Сабрина Джефрис
Падението на виконта (20)

Глава 19

Дом седеше изгърбен на капрата на една разнебитена карета на една пресечка разстояние от мястото, където живееше семейството на Мередит. Преди няколко месеца купи някогашния наемен файтон, за да го използва при разследвания, и той се оказа безценен. Един непознат, застанал пред прага, можеше да се стори подозрителен на някого, но файтонджия, който се надява на клиент? Никой не го поглеждаше втори път.

Така той, Тристан и Виктор можеха да станат невидими. Ако задачата изискваше присъствието и на тримата, единият можеше да седи на капрата като кочияш, а другите двама да се преструват на пътници, които чакат приятел от някоя сграда наблизо.

Днес обаче Дом беше сам и кълнеше лондонския дъждец, който се просмукваше през дебелото горно палто на кочияш, което носеше като част от дегизировката си. Той отпи голяма глътка от коняка, пъхнат отдолу, за да се поутеши. Все пак щеше да остане тук доста време.

В къщата на Мередит никой не му бе отворил. За щастие един съсед му каза, че тя и семейството му работят в някаква странноприемница с коне за смяна и всяка вечер се прибират в седем часа. За нещастие обаче не знаеше нито как се казва странноприемницата, нито в коя част на града се намира.

Дом нямаше друг избор, освен да чака Мередит да се върне. Извади часовника от джоба си. Пет часа. Още два часа чакане. Проклятие!

Някъде нагоре по улицата заплака бебе. Той вдигна глава и видя, че към него се приближава млада жена, подпряла бебето на хълбока си. До нея вървяха две деца, които се караха.

— Спрете да скимтите, и двамата! — извика тя на момичето, което изглеждаше на около осем години, и на момчето, което не можеше да е на повече от пет. — Пак разплакахте Били. Ако продължите, няма да има сладкиш след вечеря, обещавам ви!

Докато наблюдаваше как се приближават — децата все още се блъскаха едно друго, а майката се опитваше да успокои бебето, — в главата на Дом изплува една фантазия.

Представи си как Джейн свири на старото фортепиано в Ратмур Парк. Едно малко момченце като това пред него седеше до нея на пейката, удряше клавишите с пухкавите си пръстчета и внасяше дисхармония в изпълнението на майка си. Сестричката му, момиченце като това тук, се бе навела над рамото на майка си и наблюдаваше как Джейн докосва клавишите.

Дом стоеше наблизо и се опитваше да успокои своето собствено ревящо бебе, утешаваше го, вдигаше го високо във въздуха, докато накрая то хлъцна и се засмя.

Видя цялата сцена ясно като картина — бебето и момченцето, все още с рокличка, момиченцето с кестенявите къдрици, които падаха по гърба му, майка им, която хвърли поглед назад към него със закачлива усмивка, която загатваше за…

— Хей, какво гледаш, господинчо? Не си ли виждал бебе да реве?

Той се сепна. Боже, беше се втренчил в тях! Какво му ставаше? Трябваше да се слее с пейзажа, а не да привлича вниманието към себе си. Никога не си позволяваше да се отнесе така, докато работеше по случай.

Но пък и никога досега не беше имал Джейн, която да обсебва мислите му. Да го кара да желае разни неща. Да го кара да се надява. Това беше най-ужасното — надеждата, която тя размахваше пред него.

Той въздъхна, изгърби се и придърпа широкополата си шапка над лицето. Минаха още десет минути. Запита се дали не може да влезе в каретата и да поспи, докато се върне Мередит. Но през последните няколко дни беше спал толкова малко, че сега със сигурност щеше да се успи. Тропот на копита го накара да погледне към улицата пред себе си. Проклет вечен ад! Това каретата на Макс ли беше? Какво правеше той тук?

Каретата спря до файтона и Дом премести поглед напред, в случай че някой ги наблюдава. Когато чу, че се сваля прозорец, изсъска:

— Проклятие, не можеш да идваш тук! Махай се. Ако Мередит се върне и те види…

— Ти дори не знаеш как изглежда тя! — възрази познат женски глас. — Но аз знам.

