Сабрина Джефрис
Падението на виконта (15)

Глава 14

Дом потръпна и на Джейн й се прииска да бе оставила думите неизречени. Прииска й се да не знаеше за Клането от Питърло, да не беше такава страстна читателка на вестници. Но знаеше и беше.

Преди десет години събирането на радикални реформатори на Сейнт Питърсфийлд завърши с невиждан ужас за стотици бедни работещи хора, мъже и жени, и си спечели името, което го сравняваше с Ватерло. Но макар че случилото се на Ватерло беше далеч по-страшно, то поне беше битка през военно време, с истински армии.

Една мисъл я накара да се закове на място. Дом навярно е бил на страната на военните, които бяха връхлетели и бяха всели хаос, а не на страната на демонстрантите. Но ако случаят беше такъв, как така го бяха ранили?

— Ти сред войниците ли беше? — попита шепнешком тя.

— Не ги наричай така! — отговори той рязко, измъчено.

„Тях“. Не „мен“.

— Защо?

— Защото никой, който е в състояние да съсече невъоръжен човек само задето е изказал мнението си, не заслужава да се нарича войник. Войниците защитават невинните, не ги съсичат и изколват доброволно.

Тя го наблюдаваше тревожно.

— Някои казват, че тълпата сама ги е предизвикала към насилие.

— Който твърди това, е глупак — изрече Дом сподавено. — Който твърди това, не е бил там.

— А ти защо си бил?

Трябваше да разбере, макар че се страхуваше от отговора му. Защото в очите му се бе изписала мрачна безнадеждност, както в очите на онези хора, които поглеждаха в сенките и виждаха самите себе си.

— Не ме карай да говоря за това, скъпа. Повярвай ми, не искаш да чуеш…

— Искам да чуя всичко, което ще ми помогне да те разбера.

„Да разбера защо не ме потърси. Защо дори сега ме държиш настрана.“

— Всеки път, когато откажеш да разкриеш тайните си, Дом, аз решавам, че ме смяташ за недостойна да ги чуя.

— Изобщо не е така — изрече с мъка той.

— Тогава ми кажи какво се е случило. Лорд Рейвънсууд каза, че още се измъчваш заради това. Искам да знам защо. Изпитвам нужда да разбера причината.

Освен това подозираше, че той изпитва нужда да го каже.

— Добре. Щом не ми оставяш друг избор.

Дом се облегна на масата и скръсти ръце на гърдите си.

— Бях там със спенсианците, които настояваха за парламентарна реформа. Но когато на това поле се събраха над шейсет хиляди души, за да чуят речта им, разбрах, че ни чака голяма беда.

— От какво си се страхувал? Че може да прибегнат до насилие?

— Радикалите ли? Не. Бях прекарал месеци наред със спенсианците — бях един от шпионите на Рейвънсууд — и знаех, че са твърдо решени да не причиняват неприятности. Точно защото се страхуваха от насилие от страна на местните магистрати, настояха хората им да дойдат невъоръжени, на подредени групи.

Тялото му се скова.

— Но в мига, в който видях как мъжете от специалните стражи се строяват в две колони, за да прокарат коридор от края на полето до мястото, на което стояха ораторите, се уплаших от най-лошото.

Той задиша по-тежко, сякаш се мъчеше да се овладее, и Джейн преглътна с усилие. Никога не го беше виждала в състояние на такава възбуда.

— Дори си помислих дали да не се разкрия пред Хълтън, началника на магистратите. Той не познаваше спенсианците така, както аз, и си помислих, че може да го убедя да не прибягва до никакви насилствени действия.

Дом прокара длан по лицето си.

— Но Рейвънсууд ми бе наредил да не разкривам задачата си. Каквото и да се случеше, трябваше да поддържам ролята си, за да мога да продължа да шпионирам радикалите. Трябваше да запазя връзката си с Министерството на вътрешните работи в тайна, дори от властите.

