съм бил тук, когато Брус Спрингстийн е взривил „Армадильо“.

„Армадильо“, бивш погреб на Националната гвардия в пещера, преобразувана на зала, някога беше прочуто място за изнасяне на концерти. През седемдесетте в „Армадильо“ бяха гастролирали известни и недотам известни музиканти, включително бащата на Анди. Според него това бяха най-хубавите години в Остин. Той твърдеше, че „Армадильо“ е бил душата на Остин, докато през 1981 г. на негово място не построили офис сграда. Това беше черен ден в историята на Остин — денят на преврата. Денят, в който строителните предприемачи се бяха докопали до властта.

Изведнъж Остин беше станал съвсем друг и оттогава не бе спрял да се променя. Сега все повече заприличваше на Лос Анджелис, макар че кракът на Анди не бе стъпвал там. Още по-многолюден, още по-задръстен от коли, с още повече небостъргачи в центъра. И по-малко спокойствие. По-малко хипита. Никакъв „Армадильо“. След десет години нямаше да се различава по нищо от Далас и този страх стискаше за гърлото всеки, който обичаше Остин такъв, какъвто си беше.

Едно място обаче бе останало непокътнато: Бартън Спрингс. Анди отново бе плувнал в пот, така че стана от скалата и се потопи в басейна. Гмурна се на десетина метра под трамплина и извърна натъртения си гръб към извора на Партения. Ритмичният пулс на извора, просмукващата се светлина и водата, обгърнала тялото му, го караха да се чувства като в майчина утроба. Това не беше хлорираната вода на басейните в задните дворове на къщите; той разрови чакълестото дъно и дребни саламандри с червени хриле изплаваха нагоре. За разлика от саламандрите обаче Анди се нуждаеше от кислород, така че се оттласна от дъното и се устреми към повърхността. Излезе от водата и отново се просна на нагорещения камък.

Обичаше да се изтяга върху скалата, поглъщайки с очи спасителките на вишките и студентките, които се припичаха на тревистия бряг, докато целият плувнеше в пот; след това просто се изтърколваше в басейна. След няколко минути в студената вода отново лягаше на скалата и повтаряше процедурата. При достатъчно опит човек лесно навлизаше в ритъм. Анди и Трес бяха в ритъм.

— Артър — каза Натали, — тук пише, че може да се наеме индийка, която да износи бебето ни.

Натали Ригс беше ослепително красивата приятелка на Трес; тя настояваше да се обръща към него с истинското му име. Въпреки молбата на Анди Трес изпълнително бе докладвал за злополуката при сутрешната им обиколка, защото на годежа й бе обещал да споделя всичко. Тя бе решила да се срещне с тях на басейна, като единственият плюс от това беше фактът, че изглеждаше зашеметяващо, изтегната върху хавлията само по прашки — копринената й кожа лъщеше от пот и плажно масло. Беше на трийсет и една години, сексапилна брюнетка, която искаше да се омъжи за Трес и да имат бебе. Трес казваше, че биологическият й часовник цъкал толкова силно, че го държал буден цяла нощ; същевременно тя искаше да запази страхотната си фигура, което било необходимо за работата й като репортерка в местния телевизионен канал, а също и за мечтаната работа в национална телевизия.

— Да си виждал някога дебела бременна в сутрешните предавания? — питаше често тя. Така че бяха решили да се сдобият с бебе посредством майка „под наем“: спермата от Трес, яйцеклетката от Натали, а утробата от някаква непозната жена, с която се подписва договор.

— Индийка? Която да износи бебето на американка?

— Точно това пише в статията. Само изпращаш оплодената яйцеклетка и девет месеца по-късно си получаваш бебето. Освен това индийките са далеч по-евтини от американките.

— Правим аутсорсинг на бебета в Индия ли? — запита Анди.

— Всеки път, когато компютърът ми се скапе и се обадя на поддръжката, съм принуден да разговарям с някакъв индиец на име Боб. Не мога да разбера и дума от английския му — каза Трес.

— Клиниките им имат готови майки — каза Натали, — тествани са за годност да износят плода.