За един глупав миг сърцето му подскочи. Докато не си спомни къде се намира. И с какво би трябвало да се занимава.

Намръщен, той погледна към Джейн, която го гледаше от прозореца на каретата.

— Няма нужда да знам как изглежда. Тя и семейството и ще влязат в онази къща ей там горе-долу около седем часа, след което аз ще почукам на вратата и ще поискам да говоря с нея. Затова си тръгвай. Само ще направиш нещата още по-лоши.

Той погледна зад нея към Макс.

— Върни я у вуйчо и. Ако плячката ни зърне херцогска карета в квартала, преди ние да зърнем нея, може да я подплашим.

Устата на Джейн се превърна в тънка линия.

— Добре. В такъв случай Макс и Лизет могат да тръгват, а аз ще почакам с теб. Ще се престоря, че съм твоя пътничка. Или жена. Или каквото искаш. Но няма да си тръгна.

Той все още се опитваше да формулира всички причини, поради които Джейн не биваше да остава, когато вратата на каретата на Макс се отвори и Джейн изскочи пъргаво навън и бързо се пъхна във файтона му. Преди Дом да може дори да възрази, каретата на Макс потегли.

Проклятие, проклятие, проклятие! Тя не трябваше да бъде тук. Не беше благоразумно. Защо тогава част от него изпитваше такава абсурдна радост да я види?

Упрекна се наум, задето позволява обсебеността от Джейн да надмогне здравия му разум на детектив и тайно огледа улицата. Но наоколо като че ли нямаше никого. Никой не бе забелязал кратката среща между двете карети.

От гърдите му се изтръгна продължителна въздишка. Все пак той не беше прикован на капрата — нали току-що си помисли, че трябва да влезе вътре и да поспи. Можеха да дръпнат завесите. Мередит нямаше да се върне в близките два часа.

Така че Дом можеше да говори с Джейн и да разбере какво се е случило между нея и Блекбъро, след като той си тръгна. Най-накрая можеше да получи отговор на предложението си за брак.

Предложение ли? Джейн най-вероятно щеше да го нарече заповед за брак.

Дом изстена. Идеята да поговори с нея, докато чака, може би не беше лоша. Винаги можеше да я натовари в друг файтон, преди да стане време Мередит да се прибере. Да, така щеше да е най-добре.

Той се качи във файтона, свали си шапката и си съблече палтото. Но всичките му съвършено логични причини да бъде там излетяха от главата му в мига, в който я зърна, така сладка и прекрасна в слънчевата си рокля.

Защото желаеше само едно нещо. Джейн. В прегръдките си. Веднага.

Тя навярно бе видяла необузданата потребност, изписана на лицето му, защото очите й се разшириха. Но това бе единствената реакция, за която й остана време, преди Дом да я привлече в обятията си, за да погълне устата й в дива, пламенна целувка.

Боже, искаше я! Никога нямаше да спре да я иска. Стисна в юмруци издутите и ръкави, за да я задържи на мястото й, и завладя устата и така, както до болка искаше да завладее тялото и.

Ненадейно тя го отблъсна.

— Какво правиш? Не затова сме…

Той стисна главата й в две ръце, събори бонето й, което падна на пода. После пак я целуна с настояване и Джейн да го целуне в отговор, да има нужда от него в отговор. Отне й един миг, но после тя нададе нисък гърлен стон и се разтопи срещу него.

И Дом възликува. Джейн беше мека, така вълшебно мека, неговата Джейн. Така вълшебно всеотдайна. Нали не би откликнала на целувката му по този начин, ако бе потвърдила годежа си с Блекбъро?

Но той и снощи си помисли същото.

Рязко се отдръпна и със задоволство видя по изчервените й бузи, алените устни и блесналите очи, че сега тя е също толкова жадна и възбудена, колкото и той. Всъщност вече обвиваше ръце около врата му, за да го привлече обратно към себе си.

Дом се спря само на косъм от устните й и изхриптя:

— Още ли си сгодена за Блекбъро?