Джейн си спомни думите на лорд Рейвънсууд: „Можете да ме обвинявате колкото искате, но знаете, че вината не беше моя. Нито пък ваша. Престанете да се измъчвате заради нещо, което никога не е зависило нито от вас, нито от мен.“

Заради клането? Не, невъзможно! Дом не би могъл да се обвинява за такова огромно нещастие, нали?

— Така че изпълних дълга си. — Гласът му стана горчив. — За съжаление никой от съветниците на Хълтън не прояви достатъчно благоразумие да препоръча сдържаност. Големината на тълпата толкова го притесни, че реши да арестува ораторите. После послуша проклетия началник на специалните стражи, който настоя, че арестът не може да се извърши без демонстрация на сила.

Той отново млъкна и ръцете му стиснаха масата от двете му страни. Джейн го подкани да продължи:

— И тогава Хълтън повикал запасното опълчение.

— Да, глупакът му с глупак! — потвърди Дом и впери поглед през вратата на помещението за такъми към обора. — Младите прибързани кавалеристи пристигнаха пияни на полето. Проправиха си път през твърде тесния коридор на стражите, но конете им се движеха трудно сред морето от хора. Затова ездачите започнаха да съсичат хората наоколо, за да си проправят път.

Милостиви боже!

— Тогава ли тълпата е започнала да се сражава в отговор?

От устните на Дом се изтръгна грозна ругатня.

— Не може да се нарече сражение, когато едната страна има Мечове и пушки, а другата — няколко тухли и юмруците си. Но да, когато тълпата осъзна, че войниците са дошли, за да арестуват ораторите, започна да се сражава в отговор.

— Което само е провокирало още повече войниците.

Той потвърди с кратко кимване.

— Пияните кавалеристи се паникьосаха и започнаха да колят и налагат всеки, когото успееха да докопат. В това време, както ми казаха, Хълтън видял бъркотията отдалеч и наредил да настъпят хусарите. Те неволно попречиха на тълпата да се разпръсне, което само влоши ситуацията още повече, и преди да се усетим, се разрази безумно, неконтролирано насилие.

— А ти си бил в центъра му.

Колко ли ужасно е било за него да види как властите нападат хората, без да може да направи нищо, за да го предотврати! Сърцето й се гърчеше от болка. Джейн се приближи до него и постави длан върху напрегнатата му ръка.

Дом сякаш дори не забеляза.

— Загинаха осемнайсет души, повечето цивилни — продължи той с глух глас. — Още петстотин бяха ранени, една трета от тях же… — и млъкна. На лицето му се изписа изражение на болка и вина, толкова дълбоки, че я пронизаха в сърцето.

— Жени — довърши тя и в очите и запариха сълзи. — Да, чух за това.

Случилото се навярно е било ужасяващо за Дом, с неговия вроден инстинкт да защитава другите.

— Защо на това поле е имало толкова много жени?

— Нямаше. — Сега дъхът му излизаше на болезнени тласъци. — На всяка една жена имаше по десет мъже.

— Защо тогава жените са били една трета от ранените?

— Защото проклетите войници ги набелязаха!

Тя го погледна онемяла и гласът му стана леден:

— Видях го с очите си. Освен това по-късно се установи, че повечето от раните на жените са от оръжия, а не от прегазване, за разлика от тези на мъжете.

Дом я погледна отчаяно.

— Що за чудовище нарочно напада жени на мирно събиране?

Джейн си помисли за баща си.

— Такъв, който не обича идеята една жена да изразява мнението си и да се бори за свободата си.

Челюстта на Дом беше напрегната като тетива на лък.

— Ти им приписваш някакво подобие на мисъл. Но тези животни не бяха способни да мислят. Един от хусарите — истински войник, който беше виждал битка и знаеше как да се държи по време на битка — се опита да спори с опълчението. Извика: „Срамота! Господа, спрете се, спрете се! Хората не могат да се махнат!“

Болката в очите му би повалила някой по-слаб човек.

— Ония мръсници или не го чуха, или не им пукаше. Получих белега на бузата си, когато им попречих да съсекат един от специалните стражи — един от нашите собствени хора. Другите рани получих, когато… когато…

Сега думите започнаха да излизат от устата му на пресекулки. Дишането му бе учестено.