— Тествани? — запита Анди.

Натали отпи от минералната си вода, преди да продължи.

— Сурогатната майка минава през проверка за криминално минало, психотест и преглед за болести, предавани по полов път. Знаете ли колко е трудно да се намери такава жена в САЩ, която да е минала и трите теста? Затова тук са много скъпи.

— Законът за търсенето и предлагането — каза Трес.

— Ти се тревожиш дали жената, която ще износва бебето ти, е престъпница, откачена или болна? — възкликна Анди. — Господи, Натали, не е ли далеч по-безопасно да си родиш бебето сама?

— И да изгубя тия гърди?

Вярно, тя имаше страхотни гърди.

— Защо не направиш аутсорсинг на бебето в някоя красива шведка? — запита Анди. — Аз се наемам собственоръчно да имплантирам яйцеклетката ти.

— В Европа търговията със сурогатни майки е незаконна — каза Трес. — А тук е разрешена само в дванайсет щата.

— Тексас от тях ли е?

— Да, но се налага да се вади разрешение от съда, така че може да се наложи да идем в Илинойс. Там не е нужно разрешение. Докторът обаче трябва да подпише декларация, че износването в чужда утроба се налага по медицински причини.

— Може ли запазването на страхотните цици на Натали да не е достатъчно сериозна причина?

— Може. — Трес се пресегна и я погали по плоския корем. — Все пак, миличко, мисля, че трябва да използваме някоя американка и да подкрепим бойците.

— По какъв начин да подкрепите бойците? — попита Анди.

— Много от тези американки са съпруги на военни — обясни Трес. — Износват чужди бебета, за да свързват двата края, докато мъжете им са в Ирак. Смятам, че трябва да дадем своя дял за победата във войната. Гласувам за американка — заяви той на Натали.

— Аз пък гласувам за нея — обади се Анди.

Той кимна към една приближаваща студентка. Беше руса и изпълваше идеално банския си костюм. Тя мина грациозно покрай тях, настани се малко по-нататък и свали горнището си. Слънчевите бани само по бикини се позволяваха на Бартън Спрингс. Който обаче искаше да се пече напълно гол, трябваше да бие път чак до Падината на хипитата на езерото Травис, така че повечето студентки се спираха на изворите за частично разголване.

— Единственият проблем с тази е, че няма да ми позволят да я забременя лично — каза Трес.

Всяка, дори и хипотетична заплаха за попечителския фонд на Трес незабавно привличаше вниманието на Натали. Тя смъкна слънчевите си очила и измери русокосата от глава до пети с онзи бърз изпитателен поглед, на който съперничещите си девойки се научаваха още в девети клас. Натали Ригс сега можеше да опише до най-малката подробност всеки дефект в тялото на русокосата.

— Пфу. Ти или моето бебе в нея? Няма да стане!

— Може би трябва първо да я тествам — предложи Анди. — Лично да проверя репродуктивната й система.

— Мечтай си — каза Трес.

— Стандартният договор за сурогатно майчинство изисква наетата жена да няма полов живот през целия гестационен период — обясни Натали. — Съмнявам се тази да е способна да го направи дори за един следобед.

— Точно този факт ми вдъхва надежда.

— Анди, косата й е изрусена, няма да й се отрази никак зле, ако свали седем-осем килограма, и в случай че не си забелязал, това е силиконов бюст.

— Какво искаш да кажеш?

— Господи, Анди, виж я как се налива с подсладена минерална вода. Това са триста и четирийсет калории. След две години ще е разплута крава.

— Натали, моите връзки обикновено траят около два часа.

Натали въздъхна примирено и каза:

— Тогава иди да си пробваш късмета.

Анди се надигна и седна. Точно това му се щеше да направи. Русокосата обаче не беше сама. Отказът й щеше да бъде болезнено публично унижение. В далечината изсвири свирка; детското влакче всеки миг щеше да потегли из парка. Анди отново се просна на скалата.

— И да ме унижи на публично място? Трябва да пазя репутацията си.

— Каква репутация? — изсмя се Трес.