Прекрасните й очи се присвиха.

— Снощи годежът ми не те възпря.

— Сега ще ме възпре.

На устните й се изписа лукава усмивка. Тя го стисна още по-силно.

— Значи е добре, че не съм.

С триумфално изръмжаване Дом отново я целуна. Тя беше тук. Беше негова. Нищо друго нямаше значение.

Без да спира да я целува, той дръпна двете завески. После я придърпа в скута си и започна да разкъсва връзките на роклята и. Искаше да я докосне, да я вкуси… да бъде в нея. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Доколкото разбирам, смяташ да ме съблазниш — прошепна Джейн между целувките.

— Да.

Да я съблазни и да се ожени за нея. И после да я съблазнява пак, толкова често, колкото можеше.

— Добре тогава, продължавай.

Той продължи. Развърза дрехите й точно толкова, колкото да оголи гърдите й, и сграбчи едната с устата си. Боже, колко съвършена беше Джейн! Неговото съвършено бижу.

Тя зарови ръце в косата му, сякаш искаше да се зарови в него. Въздишаше и стенеше така, сякаш ще умре, ако той не я люби. Точно както се чувстваше той.

Пъхна ръка под полите й, в процепа в бельото^[1] и установи, че е толкова гореща и влажна, че едва не стигна до върха на място. Плъзна пръст в копринената и сладост, тя ахна, а после започна да дърпа копчетата на панталона му.

— Ти си всичко, което искам, Джейн.

Докато я галеше, избута със свободната си ръка нейната, за да разкопчае сам панталона си.

— Единствената жена, към която някога съм изпитвал чувства.

— А ти си единственият мъж, към когото аз някога съм изпитвала чувства — прошепна Джейн и започна да се движи срещу пръстите му, умолявайки го с тялото си. — Защо мислиш, че… те чаках толкова дълго?

— Не достатъчно дълго — прошепна Дом, — иначе нямаше да се сгодиш за Блекбъро.

Задърпа зърното й със зъби и се зарадва на вика на удоволствие, който се изтръгна от устните й.

— Направих го… само… защото бях… уморена от чакане — изрече задъхано тя и се изви срещу устата му. — Защото беше ясно, че ти… няма да се върнеш за мен.

— Бях сигурен, че ме мразиш.

Най-накрая успя да си отвори панталона.

— Държеше се така, сякаш още ме мразиш.

— Мразех те — потвърди тя, като дишаше учестено. — Но само защото… ни раздели.

Дом я премести така, че да го възседне.

— А сега?

Джейн му подари провокативна усмивка, за която и насън не би помислил, че е част от репертоара и. После разкопча долните му гащи.

— Изглеждам ли така, сякаш те мразя?

Членът му, толкова корав, та Дом си помисли, че може да изригне ей сега и да го засрами, изскочи свободен.

— Изглеждаш така, сякаш… сякаш…

Спря се, за да погледне прекрасното й лице със зачервените бузи, искрящите очи и пищните устни. После плъзна поглед по гърдите й с дръзко вирнати връхчета, изложени така съблазнително над корсета и разкопчаната й риза. Накрая плъзна поглед към гладките бедра, които се показваха изпод набраната й пола.

Бутна плата по-нагоре и разкри влажните къдрици между краката и. Усети как го разтърсва тръпка на очакване.

— Приличаш на ангел.

Тя се засмя гърлено.

— По-скоро на блудница.

Взе члена му в ръка и започна да го гали така вълшебно, че Дом простена.

— Един ангел би ли направил така?

Членът му беше като железен прът.

— Джейн.

Той сложи ръка върху нейната, за да я спре, но Джейн не му обърна внимание.

— Обичам, когато не можеш да се контролираш — прошепна тя. — Обичам да си оставен на моята милост. Представа нямаш, колко ми е приятно да видя Дом Всевишни съборен от пиедестала си.

Той почти не обърна внимание на думите й. Това, което правеше тя с него, беше толкова приятно. Толкова, толкова приятно. Ако продължеше да го гали още малко…

— Искам да съм вътре в теб — каза Дом и я сграбчи за китката. — Моля те, Джейн.