— Застанах между една… бременна жена… и нападателя и.

Гласът му секна и сърцето на Джейн се сви.

— Аз оцелях въпреки раните си. Тя… тя не…

Започна да трепери, както земята в мига, преди да се разтресе.

Джейн преглътна сълзите си. Трябваше да бъде силна заради него. Тя обви ръце около кръста му и го притисна към себе си. Как би могла да го утеши, когато бе станал свидетел на такъв ужас?

— Чух, че горката жена останала жива няколко дни, преди да роди прекалено рано, а после…

Той и отправи поглед, изпълнен с безпомощност.

— Остави малки деца. Шест… деца без майка, за бога!

— О, Дом… о, скъпи…

Джейн се изправи на пръсти, за да притисне буза до неговата. Искаше и се да може да направи нещо повече.

— Разсякоха една жена със сабя и тя умря — разнесе се хрипливият му шепот срещу бузата и. — Пребиха друга с палка. Двама от специалните стражи загинаха на полето. И имаше едно дете…

Изрече последната дума съвсем задавено. Сега трепереше прекалено силно, за да продължи.

— Стига! — притисна го Джейн към себе си в напразен опит да го успокои. — Стига толкова.

Беше чула за смъртта на детето, защото вестниците вдигнаха голям шум около нея. Майката на момчето дори не присъствала на събирането. Прекосявала пътя с двегодишния си син на ръце, но един кавалерист бързал да настигне другите. Конят му я блъснал и детето излетяло от ръцете и. Издъхнало на място — първата жертва от един наистина ужасен ден.

В очите на Джейн запариха сълзи. Тя никога не се бе досетила, че Дом таи в сърцето си такъв мрак от толкова дълго време. Как би могла, когато той държеше болката затворена в сърцето си и отказваше да позволи на когото и да било да я види?

Клетият глупчо бе стоварил вината за цялото клане върху себе си и смяташе, че и останалите ще направят същото.

— Затова ли никога не си го споделил със семейството си? — попита Джейн. — Затова ли държиш всички ни настрана? Защото смяташ, че ще обвиним теб за клането? Защото ти самият се обвиняваш за него?

Тя го целуна по косата.

— О, скъпи, не си виновен ти!

Ръцете му стиснаха нейните.

— Ти не разбираш — промълви Дом с предрезгавял глас. — Трябваше да съобщя кой съм, да накарам Хълтън да се вслуша в гласа на разума.

— Как? — попита Джейн, отдръпна се и го погледна в очите, помрачени от толкова сенки. — Той е разполагал с цял куп магистрати, а да не говорим и за годините омраза между радикалите и местното опълчение. Как би могъл да промениш всичко това?

Сега гласът му стана яростен.

— Трябваше да скъсам с Рейвънсууд. Трябваше да се държа така, както изискваше съвестта ми, и да се опитам да го пресека още в самото начало. Трябваше да ги накарам да ме изслушат! Може би, ако бях…

— А може би не.

Когато той се опита да се отдръпне от нея, за да може да си ближе раните сам, Джейн не го пусна. Улови главата му в ръцете си и го накара да я погледне.

— Ти си изпълнил дълга си. Това е било единственото, което си могъл да направиш.

— Моят дълг беше да направя така, че да не умрат хора! — изсъска Дом.

— Твоят дълг е бил да оцелееш! И от двете страни е имало хиляди хора. Само Бог е можел да спре това нещастие, а противно на това, което си мислиш, ти не си Бог.

Дом потръпна, а Джейн прошепна:

— Ти си просто човек, скъпи мой. Направил си всичко по силите си в ужасните обстоятелства, в които си се озовал. Това е единственото, което може да направи всеки един от нас.

За един дълъг миг той остана загледан в нея. На лицето му бе изписано неприкрито терзание. После изстена и я притисна до себе си. Зарови лице в косата й и не помръдна повече. Гърдите му тежко се надигаха и спускаха, а ударите на сърцето му кънтяха оглушително срещу ухото и. Стискаше я толкова силно, че Джейн едва дишаше, но въпреки това тя не каза нищо.