— Анди, трябва да си гадже на някоя, за да правиш секс с нея. Е, може би не важи за тази, но важи за изисканите момичета, които срещаш в „Пангея“.

— Това заведението, в което всичко напомня на сафари ли е? С девойки, облечени като момичето на Тарзан, които танцуват върху масите? Натали, аз дори не мога да припаря на такива места.

Красивите граждани на Остин често посещаваха ултрамодерните нови заведения, никнещи като гъби в търговския квартал на запад от центъра. Анди не принадлежеше към тях, така че не ги посещаваше.

— Някакъв нюйоркчанин държи „Пангея“ — каза тя. — Окачили са племенни копия и щитове по стените, а таванът е покрит с платнище, за да напомня на шатра. Страхотно е.

— Скъпо е — произнесе Трес.

Натали се претърколи към Трес и го целуна леко.

— Но аз го заслужавам.

Анди полагаше усилия да не се възхищава открито на движещото се тяло, но не можеше да се сдържи. Все пак двамата с Трес още не бяха женени, така че той май не нарушаваше Деветата божа заповед.

Тя се отдръпна от Трес.

— И кога за последно си имал гадже?

— Миналата година.

Натали се изправи до седнало положение, нанесе ивица плажно масло върху дясното си бедро и бавно го втри с плавни движения.

— Кога миналата година?

— През април.

— През април миналата година? Анди, сега сме вече август.

— Работя по въпроса.

— Някоя отговори ли на обявата ти? — запита го Трес.

Натали се зае с плажното масло върху лявото си бедро.

— Каква обява?

— Анди пусна обява в „Любовна алея“.

„Любовна алея“ беше електронна рубрика за запознанства към „Остин Кроникъл“, местния седмичник.

— Някакви отговори?

— Никакви. Всички искат умни и богати, които да изглеждат като Матю Макконахи. Не желаят обикновени мъже.

Макконахи беше местната филмова звезда.

— Те затова са самотни и пускат обяви в „Кроникъл“ — отбеляза Трес.

— Така или иначе, не ми отговарят — не съм нито умен, нито богат и нямам външността на Макконахи.

— Анди, не се подценявай. Не си пълен тъпак.

Това развесели Трес почти колкото репликата на възрастната жена за слабителното.

— Аз съм най-обикновено момче, което си търси едно обикновено момиче.

— Ами тогава лъжи — предложи Трес. — В ония обяви всички лъжат.

— Но това противоречи на идеята на личните обяви: човек трябва да бъде честен.

— Анди, никой не е честен. Знам го. Нали работя в Данъчната служба.

Трес беше постъпил в Данъчната служба след Юридическия факултет на Тексаския университет; не беше отличник, така че най-доброто, на което можеше да се надява първоначално, беше държавна работа. Но той възнамеряваше след няколко години да приложи знанията си относно данъците в някоя голяма фирма. Не че толкова му трябваха пари — той си имаше попечителски фонд — но имаше нужда от обществено положение.

— Аз съм честен — произнесе Анди.

— И беден — добави Трес.

— И си нямам гадже — добави Натали.

— А за това трябват пари — добави Анди.

— Порочен кръг — поклати глава Трес.

Натали хвърли на Анди загрижен майчински поглед, който му подсказа, че ще му предложи още по-нежелан личен съвет. Очевидно фактът, че е две години по-възрастна от него, й даваше самоувереност.

— Анди, готините момичета не обичат лентяите. — Благородно пропусна да добави „като теб“. — Те обичат амбициозните мъже — продължи тя. — Такива като Артър.

— Той има попечителски фонд.

— Те търсят мъж, способен да им осигури мечтания живот: къща край езеро, коли, кънтри клубове, нощен живот, гардероб, вещи. Някой с пари или поне с амбицията да прави пари.

Тя изстиска масло върху дланта си и го разтри върху оголената част на красивите си гърди.

— Така че, Анди, щом се нуждаеш от гадже, значи се нуждаеш и от амбиция.

Анди извърна поглед от лъщящото тяло на Натали.

— Нуждая се от бира.