Чувствената й усмивка трепна.

— Никога преди не си ми казвал „моля“. През целия си живот.

— Наистина ли?

Наистина ли винаги само бе раздавал заповеди? Ако беше така, нищо чудно, че снощи му отказа.

Може би беше време да й покаже, че няма нужда да го съблазнява, за да получи контрол. Че може да се откаже по своя воля от контрола… поне за да го даде на нея.

— Тогава позволи ми да го кажа сега. Моля те, Джейн, люби ме. Ако нямаш нищо против.

Тя впери недоумяващ поглед в него.

— Аз. Не разбирам какво имаш предвид.

Дом кимна към члена си, който изглеждаше доведен до екстаз от тази идея.

— Застани на колене и ме вземи в себе си.

Осъзна, че току-що и е дал поредната заповед, и добави:

— Моля те. Ако искаш.

На лицето й отново се изписа онова прелъстително изражение. Като малка съблазнителка, като каквато бързо се разкриваше, тя стана и започна да се смъква.

Малко по малко. Съвсем бавно.

Беше му трудно да диша.

— Причинявам ли ти болка?

Усмивката й се разшири. Джейн се плъзна още един сантиметър по-надолу.

— Не.

Той сподави проклятието си и стисна ръцете и.

— Просто… ти харесва да ме измъчваш.

— Абсолютно — съгласи се тя и премести ръцете му така, че да покрият гърдите й.

Дом бе повече от щастлив да се подчини на неизреченото й искане, повече от щастлив да прокара палци по зърната й и да види как хубавата и уста се отваря и от устните й се изтръгва стенание на чисто удоволствие.

Членът му се изду и той неволно направи тласък към нея.

— Моля те — промълви с дрезгав глас. — Моля те, Джейн.

Със сподавен смях тя се нахлузи отгоре му. Очите й се разшириха.

— О! Това е удивително!

— Ще стане още по-удивително, ако… започнеш да се движиш — изхриптя той, макар че самото усещане да е заровен в нея го подлудяваше. Когато Джейн вдигна вежда, Дом добави: — Моля те.

— Това може да ми хареса — подметна дяволито тя. — Моленето.

Но още докато той надаваше стон, Джейн започна да се движи като изпълненото с чувственост създание, което беше. Неговата любима започна да се люшка срещу него с отметната назад глава и очи, които се затваряха, и за първи път в живота си Дом с радост се остави на контрола на друг човек. За да се наслади на удоволствието й, което беше и негово удоволствие.

Някак си бе успял да попадне в рая, управляван от неговия личен ангел. Неговата лична сирена.

— Харесва ти… да съм във властта ти, нали? — попита той.

— Да. О, да!

Очите и светнаха, докато го яздеше по-силно, по-бързо.

— Кажи го пак.

— Кое?

Не можеше да мисли, можеше само да я гледа как го обладава. Можеше само да изпитва усещането да бъде толкова дълбоко в нея, та си помисли, че може да почувства сърцето й, душата й.

— „Моля те.“

Лицето й беше зачервено, съсредоточено.

— Кажи пак. „моля те“.

— Моля те!

Защо никога досега не си бе помислил да го каже? Това бе всичко, което беше искал някога — запленяващата, упояваща Джейн в обятията си, в живота си. Завинаги.

Едно „моля те“ от време на време беше нищожна цена.

— Моля те, мой похотлив ангеле.

Притисна я до себе си и ритъмът му се ускори.

— Моля те… бъди моя. Моля те… омъжи се за мен.

Освобождението му наближаваше като карета, която фучеше по пътя към небесата. Към райските селения. Кръвта бучеше оглушително в ушите му. Той нахлу дълбоко, изпразни се в нея и извика:

— Моля те. Джейн… обичай ме!

— Обичам те!

Със свой собствен дрезгав вик тя се напрегна срещу него и също стигна до освобождението със сила, която го изцеди.

— Обичам те, скъпи мой… Обичам те.