Дом имаше нужда от нея и това означаваше всичко. Защото Дом никога не бе имал нужда от никого. По бузите й потекоха сълзи. Джейн го прегърна здраво и го целуна по шията с мокрите си устни.

Мина известно време, преди бурята в душата му да утихне, преди той да спре да трепери в ръцете й. Но след като известно време останаха така, вкопчени един в друг, силните му ръце започнаха да охлабват хватката си, а треперенето му — да преминава.

Окуражена от това, Джейн се протегна нагоре и обсипа с утешителни целувки челюстта му, бузата му, устните му.

Дом рязко се дръпна назад, огледа въпросително лицето й и тъмните сенки в очите му се поразсеяха.

— О, господи, Джейн, защо те оставих да си отидеш? — промълви той и болката в гласа му отекна в душата й. — Оттогава съм изгубен.

Тези думи разтопиха и последното ледено късче в сърцето й и когато той наведе глава към нейната, Джейн се надигна насреща му като фиданка, устремена към слънцето.

В гърлото му се надигна ниско стенание. Той погълна устните й и целувката му беше чиста, нажежена страст, така всепоглъщаща, че само след секунди Джейн трябваше да се отдръпне просто за да може да диша. После целувките му се прехвърлиха върху бузата, ухото и брадичката й, белязаха всичко като негово.

— Нуждая се от теб — промълви той срещу гърлото й. — Бог да ми е на помощ, но е така. Всички тези години без теб бяха ад.

Целуна я по шията, пръстите му сграбчиха ръкавите й и се свиха в юмруци върху плата.

— Искам да съблека от теб тази рокля. Искам да те положа на оная слама ей там и да направя с теб това, за което копнея.

Думите му събудиха в сърцето и ликуване.

— Направи го тогава! — прошепна тя в косата му. — Сега. Тази нощ. Направи с мен това, за което копнееш, а аз ще направя с теб това, за което копнея.

— Точно от това ме е страх — отвърна мрачно Дом, но отново завладя устата й със свирепост, която я изненада… и която след това допадна на някаква дива част от нея, която никога не се бе чувствала така с никой друг, освен него. Не можеше да се насити на устата му… нито пък на ръцете му, които я обхождаха най-интимно.

И Джейн искаше да го докосне, затова посегна към копчетата на жилетката му.

Той прекъсна целувката и се вгледа в нея. В очите му се четеше ненадейна отрезвялост.

— Не бива да го правим тук.

Не можеше да има съмнение какво означава „това“. Не можеше да има съмнение и че Дом вече съжалява, защото се отдръпваше от нея. Но Джейн не го пусна.

— Защо? И кочияшът, и конярите са си легнали. А ти каза, че искаш да се ожениш за мен.

— Да, но ти си дама! — отвърна той с яростна настойчивост. — Заслужаваш нещо по-добро от въргаляне в конюшнята.

Това беше проблемът с Дом. Част от него все още гледаше на нея като на девица, изпаднала в беда, която има нужда от закрилата му, а не като на голяма жена със същите нужди като него. Която искаше и копнееше точно така, както и той.

Снощи я отпрати, за да опази невинността й, и през целия следващ ден не спря да я избягва. Джейн нямаше да му даде възможност да го направи пак, не и сега, когато и бе позволил да надникне в душата му.

Тя измъкна ръцете си от неговите, отиде до вратата към основното помещение и я затвори.

— Преди дванайсет години ти реши какво заслужавам, поради което накрая се оказах сама. Така че този път аз ще реша какво заслужавам.

Без да обръща внимание на неочакваното си стеснение, тя се обърна с лице към Дом и започна да развързва шнуровете на роклята си за пътуване.

— Заслужавам това. Заслужавам теб.

Дишането му се учести. Очите му се взираха в ръцете и така напрегнато, сякаш можеха да ги подпалят.

— Какво правиш, Джейн?

— На какво ти прилича?

Тя се измъкна от роклята си и я остави да падне на пода. Застана пред него само по фусти, корсет и риза.

— Съблазнявам те.

Дом я изгледа с присвити очи и тя почувства, че я обзема паника. Прекалено дръзко ли се държеше? Прекалено безсрамно?

Прекалено смахнато?

Наистина беше смахната, да стои полуразсъблечена в някаква конюшня, когато беше достатъчно само един коняр да слезе от стаята си над главите им, за да превърне тази нощ в най-унизителната в живота и.

Но по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи Дом да я види как се свива от неудобство. С престорена смелост тя сложи ръце на хълбоците си.

— Е? Така ли ще ме оставиш да стоя?

Още докато думите излизаха от устните й, Джейн видя доста забележимата издутина в панталона му. Нямаше време да забележи нищо друго, защото той вече крачеше към нея. Стисна главата й с две ръце и устата му отново плени нейната.

Този път целувката им представляваше война на езици и зъби, като и едните, и другите се стремяха към съвършеното опознаване. Ръцете им се стрелкаха навсякъде в зашеметяващ хаос от разкопчаване и развързване, в надпревара да видят кой от двамата пръв ще съблече другия. Неговите ботуши се озоваха в един ъгъл, а нейните ботуши — в друг. Дрехите им скоро паднаха на купчина около тях на пода на конюшнята.

Дом свали ризата й и отстъпи назад, преди Джейн да успее да свали долните му гащи, и за един миг, в който сърцето и спря, тя се уплаши, че пак е размислил.

— Дом? — попита Джейн и бузите й пламнаха, докато стоеше гола пред него. Никога досега не бе заставала гола пред никого, дори пред камериерката си.

Но начинът, по който грубият поглед на Дом я изучаваше, беше като милувка. Много плътска милувка, от която в стомаха й се разлетя цяло ято пеперуди.

— Години наред те сънувах така, любима — изхриптя той. — Дай ми един момент, за да възприема всичко.

— Щом така искаш — прошепна тя. Освен това така щеше да разполага с време да възприеме него.

Макар че, всемогъщи боже в небесата, може би щеше да й е необходим повече от един миг. Беше виждала полуголи мъже на картини и още по-разсъблечени — на скулптури. Но тези тела с гладка кожа изглеждаха блудкави в сравнение с коравите линии и изпъстрената с белези мъжка красота на Дом.

Как би могла да предположи, че под убитите му дрехи се крие такава чиста мъжественост? Възхитително мускулестият му гръден кош блестеше от пот в топлата конюшня, а мощните му ръце висяха напрегнати от двете страни на тялото. После идваше тънкият му кръст, преминаващ в слаби хълбоци, пред които в долните му гащи се виждаше внушителна издутина.

Господ да й е на помощ! Не можеше да откъсне очи от впечатляващия размер на издутината. И сякаш колкото повече се взираше, толкова повече растеше тя.

— Това правиш ти с мен, Джейн — промълви Дом с глас, хриплив от жажда. Сграбчи ръката й и я притисна към тази част от тялото си. — Желая те още от деня, в който се запознахме.

Докато плътта му се движеше под плата, Джейн преглътна.

— Не помня тогава да съм те виждала така — толкова… голям и изправен. Мисля, че щях да забележа.

Той сподави смеха си.

— Обикновено джентълмените полагат големи усилия да попречат на своите дами да забележат такива неща. Но тази вечер ти много ме затрудняваш в опитите ми да се държа възпитано.

— Хубаво! Не искам да се държиш възпитано. Искам да си порочен.

Тя го погали без всякакъв срам.

— С мен.

Дишането му стана тежко.

— Ти дори не подозираш какво означава да си порочен.

— Тогава може би трябва ти да ми покажеш.

Очите му проблеснаха на светлината на фенера и Дом изръмжа:

— Може би наистина трябва.

В следващия миг вече помиташе инструментите и лампите на каретата от масата до тях. После вдигна Джейн на масата и раздели бедрата и.

— Това, сладка моя, е порочно — предупреди я той точно преди да коленичи и да положи устни върху онази скрита част от нея, която се намираше на мястото, където се съединяваха бедрата й.

Шокът я разтърси цялата. Лекото му докосване под полите и снощи беше едно, но това очевидно, скандално.

— Ооо, Дом…

Тя стисна ръба на масата, за да не се втечни.

— Това е… това е…

— Порочно ли? — попита дрезгаво той. Очите му бяха потъмнели, изпълнени с греховно обещание.

Джейн кимна. Знаеше, че бузите и със сигурност са станали толкова червени, колкото езика, който той използваше сега, за да я гали. Там Долу. Интимна ласка, от която в стомаха й се надигна топлина и запълзя към гърдите й, вече болезнено пулсиращи от желание да усетят този език.

О, наистина беше порочно! Възхитително упадъчно. Джейн се чувстваше като безсрамна блудница. Но това не я интересуваше, стига да се държи като безсрамна блудница с него.

А после той започна наистина да я гали с устата си, със зъби, език и устни и съзнанието й се изпразни от всякакви мисли.

Част от това, което бе почувствала предишната нощ, отекна по протежението на нервите и, като тихия звън на камбани, който се надига до оглушително кънтене. Но тази вечер устата му умножаваше усещанията, докато накрая Джейн се почувства така, сякаш Дом удряше в нея гонг, отначало леко, а после по-силно, по-бързо, по-високо. Вибрациите я разтърсиха, докато накрая тя се разтрепери под пръстите му и стисна главата му с ръце.

Когато през тялото и отекна последният кънтеж, Джейн трябваше да потисне вика си на удоволствие.

Всичко беше толкова напрегнато, така приятно… толкова вълшебно порочно. Кой би помислил, че такъв скандален акт ще предизвика у нея такива великолепни усещания?

Дом стана от пода. В очите му блестеше жажда.

— Това достатъчно порочно ли ти се стори, любима? — попита той провлечено, докато бършеше устата си с шалчето си.

Сърцето на Джейн биеше така, че чуваше ударите му чак в ушите си. Дишането й беше неравномерно. Отне й един миг, преди да отговори.

— Не съвсем — едва успя да изрече тя и дръпна шнуровете на долните му гащи. — Още не си ги събул.

Това сякаш го стресна. А после крайчецът на устните му се повдигна.

— Не съм предполагал, че си такава ненаситна малка…

— Блудница? — попита Джейн, преди той да може да я обвини, че е такава.

Но Дом просто и отправи бавна усмивка, изпълнена с желание.

— Сирена.

— О!

Тази дума й хареса много повече. Ободрена, с нови сили, Джейн посочи към гащите му.

— Е, добре, събуй ги.

Той се засмя и го направи.

— Ето, моя страстна красавице. Изпълних желанието ти.

— Да… да, изпълни го.

Сега можеше да го разглежда колкото и душа иска.

Но действителността беше доста отрезвяваща. Членът му, щръкнал от гнездо от тъмни кичурчета, в никакъв случай не можеше да се скрие зад миниатюрно смокиново листо, както членовете на статуите.

— Мили боже! Той е още по-голям и по… ъъъ… издаден… без бельото.

— Да не би да преосмисляш плана си за съблазняване? — попита Дом и в гласа му се появи нотка на напрежение.

— Не — усмихна му се весело Джейн. — Просто… преценявам дали ще… ъъъ… дали ще пасне.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда.

— Добре — отвърна тя нехайно, но само полу на шега. После обви ръце около врата му. — Защото аз не съм толкова безстрашна, колкото изглеждам.

— Ти си много по-безстрашна, отколкото осъзнаваш — измърмори Дом. — Но това може да ти причини болка.

Джейн отказа да изрече на глас опасенията си.

— Знам. Не можеш да ме предпазиш от всичко.

— Не. Но мога да се опитам да направя така, че болката да си струва.

И преди Джейн да успее да отговори, той я целуна така нежно и я погали така умело, че само след секунди тя вече се гърчеше и жадуваше за още.

Едва тогава Дом се опита да пробие крепостта, като се плъзна в нея. За свое огромно облекчение усети само пронизваща болка; някакво пукане, преди плътта му да изпълни нейната.

Всичките му трийсет сантиметра. Или поне усещането на Джейн беше за трийсет сантиметра.

Тя стисна ръцете му. С всички сили.

Дом сякаш не забеляза, защото предпазливо навлезе още по-навътре. Дъхът му беше горещ и ускорен в косата и.

— Господи, Джейн, ти си точно такава, каквато си представях. Само че още по-хубава.

— Ти си точно такъв… какъвто си представях аз — промълви тя с измъчен глас. — Само че още по-голям.

Това привлече вниманието му. Дом се отдръпна и се взря в нея.

— Добре ли си?

Джейн се усмихна принудено.

— Сега вече преосмислям тази работа със съблазняването.

Той я целуна по челото.

— Да видим какво мога да направя по въпроса.

Дом я сграбчи под бедрата.

— Обвий крака около моите, ако можеш.

Тя го стори и напрежението се пооблекчи. Джейн въздъхна.

— Така по-добре ли е? — изхриптя Дом.

Тя кимна.

Той покри с ръка едната и гърда и започна нежно да я разтрива, докато тласъците му в нея се засилваха.

— Ще бъде още по-хубаво, ако можеш да се отпуснеш.

Да се отпусне? Все едно да помолиш някое дърво да не обръща внимание на брадвата, която се забива в него.

— Ще опитам — прошепна Джейн.

Насили се да се съсредоточи върху други неща, а не върху това негово толкова дебело нещо — върху това как я докосва, как я гали… колко удивително бе да е съединена така интимно с мъжа, когото бе чакала почти половината си живот.

После всичко стана по-лесно. Тя действително сякаш се нагоди към размера му. А когато ръката му се плъзна от гърдата й надолу към онова специално място между краката й в ласка, която преди едва не я накара да полети, сега въздействието беше още по-силно. Джейн не полетя съвсем, но определено подскочи.

При тази мисъл от устните и се изтръгна хихикане и Дом попита:

— Нещо ти се стори смешно ли, любима?

— Не съм си и помисляла, че това… че това ще е… толкова странно.

— Ще свикнеш.

Намекът за общо бъдеще я разтопи още повече, отколкото ръката му там долу. И тогава той започна да се движи, да се плъзга навън, а после вътре. Небеса! Това наистина беше интересно. Всъщност доста приятно. Колкото повече го правеше, толкова по-приятно ставаше.

Дом отмести ръката си, за да стисне по-здраво бедрата й, и се гмурна дълбоко в нея. О, това беше много… о, боже! Много, много приятно.

Пламналият му поглед се впи в нейния, докато нахлуваше все по-навътре.

— Сега по-малко странно ли е? — успя да изрече Дом.

— Определено… по-малко странно — увери го Джейн и целуна напрегнатата линия на челюстта му. — Всъщност е доста… хубаво.

Той изсумтя и зарови лице в косата й, така, както заравяше своето… нещо в нея и това бе така възхитително грешно. Сега Джейн наистина летеше, устремена право към слънцето отмести ръката си, за да стисне по-здраво бедрата й, и се гмурна дълбоко в нея.

Дом сякаш осъзна това, защото заби пръсти в хълбоците й и тласъците му станаха свирепи, постоянни. Джейн отвърна на ритъма му със свои напъни, от които полетя още по-високо.

— Дом… о, Дом… о, боже.

— Джейн! — изхриптя той и тласъците му станаха трескаво настойчиви. — Винаги… си била ти. Само ти.

— Само ти — повтори като ехо тя.

Беше лъгала самата себе си за Едуин. В сърцето и винаги беше имало само един мъж. И докато нахлуваше дълбоко в нея, тя се понесе към слънцето.

Той я последва в блаженството. Джейн го притисна до гърдите си и се помоли Дом да я пусне в сърцето си така дълбоко, както го бе пуснала тя в своето. Че не допуска грешка, като се връща при него.

Защото вече бе прекалено късно да се върне назад. Този път той беше свързан с нея, за добро или за зло.